Ерих Кестнер
Презгранично пътуване (2)

Предисловие към читателите

(Из увода към първото издание, 1938 г.)

Този Залцбургски дневник, който сега предавам в ръцете на обществеността, е воден от моя най-добър приятел, Георг Рентмайстер — тъй е името на младия мъж. Когато преди година потегли от Берлин, за да се озове в Залцбург, той трябваше да мине през една граница, която днес вече не съществува.

Сега обаче ми идва наум, че вие изобщо не познавате моя приятел Рентмайстер. Ето защо налага се, преди да четете записките му, да научите най-напред нещо за самия него. Това си е пълно ваше право, пък и съвсем няма да навреди, защото Георг е доста странна птица. Например откак сме се сприятелили с него — а оттогава има вече цели петнадесет години, — той непрестанно работи като писател, без да е публикувал досега макар и един-единствен ред.

На какво се дължи това, ще запитате вие. На следното: че въпреки желязната си упоритост Георг никога не довършва своите работи докрай. От самото начало още той правеше огромната грешка да си поставя задачи, на всяка една от които би трябвало да се гледа като на цел за цял живот.

Ще ви изброя само няколко от заниманията му, които основателно не могат да бъдат доведени докрай, и съм почти сигурен, че няма да го лишавате повече от онова безрезервно възхищение, което той заслужава и към което би следвало да се добави дори и лек благоговеен страх.

Георг работи между другото върху една книга, озаглавена „За подчинителното наклонение в немски език, вземайки предвид старовисоконемския, средновисоконемския и раннонововисоконемския строеж на изречението“.

В един от неговите пет работни кабинета са струпани на купища в сандъци и в кутии сума извлечения на тази тема от съчиненията на по-стари и по-нови писатели, а на вратата на стаята е окачена табела за подчинителното наклонение със заплашителния надпис: „Consecutio temporum!“^[1]

На съседната врата има надпис: „Античност и християнство!“ И зад тази врата също са струпани препълнени догоре шкафове, кутии и сандъци. Тук Георг скътва резултатите и познанията си във връзка със замисленото от него фундаментално произведение „Относно променливите влияния, оказвани от античността и християнството върху средноевропейското изкуство и култура“.

Доколкото съм разбрал, в случая става въпрос за проследяване на развитието на две довлечени отвън болести, които открай време — настъпвайки понякога едновременно, понякога с циклична последователност — тормозят един организъм, наречен Средна Европа. Горе-долу от 1000-та година от нашата ера споменатият географски район представлява патологичен случай за изследователите на културната история — тъй поне твърди Георг.

Клетият човек!

На третата врата виси надпис „Стенография!“ От десет години насам Георг работи над един нов-новеничък краткопис, в който ще бъдат отстранени всички недостатъци на досегашните стенографски системи и който ще предлага огромни предимства. Целта на Георг е насочена към увеличаване броя на сричките, които могат да бъдат написани за една минута, и то с помощта на метод, даващ възможност да се изписват цели изречения, без да се вдига моливът. Той е напълно уверен, че тогава съвсем спокойно ще могат да се стенографират по триста срички в минута. Тъй като и най-бързият оратор не е в състояние да произнесе повече от двеста и петдесет срички в минута, не ми е съвсем ясно какво значение ще има проектът да се стенографират триста. Георг обаче се е хванал с безразсъдна упоритост за тази работа. Прилича на истински Сизиф, който се е нагърбил с тази работа съвсем доброволно.

Никой няма да се изненада, ако чуе, че и тая работа е още по детски терлички.

Не мога в момента да си спомня какво точно гласяха надписите върху табелките на другите врати. Сигурно е обаче едно: във всяка от петте работни стаи има — освен съответните книги, шкафовете, сандъците и кутиите — и по едно писалище.

Пет писалища, значи, пет стола зад писалищата, пет мастилници, пет бележника и пет календара, на които са отбелязани срокове! И тъй, тайнственият Георг снове между своите незавършени жизнени дела, работи ту над едно, ту над друго от тях, броди, потънал в дълбоки мисли, ту насам, ту натам. Секретарката, която има и която нарича „леличката“, прави малко объркано впечатление. Това обаче е наистина извинително.

За щастие Георг може да си позволи да се посвещава на тия свои доста скъпички духовни страсти. Той е сънаследник на една твърде голяма фабрика, а в нея се произвеждат цинкови вани за къпане; вани, в които може да се седи, вани, в които може да се лежи, и съвсем микроскопични ванички, в които могат да се насапунисват и отсапунисват бебета. Фабриката се намира сред една от романтичните немски планини в Централна Германия и по-големият брат, който ръководи цъфтящото предприятие, плаща на Георг всяка желана от него сума при едно-единствено условие: че той, Георг, няма да си тика носа в цинковите вани.

Георг не си тика носа във ваните.

Той живее в Берлин и рядко излиза от своите пет научни кабинета. В края на миналото лято обаче този „доктор Фаустчо“ — както му викаме ние — напусна и подчинителното наклонение, и античността, и стенографията, и християнството с цел да си почине малко. Когато след няколко седмици се върна, той тикна в ръцете ми дневника, който бе водил през време на своята почивка. Ясно е, че такъв активен мъж като него не може да остане в пълно бездействие, а пък мен направо ме зарадва обстоятелството, дето най-после беше свършил докрай една работа, макар тя да е само един ваканционен дневник. Прочетох ръкописа и го изпратих на моя издател. На него дневникът се хареса и той го отпечата. Ние с него ще се радваме, ако книгата допадне и на читателите.

П.П. Моят приятел Георг впрочем не подозира дори, че дневникът му вече е отпечатан, и сега направо ще си глътне езика.