Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (14)

За всеки случай

Рано сутринта се изкачихме с лифта до връх Предигтщул. Едвам бяхме стигнали и Констанца откри един гарван-гробар, който, грамаден колкото сокол-мишкоядец, описваше своите кръгове в небесната шир. Съзирайки тази вече полуизчезнала птица, Констанца направо се захласна и дълго време не мръдна от мястото си. Онемяла и ентусиазирана като дете, получило неочакван подарък, тя не откъсваше поглед от полета на птицата.

Констанца обича и познава природата, обича я като мен и я познава по-добре от мене. Назовава всяко цвете и тревичка с име, и с презиме, а пък направо е отрасла заедно с животните по полята и в гората. Едно нещо вече съм решил твърдо. Като сватбен подарък да получи от мене не брилянтен пръстен, а мъничка селска къщица. Нейде в района на Бранденбург. Край някое езеро, в чиито води се оглеждат боровете и брезите.

По обед се обади Францл. Констанца се завтече към телефонната кабина. Когато се върна на терасата на хотела, където се разнасяше приспивното бръмчене на пчелите, тя беше мъничко по-бледа от обикновено.

— Лоши новини ли има?

— Американците си заминават още днес. Към пет часа трябва да се върнем обратно. И ти не бива да си забравяш смокинга.

Скочих.

— „Да“ ли е казал баща ти?

— Той още не знае нищо.

— Защо тогава трябва да мъкна и смокинга си?

— Францл каза: за всеки случай.

За всеки случай? Ща не ща се разсмях.

— Аха! Ако баща ти се съгласи, смокингът ще бъде изваден на бял свят; в противен случай ще си остане скрит в пакета!

— Но Фаустчо! Нали ако татко не иска, аз ще му кажа…

Тя замълча.

— Какво ще му кажеш?

— Че ще трябва да си даде съгласието!

— Ще го метнеш, че вече сме се оженили, тъй ли?

— Момченце, момченце — рече тя — какво си ми глупавичко! И други принудителни мерки с наказателен характер има на тоя свят.

После се втурна към стаята си. След нея се завтекох и аз и сложих най-отгоре в един куфар съвсем чиста, идеално изпрана бяла риза с твърда яка.

За всеки случай.

В замъка Х. този път ни отвори вече един истински, доста възрастен високопоставен служител.

— Здравейте, Фердл! — извика Констанца. Как можахте да се върнете толкова светкавично?

Фердл взе от ръцете ми куфара.

— Младият господин ни докара с автомобилчето.

— Добре ли си починахте?

— Добре си починахме, уважаема госпожице.

В хола срещу нас се зададе Францл, който от смях направо не можеше да проговори и думица. Не бяхме подготвени за толкова весело посрещане.

— Извинявайте! — рече накрая той. — Но цялата работа наистина е прекалено комична!

— Нашият годеж ли?

— Ами, откъде-накъде!

Констанца почна да нервничи.

— Още ли не си говорил с татко?

— Говорих вече.

— Е, и?

— Той беше толкова потресен от другото, че почти не чуваше какво му разправям.

И Францл избухна отново в оглушителен смях. Аз, признавам си го най-откровено, се почувствах направо като идиот и казах:

— Да не би да сме сбъркали къщата, Констанца?

Той поведе сестра си и мен към една врата.

— Татко наистина се нуждае от известно разсейване. Поговорете си мъничко с нещастника!

Констанца натисна дръжката на вратата, надникна през образувалия се процеп, а после колебливо ме притегли в стаята.

Граф Х. седеше на едно кресло до прозореца и като ни видя, кимна.

— Най-сетне се върна — рече той, — ах ти, изгубена дъще!

После ми подаде ръка.

— Заедно с доктора, който ще намери другаде работа на хубавата камериерка.

Констанца погали посивялата му глава.

— Ние искаме да се женим с него, татко.

— Францл ми разправи вече. Но наистина ли трябва да бъде тъкмо този берлински господин, който беше готов да ме гони и да ме поднася с подчинителното наклонение чак до Вентимиглия?

— Трябва да бъде тъкмо този берлински господин, татко! — тихичко рече тя.

Той погледна отново към мене.

— Ще спестя на дъщеря си заплашването, че в противен случай ще върви в манастир… Впрочем не изтъквайте на преден план чара си! (Почнал бях да добивам твърд и непоколебим вид и впечатлението от това явно му беше въздействувало неприятно.) — Преди да взема решение дали да си дам съгласието, трябва да ви помоля да ми отговорите на един въпрос.

— Готов съм да ви дам най-изчерпателни сведения. Приходите ми произлизат от производството на цинкови вани за баня и съвсем не са незначителни. Здравословното ми състояние е превъзходно. Освен това…

Той ме спря, като леко поклати глава.

— Съвсем друго искам да зная.

— А именно?

— Какво е това „желателно наклонение“?

— Желателното наклонение е производна форма на подчинителното наклонение; тъй наречената „пожелателна форма“. — Трябваше да се усмихна. Формата, с помощта на която се образуват благопожеланията, господин графе.

— Аха! — Той се надигна от креслото си и застана прав като свещ. — Тогава, дано да сте щастливи, мили деца!

Констанца увисна на шията му. Зад гърба й ние, мъжете, стиснахме ръцете си.

— Пожелателно ли беше наклонението на думите ми? — запита той.

— Беше — рекох аз, — и то не от най-лошите. Ако направя дъщеря ви нещастна, можете да ми го върнете, като напишете за мене една пиеса.

— Моля, не се майтапете с мен! — рече той. Аз не съм Бомарше. А пък в момента не ми прави никакво удоволствие да мисля за писане на пиеси.

После потупа Констанца по рамото.

— Оттегли се в покоите си, дъщеричке! Остави ме сам с господина! Трябва да му разправя нещо.

— Онова нещо, за което преди малко Францл си умираше от смях ли?

— Твоят брат е истинско невъзпитано магаре!

— Не бива ли да слушам и аз, татенце?

— Не бива да го чуваш от моята собствена уста! Бащата у мен се бунтува срещу това, лично да изтъква пред тебе неща, които толкова го излагат.

Тогава тя увисна на моя врат. След това пак на неговия. И накрая — на моя. Лесно им е на жените. Способни са да дават израз на чувствата си.

След като тя излезе от стаята, ние се настанихме удобно край прозореца. Той ми предложи една пура. Запушихме и мълчахме. Отсреща, на външната стена на стопанската сграда още се виждаше резбованият барелеф, а върху темето на светия дух продължаваха да си седят в своето гнездо двете птички. Почувствувах, че старият господин ме оглежда отстрани. Най-после той каза:

— Вие дадохте приноса си, за да подпомогнете проекта за моята комедия.

Поех от дима на пурата, преди да заговоря:

— Ние действително намирахме, че хрумването ви не е никак лошо. Старият граф е уверен, че всички смятат дъщеря му за камериерка. Един от гостите обаче знае по-точно как стоят нещата и офейква заедно с нея. Графът, който въпреки всички усилия, не успява да остане и за секунда сам с дъщеря си, за да поговори с нея като с дъщеря, се вижда принуден да я остави да замине и съвсем обяснимо е, че остава у дома си доста разтревожен. Тази ситуация ми се струва съвсем подходяща, за да се завърши с нея предпоследното действие. Зрителите — както впрочем им се полага — знаят повече отколкото объркания главен герой. Изненадите, които тепърва му предстоят, ще доставят удоволствие на зрителя през последното действие. А пък там е достатъчно въвеждането само на една нова странична фигура — вие знаете по-добре от мене как стават тия неща — и хумористичният успех на пиесата ще е сигурен.

— Преди малко вие чухте, че синът ми се смееше, нали?

— Да.

— Е, това е то! — тъжно произнесе той. — Синът ми беше публиката, която присъствува на последното действие и го намери достатъчно комедийно дори без включването на допълнителен нов герой.

— Има и такива песни — казах аз. — В такъв случай обаче ситуацията преди завършека на последното действие трябва да поднесе както на артистите, тъй и на зрителите нещо съвсем изненадващо.

— Самото небе знае, че е така!… Впрочем отговаря ли на истината това, че вие разбирате съвсем малко английски? Или и то е доброволен ваш принос към моята пиеса?

— Моят английски наистина не е в особено блестящо състояние — заявих аз.

Той се понадигна в канапето си.

— В такъв случай на добър и ясен немски! Последно действие, заключителна сцена: на мистър Намара, „целофанения чичко“, както го кръсти Мици, се наложи да отпътува още днес. Поради някакво междинно спиране в Париж, което не било предварително по план. Ние, „слугите“, трябваше преди гостите да се качат в колата си да се строим на външното стълбище, за да си получим съответния бакшиш… Сестра ми, нашата лъжлива готвачка, се противи до последната минута на тази роля. Да приема бакшиша от някакъв си американски милионер, това съвсем не било вече комично, тъй смяташе тя. С доста усилия успяхме да я замъкнем най-сетне при главния вход. Най-после се подредихме хубаво един до друг: сестра ми, Мици, синът ми и аз. Американците заслизаха надолу по стълбището. Ние се поклонихме. Мистър Намара спря при мене; леко вдигнах нагоре, с вкус и мярка приготвената да приеме бакшиша длан. Тогава той каза… Искате ли едно уиски?

Направо подскочих.

— Какво значи, на заминаване той ви предложи уиски?

— Но не-е! Питам сега вас тука, дали бихте пили едно уиски.

— Много благодаря! В момента не. Може би в края на комедията ви една глътка алкохол ще бъде по-необходима.

— Вие направо се измъчвате от предчувствия — заяви граф Х. — И така, милионерът спря, потупа ме покровителствено по рамото и каза:

„Всичко от ваша страна беше великолепно и вие изпълнихте отлично задачата си. Предполагам, че се касае за някакъв сключен от вас облог, така ли?“

Облог? Какво искаше да каже? Той оголи всичките си зъби и продължи:

„Много съм пътувал по света, но никога досега не бях срещал граф, който да умее толкова добре да играе театър.“

А пък неговата дъщеря, грамадната руса змия, се усмихна захарно сладко и каза:

„Останалите членове от графското семейство също се представиха отлично в качеството си на прислужници. Като се изключи контеса Констанца. Но такова нещо може да се случи и в най-доброто семейство.“

Младият Намара — син, който си дъвчеше дъвката, изръмжа:

„Действително бяхте много добри в спорта.“

Мършавата милионерка кимна.

„Надявам се, че и ние спазихме всички правила на играта“ — каза тя.

Ние, четиримата от замъка Х., стояхме направо като ударени от гръм. Францл пръв смогна да си отвори устата.

„Откога го знаете?“ — запита той.

Вторият секретар на Намара, онзи тлъстият, мълчаливо извади от джоба на пардесюто си едно илюстровано списание и посочи една снимка. Там бях аз със семейството си, а в текста отдолу се обясняваше подробно за кого се отнася. Фотографията беше приложена към цяла серия снимки, озаглавени „Австрийските замъци и техните собственици“.

Русата особа каза студено:

„Ние го знаехме още от първия ден.“

После те се качиха в автомобила си. Шофьорът се беше ухилил тъй, като че ли се готвеше да троши със зъби орехи.

Успях да се посъвзема донякъде, пристъпих до колата и запитах:

„Мистър Намара, защо не ни казахте това веднага?“

Той се подаде през прозореца:

„Не искахме да разваляме удоволствието ви.“

След това си заминаха.

Признавам, че на драго сърце сега бих се разсмял и аз. Може би не чак толкова нахално и силно като Францл. Но старият господин беше вперил толкова съкрушено поглед в своите лъскави боти, че състраданието у мен надделя. Казах само:

— Сега вече едно уиски би било тъкмо на място.

Той донесе уиски, сода и чаши. Смесихме двете напитки и пихме.

— Спокойно можете да се посмеете — каза той, когато оставихме чашите.

Въздъхнах.

— Ще отложа смеха си до премиерата на вашата пиеса. Защото колкото и да ви се струва, че сте се изложили, сега вече последното действие разполага тъкмо със заключителната сцена, която му е необходима.

— Аз съм дилетант, драги мой.

— Вие сте аматьор.

— Дилетант, аматьор — все толкова. Онзи, който поставя живота на сцената и го костюмира, защото на самия него не му хрумва нищо друго, по-добре да се откаже от писането. Синът ми вече достатъчно често е изтъквал това пред мене.

— Но нали героят във вашата пиеса е тъкмо аматьорът писател! — извиках аз. — Вие, прощавайте, сте Молиерова фигура! Аматьорът, който най-напред трябва да преживее онова, което иска да опише, а след това преживява нещо, което съвсем не му се иска да описва! Та този сюжет е направо ценен!

— Чест и почитания пред въодушевлението ви каза старият господин, — но, струва ми се, че трагикомичността на дилетанта в никакъв случай не бива да бъде описвана пак от дилетант.

— Съжалявам. Прав сте.

Той ми кимна.

— Виждате ли, виждате ли. Трябва да си търся сега друго занятие!

— Аз зная едно.

— Какъв трябва да стана според вас тепърва, на тия стари години?

— Дядо!

Той избухна в смях.

— Ще се постарая да ви въведа, колкото се може по-скоро, в това ваше ново занятие — рекох аз.

Той се изправи.

— Аз съм изпълнил дълга си в това отношение. Изпълнете сега и вие вашия!