Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (35)

34.

Първата вечер у дома беше трудна. От една страна, не можех да си спомня по-весела вечеря. Когато Глинис се прибра от работата при Уотфорд, всички отново се събраха около мен и сърцата ни се изпълниха с любов. (Изключение правеше само Невин, който отказваше да ми прости.) Докато се печаха бисквитите, аз донесох подаръците и им ги раздадох като някакъв Дядо Коледа.

Мейв и Глинис танцуваха, прилепили китайската коприна към телата си. Измисляха какви рокли да си ушият. Майка ми почти се разплака, когато взе шала. Радостта им само разгневи още повече Невин. Слава Богу, че не бях донесла нищо за него (защото знаех, че ще го хвърли в огъня). Тогава наистина щеше да ме изведе за ухото и да ме изхвърли на снега.

Седяхме около масата, докато опразним чинните и свещите изгорят. Майка ми и сестрите ми ми разказаха за всичко, което се бе случило в градчето след заминаването ми: погубени реколти, болести, един-двама нови съседи. И разбира се — кончини, раждания и венчавки. Описаха ми подробно сватбата на Джонатан, защото очакваха, че ще искам да знам всичко за нея — каква изискана храна сервирали (без да знаят, че съм яла такива деликатеси и пила такива напитки, за които те дори не бяха сънували), кои делови партньори на Сейнт Андрю преминали гори и реки, за да присъстват.

— Толкова е тъжно, че капитанът не доживя, за да види това — каза майка ми. А бебето! От думите на майка ми и сестрите ми излизаше, че то е колективен продукт на целия град. Всички, с изключение на Невин се интересуваха живо от малкото създание.

— Как я кръсти Джонатан? — попитах аз и топнах последната хапка в говеждата мазнина.

— Рут, като майка си — каза Глинис с вдигнати вежди.

— Това е хубаво християнско име — обади се майка ми. — Сигурна съм, че са искали да е библейско.

Размахах пръст над масата.

— Предполагам, че нито Джонатан, нито Еванджелин са го искали. Всичко е дело на майка му. Можете да ме цитирате.

— Може би и това да имат дете възможно най-скоро също е по настояване на госпожа Сейнт Андрю.

Мейв затаи дъх и погледна сестра ни за потвърждение, преди да продължи.

— Раждането е било ужасно трудно, Ланор. За малко да загубят Еванджелин. Тя е толкова слаба…

— И млада…

Всички закимаха.

— Толкова е млада — въздъхна Мейв. — Чух, че акушерката й казала известно време да не ражда.

— Така е — потвърди Глинис.

— Стига! — удари с ножа по масата Невин и накара жените да подскочат. — Не може ли да си изям вечерята на спокойствие, без да слушам клюки за градския фукльо?

— Невин… — започна майка ми, но той я отряза.

— Не искам да слушам повече за това. Той е виновен, че се ожени за това момиче. За мен е скандално, но не съм очаквал нищо по-добро от него — каза Невин ядосано.

За един кратък миг почти повярвах, че се скара на майка ни и сестрите ни, за да прекрати разговорите за бебета. Той стана от масата и тръгна към стола край огнището, на който преди седеше баща ни след вечеря. Странно ми беше да го гледам там с лулата на татко в ръка.

 

 

Ако съдех по положението на луната на небето, беше почти полунощ. Слязох от мансардата, защото не можех да заспя. Гаснещият огън украсяваше стените с танцуващи отблясъци.

Бях неспокойна, не можех да остана затворена в къщата. Имах нужда от компания. Обикновено по това време на нощта се приготвях да си лягам при Адаир. Открих, че съм гладна, направо умирах от глад. Облякох се и излязох тихо навън. Кочияшът ми спеше в хамбара под планина от одеяла и сгрят от топлината на десетките глави добитък, които нощуваха под един покрив с него. Не смятах да оседлавам и семейния кон и да развалям заслужената почивка на горкото животно, затова тръгнах пеша в единствената посока, която ми хрумна: към града. Всеки друг би сметнал, че изминаването на това кратко разстояние пеша си е живо самоубийство. Температурата бе под нулата и вятърът брулеше силно, но аз бях устойчива на всякакъв климат и можех да вървя колкото си искам, без да се уморявам. Стигнах до къщите в покрайнините на града много бързо.

Но къде да отида? Сейнт Андрю не беше голям. Само в няколко прозореца се виждаха запалени светлинки. Градът спеше, но кръчмата на Даниел Дотъри още работеше и единственият й прозорец светеше. Поколебах се на вратата, чудех се дали е разумно да ме виждат там в този час. Малко жени влизаха при Дотъри, но никога сами. Невин лесно можеше да научи и да се убеди окончателно, че съм най-обикновена проститутка. Но топлината вътре, тихият разговор и спорадичните избухвания на смях ме изкушаваха. Изтърсих калта от обувките си и влязох.

Вътре имаше само няколко клиенти (и слава Богу, защото пространството беше малко): двама дървосекачи, служители на Джонатан и Тоби Остергаард, грубоватия баща на бедната София, който бе заприличал на труп. Кожата му бе посивяла и мъртвите му очи се взираха невиждащо в черната стена. Всички глави се извърнаха към мен, когато влязох, а Дотъри ме изгледа особено мръснишки.

— Наливна бира — поръчах аз несигурно. Имаше само една напитка в менюто. Някога помещението беше част от дома на Дотъри. Беше разделен така въпреки протестите на жена му. В кръчмата имаше барплот, малка маса и множество табуретки, сковани от стари парчета дърво. Единият им крак неизменно бе по къс от останалите два. В по-топлите месеци се играеха игри, а понякога се организираха и боеве с петли в хамбара, който бе отделен с кална пътека от къщата. Повечето клиенти не оставаха, а си взимаха бира, която пиеха у дома, докато се хранеха, защото варенето на пиво беше трудна работа и всички бяха съгласни, че Дотъри е най-добър в това в целия град.

— Чух, че си се върнала — каза Дотъри, докато прибираше монетата ми. — Доколкото виждам, Бостън ти се е отразил добре — и огледа похотливо дрехите ми. — И какво прави селско момиче като теб, та да може да си позволи такова хубаво облекло?

Също като брат ми, Дотъри сигурно вече имаше отговор, както и всички останали — какво се бе случило с мен, та да стана заможна жена. Но никой нямаше куража да ме обвини направо, а намеците на кръчмаря ме разгневиха: правеше се на интересен заради клиентите си. Но пък какво можех да сторя аз при тези обстоятелства? Усмихнах му се непроницаемо над чашата си.

— Това, което са правили безброй хора преди мен, за да подобрят съдбата си: свързах се с богати хора, господин Дотъри.

Един от дървосекачите си тръгна малко след като аз дойдох, но другият дойде да ме покани на масата си. Чу, че Дотъри споменава Бостън, и искаше да си поговори с някого, който е бил там наскоро. Беше млад, може би на двайсет, приятен и изглеждаше чист, за разлика от повечето наемници в Сейнт Андрю. Каза ми, че е от скромно семейство, което живее в покрайнините на Бостън. Дошъл в Мейн, за да работи. Изкарвал добри пари, но изолацията го убивала; липсвало му разнообразието на големия град, възможностите за забавление. Очите му се насълзиха, когато започнах да му разказвам за градската градина в слънчевите недели и за блестящата черна повърхност на река Чарлз при пълнолуние.

— Надявах се да си тръгна от тук, преди да паднат снегове — каза той и се взря в чашата си. — Но чух, че Сейнт Андрю иска работниците да останат и през зимата и ще им плати добре за това. Който остане обаче, ще е ужасно самотен.

— Предполагам, че е въпрос на гледна точка.

Дотъри стовари една халба върху дървения плот и ни стресна и двамата.

— Приключвайте. Време е да си ходим по леглата.

Стояхме пред залостената врата на Дотъри и се притискахме един в друг, за да се пазим от вятъра. Непознатият приближи устни до ухото ми и от думите му мъхът по бузата ми настръхна като цвете, което се протяга към слънцето. Той ми довери, че не е бил с жена от много време. Призна, че има малко пари, но ме попита дали нямам желание и без да ми плаща.

— Надявам се, че не бъркам професията ти — каза той със смутена усмивка. — Но като дойде сама при Дотъри…

Нямаше какво да кажа, беше напълно прав.

Промъкнахме се в хамбара на Дотъри. Животните бяха така свикнали с нощните посетители от бара, че изобщо не помръднаха. Младият дървосекач си разкопча панталоните и постави члена си в ръката ми. Разтопи се от действията ми и скоро потъна в облак от удоволствие.

Сигурно завръщането ми в Сейнт Андрю и срещата с Джонатан ме бяха изпълнили със страст. Може ръцете на дървосекача да докосваха тялото ми, но в ума ми бе Джонатан. Беше чиста лудост да си мисля за него, но комбинацията между плътски удоволствия и фантазии в онази нощ ми подсказа как би могло да бъде сега между нас и ме направи жадна за още. Придърпах младия мъж към себе си и поставих единия си крак върху бала със слама, за да му дам по-добър достъп под фустата си.

Той влезе в мен, плътта му бе сладка и твърда, а ръцете — нежни. Опитах се да си представя, че е Джонатан, но илюзията ми убягваше. Може би Адаир беше прав и наистина щяхме да спечелим, ако направехме Джонатан един от нас. Ужасната ми жажда ми подсказваше, че трябва да опитам, иначе щях да съжалявам до края на живота си, а това означаваше — вечно.

Дървосекачът потръпна и издиша тежко, когато свърши, след това извади носна кърпа и ми я предложи.

— Извинявай за грубостта ми — прошепна той разгорещено в ухото ми, — но това беше най-невероятното чукане, което съм имал. Сигурно си най-талантливата проститутка в Бостън!

— Куртизанка — поправих го аз внимателно.

— И не мога да се преструвам, че съм в състояние да те компенсирам по начина, по който без съмнение си свикнала… — продължи той, докато ровеше в джоба си за пари, но аз го хванах за ръката, за да го спра.

— Недей. Запази си парите. Просто ми обещай, че няма да казваш и дума на никого — казах му аз.

— О, няма, въпреки че ще го помня до края на живота си!

— Както и аз — отвърнах, макар че това момче със сладко лице можеше да се окаже или един от многото, или последният ако имах късмет — който щеше да бъде заменен с Джонатан и само с Джонатан.

Погледах го как тръгва в нощта към пътя, който водеше към имота на Сейнт Андрю, после се увих в палтото си и поех в обратна посока. Топлите остатъци от него се стичаха по вътрешната страна на бедрата ми и аз почувствах приятно познато раздвижване в гърдите си, както и удоволствието, което изпитвах винаги, когато някой мъж отмалее безпомощен от сексуална възбуда в ръцете ми. Нямах търпение да преживея това и с Джонатан и да го изненадам с новопридобитите си умения.

Пътят ми минаваше покрай работилницата на ковача и по навик погледнах надолу към къщата на Магда. Зад шала, който тя закачаше на прозореца си, се виждаше, че свети. Значи беше будна. Странно как някога й завиждах за дома й, но сигурно още беше така, защото сърцето ми странно трепна, когато го видях и си спомних съкровищата й, които толкова ме бяха впечатлили като малка. Палатът на Адаир може и да беше разкошен и пълен с луксозни вещи, но след като прекрачиш прага му — край със свободата ти. Магда бе господарка на собствения си дом и никой не можеше да й отнеме това.

Докато стоях в началото на пътеката, предната врата се отвори и от нея излезе един дървосекач (и слава Богу, защото щях да умра от срам, ако някой от съседите ми се бе оказал посетител на Магда). Тя също излезе след него и за миг двамата се озоваха и светлината, идваща от отворената врата. Те се смееха. Магда се бе завила в наметало, за да изпрати клиента си по стълби те и да му махне за довиждане. Скрих се обратно в сенките, за да спестя на дървосекача неудобството да бъде видян тук, но не и преди Магда да ме забележи.

— Кой е там? — извика тя. — Не искам неприятности.

Излязох от мрака.

— Не и от мен, госпожо Магда.

— Ланор? Ти ли си това? — изви шия тя. Аз минах покрай отдалечаващия се дървосекач, изкачих стълбите и я прегърнах. Стори ми се по-крехка от всякога.

— Мили боже, момиче, казаха ми, че сме те изгубили — промълви Магда, докато ме въвеждаше. Стаята бе отоплена от малкото огнище и двете тела, които доскоро се бяха потили вътре (миризмата още висеше във въздуха; тези дървосекачи не бяха много усърдни с миенето и понякога доста воняха). Свалих си наметката. Магда ме хвана за раменете и ме завъртя, за да огледа по-добре хубавата ми рокля.

— Е, госпожице Макилврий, виждам, че ти е провървяло.

— Не бих казала, че се гордея с труда си — отвърнах.

Магда ме погледна с укор.

— Да разбирам ли, че си се замогнала по обичайния начин за млада дама…?

Когато не отговорих, тя рязко свали наметалото си.

— Е, знаеш мнението ми по този въпрос… Едва ли е престъпление да тръгнеш по единствения път, който е отворен пред теб, и да забогатееш от това… Ако Бог не е искал да си изкарваме парите като проститутки, щеше да ни даде други начини, с които да се издържаме. Но не е.

— Не съм точно проститутка.

Защо се чувствах длъжна да се обяснявам каква съм точно?

— Има един мъж, който ме издържа…

— Женени ли сте?

Поклатих глава.

— Тогава си му любовница.

Тя не ме съдеше, просто излагаше фактите, все едно ме информираше за работа, на която исках да постъпя. Наля джин в две малки чаши, които бяха толкова стари, че стъклото им бе помътняло, и аз й разказах за живота си в Бостън и за Адаир. Беше истинско облекчение да споделя с някого. Разбира се, не всичко, пропуснах някои части, които исках да променя: буйния му нрав, непредвидимите смени в настроенията, спорадичните партньори мъже в леглото му.

Казах й, че с красив, богат и обсебен от мен. Тя кимаше, докато слушаше историята ми.

— Браво на теб, Ланор. Гледай да спестиш част от парите, които ти дава.

Под светлината на свещта видях по-ясно лицето на Магда. Годините, в които бях отсъствала от града, бяха оставили отпечатък върху нея. Тънката й кожа бе увиснала около устата и на шията, черната й коса бе почти наполовина бяла. Някога красивите й дрехи бяха избелели и похабени. Независимо че беше единствената проститутка в града, нямаше да може да продължи със занаята си още дълго. Младите дървосекачи щяха да спрат да идват тук, а старите, които все още бяха готови да плащат за услугите й, не се държаха много добре с нея. Скоро щеше да се превърне в старица без приятели в град, където животът бе суров.

Бях закичила на корсета си малка перлена брошка, подарък от Адаир. Семейството ми не разбираше нищо от бижута и затова я носех, без да се притеснявам в тяхно присъствие, но Магда би трябвало да знае, че струва цяло състояние. Отначало си мислех да я дам на роднините си, те имаха повече право на нея, отколкото тази жена, която бе единствената ми приятелка. Но реших на тях да оставя парите, а те бяха добра сума. Затова свалих брошката от дрехата си и й я подадох.

Магда наклони глава.

— О, не, Ланор, не бива да го правиш. Не ми трябват парите ти.

— Искам да я вземеш…

Тя бутна протегнатата ми ръка.

— Знам какво си мислиш. Планирам скоро да се оттегля. Спестила съм доста пари, откакто съм тук. Старият Чарлз Сейнт Андрю трябваше да праща заплатите на някои от работниците си направо на мен, защото прекарваха цялото си свободно време в тази къща, и така да им спести усилието да разнасят пари в джобовете си по цял ден — засмя се тя. — Не, предпочитам да я запазиш за себе си. Може и да не ми вярваш, тъй като си млада и красива и имаш мъж, който цени компанията ти, но някой ден всичко това ще изчезне и може да ти потрябват парите, които би взела за тази брошка.

Разбира се, не можех да й кажа, че този ден за мен никога няма да дойде. Насилих се да се усмихна, докато връщах брошката на мястото й.

— Решила съм през пролетта да се преместя на юг. Някъде близо до океана — продължи Магда. Огледа стаята, сякаш се опитваше да реши кои вещи да вземе и кои да остави. — Може би ще намеря някой добър самотен вдовец и отново ще се омъжа.

— Не се съмнявам, че късметът ще ти се усмихне, Магда, каквото и да решиш да правиш, защото имаш щедро сърце — казах аз, навела глава. — Трябва да те оставям да си лягаш и да се връщам при семейството си. Беше ми приятно да те видя, Магда.

Прегърнахме се отново и тя ме поглади сърдечно с длан по гърба.

— Пази се, Ланор. Бъди внимателна. И каквото и да става, не се влюбвай в твоя господин. Ние, жените, взимаме най-погрешните решения, когато сме влюбени.

Тя ме изпрати до вратата и ми помаха за довиждане.

В съвета й имаше много истина и сърцето ми натежа. Тръгнах към гората доста по-паднала духом от преди. Върнах се у дома по-неспокойна, отколкото тръгнах. Замислих се и установих, че е така, защото бях излъгала Магда за Адаир. Не просто бях запазила тайната му — нашата тайна. Това бе разбираемо. Ако някой в Сейнт Андрю можеше да разбере странностите на Адаир, това беше Магда. И въпреки това аз я излъгах за връзката си с него. Жената иска най-много от всичко да се гордее с мъжа в живота си, а очевидно аз не бях горда със своя. И как да бъда след всичко, в което Адаир ме беше въвлякъл, защото само като ме бе погледнал, беше разбрал каква съм. Беше ме принудил да споделям тъмните му страсти. Колкото и да се страхувах от него, винаги откликвах на желанията му и приемах всяко сексуално предизвикателство. Той наистина извади на светло много мои скрити заложби, не можех да го отрека, но това не ме изпълваше с гордост. Може би не се срамувах от Адаир, а от самата себе си.

Тези ужасни мисли изпълваха съзнанието ми, докато завита в наметалото, за да се пазя от силния вятър, бързах по пътеката към семейния дом. Не можех да изгоня от спомените си всичките онези ужасни неща, които бях сторила, не спирах да се чудя защо тези долни удоволствия така ми харесват. Нищо чудно, че не бях сигурна дали заслужавам душата ми да бъде спасена.