Алма Катцу
Обладателят — този, който взема (23)

22.

На сутринта Адаир се събуди на горния етаж върху купчината си слама, дрехите му бяха в безпорядък. Гадеше му се, още чувстваше влиянието на опиатите. Спомни си предупреждението на стареца, но нямаше представа какво си бе позволил да направи с него. Обзе го желание да изтича на долния стаж и да убие господаря си, докато спи. Идеята подпали ума му за цяла секунда. Обаче знаеше, че тук има нещо тайнствено и свръхестествено. Силата и уменията на възрастния мъж бяха необясними, той нямаше да позволи да бъде убит в собственото си леговище.

Цял ден Адаир се опитваше да събере кураж да избяга. Но страхът го бе приковал на място, болката в потрошените кости му напомняше каква е цената за неподчинението. Затова когато слънцето измина целия си път по небето и започна да припада мрак, той седна в ъгъла и закова в поглед в горната част на стълбището.

Старецът не се изненада, когато откри, че слугата му още е в къщата. На лицето му се появи злобна усмивка, но той изобщо не се доближи до Адаир. Захвана се с работа както обикновено. Взе наметалото си от закачалката.

— Тази нощ отивам в замъка на специално събитие. Ако си знаеш интереса, ще си тук, когато се върна.

И излезе, а Адаир се свлече до огъня и му се прииска да има смелостта да се хвърли в него.

Животът продължи така безброй месеци. Побоищата станаха обичайни, макар старецът вече да не използваше ръжена. Адаир бързо разбра, че за тях няма причина; беше станал толкова покорен, че не даваше поводи да бъде пребиван. Боят служеше само за да го държи в подчинение и напрежение. Лекарят караше Маргерит да слага опиати в храната и напитките на младежа, за да му е по-лесно да го бие, докато Адаир не се усети и не започна да отказва да яде. Тогава старецът го биеше, за да го принуди да преглътне опиатите, докато не го приведеше в безпомощно състояние.

Ставаше все по-жесток. Може би бе отприщил някакъв бент в себе си, наслаждаваше се на низостите си и нищо не можеше да го спре. Или пък винаги е бил такъв. Адаир се чудеше дали не е убил предишния си слуга и не е започнал същия смъртоносен цикъл и с него.

Графът изпращаше от време на време някоя девойка за забавление на стареца, някоя нещастна млада жена, отвлечена от хората му при нападенията им на унгарска земя. Водеха я в покоите на лекаря и я връзваха с вериги за леглото. Писъците й се носеха на горния етаж през целия ден, измъчваха Адаир и го наказваха, задето не слиза долу в леговището, за да й помогне да избяга. Понякога, след като старецът излезеше на нощните си разходки, Маргерит пращаше Адаир долу да занесе храна на бедната затворничка.

Той си спомняше първия път, когато с неохота влезе в покоите на господаря си и завари горката девойка гола под завивките, трепереща от ужас и шок и неспособна дори да забележи присъствието му. Тази първа жена не молеше младия мъж да я пусне. Беше парализирана от страх и дори не погледна храната. Адаир се засрами, когато усети, че се възбужда, докато гледаше стройното й женствено тяло, очертано под одеялото, плоския й корем, който се вдигаше и спускаше с всеки уплашен дъх. Съчувствието му към съдбата й и собствените му ужасни спомени за случилото се с него в това легло не успяха да го предпазят от плътското желание. Не посмя да я насили, защото беше собственост на стареца, и се качи нагоре по стълбите, разтреперан от страст.

Девойките обикновено умираха до три дни и лекарят караше Адаир да се отървава от тях, да изнася студените им трупове от леглото и да ги носи в гората. Те лежаха на земята като съборени статуи, докато той копаеше гробовете им. След това ги полагаше в тях, поръсваше ги с вар и ги покриваше с пръст. Смъртта на първата жена до такава степен го изпълни със срам, самопрезрение и отчаяние, че не можеше да я погледне, докато тя очакваше анонимното си погребение.

Но след първата, третата, четвъртата Адаир откри, че нещо в него и в копнежите му вече не е същото. Знаеше, че промяната е отвратителна. Той вече не се страхуваше да прекрачва границата на немислимото. Ръцете му трепереха, когато се поддаваше на желанието си да докосва гордите им — вече вкочанени от смъртта, да прокарва ръце по извивките на телата им. Всеки път, когато ги полагаше в земята, се отъркваше в тях и се радваше на твърдостта си. Но никога не отиде по-далеч, не извърши акта, който смяташе по-скоро за противен, отколкото за привлекателен, така че на труповете бяха спестени по-големи гаври.

Така изминаха няколко години. Побоищата и изнасилванията се разредиха, може би защото Адаир беше станал по-едър и силен. Или пък защото вече не беше момче и не бе толкова привлекателен за стареца.

След една особено сурова и студена зима господарят обяви, че ще пътуват до Румъния, за да нагледат имението му. На васала, който се грижеше за него, бе изпратено предварително известие да сложи в ред сметките и да приготви всичко да бъде прегледано от собственика.

Графът разреши отпуск, купиха и втори кон за Адаир, с който той щеше да тръгне на пътешествието. Когато настъпи часът на заминаването, взеха съвсем оскъдни провизии, не много дрехи и два малки заключени сандъка.

Тръгнаха след залез-слънце, яздеха на изток през нощта. След седем нощи път вече бяха навлезли дълбоко в румънска територия. Преминаха покрай подножието на Карпатите и пристигнаха в имението на стареца.

— Пътуването ни свърши — каза той на Адаир и кимна към слабата светлинка от замъка в далечината. Крепостта беше квадратна, в четирите й ъгъла имаше високи кули. Зловещият й силует едва се виждаше на лунната светлина. Последният отрязък от пътя мина през плодородни полета, лозя в подножието на планината, заспал по пасбищата добитък. Огромните порти се отвориха, когато наближиха. В двора ги чакаше свита от слуги, вдигнали високо факли. Начело на групата стоеше възрастен мъж и държеше кожено палто, което метна на раменете на лекаря веднага щом той слезе от коня си.

— Надявам се, че Ваше Благородие е пътувал добре — каза той кротко като свещеник и последва стареца по широкото каменно стълбище.

— Нали съм вече тук? — сопна му се господарят.

Адаир попиваше всички подробности, когато влязоха. Замъкът беше масивен и стар, но добре поддържан. Младежът забеляза, че по лицата на слугите се чете същият ужас, който сигурно беше изписан и на неговата физиономия. Един от местните прислужници го хвана за ръката и го отведе в кухнята, където му дадоха да яде хубави печени меса и птици. След това го отведоха в малка стая. Той легна в истинско пухено легло и се зави с кожена завивка.

На Адаир пътуването му хареса, прекарваше си по-добре, отколкото някога си бе представял, че е възможно, особено за селско момче като него. Беше свободен от режима в къщата, прекарваше повечето дни в скитане из замъка, тъй като лекарят бе потънал в грижи по имението и загуби интерес към него.

Управителят Лакту хареса момчето. Той беше любезен човек и като че ли прозря какво скрито бреме носи то. Говореше унгарски и Адаир можеше да проведе истински разговор за първи път през всичките тези години, в които бе говорил само с лекаря. Лакту произлизаше от род на прислужници, които бяха работили за едни и същи господари поколения наред. Обясни му, че не е странно, дето собственикът е далеч през повечето време: владетелите на това имение все отсъствали, по традиция приемали служби в двора на румънския крал. От опит знаеше, че и сегашният господар се връщал веднъж на седем години, за да нагледа как вървят нещата.

Чрез управителя Адаир получи достъп до всички специални помещения в замъка. Влезе в стаята, където прибрани в ракли, се пазеха церемониалните облекла на стареца. Надникна и във винарната, пълна с вино, произведено в имението. Но най-впечатляваща беше съкровищницата, в която държаха пая на рода Сел Рау от завоеванията: корони, скиптри, украшения със скъпоценни камъни, чуждоземни монети. При гледката на толкова много богатство Адаир се сети за алхимичните рецепти. Огромният замък в далечната земя му се струваше огромно разхищение. Бе направо престъпно да имаш толкова много и да не го употребиш за нещо добро.

Седмици наред Адаир рядко виждаше лекаря, но една нощ господарят поръча да повикат слугата му за церемония в главната зала. Младежът гледаше как старецът подписва декларации, с които заробваше всички, живеещи в имението. До дясната му ръка имаше тежък печат. Лакту внасяше всеки документ, четеше го на глас и после поставяше листа пред лекари, за да го подпише. Сетне управителят капеше обилно чернен восък под подписа, в който възрастният мъж притискаше печата с родовия герб — дракон с меч. По-късно Лакту обясни на Адаир, че това е печатът, с който членовете на семейството се легитимират. Тъй като господарите често умирали далеч от имението, а наследниците не можели да бъдат представени навреме на румънските власти и дори на управителя, подписите били безсмислени. Който държал печата, бил признаван за владетел на замъка.

Седмиците се превърнаха в месеци. Адаир би се радвал никога да не се върне в Унгария. Харесваше му двойната облага хем да го третират като любим син, хем да е далеч от лекаря. В свободното си време се упражняваше да се бие с меч със стражите и яздеше през селцата, за да опознае живота в околността. Обсъждаше всичко видяно с управителя, задълбочаваше познанията си за имението във всичките му аспекти — отглеждане на реколтата, производство на вино, грижи за добитъка. Струваше му се, че Лакту започва да го уважава, но не смееше да сподели с него нищо за живота си в къщата. Връщаше му топлите чувства, но се боеше да не си помисли нещо лошо за него, ако разбере какво е изстрадал или как е помагал на стареца да практикува черното си изкуство. Копнееше да разкаже на Лакту за злата природа на техния господар, но не можеше да измисли как да го направи, без да уличи и себе си, а не искаше да загуби благоразположението на управителя.

Една нощ Адаир се събуди, усетил чуждо присъствие в стаята си. Докато палеше свещта, знаеше, че не е сам, но въпреки това се стресна, когато видя лекаря да стои до леглото му.

Сърцето му заби силно, когато си припомни на какви ужасии е способен този човек.

— Господарю, изненадахте ме. Имате ли нужда от моите услуги?

— Не съм те виждал отдавна, Адаир. Исках да те проверя, но се кълна, че едва те познах — каза онзи с дрезгавия си глас. — Животът тук ти се отразява добре. Пораснал си. Станал си по-висок и по-силен.

В очите му проблесна старото изкушение, което Адаир не искаше да вижда.

— Научих много, откакто съм тук — отвърна младежът. Искаше да покаже на лекаря, че не е мързелувал, докато е бил далеч от погледа му. — Имението ви е великолепно. Не разбирам как понасяте да сте далеч от него.

— Животът тук е прекалено спокоен за моя вкус. Мисля, че е времето сам ще се увериш. Но дойдох тук тази вечер, за да ти кажа, че няма да останем още много дълго. Лятото наближава бързо и аз трябва да се върна в Унгария.

Думите на стареца разтревожиха Адаир. Знаеше, че това време ще свърши, но си бе позволил да помечтае, че може да продължи вечно. Опита се да скрие паниката си.

Междувременно старецът се приближи още повече до леглото и се взря в лицето му. Пресегна се, отметна одеялото и откри гърдите и корема на Адаир. Младежът събра сили, за да понесе докосването му, но то не идваше. Старецът само гледаше младия мъж, желанието му бе доловимо, но изглеждаше доволен само да попива с очи тялото му. Или може би зрелостта на Адаир го отблъскваше, защото след минута се обърна и излезе от стаята.