Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (38)

37.

Сейнт Андрю, 1819 година

Това блажено общуване на дивана не ни беше последното. Продължихме да се виждаме, когато можем, макар и в меко казано, неудобни обстоятелства — хамбар край пасбището, ухаеш на люцерна (след което той трябваше внимателно да почисти всички тревички от дрехите си), конюшнята на семейството Сейнт Андрю, където се заключвахме в сервизното помещение и се триехме тихо един в друг сред дрънчащи юзди и хамути.

Докато бях с Джонатан, вдишвах аромата му и капки негова пот капеха по лицето ми, с изненада установих, че Адаир се промъква в мислите ми. Учудих се, че изпитвам вина, сякаш му изневерявам, защото ние по някакъв свой начин се обичахме. Освен това имаше и страх от наказанието, което щеше да ми наложи, не че спя с друг мъж, а че обичам друг. Защо изпитвах вина и страх, щом правех точно това, което той искаше? Може би защото дълбоко в сърцето си знаех, че обичам Джонатан и само Джонатан. Той винаги печелеше.

— Лами — прошепна той и целуна ръката ми, докато лежахме по-късно в сламата. — Заслужаваш повече от това.

— Бих се срещала с теб в гора, в пещера, на полето — отвърнах аз, — ако това е единственият начин да те виждам. Няма значение къде сме. Важното е, че сме заедно.

Красиви думи на любов. Но докато лежахме един до друг в сламата и аз го галех по бузата, мислите ми не стояха мирни. Завираха се в опасни места, побутваха въпроси, които беше най-добре да останат без отговор, като например обстоятелствата около внезапното ми заминаване от Сейнт Андрю преди години и неговото мълчание за това събитие.

Откакто се бях върнала в града, нито веднъж не ме бе попитал за детето. Със сигурност искаше да знае, усещах го във всеки миг доволно мълчание между нас, когато го хващах да ме гледа косо с тъжна сериозност. Когато напусна Сейнт Андрю… но думите така и не излязоха от устата му. Сигурно предполагаше, че съм направила аборт, както му бях казала тогава в църквата. Но аз исках той да знае истината.

— Джонатан — започнах тихо и се заиграх с една немирна черна къдрица, — чудил ли си се някога защо баща ми ме накара да напусна града?

Усетих как затаи дъх, стоеше неподвижно и се колебаеше. След малко каза:

— Не знаех, че си заминала, преди да бе станало твърде късно… Сбърках, че не те потърсих по-рано, че не се поинтересувах дали не си в беда или не ти се е случило нещо наистина страшно… — и започна разсеяно да си играе с връзките на роклята ми.

— Как обясни семейството ми отсъствието ми? — попитах аз.

— Казаха, че са те пратили при болен роднина. След като замина, те се затвориха. Питах веднъж една от сестрите ти дали нямат вести от теб и дали не може да ми даде адреса ти, за да ти пиша, но тя побягна, без да ми отговори.

Вдигна глава от гърдите ми.

— Не беше ли така? Не се ли грижеше за болен роднина?

Искаше ми се да се изсмея на наивността му.

— Единственият човек, който имаше нужда от грижи, бях аз. Пратиха ме да родя детето надалеч. Не искаха тук да знаят за това.

— Лани! — притисна длан в лицето ми той, но аз се извърнах. — А ти дали…

— Няма никакво дете. Пометнах.

Вече можех да го кажа без никаква емоция, без гласът ми да потреперва и в гърлото ми да засяла буца.

— Толкова съжалявам за това, което си преживяла, и то съвсем сама…

Седна. Вече не можеше да отдели очи от мен.

— Това ли е причината накрая да се озовеш при онзи мъж. Онзи Адаир?

Сигурна съм, че изражението ми беше станало много мрачно.

— Не искам да говоря за това.

— През какви изпитания си преминала, бедната ми смела Лани! Трябваше да ми пишеш, да ми кажеш в какво положение си. Бих направил всичко за теб, всичко, което ми е по силите… — и ме прегърна. Точно за това копнееше тялото ми в този момент. След това сякаш размисли и се отдръпна. — Да не съм се побъркал? Какво правим? Нима не те нараних достатъчно? Какво право имам да започвам с теб отначало, сякаш това е някаква игра? — и хвана главата си в ръце. — Прости ми глупостта и егоизма…

— Не си ме принудил да направя нищо — казах в опит да го успокоя. — Аз го поисках.

Де да можех да си върна думите обратно. Беше грешка да споменавам за мъртво то дете. Проклинах се, задето се бях поддала на дребнавостта си. Преди бях искала Джонатан да знае и да страда, да признае своя дял от нещастието ми, но вече отдавна ми беше минало.

— Не мога да продължавам така. Това е последното… усложнение… от което имам нужда в живота си — отдръпна се Джонатан от мен и се изправи на крака.

Когато видя изненадата и болката на лицето ми, продължи:

— Прости ми откровеността, скъпа Лани. Но ти много добре знаеш, че имам семейство, съпруга и малка дъщеря, имам задължения, които не мога да зарежа. Не мога да застраша щастието им заради няколко откраднати мига удоволствие с теб… За нас няма бъдеше, не би могло да има. Няма да е честно спрямо теб да продължим, а и може да те нараня пак.

Той не ме обича достатъчно, за да остане с мен. Истината ме прободе в сърцето като дълъг остър нож. Не можех да дишам. Думите му събудиха в мен огнен гняв. Чак сега ли го разбра, след като подновихме незаконната си връзка? Или пък бях наранена, защото за втори път ме зарязваше заради Еванджелин? Признавам, че първата мисъл, докато седях там като окаменяла, беше да му отмъстя. Вече разбирам защо зарязаните жени сключват сделки с дявола. В такива моменти нуждата от отмъщение е огромна, но нямаш сили да го направиш.

Ако в тази секунда пред мен се бе появил Луцифер и ми бе обещал, че ако му продам душата си, Джонатан ще бъде подложен на вечни мъки в ада, веднага щях да приема сделката, и то с радост. Бих се съюзила със самия Сатана, за да отмъстя на неверния си любим. Или пък нямаше нужда да призовавам дявола, да подписвам с кръв договор с него? Може би вече го бях направила.

 

 

Вече не знаех как да изпълня плана на Адаир, а мисълта, че ще го разочаровам, ме разтреперваше от страх. Мислех, че вече съм подмамила Джонатан в Бостън с любовта и сексуалните си услуги, но се бях провалила.

Разкаянието и угризенията бяха накарали любовника ми да се откаже от мен, макар да ми бе обещал, че ще остане завинаги мой приятел, а ако се наложи и благодетел. Изчаках да видя дали няма да промени решението си и да се върне при мен, но дните минаваха и ставаше ясно, че това няма да се случи. „Само едно посещение — молех го аз, — ела ми на гости в Бостън“. Но Джонатан оставаше непреклонен. Един ден ми се извиняваше, че не можел да остави майка си да ръководи делата му, защото щяла да обърка всичко, а на другия ми обясняваше, че възникнали усложнения в работата, които изисквали неговата намеса. Но последният аргумент срещу заминаването му винаги беше дъщеря му.

— Еванджелин никога няма да ми прости, ако я оставя сама у дома със семейството ми за дълго, а не би тръгнала на път с бебето — каза ми той, сякаш зависеше изцяло от жена си и детето си, а не поставяше винаги собствените си желания преди техните. Какъвто беше верен съпруг и съвестен баща… Подобни извинения можеха да звучат правдоподобно от устата на друг мъж, но не и от тази на Джонатан, когото аз познавах.

Наближаваха големите снегове и трябваше да тръгвам. Усещах, че ако остана в Сейнт Андрю през зимата, ще се случи нещо ужасно. Разгневен, че не му се подчинявам, Адаир можеше да се изсипе с хрътките си в града, а кой знае какво би направил този демон с черно сърце на невинните местни хора, отрязани от света заради снега? Спомних си какво ми бяха разказвали Алехандро и Дона за варварското минало на Адаир, как нападал села и убивал тези, които му се съпротивлявали. Мислех си за девойките, които бе изнасилил, как упои и мен и ме използва за забавление. Докато се намираше в бостънското общество, имаше някаква гаранция, че жестокостта му ще остане под контрол, но нямаше как да се предвиди какво би направил в изолирано от преспите градче. И аз щях да съм виновна за нещастието, което можеше да сполети съгражданите ми.

Една вечер при Дотъри разсъждавах над тежкото си положение и се надявах да се натъкна на нежния дървосекач, с когото се бях запознала там по-рано, когато в кръчмата се появи Джонатан. Бях виждала и преди това изражение на лицето му: не беше дошъл да търси компания.

Беше поруменял от удоволствие. Връщаше се от любовна среща. Стресна се, като ме видя, но вече не можеше да си тръгне, без да ме поздрави. Седна срещу мен на празната маса с гръб към огъня.

— Лани, какво правиш тук? Това не е място за дами, особено пък ако са сами.

— О, но аз не съм дама, нали? — отвърнах язвително и веднага съжалих за тона си. — Къде другаде да отида? Не мога да пия в компанията на майка ми и брат ми; не бих понесла неодобрителните им физиономии. Ти поне можеш винаги да се върнеш в дома си и да се заключиш в кабинета си за едно питие. И със сигурност ще е по-добро от това тук. Между другото, не трябва ли да си вкъщи при жена си? Тази вечер си бил непослушен, усещам го.

— Като се има предвид твоето положение, едва ли имаш право да ме съдиш — каза той. — Добре, ще ти кажа истината, след като искаш. Бях с друга жена, с която се виждах, преди ти да се върнеш така неочаквано. Имам любовница. Анна Колстед.

— Анна Колстед е омъжена.

Той сви рамене. Потреперих от гняв.

— Значи продължаваш връзката си с нея, дори и след онази реч, която ми произнесе?

— Аз… не можех да я изоставя внезапно, без да й обясня какво се е случило.

— А каза ли й, че си получил морално прозрение? Че си решил вече да не се виждаш с нея? — попитах, сякаш имах право да знам.

Той мълчеше.

— Не се ли научи, Джонатан? Такива неща никога не свършват добре — казах с леден глас. Той се намръщи и се извърна, докато гневът му премине.

— Ти все това ми повтаряш.

Името на София, макар и непроизнесено, увисна във въздуха между нас.

— Ще свърши по същия начин. Тя ще се влюби в теб и ще те поиска за себе си.

В мен се надигнаха страх и тъга, каквито бях изпитала в деня, в който открих София в реката. Не вярвах, че след всичко, което преживях, този спомен за нея ще има такъв ефект върху мен. А може би беше така, защото често се питах дали нямаше да е по-добре да бях последвала примера й.

— Неизбежно е, Джонатан. Всички, които те познават, те искат за себе си.

— От опит ли го знаеш?

Резкият му тон ме накара да замълча за известно време. Очевидно се беше настроил против мен, но аз нямах представа защо. Накрая му отговорих саркастично:

— Но пък тези, които те имат за себе си, често оплакват късмета си. Може би трябва да попиташ за това горката си съпруга. Мислил ли си, как забежката ти с госпожа Колстед ще се отрази на бедната Еванджелин, ако разбере?

Гневът на Джонатан се надигна като буря. Той погледна през рамо, за да се увери, че Дотъри е зает и никой не ни чува, след това ме сграбчи за ръката и ме придърпа към себе си.

— За бога, Лани, имай милост към мен. Аз съм женен и имам дете. Тя беше само на четиринайсет, когато се венчахме. Когато правихме любов за първи път, плака след това. Плака! Страхува се от майка ми и умира от ужас край сестрите ми. Нямам нужда от дете, Лани. Имам нужда от жена.

Издърпах ръката си от хватката му.

— Да не мислиш, че не знам?

— Ще ми се да се бях опълчил на баща си и да не се бях оженил за нея. Той искаше наследник, само това го интересуваше. Видя младо момиче с още много плодовити години пред себе си и сключи сделка със стария Макдугъл, сякаш дъщеря му беше кобила за разплод прокара ръка през косата си. — Нямаш представа какъв живот ми се налага да живея сега, Лани. Бизнесът разчита само на мен, Бенджамин е безпомощен като четиригодишно дете. Сестрите ми са глупачки. А когато баща ми умря… всичките му грижи паднаха върху моите рамене. Този град зависи от състоянието на моето семейство. Знаеш ли, че заселниците са си купили земи със заеми, гарантирани от баща ми? Една тежка зима или небрежност в земеделието и губят всичко. Мога да ги разоря, но за какво ми е още една пропаднала ферма? Така че те моля да ми простиш, задето имам любовница и си доставям някакви малки удоволствия, за да се спася поне временно от отговорностите си.

Сведох поглед към питието си, но той продължи с блеснали очи:

— Не можеш да си представиш колко ме изкушава предложението ти. Бих се отказал от всичко, за да се спася от грижите си! Но не мога и мисля, че разбираш защо. Не само че ще изгубя семейството си, но и градът ще се разори. Ще съсипя много хора. Ти ме хвана в момент на слабост, когато се върна, Лани, но през последните години научих тежки уроци. Не мога да си позволя да бъда егоист.

Да не би да беше забравил как някога ми бе казал, че иска да изостави семейството и богатството си заради мен? Че веднъж бе пожелал в неговия свят да бъдем само ние двамата? Някоя по-уравновесена жена щеше да се зарадва, че Джонатан е станал толкова зрял и отговорен, че е способен да поеме задължения, които биха прекършили по-слаб човек. Но аз нито се радвах, нито бях горда.

Ала го разбирах. Обичах града по свой начин и не исках да го видя разорен. Макар семейството ми да изпитваше затруднения и съгражданите ми да се бяха отнесли зле с мен и да клюкарстваха зад гърба ми, не можех да изтръгна стълба, който крепеше цялото общество. Седях срещу Джонатан с мрачно лице и му съчувствах за участта, която току-що бе споделил с мен. Но въпреки това паниката ми растеше. Щях да предам Адаир. Какво можех да направя?

Изпихме си бирата тъжни и потиснати. Изглеждаше ми пределно ясно, че трябва да се откажа от Джонатан и да се съсредоточа върху собствената си съдба: какво да правя от тук нататък? Къде бих могла да отида, къде Адаир нямаше да може да ме намери? Нямах желание да се подложа отново на ужасните мъчения, което вече бях преживяла.

Платихме за питиета си и излязохме. И двамата бяхме умислени и мълчахме, всеки потънал в собствените си терзания. Нощта отново бе мразовита, небето беше ясно и грейнало от луната и звездите. Само съвсем тънки облачета плуваха през сребристите им отблясъци.

Джонатан ме хвана за ръката.

— Прости ми избухването и забрави за моите проблеми. Имаш пълното право да ме презираш за това, което казах. Последното, което бих искал, е да се товариш с моите тревоги. Конят ми е в конюшнята на Дотъри. Нека те изпратя до вас.

Но преди да му кажа, че няма нужда и предпочитам да остана насаме с мислите си, чухме стъпки по пътеката. Беше късно и ужасно студено, така че не очаквахме наоколо да има някой.

— Кой е? — извиках аз на силуета в сенките. Едуард Колстед излезе под лунната светлина с пушка в ръка.

— Махай се, госпожице Макилврий. Нямам проблеми с теб.

Колстед беше суров млад мъж от едно от най-бедните семейства в града и не можеше да бъде никакъв съперник на Джонатан за нечия любов. Беше слаб, издълженото му лице бе обезобразено от едра шарка, както при много други. Макар да бе млад, косата му вече оредяваше, а зъбите му падаха. Вдигна пушката към гърдите на Джонатан.

— Не ставай глупав, Едуард. Има свидетели: Лани, мъжете вътре при Дотъри… освен ако не си намислил да убиеш и тях — каза Джонатан на бъдещия си убиец.

— Не ми пука. Ти опозори моята Анна, а мен превърна в посмешище. Ще съм горд да ме запомнят като човека, който ти е отмъстил.

И вдигна още по-високо пушката. Замръзнах от ужас.

— Погледни се, надут паун такъв — каза презрително Едуард над пушката си. Чест правеше на Джонатан, че не отстъпваше.

— Да не мислиш, че градът ще скърби за теб, ако умреш? Няма, господине. Мъжете тук те ненавиждат. Да не си въобразяваш, че не знаем какви ги вършиш, как подмамваш и омагьосваш жените ни? Захвана се с Анна за забавление и така ми отне най-ценното. Ти си истински дявол и градът ще е по-добре, ако се отърве от теб.

Едуард повиши глас, но въпреки думите му не вярвах, че ще изпълни заканата си. Той искаше да уплаши Джонатан, да го унижи и да го накара да моли за прошка. Така този идиот щеше да получи някакво усещане за достойнство. Но не му стискаше да убие съперника си.

— Това ли си мислиш за мен, че съм дявол? Така ти изнася, за да се отървеш от вината — свали ръцете си Джонатан. — Но истината е, че жена ти е нещастна, а това няма нищо общо с мен и много общо с теб.

— Лъжец! — извика Колстед.

Джонатан пристъпи към нападателя си, а на мен ми се сви сърцето. Не бях сигурна дали той иска да умре, или не може да остави Колстед да си затваря очите за истината. Може би смяташе, че го дължи на любовницата си. Вероятно спорът ни при Дотъри го беше изпълнил с решителност. Но гневното му изражение заблуди Колстед, че наистина обича Анна. — Ако жена ти беше щастлива, нямаше да дойде при мен. Тя…

Старата пушка на Колстед гръмна, от цевта й излезе синкав пламък, който зърнах с крайчеца на окото си. Стана много бързо: пукот като от гръмотевица, блясък като от светкавица. Джонатан се олюля назад и падна на земята. Лицето на Колстед се изкриви под лунната светлина.

— Застрелях го — промълви той, сякаш убеждаваше сам себе си. — Застрелях Джонатан Сейнт Андрю.

Паднах на колене в полузамръзналата кал и взех Джонатан в скута си. Дрехите му вече се бяха напоили с кръв, тя бе избила и по палтото му. Раната беше дълбока и сериозна. Прегърнах го през гърдите и изгледах злобно Колстед.

— Ако имах пушка, щях да те застрелям. Махай се от очите ми.

— Мъртъв ли е? — изви шия Колстед, но нямаше достатъчно смелост да се приближи до мъжа, когото бе застрелял.

— Ще излязат след секунда и ако те открият тук, веднага ще те арестуват — изсъсках аз през зъби. Исках да избяга. В кръчмата вече се бяха размърдали, скоро някой щеше да излезе и да види кой е стрелял. Трябваше да скрия Джонатан, преди да ни открият.

Нямаше нужда да предупреждавам Колстед втори път. Дали от страх или от внезапно разкаяние, или просто защото не искаше да го арестуват, той побягна като подплашен кон. А аз прегърнах Джонатан през гордите и го издърпах в конюшнята на Дотъри. Свалих му палтото, след това и сакото, събличах го, докато намерих раната в гордите му. Кръвта бликаше от дупка близо до сърцето.

— Лани — прошепна той дрезгаво и потърси ръката ми.

— Тук съм, Джонатан. Не мърдай.

Той изхриптя и се закашля. Никой не можеше да му помогне, беше застрелян от упор и на лошо място. На лицето му се появи познатото напрегнато изражение на умиращ човек. Изпадна в безсъзнание и се отпусна в ръцете ми.

От другата страна на проядените от червеи дъски се чуха гласове. Мъжете от кръчмата бяха излезли на пътеката. Като не видяха никого, се върнаха обратно. Погледнах красивото лице на Джонатан. Тялото му беше още топло и тежеше и скута ми. Сърцето ми заби силно, бях изпаднала в паника. Трябва да остане жив. Трябва да остане с мен на всяка цена. Прегърнах го още по-силно. Не можех да го оставя да умре. И имаше само един начин да го спася.

Оставих тялото му на земята, разперих палтото и сакото му. Слава Богу, че беше в безсъзнание. Иначе, както бях уплашена, не бих успяла да извърша пъкленото дело. Дали щеше изобщо да стане? Може би не помнех точно думите, които трябваше да произнеса, за да направя тази силна магия. Но нямах време за чудене.

Бръкнах в корсажа си, където бях зашила мускала. Напипах го, разпорих шевовете и го извадих от скривалището му. Ръцете ми трепереха, когато извадих капачката и я надвесих над устните на Джонатан. На нея имаше само една капка, по-малка от капка пот. Молех се да е достатъчна.

— Не ме оставяй, Джонатан. Не мога да живея без теб — прошепнах в ухото му. Това бе единственото, което се сетих да кажа. Но тогава си спомних думите на Алехандро в деня, в който бях преобразена… Молех се да не е прекалено късно. — От моята ръка и по моя воля — произнесох и веднага се почувствах глупаво, защото бях сигурна, че нямам власт над нищо, нито над небесата, нито над ада, нито на земята.

Коленичих в сламата и взех пак Джонатан в скута си. Отметнах косата му от челото и зачаках знак. Всичко, което помня от това изпитание, бе усещането, че пропадам и цялото ми тяло пламва от треска. Събудих се по-късно в тъмното.

Все още държах Джонатан в прегръдките си. Той беше спрял да диша и изстиваше. Завих го добре с палтото му и се почудих дали бих могла да го отнеса до нашата ферма, без някой да ни забележи. Не ми се струваше вероятно, но нямаше къде другаде да го преместя, а рано или късно някой щеше да влезе в конюшнята на Дотъри.

Оседлах коня на Джонатан и с почуда установих, че вече не се боя от буйния жребец. Нуждата ме накара да покажа сила, каквато не предполагах, че притежавам. Преметнах Джонатан през шията на коня, качих се на седлото, излязох от конюшнята и препуснах през града. По-късно не един човек щеше да свидетелства, че е видял как Джонатан Сейнт Андрю напуска града на кон в онази нощ. Появиха се какви ли не хипотези за изчезването му.

Когато стигнахме до нашата ферма, влязох право в хамбара и събудих кочияша. Трябваше да заминем още тази нощ; не можех да рискувам да чакам до сутринта, защото близките на Джонатан щяха да тръгнат да го търсят. Казах на кочияша да запрегне бързо конете, защото тръгваме. Когато той се опита да протестира, че е прекалено тъмно и не можем да пътуваме през нощта, му отвърнах, че луната грее достатъчно силно, за да осветява пътя ни. И добавих:

— Плащам ти, затова ще правиш каквото ти казвам. Имаш петнайсет минути да запрегнеш конете.

Оставих куфарите и дрехите си в къщата. Боях се, че ако вляза да си ги взема, ще събудя семейството си. В този момент мислех само как да измъкна Джонатан от града.

Когато кочияшът подкара каляската по заснежения път, аз надникнах иззад пердето на прозореца, за да видя дали някой в къщата ни е чул, но не видях никакъв признак на раздвижване. Представих си как ще се събудят и ще открият, че съм заминала. Щяха да се чудят с наранени сърца защо съм си тръгнала така. Отпътуването ми щеше да им се стори също толкова тайнствено, колкото годините ми на мълчание. Постъпвах много несправедливо спрямо добродушната си майка и милите ми сестри и ме болеше от това, но истината беше, че ми беше по-лесно да разочаровам тях, отколкото да загубя Джонатан завинаги и да не се подчиня на Адаир.

Джонатан лежеше на седалката срещу мен, увит в палтото си и в кожена завивка. Моето наметало бе навито и пъхнато под главата му като възглавница. (Аз нямаше защо да се боя от студа.) Главата му бе извита под неестествен ъгъл. Не помръдваше, гърдите му не се повдигаха и спускаха, нищо. Кожата му изглеждаше бледа като лед под лунната светлина. Не свалях очи от лицето му и чаках първия признак на живот, но той продължаваше да лежи неподвижно и аз започнах да се чудя дали не съм се провалила.