Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (7)

Голямото приключение

Зазорява се вече, а пък аз още не мога да заспя. Търчах по нощните улици като пощръкляло теле: до баварската община и обратно, до гарата, навън, по шосето за Залцбург и обратно. Стоях десет минути в бара. След това се втурнах извън града, седнах на ниската ограда на някаква вила…

Да ми се случи такова нещо на мене!

Влюбен съм! Да съм мъничко влюбен — е, това бих си го позволил, но изведнъж така! Да съм влюбен като гимназист — хубаво, от мене да мине, но като цяла гимназия? Помисля ли за момичето, не мога да си поема дъх. При това непрекъснато мисля за нея! Задушавам се. Ужасяващо прекрасно състояние!

Когато по обед пристигнах в Залцбург, Карл още го нямаше в кафенето. Портфейлът ми се намираше в Райхенхал и аз, „както постановява законът“, бях без пукнат грош. Влязох в съвсем мъничката църква „Св. Михаелис“ — три от стените й са достроени — и се залових да оглеждам свещите и благодарствените писма до свети Тадеус от изцерените хроми. В преддверието огледах касичката за волни пожертвувания, над която се вижда надпис с думите „Спестовна каса за вечността“ и съобщенията за „Поклонения на свети места с автобус“, за някои от които „се изисква паспорт“. (Дали и на кръстоносците, когато са потегляли към светата земя, са им били необходими паспорти?)

Когато излязох от църквата, валеше като из ведро. Изтичах до кафене „Глокеншпил“, поръчах си едно кафе, четях вестник и чаках Карл.

Седях върху въглени. Кафето беше изпито и оберкелнерът, тъй поне ми се струваше — ме дебнеше тайно като някой наемен убиец. Какво щях да правя, ако художничето не дойдеше? Времето, уговорено за срещата, беше изтекло вече отдавна преди един час. Нямаше смисъл да чакам повече. Нищо друго не ми оставаше: трябваше да помоля някой от посетителите да ми плати кафето! Ето на̀, бях попаднал вече в романтичното положение, което ми се беше струвало толкова очарователно.

Почнах да преценявам посетителите на заведението с оглед на това, доколко са пригодни да поканят един състоятелен чужденец на чаша кафе, която той вече е изпил. И тогава я видях!

Тя се казва Констанца. Има кестенява коса и сини очи, но дори ако беше обратно, пак щеше да си остане съвършена.

Навярно бе забелязала безпокойството, с което очаквах някого, и сега поглеждаше развеселена към мене. Може би, ако не се беше усмихвала… но така!

Станах, отидох при нея, признах й отчаяното положение, в което бях изпаднал, и я замолих да ме съжали и да ми помогне.

Тя се засмя — о, какъв музикален град е Залцбург! — засмя се и ме покани да седна. Плати кафето и ме покани на втора чаша. Знам, че отказах; но не знам какво друго говорихме. (Не подлежи на никакъв спор: влюбеността спада към тежкото умопобъркване. Заразяването на духа деформира до неузнаваемост разума и волята на болния.)

После тя тръгна да си ходи. Разбира се от само себе си, че заедно с нея тръгнах и аз. Правихме покупки. Най-напред на пъстрия открит пазар пред съборната църква. После сред плетеницата средновековни „покрити пасажи“, които извеждат до тясната уличка на житния пазар. В една свещолеярна, където имаше и сладкиши, тя купи две медени питки, върху които бяха излети червени сърца от топена захар. Изядохме ги на улицата. Аз носех нейната пазарска чанта и моя пакет със сандвичи за обед. Долу при кея тя ми каза „довиждане“. Обеща утре пак да дойде в „Глокеншпил“.

Да, и тогава… аз я целунах! Пред стотици хора.

Сред гъмжилото от всевъзможни световни езици. Едвам я познавах и я целунах. Просто не можех иначе. Струваше ми се, че дарявам с тази целувка самата съдба, която бе допуснала да я срещна.

Допреди миг само тя се беше усмихвала. Сега бе сериозна. Толкова сериозна, колкото и аз.

Тъй стана…

После намерих Карл в стаята му в Хьолброй. Той пък ме чакал в кафене „Томасели“. Всичко това било недоразумение, нищо повече. Недоразумение! Разсеяно облякох смокинга си.

По-късно изядох в кръчмицата онова, което ми бяха дали в Германия: варени яйца, сандвичи, грозде и праскови. Келнерката, без да й поръчвам специално, донесе чиния и прибори. Селяни, шофьори, посетители на театрите — всички са насядали заедно около непокритите, чисто изтъркани маси в тези бирарии и се хранят с онова, което са си донесли сами. Бирата ми плати Карл. Нищо не ме питаше.

Това, че представлението на „Фауст“ не оказа особено въздействие върху мене, се дължи навярно на настроението ми. Изграденото около 1700-та година училище за езда, чиито дълбоко врязани в скалите аркади се редят като етажи по стръмния склон, по-късно било преустроено в театър на открито. Сцените понякога са една над друга, понякога — една до друга. Прожекторите се насочват ту насам, ту натам, към една или друга сценична картина. Често разстоянието между сценичните картини е значително. И колкото пъти настанеше мрак, у мене възникваше отрезвяващата представа, че сега в тая пълна тъмнина артистите галопират като бегачи на дълги разстояния само за да пристигнат навреме в Ауербаховата изба или пък в подземната килия на затвора.

Защо ли всъщност играят „класическия“ Фауст на Гьоте, защо не неговия „Прафауст“ или пък старата средновековна пиеса „Фауст“? Един разговор, който чух през време на антракта, би обяснил какво искам да кажа. Сред пъстрата тълпа от визонови и самурени кожи, сред махараджите, фраковете, брилянтите и униформите се срещнаха американка и американец. Те споделиха своите впечатления.

— Do you understand a word?^[1] — запита тя.

А той отговори:

— No.^[2]

След антракта заваля дъжд. Над зрителите опънаха платнища и тъй като дъждовните капки барабаняха шумно по този брезентов покрив, сега вече стана и акустично невъзможно да се разбере Гьоте. Фауст разтваряше и затваряше уста тъй, сякаш се мъчеше да троши орехи със зъби. Гретхен и Мефистофел се измокриха до кости, не биваше обаче да разтварят никакъв чадър.

След представлението се преоблякох в стаята на Карл и успях все пак да стигна навреме, за да хвана последния автобус за Райхенхал.

Сега, макар че усещам чак в шията сърцебиенето си, ще се опитам да заспя. Тя се казва Констанца и утре ще я видя пак. Прилича на принцеса, а пък е… домашна помощница! Наистина! В един замък по пътя към Хелбрун. Замъкът е на някакво графско семейство, заминало да пътешествува по света и дало замъка си, заедно с прислугата, под наем на някакви богати американци, дошли в Залцбург за тържествата. Домашна помощница? По-скоро камериерка от някоя Моцартова опера! Признах й, че не мога да й върна парите нито за чашата кафе, нито за медената питка. Тя се разсмя. Имала си спестовна книжка.

 

 

Не мога да заспя.

 

 

Вън се развиделява, ставам.

 

 

Използвах първия автобус за Залцбург. През време на пътуването слънцето се подаде зад бавно носените от вятъра облаци и обля с еднаква светлина и Райхенхал и Залцбург. Една и съща алпийска долина се простира от двете страни на границата: един и същ немски диалект се говори от двете страни; и тук и там се обличат с еднакви носии, с къси кожени гащета, с якета от лоден, едни и същи са моминските рокли и смешните зелени шапки с бръснарски четки, които стърчат над тях.

Единствената разлика е в това, че в Германия колите трябва да се карат отдясно, а в Австрия — отляво.

Непосредствено след австрийската митница — сред равнината Валзерфелд, гдето навремето римляните, още преди да съществуват Германия и Австрия, построили своите колонии за почивка се намира едно селце, наречено Химелрайх^[3]. И когато един селянин, който на немската граница се качи в автобуса, поиска от кондуктора „до Химелрайх и обратно“, за мен това прозвуча много по-поетично, отколкото всъщност беше възнамерявал да го каже той.

Открих Карл на един от мостовете над рекичката Залцах. Там той скицираше с цветни моливи някакъв въдичар, застанал посред реката върху един по-издигнат камък. Изчаках, докато на картината се появи и разположената върху един хълм църква „Мюлнер“ с нейния хубав, яркочервен покрив. През това време се забавлявах, като оглеждах чужденците. Мнозина от тях — що се отнася до носиите — се стараят да надминат местните жители и с детинска гордост се разхождат преоблечени като селяни от Пинцгау или пък като селянки от Лунгау; сложили са си гердани за прикриване на гуша, макар че съвсем не са гушави; преметнали са на ръце дъждобрани, навити по английски маниер, или пък като излязат прекрасно пременени от магазина за носии „Ленц“, се качват в леки коли с поне двама шофьори! Това не пречи на околните, най-многото да ги поразвесели. Че нали в Залцбург дори и на зрителите е разрешено да играят театър.

После тръгнахме да скитаме без цел по уличките, надзъртахме през портите и в дворовете, радвахме се на дървените стълбища, на балконите и на сводестите галерии, на изкусно изработените фирми пред занаятчийските магазини и гостилниците, на светците, изрисувани в нишите на къщите, на веселите и благочестиви поговорки, изписани във вдлъбнатините и по билата на покривите; радвахме се на всяка старина!

Защото тъкмо това винаги бие на очи, и то не само в Залцбург: всеки перваз на прозорец и всяка ключалка, всеки комин, всяка кахла на печка и всеки крак на стол от миналите векове свидетелствуват за вкус, умение и обич към предмета. Връзката между двамата — майстора-занаятчия и собственика — по отношение на къщите, на носията, та дори и по отношение на най-мъничката дреболия в дома са имали своя собствена стойност до бидермайерово време. После дошъл потопът — а къде се е родил Макарт?^[4]

В Залцбург!

Заизкачвахме се нагоре, към крепостта Хоензалцбург. Искахме да огледаме отблизо ония многобройни, строени през различни епохи кули, порти, валове и бастиони, които откъм долината приличат на някакво грамадно средновековно планинско укрепление. Изкачването предлагаше разнообразни, постоянно изменящи се гледки към хубавия град и неговата красива околност. Когато стигнахме горе, обстойно разгледахме грамадната крепостна стена. Освен това Карл ми посочи важни точки от панорамата: планините Хелбрун, Гайзберг, техния по-малък събрат Нокщайн; „бялата църква за божигробски поклонници «Мария-Плайн»“. Накрая седнахме под един от големите, пъстри слънчобрани в ресторанта на замъка.

Карл, който открай време е свикнал да предотвратява глада, като започва да яде още преди да е огладнял, си поръча бутче, а освен него и гарнитура. Аз, въпреки неговите съвсем сериозни възражения, почнах да си се тъпча с онова, което си бях донесъл в кесията от Райхенхал.

— И без това днес ще ти създам още неизбежни разходи — рекох му аз.

— Да не би да искаш да си набавиш от местните кожени къси панталони? — запита той. — Или пък си открил в някоя от книжарниците неописуемо четивна брошура за подчиненото наклонение в немския език?

— Днес следобед ще ми бъдат необходими две чаши кафе и две сладки.

— Че откога си почнал да ядеш по две сладки? Той поклати глава, но добродушно сложи на масата една петшилингова монета.

Известно време не можах да му отговоря, тъй като бяха посипали дадените ми варени яйца вместо със сол със захар. Беше отвратително на вкус. Когато можах да си възстановя дар слово, казах:

— Първо на първо, няма аз да изям и двете сладки; и второ, не искам да имам парите на ръка. Възможно е това да противоречи на съответните финансови наредби. Трябва да те помоля да дойдеш с мен в „Глокеншпил“ и да пъхнеш предварително в ръцете на келнера-касиер съответната сума, необходима за две чаши кафе, две сладки и съответния бакшиш. Аз съм си голтак и възнамерявам да си остана такъв.

— И щом като веднъж платя на келнера, не възнамеряваш да ме задържаш повече там, така ли?

— Знам, че искаш да скицираш каменните джуджета в градината „Мирабел“, а човек не бива да пречи на художниците.

— Значи, затова домъкна от Райхенхал букет алпийски циклами! — рече господин художникът.

А пък аз отговорих:

— Не исках да те вкарвам в разноски и за цветя. Това беше първият ни разговор за Констанца.

 

 

Когато тя влезе в кафенето и ми се усмихна, опасенията от последните двадесет и четири часа тутакси бяха забравени. Повторното свиждане е съдник на първата среща. И всички опасения, настъпили допълнително, са вече от друго естество. Когато Констанца се отправи към мен, почувствувах, че този път щастието няма да може да се измъкне. То просто трябваше да влети в ръцете ни.

Тя се зарадва на розовочервените циклами; келнерът постави букета във ваза. А след като Констанца чу колко изобретателен съм бил, за да мога да играя ролята на домакин, в знак на уважение опразни на бърза ръка и двете чинии със сладки.

С никоя луксозна закуска от бишкоти и шампанско, на която някога съм канил жени или приятели, не съм се гордял толкова, колкото с тези кафета и сладки, предплатени от Карл. То бе направо нещо като Коледа през август! Всеки път ме е удивлявало това, колко незначителен е всъщност предметът на разговора между двама души, докато все още имат да си казват всичко. Едва ли е възможно да се говори по-задълбочено за немския хуманизъм, отколкото ние обсъждахме въпросите за разни баници и автобусни връзки. Непосредствено след това тя разказа някои весели случки, типични за нейната професия. Такъв един австрийски замък от времето на Ренесанса, нает сега от богати американци, наистина заслужава да се вземе на прицел от някой автор на комедии.

Като се има предвид обсегът на нейните възможности, Констанца съвсем не е необразована. Тя е посещавала едно търговско училище и съумя, докато й разказвах за моята нова стенография, да ме изслуша направо като специалист.

Много се смя, когато й разказах за участието си в последното състезание на стенографите в Берлин; за това как предавах всяка от диктовките пръв и без да съм изпуснал нито една-единствена думичка; как журито не можа да разчете нито сричка, защото се касаеше за моята собствена още непубликувана система; и как, за съжаление, и самият аз дори, поканен да прочета написаното, не бях в състояние да разшифровам стенограмата си.

Времето не спираше. Тъй като Констанца беше свободна още един час и този път не трябваше да прави никакви покупки, решихме да изненадаме Карл в „Мирабел“. Но едва излязохме на улицата и — както си е обичайно по тия места — пак плисна дъжд. Понесохме се бегом, стигнахме, останали без дъх, до портала на Резиденцията и се присъединихме там към една група, развеждана из великолепните исторически зали.

Подобни групови посещения никога не са лишени от комични положения. Невъзможно е да се очаква от бившите вахмистри да могат да дадат обяснения по история на изкуството и културата, докато след тях бавно се влачат хора, говорещи всевъзможни езици и с най-разнообразно обществено положение. И като вземем предвид освен това, че тия усърдни мъже са принудени да повтарят не по-малко от десет пъти на ден своя наизустен текст, тогава вече никой не би се учудвал на тяхното стоическо равнодушие.

За съжаление Констанца се закиска още в първата зала! Добрият старец прекъсна своите блестящо-ясни обяснения за гоблените отпреди триста години и — преди да влезе в съседното помещение — ни хвърли такъв унищожителен поглед, че ние решихме да продължим самостоятелно. Оставихме него и благоговейно-смиреното му стадо да вземат известна преднина и продължихме да се разхождаме ръка за ръка от зала в зала, самотни и занемели, като в някакъв приказен замък. После Констанца беше обзета от палавост. Почна да играе ролята на американка, която по погрешка ме е взела за екскурзовод и да иска от мен какви ли не сведения за картини, килими, изящно изработени часовници и всичко, каквото се изпречеше пред очите й.

Аз пък се представих като директор на музея, тайния съветник Галимаций, и отговарях на въпросите й с безсмислици, от които на човек можеха да му настръхнат косите. Колоредо — същият оня тип, който е създавал такива неприятности на клетия Моцарт — гледаше към нас от своята златна рамка смръщено, малокръвно и без капчица чувство за хумор. (Констанца говори безукорен английски. Какво ли не се учи в едно търговско училище! И аз е трябвало да уча там.)

В спалнята на архиепископите, в най-старото крило на резиденцията, отново налетяхме на другите. Добрият старец отвори една врата и ние, разбира се, помислихме, че ни предстои да се справим с още една разкошна зала.

Вместо това обаче погледите ни попаднаха във вътрешността на францисканската църква! Пристъпихме крачка напред и се намерихме на балкона, от който архиепископите векове наред са присъствували на богослужението.

Четири огромни сиви колони, същински вкаменени дървета от джунглите, се издигаха чак до полумрака на църковния купол. Под нас се намираше мраморният, обкичен със злато главен олтар с една детински наивна мадона от Пахер^[5]. Около нея и младенеца се бяха завъртели в кръшно хоро жизнерадостно здравички и доволни ангелчета: крилата детска градина. А от двете страни на олтара се издигаха две помпозни, великолепно боядисани дървени скулптори — свети Георг и свети Флориан; и двамата с блестящи ризници, с високи, типично тиролски ботуши, с копия за турнири и шлемове, над които се развяваха пъстри щраусови пера; двама старинни герои, тъй както са били представяни в бароковата опера.

Развеждането на групата бе завършило, а и дъждът беше престанал. Още веднъж, сега през главния портал, влязохме във францисканската църква. Възхитихме се пак на огромните, кръгли колони и на великолепно оцветения, жизнерадостен олтар. После открихме по-ниската, най-старата част на църквата и минахме на пръсти покрай столовете за изповядване.

На един от тях висеше евтина картонена табела с надпис „English spoken“^[6]; на друг, но пак върху точно същата отвратителна картонена табелка, прочетохме „On parle francais“^[7].

Ако трябва непременно да се обяви, че тук пред господа могат да излеят сърцата си и чужденци — защо тогава не се постараят да намерят по-подходяща редакция на това напомняне?

Утре Констанца няма време за нас двамата. Но вдругиден е „свободният й ден“! Ще го прекараме заедно. Не бива да забравям банския си костюм. Дано само за плуването да не се плаща. Изобщо финансово-техническата страна на този „свободен ден“ ме тревожи. Трябва ли да мъкна заедно с нас Карл в качеството му на двукрако портмоне? По-добре да пристигна от Райхенхал натоварен с три раници и шест термоса! Тя отклони моето предложение да дойде при мене в Германия. Иска, струва ми се, да си остане чисто и просто в своята сфера.

На улица „Хафнер“ се разделихме. Казах:

— И тъй, до вдругиден, госпожице Констанца!

Тя ме изгледа усмихната, лекичко целуна букета алпийски циклами и весело извика:

— Всичко най-хубаво, Георг!

Само след миг вече беше изчезнала.

Вечерта двамата с Карл бяхме на концерта в катедралата. Свириха „Духовни песни по Петрарка“ от Корнелий и Литургията в до мажор, опус 86 от Бетовен. На препълнените с хора редици седяха монаси, елегантни жени, чуждестранни представители на печата, свещеници, пътници от цял свят, селяни, студенти, стари женици, поети и офицери. Неизмерима тишина бе настъпила. Благочестивите мълчаха вкупом, а пък ние, останалите, мълчахме всеки за себе си.

Херман Бар^[8] нарекъл тая църква най-хубавата италианска катедрала на немска земя. Тази вечер той беше прав. Когато оркестърът, хорът, органът и солистът се обединиха в могъщо звучащата литургийна изповед на Бетовен, от горния край на купола пробудени литнаха мънички прилепи и безшумно се понесоха сред изпълнената със звуци църква — въртяха се над главите ни ту насам, ту натам.

Написах върху едно листче, което подадох на Карл:

„Тука и мишките дори са с ангелски криле!“

Той кимна утвърдително, след това пак се заслуша…

„Всичко най-хубаво, Георг!“ — тъй беше казала тя.

 

 

Мене, бедния пътешественик вече ме познават на границата. Днес митническият чиновник поиска да види портмонето ми. Рекох му, съобразно истината, че то се намира в касетката на хотел „Акселманщайн“; а пък той угрижено ме запита какво правя, когато в Австрия ожаднея. Аз му описах, колкото можех по-добре, благотворителния си приятел Карл.

След приказките за жаждата почнахме да разговаряме за стомашните оплаквания, от които патеше той. Една очевидно интригантски настроена наша спътничка го посъветва да зареже пиенето и пушенето. При тази наглост както митническият служител, тъй и нашият шофьор добиха мрачни изражения на лицата. „Не“ — заяви митничарят. Тогава животът нямало да му доставя вече удоволствие. За него пиенето и пушенето били нещо толкова необходимо, колкото въздухът и всекидневният къшей хляб. Кимайки утвърдително към него, шофьорът издекламира:

Е, щом издържаме на пушене и винце,

тогава значи, че сме здрави още.

Загазим ли и на тютюн и винце,

тогава все едно сме живи мощи!

И утешен така, стомашнострадащият служител си остана при митническата преграда.

Карл ме чакаше в квартал „Мюлн“ пред августинската кръчма; не бързахме и затова тръгнахме към града пеш през Клаузеновата порта в квартала „Гщетен“, чиито къщи са прилепнали до скалите на Мьонхсберг и отчасти са изсечени в тях. Там, където портите и вратите са отворени, могат да се видят ниски сводове, а в задния край на домовете има дори стаи със стени изцяло от тия скали.

Да се живее тук съвсем не е безопасно, при все че покриви със своеобразни „насипни“ конструкции защищават къщите. И все пак например през 1669 година при едно свличане на скали са били унищожени две църкви и цяла редица къщи.

Минахме покрай Урсулинската църква, построена от Фишер фон Ерлакс, влязохме в градския музей и цял час гледахме насъбраните там съкровища, докато ни заболяха очните ябълки. Най-хубавото според мен беше „Подигравчийската печка“. Всяка от гледжосаните кахлени тухли на печката е оформена като гръб на книга с някакво научно заглавие. Цялото прилича на огромна планина от книги, латинското и теологично съдържание на които се изгаря в печката. А на човешки бой от тия кахлени книги се подава от амвон мъничък, възбуден духовен оратор, размахал ръце. Не може да се разбере всъщност дали проповядва или пък е побеснял от това, че измамнически препичат гърба му с научен горивен материал.

Друга част от тия старинни колекции били събрани в „Едномесечното замъче“ край Хелбрун. През следващите дни Карл възнамерява да иде нататък със своя скицник. „Едномесечното замъче“ впрочем е било внезапно хрумване на тогавашния архиепископ Маркс Зитих фон Хоенемс. През 1615 година той се разпоредил за един-единствен месец постройката да се почне и да бъде завършена. Защо? Искал да изненада един свой височайш гост, който вече познавал Залцбург, нищо повече. Различни времена, различни нрави.

По обяд хапнахме на възвишението Мьонхсберг.

Приех поканата на Карл и същевременно му съобщих приятната вест, че за днес няма нужда да ми отпуска финансови средства за никакви сладкиши, а най-много за чаша кафе, и че утре изобщо няма да му се мяркам пред очите. Приятно чувство изпитва човек, когато приятелите му не са любопитни; подобно нещо може обаче да се изроди и в незаинтересованост! Той си мълчеше.

Загледах се след един сокол, който излетя стремително над скалите и се понесе към градските крепостни кули.

Ако нямаш нищо против, бих желал вдругиден да ти представя Констанца. Великолепно момиче е тя. Очите й са сини, косата кестенява и…

— Точно така — рече той. — Тя изглежда очарователна.

— Видял ли си ни?

— Вчера. И умее да върви така, че направо ти радва окото! Повечето жени не могат да вървят, а само си имат крака, кой ги знае защо.

— Тя поръча да ти благодаря за кафето и за сладките.

— Сторено беше с най-голямо удоволствие.

— Утре е нейният почивен ден.

— Какво е утре?

— Нейният почивен ден — повторих аз. — Тя е камериерка.

Тогава Карл се облегна назад на стола си и се разсмя така невъздържано, че останалите посетители на заведението се стреснаха и почнаха да хвърлят недружелюбни погледи към нас.

Струва ми се, че аз се изчервих.

— От къде на къде ти идва наум да се смееш за такова нещо! — изръмжах аз.

Когато най-сетне успя да сподави своя разкъсващ нервите смях, Карл каза:

— Абе момче, тая млада дама съвсем не е камериерка!

— Разбира се, че е — отвърнах аз. — Освен това тя е посещавала търговско училище, може да стенографира и говори английски по-добре, отколкото нас двамата, взети заедно.

— Е, хубаво — рече той и сви рамене. — Тогава можеш да си я заведеш в Берлин да ти бърше там прах.

Понякога Карл изглупява прекалено много.

 

 

Предишната бележка написах днес следобед в „Томасели“, най-старото кафене в Залцбург; то съществува навярно, откакто се е въвело и пиенето на кафе в Европа. Преди това бяхме в градината „Мирабел“, сред пъстрите цветни лехи, каменните лъвове, носорози, полубоговете и техните пищни барокови дами.

По пътя назад ни връхлетя силен проливен дъжд. Втурнахме се в тръс през моста, покрай натруфеното кметство стил рококо и Флориановия водоскок, за да се вмъкнем на сушина в напълно претъпканото кафене! На първия етаж най-после открихме два стола. Не точно до маса, а край един билярд, който келнерът пъргаво застла с покривка.

А пък ние имахме билети за представлението „Всеки човек“ на площада пред катедралата! Дъждът плющеше подигравателно по прозореца до нас. Карл ми прочете написаното на гърба на билета. Най-важният пасаж гласеше:

„При представлението «Всеки човек» отпада каквато и да било претенция за обезщетение — също и за частично връщане на цената на входния билет — в случай че се наложи поради разваляне на времето представлението да бъде прекъснато — ако представлението е било изиграно до «сцената на масата»“.

Аз казах:

— Ако нямахме гратиси като журналисти, можехме сега да поискаме да ни върнат стойността на входните билети.

— Откак не разполагаш с пари, си станал циция и сметкаджия — установи тъжно Карл. А освен това представлението въпреки дъжда ще се състои във фестивалния дом.

От съседната маса или по-точно казано от съседния билярд, се намеси друг някакъв недоволник:

— Тържествата са вече почти към края си, а нито едно-едничко представление не можа да се състои пред катедралата! Всеки път вали като из ведро.

— В Залцбург — рече Карл, — винаги вали повече, отколкото където и да е другаде. През август обаче в Залцбург вали всеки ден.

— Защото тогава са музикалните тържества!

Съседът явно беше скаран с целия свят.

Съседът на въпросния съсед каза:

— Чужденците идват дори когато вали всеки ден. Само че има нещо друго. Аз предполагам, че вали главно, за да бъдат препълнени кафенетата.

После той заби отново нос в „Нов виенски журнал“.

Аз въздъхнах и тъй като си мислех за Констанца, заявих:

— Човек в Залцбург би трябвало да стане сладкар!

Карл незабелязано ме изгледа също като лекар, който за пръв път почва да се занимава с „новия случай“.

По-късно навлякохме в неговата стаичка смокингите си; и като стана време, забързахме, преследвани от дъжда, към фестивалния дом. Въпреки „метеорологическите смущения“ местните жители стояха там също като истукани и се звереха и днес като всяка друга вечер на „представлението пред театъра“: пристигането на леките коли, слизането на загърнатите в кожени манта дами, галантното, учтиво поведение на господата, пренасянето на кулисите, и изобщо всичко, което се появеше пред очите им. (Тази година между познатите посетители на театралното представление бяха италианската престолонаследница, Уиндзорският херцог и неговата херцогиня, съпругата на президента Рузвелт, американският баритон Лорънс Тибет, махараджата от Капуртала, господин Метро Голдуин-Майер и Марлена Дитрих; без да броим Карл и мене.)

И този път „Всеки човек“ от Хофманстал, най-успешната измежду всички преработки на мистериите, ме разтърси издъно. Тук, в пълна противоположност с Гьотевия „Фауст“, наистина се разиграва една пиеса, която се разбира от всеки — независимо от това дали е дошъл от Съединените щати, от Индонезия или пък от островите Фиджи — и която вълнува всеки. Действието, развитието на главния герой, вината, милостта, всичко е толкова очевидно, че завладява дори и онзи, който не разбира и думица от текста.

Сега моят смокинг пак си виси сам-саменичък на австрийска територия. Дали Карл го е окачил, където трябва, за да го изгладят? Обеща ми поне.

А пък утре е свободният ден на Констанца. Цели двадесет и четири часа не съм я виждал и за мен то е също като преживяването на някое дете, което за пръв път вижда слънчево затъмнение.

Портиерът ми услужи с една раница, която може да събере цяло пиано. Тъй я натъпках с колбаси, хляб, масло, сирене, шоколад, червено вино, плодове и прибори за ядене, че утре навярно още след първия половин час ще се просна на земята и ще остана да си лежа така като умиращия галски воин.

Откак съм свършил училище не съм ходил нито веднъж на екскурзия. Дано само всичко да върви както трябва! Човек е истинска футболна топка за своите страсти.