Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (10)

9.

Сутринта се събудих от изстрел на мускет със сачми и барут. Изстрел по това време означаваше беда: пожар в съседна съща, нападение, ужасна злополука. Гърмежът дойде от фермата на Джейкъбс; разбрах го още щом го чух.

Завих се с одеялото през глава и се направих на заспала, заслушана в шепненето на родителите ми, което долиташе от долния стаж. Чух баща ми да става, да се облича и да излиза. Майка ми го последва, вероятно увита в одеяло. Сигурно вече се беше заела с обичайните си утринни задачи — стъкваше огъня и слагаше вода да заври. Обърнах се, седнах на леглото и неохотно стъпих на студения дървен под, за да се впусна в деня, който, по всичко личеше, щеше да е странен и неприятен.

Баща ми се върна в къщата с мрачно изражение.

— Обличай се, Невин. Трябва да дойдеш с мен — каза той на мърморещата купчина върху леглото на долния стаж.

— Наистина ли се налага? — чух сънения глас на брат ми.

— Трябва да се нахрани добитъкът…

— Аз ще дойда с теб, татко — извиках от горния етаж и започнах бързо да се обличам. Сърцето ми вече биеше толкова силно, че ми бе невъзможно да остана в къщата и да чакам новини какво се е случило. Трябваше да тръгна с баща ми и да разбера откъде идва тревогата.

През нощта беше паднал сняг, първият за този сезон. Опитах се да си прочистя мозъка, докато вървях зад баща ми. Мислех само как да стъпвам в следите, които той оставяше по девствения сняг. Дъхът ми се виждаше в студа и от носа ми потече сопол.

И долината под нас се намираше фермата на Джейкъбс — кафява къща с два етажа отпред и един отзад, сред голямо поле, покрита със сняг. Хората бяха започнали да се събират дребни тъмни силуети в далечината на фона на белотата. Прииждаха и още от всички страни — пеша и на коне. Гледката накара сърцето ми отново да забие силно.

— Джейкъбс ли отиваме? — попитах иззад гърба на баща ми.

— Да, Ланор.

Сдържан, направо нелюбезен отговор и както обичайно с възможно най-малко думи.

Едва сдържах тревожността си.

— Какво според теб се е случило?

— Очаквам да разберем — отвърна той търпеливо.

Имаше представители на всички семейства в града, с изключение на Сейнт Андрю, но те живееха най-далече и едва ли бяха чули изстрела. Насъбралите се хора бяха облечени най-разнообразно: халати, подаващи се краища на нощници изпод палтата, несресани коси. Последвах баща си през малката тълпа и двамата успяхме да си проправим път до вратата, а там в окаяния сняг бе коленичил Джеремая. Явно бе навлякъл панталоните си набързо, връзките на обувките му бяха развързани, а на раменете му имаше наметнат юрган. Старият му мускет, оръжието, което бе вдигнало тревогата, беше облегнато на стената. Огромното му грозно лице бе изкривено от болка, очите му бяха зачервени, а устните — напукани и кървящи. По принцип не показваше никакви емоции, затова гледката беше обезпокоителна.

Пастор Гилбърт си проправи път през множеството, клекна до Джеремая и заговори в ухото му.

— Какво е станало, Джеремая? Защо ни вдигна по тревога?

— Тя е изчезнала, отче…

— Изчезнала?

— София, отче. Няма я.

Глухият му глас предизвика вълна от мърморене сред тълпата, всеки зашепна на съседа си, освен баща ми.

— Няма ли я? — Гилбърт обви с длани лицето на Джеремая. — Как така я няма?

— Тръгнала си е или някой я е отвлякъл. Когато се събудих, не беше у дома. Нямаше я на двора, нито в хамбара. Наметалото й също го няма, но останалите й вещи са тук.

Когато чух, че гневната София, която вероятно бе решила, че няма какво да губи, не е разказала за посещението ми на Джеремая, буцата в гърдите ме се отпусна, макар до тогава да не бях осъзнавала, че я има. В този миг; Бог да ме прости, не се тревожех толкова за тъжната жена, бродеща из гъстата гора, колкото за собственото си участие в цялата история.

Гилбърт поклати побелялата си глава.

— Джеремая, сигурно просто е излязла за малко, може би на разходка. Скоро ще се върне и ще съжалява, че с разтревожила съпруга си.

Още докато произнасяше тези думи, всички вече бяхме убедени, че греши. Никой не се разхожда за удоволствие в такъв студ рано сутринта, веднага щом скочи от леглото.

— Успокой се Джеремая. Нека влезем вътре да се стоплиш, преди да си измръзнал… Остани с госпожа Гилбърт и госпожица Хибинс. Те ще се погрижат за теб, докато останалите търсим София. Нали, съседи? — каза Гилбърт с престорен ентусиазъм, докато помагаше на едрия мъж да стане на крака, а след това се обърна и към нас. В косите погледи между съпрузи и съседи се четеше неизказаният въпрос: значи младата невеста е напуснала мъжа си? Но никой нямаше смелост да противоречи на пастора. Двете жени въведоха олюляващия се, замаян Джеремая в къщата, а станалите се пръснахме на групи. Търсехме стъпки в снега с надеждата, че оставените от София следи не са унищожени от тези, които отговориха на зова за помощ на Джеремая.

Баща ми намери малки отпечатъци от обувки, които можеше да са на София, и двамата с него тръгнахме по тях. Погледът ми бе забит в снега, но мислите ми препускаха и търсеха причина тя да напусне дома си. Може би цяла нощ е будувала заради думите ми и на сутринта е решила да говори с Джонатан. Нямаше начин сблъсъкът ни да няма нещо общо с изчезването й.

Сърцето ми биеше лудо, докато следвах стъпките. Боях се, че те ще ни отведат до къщата на семейство Сейнт Андрю. Но когато влязохме в гората, снегът изчезна, а с него и отпечатъците от краката на София.

С баща ми вече не вървяхме по конкретна следа. Земята в гората беше шеметна мозайка от замръзнала пръст, заснежени участъци и мъртви листа. Нямах представа дали баща ми открива издайнически знаци, оставени от София по пътя — счупени клонки, смачкана шума — или продължава да върви, движен само от чувство за дълг. Крачехме успоредно на реката, чувах Олагаш вляво от себе си. Обикновено звуците от разбиващата се в скалите вода ме успокояваха, но не и днес.

София сигурно е била силно разтърсена, за да тръгне съвсем сама през гората. Само най-издръжливите го правеха, беше лесно да се загубиш сред еднаквите дървета.

Пред нас се простираха акри, обрасли с брези, смърчове и борове, а по земята бяха пръснати камъни, обрасли със странни мъхове и лишеи.

Може би трябваше да говоря по-рано с баща ми, да го предупредя, че добросъседската му саможертва е ненужна и най-вероятно София е отишла при някой мъж, с когото не бива да се вижда. Може би сега бе на топло и сигурно място с него, а ние мръзнехме на студа и влагата. Представях си я как се измъква от дома, където беше нещастна, за да отиде при Джонатан, своя любовник. А той беше нежен, вероятно и объркан, и без съмнение щеше да я приеме. Сърцето ми се сви от мисълта, че се е сгушила в леглото му, че е спечелила, а аз съм загубила и сега Джонатан е неин.

Накрая завихме към реката и тръгнахме по брега й. В един миг баща ми спря, проби дупка в леда и загреба вода, за да пие. Между глътките ме поглеждаше с любопитство.

— Не знам колко още трябва да търсим. Можеш да се прибереш, Ланор. Тук не е място за младо момиче. Сигурно си премръзнала.

Поклатих глава.

— Не, не, татко. Искам да остана с теб…

Струваше ми се невъзможно да чакам новини у дома. Щях да се побъркам, да зарежа всякакво приличие, да се втурна към къщата на Джонатан и да застана лице в лице със София. Представях си я триумфално усмихната. В този миг не мразех никого другиго повече от нея.

Баща ми я забеляза пръв. Оглеждаше пътя напред, а аз бях впила поглед в земята пред себе си, неспособна на нищо друго. Той откри замръзналото тяло, затиснато под паднало дърво и почти скрито в тръстиките и дивите лози. Трупът плаваше проснат по очи сред замръзналите папури, полата и дългата коса се надигаха над водната повърхност. Наметката й бе прилежно сгъната на брега.

— Не гледай, момиче — каза баща ми и се опита да ме обърне, като ме хвана за раменете. Но аз не можех да откъсна очи от София.

Баща ми извика силно, а аз не спирах да се взирам глупаво в трупа. От всички страни от гората към нас се спуснаха и останалите издирвачи. Двама мъже нагазиха в студената вода, за да измъкнат тялото, заклещено в гъстата растителност. То бе започнало да се покрива с тънка ледена коричка. Разперихме наметката на София на земята и поставихме трупа върху нея. Мокрите й дрехи бяха прилепнали плътно по торса и краката й. Кожата й бе посиняла, а очите — милостиво затворени.

Мъжете я увиха в намоталото, хванаха го за краищата и я понесоха към дома й, а аз вървях след тях. Зъбите ми тракаха и баща ми се приближи и започна да разтрива раменете ми в опит да ме стопли. Но това не помогна, защото треперех от страх, не от студ. Притисках длани към корема си и се боях, че ще повърна пред татко. Присъствието ми възпираше мъжете да обсъждат причините София да се самоубие. Но всички бяха съгласни, че пастор Гилбърт не бива да научи, че наметалото е било прилежно сгънато на брега. Нямаше да му кажат, че тя се е самоубила.

Когато с баща ми стигнахме у дома, аз изтичах право при огнището, за да си сгрея лицето, но дори топлината не спря треперенето ми.

— Не толкова близо — скара ми се мама, докато ми помагаше да сваля наметката си, защото се боеше, че може да се подпали от някоя изхвръкнала искра. Щях да се радвам, ако бе станало така. Заслужавах да бъда изгорена като вещица за стореното.

Няколко часа по-късно майка ми се доближи до мен, изправи рамене и каза:

— Отивам у семейство Гилбърт да помогна… да приготвят София. Мисля, че трябва да дойдеш с мен. Време е да заемеш мястото си сред жените от града и да се запознаеш със задълженията, които се очаква да изпълняваш.

Но аз вече се бях преоблякла в дебела нощница, бях се свила до огнището и пиех горещ сайдер с ром. Напитката ме бе направила безчувствена и бе притъпила желанието ми да плача с глас и да си призная, но бях наясно, че ще се срина, ако застана до трупа на София, дори в присъствието на другите жени от града.

Подпрях се с лакът на пода и се поизправих.

— Не мога… Не се чувствам добре. Все още ми е студено…

Майка ми притисна пръсти към челото, а след това и към гърлото ми.

— Май гориш от треска…

Погледна ме с любопитство, но скептично, след това се изправи и си сложи наметката.

— Добре, само този път, заради това, което преживя по-рано…

Тя млъкна. Погледна ме още веднъж, но не можех да разгадая какво си мисли в този момент. След това се измъкна през вратата.

По-късно ми каза какво се е случило в дома на пастора, как жените са подготвили тялото на София за погребението. Първо го поставили край огъня, за да се отпусне, след това измили речната тиня от устата и носа й и внимателно сресали косите й. Майка ми каза, че кожата й станала бяла, а не синкава като в реката, цялата в червени драскотини от острите камъни, на които се е натъкнала, докато течението е влачело трупа. Облекли я с най-хубавата й рокля — толкова бледожълта, че изглеждала почти като слонова кост, украсена от самата нея с бродерии и съшита по крехкото й тяло с малки бодове. Нищо не спомена за промени по фигурата й и дори най-леко изпъкване на корема. Ако някой бе забелязал нещо, сигурно го беше приписал на водата, която бедното момиче е погълнало, докато се е давело.

След това в простия дървен ковчег постлали покров. Двама мъже, които чакали жените да приключат с приготовленията, качили ковчега в една каруца и го закарали в дома на Джеремая, където щял да изчака до погребението.

Докато майка ми спокойно описваше състоянието на група на София, аз се чувствах така, сякаш някой забива пирони в мен и ме мъчи, за да призная злината си. Но въпреки всичко успях да се удържа, макар и със сетни сили, и плаках през цялото време, покрила очите си е длан. Майка ми ме галеше по гърба, сякаш бях дете.

— Какво има, Ланор, миличка? Защо си толкова разстроена заради София? Да, ужасна трагедия, а и тя беше наша съседка, но не мислех, че се познавате толкова добре…

Прати ме да си легна с една грейка и отиде да сгълчи баща ми, че ме е взел със себе си в гората. Аз лежах, притиснала грейката към стомаха си, но тя не ми помагаше. Не можех да заспя и се вслушвах в звуците на нощта — вятъра, люлеещите се дървета, пукащите тлеещи въглени. Те сякаш всички шепнеха името на София.

 

 

Също като сватбата й, погребението на София Джейкъбс беше жалко събитие, на което дойдоха само майка й, част от братята и сестрите й и още няколко души. Денят беше студен и мрачен, всеки миг щеше да завали сняг — така бе, откакто София се самоуби. С Джонатан наблюдавахме всичко от хълма над гробището. Гледахме как опечалените крачат край тъмната дупка. Някак си бяха успели да изкопаят гроб, макар земята да беше замръзнала. Не спирах да се чудя дали не го бе направил баща й, Тоби. Опечалените приличаха на неспокойни черни точици на бял фон в далечината. Пастор Гилбърт произнесе реч над мъртвата. Лицето ми бе опънато и подпухнало от дни на неспирен плач, но в присъствието на Джонатан не можех да пророня и сълза. Струваше ми се сюрреалистично да гледам скришом погребението на София, след като трябваше да съм там и да моля на колене Джеремая за прошка, защото аз бях отговорна за смъртта на жена му, аз я бях подтикнала да скочи в реката.

Джонатан стоеше безмълвен до мен. Най-накрая заваля сняг, сякаш природата се опитваше да се освободи от дълго сдържано напрежение. Снежинките танцуваха в студения въздух и падаха върху тъмното вълнено палто и косата на Джонатан.

— Не мога да повярвам, че е мъртва — каза той за двайсети път тази сутрин. — Не мога да повярвам, че се самоуби.

От стиснатото ми гърло не можеше да излезе и дума. Каквото и да кажех, щеше да е повърхностно и невярно.

— Аз съм виновен каза дрезгаво той и вдигна ръка към лицето си.

— Не бива да се измъчваш заради това — понечих да го успокоя с думите, които си бях повтаряла много пъти наум, докато се криех в леглото, изгаряна от вина. — Живот й беше нещастен още от малка. Кой знае какви мрачни мисли са я измъчвали и от колко дълго. Най-накрая им се е поддала. Едва ли вината е твоя.

Той пристъпи напред, сякаш му се искаше да е там долу, на гробището.

— Не мога да повярвам, че й е хрумнало да се самонарани, Лани. Тя беше щастлива с мен. Струва ми се невероятно, че онази София, която познавах, се е борила с желанието да се самоубие.

— Никога не се знае. Може да се е скарала с Джеремая… сигурно след последния път, когато сте се видели…

Той затвори очи и ги стисна здраво.

— Ако нещо я е разстроило, това е била реакцията ми, след като ми каза за бебето. Няма съмнение в това. Затова се обвинявам, Лани, заради лекомислието, с което се отнесох към новината. Ти каза… — Джонатан внезапно вдигна глава и ме погледна — … че можеш да измислиш начин да я разубедиш да не запази бебето. Моля се, Лани, да не си привела плана си в действие…

Стреснах се и отскочих назад. През последните няколко дена си мислех да му призная всичко и се борех с вината си, която ме мореше като болест.

Трябваше да споделя с някого, такава тайна не може да се пази, без да увреди тялото и душата. И само Джонатан можеше да ме разбере. Все пак го бях направила заради него.

Бе дошъл при мен за помощ и аз бях постъпила така, както той поиска. Сега имах нужда от опрощение за стореното. Дължеше ми го, нали?

Но когато обърна към мен тъмните си тъжни очи, осъзнах, че не мога да му кажа. Не и сега, не и докато страда и чувствата могат да вземат връх над разума му. Не би ме разбрал.

— Какво? Не, никакъв план не съм привела в действие. И защо ще ходя при София? — излъгах аз. Нямах намерение да го лъжа, но той ме изненада, предположението му ме простреля като стрела право в сърцето.

Някой ден ще му кажа, реших аз.

Джонатан въртеше тривърхата си шапка в ръце.

— Мислиш ли… че трябва да кажа истината на Джеремая?

Приближих се отривисто към него и то разтърсих за раменете.

— Това би било ужасно както за теб, така и за бедната София. И какво ще постигнеш, като кажеш на Джеремая, освен че ще облекчиш съвестта си? Само ще съсипеш представата му за нея. Остави го да погребе София с мисълта, че е била добра съпруга, която е опазила честта му.

Той погледна малките ми длани, които го стискаха за раменете. Беше необичайно да се докосваме, след като вече не бяхме деца. После ме погледна в очите с такава тъга, че аз не успях да се удържа. Склоних глава на гърдите му и го придърпах към себе си. Мислех само за това, че в момента той има нужда от утеха, от женско тяло в прегръдки те си, дори то да не бе на София. Няма да лъжа и ще призная, че усещането от силното му топло тяло до моето също ми се стори утешително. Почти се разплаках от щастие при това докосване. Притисната в него, си представях, че ми е простил за ужасния ми грях към София, макар той да не знаеше нищо за него.

Сложила буза на гърдите му, слушах как бие сърцето му под слоевете вълнен и памучен плат и вдишвах аромата му. Не исках да го пускам, но усетих, че свежда поглед към мен, затова и аз обърнах очи нагоре към него, готова да изслушам всичко за любовта му към София. И ако ми бе разказал за нея, ако бе споменал името й, щях да му призная какво съм направила. Но той не го направи. Вместо това приближи устни към моите и ме целуна.

Мигът, който бях чакала, потъна в мъгла. Скрихме се в гората. Спомням си прекрасната топлина на устните му, жаждата и настойчивостта им. Спомням си как ръцете му развързаха панделката, която затваряше ризата ми над гърдите.

Притисна гърба ми към едно дърво и ме захапа за шията, докато сваляше трескаво панталоните си. Аз повдигнах полата си, за да може да ме обладае, и усетих дланите му върху бедрата си. Съжалявам, че дори не зърнах мъжествеността му заради всичките тези дрехи между нас — палта, наметки, поли и фусти. Но го усетих в себе си, нахлу в мен внезапно, горещ и твърд. Започна да ме тласка, гърбът ми се блъскаше в дървото. Накрая Джонатан простена в ухото ми и през мен премина тръпка, защото това означаваше, че съм доставила удоволствие. Никога не се бях чувствала толкова щастлива и се боях, че това усещане няма да се повтори.

После яздехме коня му през гората, аз го бях прегърнала здраво през кръста и все едно отново бяхме деца. Движехме се през най-скритите пътеки, за да не ни забележат заедно без придружител. Не си разменихме нито дума, притисках пламналото си лице в палтото му и се опитвах да осъзная какво бяхме направили. Познавах много момичета от града, които се бяха отдавали на мъже преди брака често на самия Джонатан — и ги бях гледала с презрение.

А сега бях една от тях. Част от мен чувстваше, че съм се опозорила. Но друга част вярваше, че не съм имала друг избор. Може би това бе единственият ми шанс да завладея сърцето на Джонатан и да му докажа, че ни е писано да сме заедно. Не можех да го пропусна.

Слязох от коня, стиснах ръката на Джонатан и тръгнах по краткия път до дома. Докато вървях обаче, в мен се надигнаха съмнения какво е означавала за него кратката ни забежка. Той се занасяше с момичетата, без да мисли за последствията. Защо си въобразявах, че с мен ще е различно? Ами чувствата му към София и моята отговорност за жената, която бях принудила да посегне на собствения си живот? Бях я убила, а сега развратничех с любовника й. Едва ли имаше по-зло същество от мен.

Постоях няколко минути, преди да продължа към вкъщи. Опитах да се овладея, като поех дълбоко студен въздух. Не можех да се разпадна пред семейството си. Нямаше с кого да поговоря за това. Трябваше да пазя тайната си дълбоко погребана в себе си, докато се успокоя достатъчно, за да мога да размисля рационално върху нея. Потиснах всичко — вината, срама, презрението към себе си. И въпреки това бях изпълнена с огромно вълнение, защото бях получила това, което бях искала, макар и да не го заслужавах. Въздъхнах, изтупах прясно навалелия сняг от наметката си, изправих рамене и тръгнах към семейния дом.