Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (33)

32.

Шосето към град Квебек имаше по две ленти в двете посоки и беше тъмно като изоставена самолетна писта. Голите дървета и пустият пейзаж напомняха на Люк за Маркет, малкото градче и самотния северен край на Мичиган, в което се бе заселила бившата му жена.

Беше ходил там веднъж, за да види момичетата, веднага след като Триша се премести при първото си гадже. Сега двете им деца живееха в къщата на приятеля й в стопанство за череши, а неговите син и дъщеря отсядаха при тях за по две вечери в седмицата.

По време на онова посещение Триша не му се стори по-щастлива с новия си мъж, отколкото беше с него, или може би просто се притесняваше, че бившият й съпруг я вижда в тази порутена къща с дванайсетгодишно камаро отпред. Не че домът на Люк в Сейнт Андрю беше много по-добър.

Момичетата — Уинона и Джолийн бяха тъжни, но това се очакваше; току-що се бяха преместили в град, в който не познаваха никого. На Люк му се късаше сърцето, докато седеше с тях в пицарията, където ги заведе на обяд. Те мълчаха през цялото време. Бяха прекалено малки, за да знаят кого да обвинят и на кого да се сърдят. Нацупиха се, когато се опита да ги изведе на разходка, а никак не му се искаше да ги върне при майка им и да се сбогува, докато още са наранени и сърдити. Освен това знаеше, че нищо не може да направи. Това, което преживяваха, не можеше да отмине за един уикенд.

Когато си взимаше довиждане с всички на циментовите стъпала пред пътната врата на Триша, нещата изглеждаха малко по-добре и за него и за момичетата. Паниката на децата беше отминала, бяха намерили твърда почва под краката си. Разплакаха се, когато ги прегърна, и му махаха, докато потегляше с колата си под наем, а той едва събра сили да тръгне.

— Имам две дъщери — каза Люк, обзет от желание да сподели нещо от живота си с Лани.

Тя го погледна косо.

— Те ли бяха на снимката в къщата ти? На колко са години?

— На пет и на шест.

Усети лек прилив на гордост, само това му бе останало от бащинството.

— Живеят с майка си. И с мъжа, за когото тя смята да се омъжи.

Сега вече някой друг се грижеше за дъщерите му.

Тя се обърна към него.

— Колко време беше женен?

— Шест години. Вече сме разведени — добави той, но после осъзна, че може би не беше необходимо. — Беше грешка, че се оженихме, вече го знам. Просто бях приключил със специализацията си в Детройт. Здравето на родителите ми започваше да се влошава и знаех, че ще се върна в Сейнт Андрю… Предполагам, че не съм искал да се върна сам. Не можех да си представя, че ще срещна някоя жена тук. Познавах всички, израснал съм в този град. Мисля, че в Триша видях последния си шанс.

Лани сви рамене и се намръщи малко смутено. Люк реши, че откровеността му я е притеснила, макар тя да беше доста по-откровена с него.

— Ами ти? Омъжвала ли си се някога? — попита той и въпросът му я накара да се разсмее.

— Не съм се крила през цялото време от света, ако това имаш предвид. Накрая ми дойде умът в главата. Видях, че Джонатан никога няма да се обвърже с мен. Стана ми ясно, че не е такъв човек.

Люк си спомни мъжа в моргата. Жените със сигурност са му се лепели като мухи на мед. Безкраен поток от аванси и предложения, толкова много желания, толкова много изкушения. Как може да се очаква подобен мъж да се посвети на една жена? Беше съвсем естествено Лани да иска от Джонатан да я обича достатъчно, за да й бъде верен, но кой можеше да го вини за това, че я е разочаровал?

— Значи си намерила друг и си се влюбила? — Люк се опита да не звучи много обнадежден. Но тя отново се засмя.

— Звучиш ми прекалено романтично за мъж, който се е оженил от отчаяние и след това се е развел. Казах, че съм се омъжвала, не казах, че съм се влюбвала — и отново се извърна от него. — Това не е съвсем вярно. Обичах всичките си съпрузи, само че не по начина, по който обичах Джонатан.

— Всичките? Колко пъти си се омъжвала? — попита Люк, усетил същия дискомфорт, който почувства за първи път, когато видя омачканото легло при Дънрати.

— Четири. На всеки петдесет години започвах да се чувствам самотна — каза тя усмихнато, подигравайки се със себе си. — Всичките бяха добри, всеки по свой собствен начин. Грижеха се за мен. Приемаха ме такава, каквато съм, независимо колко споделях с тях.

Тези надниквания в живота й го накараха да пожелае да научи още.

— И колко споделяше с тях? Каза ли на някого за Джонатан?

Лани поклати глава, отметна косата си, но продължаваше да крие лицето си от него.

— Никога преди не съм казвала на никого истината за себе си, Люк. Ти си единственият.

Дали го казва само за да се почувствам добре, почуди се той. Научила се е да говори това, което хората искат да чуят. Такова умение се развива, когато ти се налага да оцеляваш стотици години, без никой да разбере нищо за теб. Всичко това е част от трудното изкуство да вкарваш хората в живота си, да ги привързваш към себе си, да ги караш да те харесват, дори да те обичат.

Люк искаше да чуе историята й, да научи всичко за нея. Но можеше ли да й се довери, че говори истината, или тя просто го манипулираше, докато я измъкне от полицията?

Лани потъна в мълчание, Люк продължаваше да кара и да се чуди какво ли ще стане, когато пристигнат в Квебек. Дали ще изчезне, като му остави само своята история?