Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (6)

Презгранично пътуване

Тъкмо се върнах от Залцбург; сега съм на едно от високите столчета в бара на хотела, полунощ вече е минала и пия от толкова обичаната „Шарлотенбургско-пилзенска напитка“, както моите приятели са кръстили прекрасната смесица от шампанско и бира.

За последен път бях в Залцбург преди шест години. Но когато днес по обяд двамата с Карл седяхме в градината на Щигелброй в дъното на „Велт“ и гледахме надолу към града на войнствените архиепископи със силно развит художествен усет, отново бях поразен. И красотата може да те разтърси.

Изгледът на тия половин дузина дворци, свързани помежду си чрез портали, колонади и ходници, както и най-разнообразните кули и покриви, които ясно повтарят още веднъж комплексната структура на площада — тази гледка е единствена по рода си северно от Алпите. Нищо чудно, че духовните князе, създали Залцбург, са поискали да изградят и са изградили една резиденция от италиански тип.

Съзвучието на различни багри и отсенки, които са така жизнерадостни, прави съвършено нещо, което не се нуждае от съвършенство. Покривите блещукат зелени, сиви като плочници и яркочервени като миниум. Над всичко се издигат мраморнобелите кули на катедралата, тъмносивият, виненочервен и напръскан с бяло покрив на францисканската църква, стариннорозовите кули на съборната църква с белите статуи на светци, сивозеленикавата кула на камбанарията и редица други почервенели от ръжда и зеленясали кубета и покриви на кули. Човек вижда пред себе си истинска симфония.

Карл ми разправи, че Волф Дитрих фон Райтенау, по майчина линия от рода Медичи, един от ония лудо влюбени в гербовете и оръжията ренесансови владетели, които се наричали архиепископи, някъде около 1600-ната година наредил да сринат старата църква и над сто жилища, за да издигнат на тяхно място нова катедрала. Той призовал един ученик на Паладий, който поставил основите. После строителните намерения замрели, защото от непредпазливост Волф Дитрих се заплел в някаква война с Бавария и бил затворен до смъртта си в своята собствена крепост в най-високата част на Залцбург. Марк Ситик фон Хоенемс, неговият братовчед и наследник, призовал друг италиански строител. Той извадил от земята вече поставените основи и почнал отначало. Едва при управлението на граф Парис Лодрон, следващият архиепископ, катедралата била завършена.

Това станало през 1628 година, следователно през тридесетгодишната война, която изобщо не засегнала Залцбург: „Hic habitat felicitas!“

Тия трима абсолютни владетели наложили пълно архитектонично съвършенство на своята резиденция. На техните наследници, църковните князе, живели през времето на барока и рококото, останало само едно: пространствено да разширяват вече постигнатото съвършенство. Това намерило израз в замъците, строени извън тогавашния град и предназначени за метреси; в парковете и градините за увеселение, пълни с издялани от камък причудливи животни и фигури от митологията. Когато Залцбург бил завършен в строително отношение, архиепископите призовали от Италия други изкуства: музиката и театъра. Дори и бащата на Моцарт успял да се издигне само до втори капелмайстор, защото и през осемнадесети век първият капелмайстор все още трябвало да бъде италианец.

Карл иска на всяка цена и колкото може по-скоро да ми покаже каменния театър, който Марк Ситик наредил да построят в Хелбрун, на планинския склон зад малкото „Едномесечно замъче“. В този, разположен сред гората театър от скали, някогашна каменоломна, били изпълнени първите италиански опери на немска земя.

Залцбург направо е роден и призован за театрални постановки. Не е случайно, че сега, през двадесети век, тъкмо тия „театрални тържества“ носят международна слава на Залцбург. Независимо дали преди столетия в театъра сред скалите са били играни първите европейски опери или пък днес пред катедралата се изпълняват произведения на Хофманстал и Гьоте, този град винаги е бил неразривно свързан с артистичния нагон.

На нашата маса в Щигелброй седяха и тукашни хора. Те разговаряха за театъра тъй, сякаш — въпреки че всъщност бяха пекари, обущари или шивачи — бяха тесни специалисти. Сравняваха различните артисти, изпълнявали през годината главната роля във „Всеки човек“, спореха като критици от театрални списания и всички се съгласиха, че във „Всеки човек“ М. бил „умрял най-добре“, далече по-хубаво от другите.

В края на краищата барът се опразни дотолкова, че предпочетох да се оттегля в стаята си с две бутилки пилзенска бира.

Лежа в леглото и проучвам залцбургски вестник. Редакцията съобщава, че през време на тазгодишните тържества в Залцбург са пристигнали 60 000 чужденци и че със себе си тези чужденци докарали около 15 000 леки коли. Ако предположим, че във всяка кола се возят средно три до четири лица, то остава без всякакво съмнение, че аз съм единственият, който не е пристигнал тук с автомобил.

Аз пък пътувам с автобус. В Райхенхал той спира пред моя хотел и — въпреки двете проверки на паспортите — пристига само след половин час на „Резиденцплац“, централния площад в Залцбург.

Още днес прахосах десетте марки, които ми се разрешаваха да използувам за препитанието си отвъд границата в продължение на цял месец. Лекомислието буквално ме връхлетя изневиделица. Купих всичко, което ми се изпречи пред портмонето. Бонбони „Моцарт“ с пияни вишни, картички с изгледи, гевречета. Дори английски дъвчащи бонбони! От утре, ако поискам да пия дори само едно кафе със сметана, съм предоставен напълно на милостта и състраданието на Карл.

Впрочем тъй като утре ще ходим на „Фауст“, вече пренесох смокинга си през границата и го оставих при Карл. Той живее в „Хьолброй“. Човек трябва да се катери по множество тесни, изтъркани стълбища, докато стигне до стаичката му. И така, сега смокингът ми е окачен в Австрия. Дали тъжи за родината?

Утре по обяд ще се срещна с Карл в кафене „Глокеншпил“. Няма да вземам със себе си пукнат грош, но ще нося един направо княжески пакет с хранителни припаси.

Това е разрешено. Карл иска още рано сутринта да иде да рисува в градината „Мирабел“. Изобщо той акварелира, скицира, тушира и пастелира направо като побъркан. А освен това е хронически „развеселен“, нещо, за което му въздействувала красотата на Залцбург.

В единадесет часа през нощта, когато моят автобус потегли от „Резиденцплац“, той още стоеше пред пощата и рисуваше дворцовия фонтан. Този италиански шедьовър сред фонтаните: четирите каменни коня с техните плавници и рибешки люспи, с гриви като дълги перуки от осемнадесети век; фонтаните бликат буйно нагоре от ноздрите на тия водни жребци и проблясва сребриста пяна под тъй изкусно подредените нощни светлини; а в далечината се вижда притихналата катедрала и фасадата на още по-тайнствено смълчалата се резиденция — каква безумно красива картина!

Лека нощ, господин художник.