Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (5)

2.

Атланта

Час по-късно

— Музеят „Хай“ за изкуство? — недоверчиво попита Сара. — Искаш да намеря номера на музей за изкуство?

Ланг седеше зад бюрото си и говореше през отворената врата.

— Защо се изненадваш толкова? Аз ходя в музеи, на театър, на балет, на други културни събития. Не помниш ли, че ти намерих билети за откриването на изложбата на Матис?

Сара поклати глава, без нито един от прошарените й косми да помръдне от мястото си.

— Това беше отдавна, Ланг. И твой клиент намери билетите.

— Разбери кой е уредникът.

Два часа по-късно Ланг спря на паркинг зад бели блокове с различна форма и големина, сякаш натрупани на купчина от дете великан. Модерната постройка сигурно беше една от най-грозните в града, който не се славеше с архитектурни шедьоври. Според теорията на Ланг разрушаването на Атланта от Уилям Шърман по време на Гражданската война преди век и половина бе придало атавистична безчувственост на строителната естетика. Музеят „Хай“^[1] беше кръстен на финансиралото го семейство Хай, а не защото се славеше с някакво превъзходство в света на изкуството. Всъщност сградата от бетон и стъкло бе побрала колекция, изненадваща само със своята скромност, когато се сравнеше с по-добри институции в съпоставими градове.

Ланг влезе, тръгна по главния коридор и се качи с асансьора на последния етаж. На излизане мина покрай платно с модернистична живопис, което бдителните портиери навсякъде другаде биха разпознали като мръсен парцал и изхвърлили на боклука. В дъното видя врата с табелка „Административни кабинети“.

Имаше чувството, че се е озовал в Страната на чудесата. Коси във всевъзможни цветове, пръстени на всяко видимо отверстие, дрехи от „Междузвездни войни“. Служителката в галерия „Ансли“ беше консервативна в сравнение с тях.

Млада жена с наполовина обръсната глава и зелена коса на другата отмести очи от компютъра на бюрото си.

— Какво бих могла да направя за вас?

— Казвам се Лангфорд Райли. Имам среща с господин Сейц.

Жената посочи с дълъг колкото кама нокът, боядисан в зловещо черно.

— Ей там. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Господин Райли е дошъл да ви види.

Отнякъде излезе мъж, който съвсем не отговаряше на очакванията му. Господин Сейц изглеждаше нормално — добре ушит костюм, червена вратовръзка и лъскави черни обувки с дебели подметки. Беше слаб, висок около метър и осемдесет, на четиридесет и няколко години, ако се съдеше по прошарените на слепоочията му коси. Изваяното му лице скоро беше виждало плажа. Или кабината на солариума.

Той протегна ръка. Златният му ролекс си съперничеше по блясък със скъпоценните камъни на копчетата на ръкавелите. Ноктите му бяха безупречно поддържани.

— Джейсън Сейц, господин Райли.

— Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие. Имате колоритен екип.

Очите му проследиха погледа на Ланг.

— Студенти. Наемаме ги от Художествената академия — отвърна Сейц, сякаш това обясняваше странното им облекло. — Моля, заповядайте.

Двамата влязоха в традиционно обзаведен кабинет. Уредникът на музея посочи кожено кресло, откъдето Ланг можеше да се възхити на снимките на стената, които го показваха как се ръкува или прегръща с местни лидери в бизнеса, политици и видни личности. Той се намести зад бюро с размери на маса за трапезария, отрупано със снимки на картини, скулптури и други предмети, които Ланг не разпозна веднага.

Сейц се облегна назад и сключи пръсти.

— Обикновено нямам удоволствието да се срещам с непознати, но госпожица…

— Сара Митфорд, секретарката ми.

Уредникът кимна.

— Госпожица Митфорд беше много настоятелна и каза, че било спешно. За щастие една от срещите ми се отложи…

Погледът му имаше заучената искреност на човек, свикнал да моли за пари, и напълно съответстваше на желанието му да убеди Ланг, че му прави голяма услуга.

— Оценявам, че ми отделихте време. Сигурен съм, че имате много работа, щом ръководите подобна институция.

Господин Сейц се усмихна. Ланг би се учудил, ако зъбите му не бяха съвършени.

— Всъщност музеят се ръководи от директорски съвет. Аз съм техен скромен служител.

— Е, да… — Ланг не знаеше как да отговори на неподходящата скромност, затова отвори куфарчето си и му даде копието на снимката на картината. — Питах се какво може да ми кажете за това.

Уредникът на музея я погледна и се намръщи.

— Опасявам се, че не разбирам.

— „Les Bergers d’Arcadie“ от Никола Пусен. Или поне нейно копие.

Джейсън Сейц кимна.

— Доколкото си спомням, рисувана е в средата на седемнадесети век във Франция. Оригиналът се намира в Лувъра. Какво по-точно искате да знаете?

Ланг предложи приемливо обяснение.

— Не съм наясно. Адвокат съм и се занимавам със случай, свързан с картината.

Уредникът вдигна ръце с дланите напред.

— Господин Райли! Музеят не удостоверява автентичността на произведения на изкуството за отделни хора. Щом сте адвокат, убеден съм, че разбирате какви са отговорностите ни.

Ланг нетърпеливо поклати глава и побърза да успокои тревогата му по отношение на правните въпроси.

— Извинявам се. Не се изразих добре. Искам само да науча историята на картината и какво изобразява.

Джейсън Сейц се успокои само донякъде.

— Боя се, че няма да ви помогна много. — Той завъртя стола си, взе книга от старинната маса зад него и я прелисти. — Мога да кажа, че имате снимка на копие, при това не особено автентично. Аха, ето я… Не е съвсем същата, нали?

Уредникът посочи снимка на подобна картина. Отначало Ланг не видя разлика, но когато се вгледа по-отблизо, забеляза, че възвишенията на фона са по-равни и обърнатият профил на Вашингтон липсва.

— Не съм специалист по религиозното изкуство от късния Ренесанс — добави Сейц, затвори книгата и доближи до очите си копието на Ланг. — Буквите на камъка изглежда са латински.

Ланг стана и погледна над рамото му.

— И аз мисля така.

— Очевидно означават нещо. Може би цялата картина е някакъв символ. Художниците от онази епоха често са предавали послания чрез произведенията си.

— Имате предвид нещо като шифър?

— Да, но не толкова сложно. Например вероятно сте виждал натюрморт, цветя или зеленчуци, с един-два бръмбара по тях или повехнал цвят?

Ланг сви рамене безучастно. Едва ли би запомнил такъв вид изкуство.

— Това е било характерно за времето, когато Пусен е рисувал. Определено цвете или друго растение — например розмарин за спомен. Бръмбарът напомня за египетския скарабей, символ на смъртта или задгробния живот.

Ланг се върна на мястото си.

— Според вас картината съдържа някакво послание?

Този път уредникът сви рамене.

— Възможно е.

— Кой би могъл да знае?

Сейц бавно завъртя стола си към прозореца зад него и мълчаливо се вторачи навън.

— Нямам представа. — Той погледна ролекса си. — И се опасявам, че времето ни изтича.

Ланг не помръдна от креслото.

— Кажете ми име, ако обичате. Някой запознат с творчеството на Пусен, за предпочитане специалист, който да може да изтълкува символите в картината. Повярвайте, важно е. Не става дума за научно упражнение.

Уредникът се обърна и се втренчи в него. Устата му беше намръщена, несъмнено, защото не беше свикнал да го задържат. После отново се приближи до купчината книги, откъдето беше взел първата, грабна друга и я прелисти.

— Струва ми се, че водещият авторитет по творчеството на Пусен и религиозното изкуство през късния Ренесанс е Гуидо Марчени. Написал е много неща за Пусен.

Ланг извади тефтерче от куфарчето си.

— И къде мога да намеря господин Марчени?

Намръщването се превърна в иронична усмивка.

— Не е „господин“, а „отец“. Брат Марчени е монах, специалист по история на изкуството във Ватиканския музей в Рим. — Джейсън Сейц стана. — А сега наистина трябва да ме извините, господин Райли. Някоя от младите дами ще ви изпрати.

Той излезе преди Ланг да успее да му благодари, макар че нямаше за какво. Беше по-озадачен от всякога.

3.

Атланта

Вечерта

Ланг беше толкова погълнат от мислите си, че едва не пропусна да чуе как асансьорът спира на неговия етаж. Приближи се до вратата, наведе се да вземе „Атланта Джърнъл Конститюшън“ и се вцепени.

„ПОЖАР ИЗПЕПЕЛЯВА РАЙОН В ЦЕНТЪРА НА ГРАДА“ известяваше заглавието на първа страница. Снимката от въздуха показваше стълб от пушек, извисяващ се от квартал с едноетажни сгради с равни покриви. Постройката в средата беше галерия „Ансли“.

Ланг влезе и се отпусна на най-близкия стол, забравил за Мърморко, който беше готов да излезе на разходка.

 

 

„Рано следобед днес пожар изравни със земята цял квартал на Седма улица. Според капитан Джуал Абар, главен следовател в пожарната в Атланта, причината е повредена газова печка. Напълно са разрушени три магазина, галерия «Ансли», компанията за вътрешно обзавеждане «Дуайтс» и «Следобедни деликатеси». Други сгради в популярния пазарен район са претърпели сериозни поражения. Абар каза, че няма тежки наранявания, макар че няколко души са приети в Мемориалната болница «Грейди» заради вдишване на пушек. Морис Уайзър, управител на вегетарианския ресторант «Следобедни деликатеси», е казал, че печката избухнала в момента на включването й.“

 

 

Ланг не дочете репортажа. Пусна вестника на пода и се вторачи в стената. Възможно беше печката да е експлодирала по изумително стечение на обстоятелствата. Точно както беше възможно и някой да е хвърлил запалителна бомба в къщата в Париж, едва не му бяха прерязали гърлото и в апартамента му бяха нахълтали, за да откраднат картина, при това копие. А сега беше изгоряла и галерията, където се съхраняваше друго копие.

Ако всичко това беше случайно, тогава проклятието, тегнещо над диаманта „Хоуп“, който носеше нещастие на собственика си, беше като четирилистна детелина в сравнение с Пусен.

Вместо поредица от случайни инциденти, Ланг съзря ужасяваща с простотата си схема. Онзи, който притежаваше картината или знаеше нещо за нея, беше в опасност. Включително самият той.

Но защо? Милиони хора виждаха в Лувъра оригиналната творба на Пусен. В такъв случай причината беше несъществената разлика във фона на копието на Джанет. И щом я искаха толкова много, че да извършват безогледни убийства и палежи…

Ланг знаеше четири неща. Извършителите се стремяха на всяка цена да заличат всички следи, водещи към творбата. Не ги интересуваше кой ще пострада. Имаха международна разузнавателна мрежа, може би по-добра от полицейските сили в повечето страни. И бяха отлично подготвени за задачата.

Последните два извода бяха най-страшните. Разузнаването и подготовката им говореха за професионализъм и организираност. Но коя групировка би опожарявала и убивала само за да унищожи копие на Пусен? Очевидно организация, която силно се интересува от тайната, вписана в платното.

Редът на мисли беше прекъснат от настойчивото крачене на Мърморко.

— Добре, добре — каза Ланг. — Дай ми минута.

Той отиде в спалнята, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади браунинга. Дръпна плъзгача и се увери, че в гнездото има патрон. Провери предпазителя и затъкна оръжието в колана си. От сега нататък пистолетът щеше да му бъде като кредитна карта. Нямаше да напуска дома си без него.

Сутринта щеше да подаде документи за разрешително. Но засега липсата на оръжие би имала много по-тежки последици, отколкото незаконното му притежание.

Докато излизаше от апартамента заедно с Мърморко, Ланг спря в коридора и остави две издайнически улики. Първата беше миниатюрна ивица лепенка, пъхната между вратата и дръжката, хитрина, която всеки професионалист би очаквал и намерил лесно. После близна ръката си и я избърса във валчестата дръжка, залепвайки косъм за месинга. Беше невъзможно някой да го види и щеше да падне и при най-лекия допир.

Ако разсъждаваше правилно, скоро щеше да очаква компания.

4.

Атланта

Няколко минути по-късно

Ланг прибра кучето, сложи замразена енчилада в микровълновата фурна и му даде кучешката храна, която най-после се сети да купи. По звуците от лакомото лапане той разбра, че е направил добър избор.

Ястието на Ланг съдържаше толкова много люти чушлета, че можеше да се смята като военно действие от страна на Република Мексико. Той изсипа остатъците в купата на Мърморко. Кучето го погледна укорително и без да докосва енчиладата, се сви в ъгъла. Ланг очевидно беше по-голям познавач на консервираната храна, отколкото на международната кухня.

Избра тръбен стоманен стол с минимална тапицерия, на който едва ли щеше да се чувства удобно, и го сложи встрани от вратата за външния коридор. Ако вратата се отвореше, столът щеше да бъде зад нея. След това премести от другата страна на входа лампа, включена на най-ниската степен. На слабата й светлина би се очертал силуетът на всеки влизащ, но в коридора отвън не се виждаше нищо. Ланг сложи автоматичния пистолет на коленете си, макар че не възнамеряваше да го използва, освен ако не се наложеше. Искаше отговори, а не трупове.

И после зачака.

Светлината не беше достатъчна, за да чете, затова седеше там и наблюдаваше очертанията на Атланта. Далеч на юг видя реактивни самолети, светли точици, които кацаха или излитаха от международното летище „Хартсфийлд-Джаксън“. Лъчи на прожектори безцелно кръстосваха нощното небе. Ланг устоя на импулсивното желание да погледне светещия циферблат на часовника си. Времето минава по-бавно, когато човек го следи.

Може би грешеше и не беше в опасност. Това обаче беше малко вероятно. Онзи, който беше унищожил къщата в Париж и бе запалил пожара в Атланта, едва ли щеше да го пощади. Единственият въпрос беше кога щеше да се случи това.

Много след полунощ, когато обикновено угасваше лампите и си лягаше, той долови или може би си въобрази, че усети нещо на пода до него, не толкова звук, колкото неопределено нарушаване на продължителната тишина. Мърморко изръмжа и Ланг сложи ръка на рунтавата му глава, за да го успокои. Кучето беше взело присърце упрека му след кражбата на картината.

Ланг стана, безшумно премести стола встрани и отново затъкна пистолета в колана си. По гърба му полазиха ледени тръпки и мускулите му се свиха в очакване. От много години не беше изпитвал това усещане. Липсваше му.

От вратата се чуха поредица тихи изщраквания. Той се зарадва, че не е намерил време да сложи нова ключалка. Смяната й би предупредила неканения гост, че обитателят знае за евентуалното му посещение, и би го направила още по-предпазлив.

Опита се да диша дълбоко и положи усилия да успокои съзнанието и мускулите си. Подготовката му го беше научила, че напрежението поражда грешки. А грешките водят до смърт. И напрежението, и подготовката обаче бяха забравени, когато вратата бавно се отвори и тъмният силует се очерта на бледата светлина на лампата.

Ланг устоя на импулсивното си желание да се хвърли с цялата си тежест върху вратата и да прикове натрапника към касата. Беше твърде лесно да избяга в коридора. Или да стреля във вратата. Той изчака, за да може да види човека, който влезе с протегната ръка и безшумно затвори. Нещо блестеше между пръстите му.

Ланг беше сигурен, че е оръжие. Яростта от загубата на Джанет и Джеф се възпламени и се надигна като горчилка в гърлото му. Но той потисна нетърпението си и продължи да чака.

Неканеният гост затвори вратата и се обърна с лице към него. Преди съзнанието на Ланг да успее да регистрира шока, изписан на лицето му, лявата му ръка се стовари като брадва върху дясната китка на другия мъж в движение, разчетено да натроши дребните и крехки кости. Или поне да избие оръжието. Едновременно с това Ланг го удари с изопнатата си дясна длан в гърлото. Изпълнен правилно, ударът би оставил противника безпомощен, опитвайки се да поеме въздух в наранения си ларинкс и без да е в състояние да се съпротивлява.

Обаче успя само донякъде. Нещо изтрака на пода. Мъжът изохка и залитна назад. Ланг беше преместил тежестта си по време на атаката и също се олюля и загуби равновесие, но се опита да забие юмрук в гръдния кош на натрапника, и по-точно в слънчевия му сплит, и да го принуди да се превие на две, ала уцели ребрата му.

Мъжът отскочи встрани, спъна се в стола, на който бе седял Ланг, и се просна на пода. Ланг щракна електрическия ключ на осветлението.

Непознатият се опитваше да се изправи. Беше облечен в черни джинси и черна риза и носеше кожени ръкавици. На ръст беше горе-долу колкото Ланг. Трудно беше да се определи възрастта му. Той отстъпи назад и бръкна в джоба си, докато преценяваше разстоянието до вратата.

Ланг извади пистолета от колана си, хвана го в двете си ръце, освободи предпазителя и зае поза за стрелба.

— Дори не си помисляй да мръднеш, тъпако.

Чу се изщракване и на светлината проблесна джобен нож. Мъжът непохватно се хвърли напред. Краката му все още трепереха от ударите на Ланг.

Досущ като матадор, отбягващ нападението на бик, Ланг отстъпи встрани, завъртя се на пета и с цялата ярост, насъбрана от нощта на смъртта на Джанет и Джеф, стовари тежкия автоматичен браунинг върху главата му. Май повече му се искаше да разбие черепа му, отколкото се нуждаеше от отговори.

Ударът предизвика вибрации в пистолета и ръцете на Ланг се разтрепериха. Непознатият падна като кукла с отрязани конци.

Ланг настъпи ръката му и го принуди да разтвори пръсти. След това ритна ножа и възседна натрапника, като с дясната ръка опря дулото на браунинга в главата му, а с лявата претърси джобовете му.

Нищо. Нямаше портфейл, нито пари, ключове или документи за самоличност. Професионалните убийци не носеха нищо, което можеше да издаде информация за тях или за човека, който ги е наел.

На вътрешната страна на тениската му дори нямаше етикет. На врата му обаче имаше сребърна верижка, вероятно с медальон. Ланг вкопчи пръсти във верижката и я скъса.

Непознатият се мяташе и дърпаше с всичка сила и изхвърли Ланг от гърба си, сякаш беше непредпазлив ездач на див мустанг.

Ланг се претърколи, изправи се на колене и отново насочи към него браунинга.

— Кажи ми поне една причина да не те застрелям, тъпако.

Неканеният гост се изправи. Трепереше. Очите му се стрелнаха към вратата. Ланг помисли, че човекът ще се втурне покрай него и ще се опита да стигне до външния коридор. Мъжът обаче рязко се обърна и със залитане се отправи към малкия балкон на всекидневната.

Ланг мигновено скочи.

— Хей, чакай! Не можеш да…

Непознатият се хвърли върху остъклената врата и се метна през ръба. Светлината в стаята се отрази в стотиците остри като кинжали стъкла. Ланг се опита да отключи плъзгащите се врати, но после осъзна, че няма смисъл, и мина през назъбената дупка, оставена от натрапника. Той чу уличното движение двадесет и четири етажа по-долу и звънът на останалите стъкла, които падаха от рамката на вратата. Хората вече се събираха пред блока. Нарастващата група закриваше всичко, с изключение на крак, изкривен под невъзможен ъгъл. Ланг позна униформата на нощния пазач, който погледна нагоре и обвинително посочи с пръст. Устата му беше отворена, зееща черна дупка на фона на светлините на града.

Ланг се втурна в апартамента си и се обади на полицията, но научи, че вече са изпратили патрулна кола и линейка. Той прибра браунинга в чекмеджето и набързо огледа всекидневната. Два стола бяха преобърнати и изтривалката беше събрана на купчинка при боричкането. Ножът зловещо блестеше под масата. Светлината се отрази в друг нож, паднал пред дивана, широка кама с извито острие и тясна декоративна дръжка. Джимбия — арабите номади носеха в поясите си това масово разпространено сред тях оръжие.

Едва когато се приготви да отговори на настойчивото звънене на вратата, Ланг забеляза нещо лъскаво в гънките на изтривалката.

— Идвам! — извика той и се наведе да го вземе.

Сребърната верижка. Сигурно беше паднала, когато натрапникът бе изхвърлил Ланг от гърба си. Той я взе. На тънката верижка се поклащаше медальон — кръг колкото монета от двадесет и пет цента, разделен от четири триъгълника, които се срещаха в центъра. Ланг не беше виждал подобен мотив, но въпреки това му се стори смътно познат. Вероятно му приличаше на нещо друго.

Но на какво?

Той го пусна в джоба на ризата си и отиде да отвори.

В коридора стояха трима мъже. Двамата бяха в униформа, а третият, жилав чернокож в спортно сако, държеше полицейска значка.

— Франклин Морс от полицията в Атланта. Вие ли сте Лангфорд Райли?

Ланг отвори вратата по-широко.

— Да. Влезте.

Море обходи с поглед разхвърляната стая.

— Ще ни разкажете ли какво се случи?

Двете униформени ченгета бяха застанали на разстояние един от друг, така че ако Ланг се опита, да не може да ги атакува едновременно. Това беше стандартната процедура, когато не знаеха дали човекът, когото разпитват, не е извършител на престъплението.

Той затвори вратата.

— Разбира се. Ще седнете ли?

Морс поклати глава.

— Не, благодаря. Криминалистите ще дойдат всеки момент. Е, господин Райли, да чуем историята ви.

Ланг разказа какво се е случило, като пропусна да спомене за медальона, който преди малко беше намерил. Не искаше да издава единствената улика, водеща към организация, далеч извън разбирането и обсега на местните ченгета. Не видя причина да спомене и за първото нахлуване в дома му. Не желаеше да предизвиква по-нататъшно разследване въз основа на фантазии за конспирации на луд, за какъвто щяха да го помислят.

Той завърши разказа си и в същия миг на вратата се почука. Морс отвори. В апартамента влязоха плешив бял мъж с футуристична фотографска екипировка и млада чернокожа жена с куфар. Ланг се учуди, като видя колко бързо двамата се почувстваха като у дома си.

Море кимна, сякаш в знак на съгласие с някой, когото Ланг не беше чул.

— Нахлул е тук с два ножа, а накрая е поел надолу по краткия път, предпочитайки да не стои в една и съща стая с вас, господин Райли? Това ли е историята ви?

— Да, и се придържам към нея.

— Трудно е да се повярва, че извършителят се е самоубил, вместо да се остави да го арестуват. Така както работи съдът, нямаше да го изпратят за дълго в затвора. Сигурен ли сте, че по някакъв начин не сте го убедил да се хвърли долу и не сте му приложил някоя хватка от джиу-джицу, за да излети през стъклото? Ще ви оправдаят, защото той е влязъл с взлом.

Ланг поклати глава.

— Не. Както казах, избих ножа от ръката му, ударих го по главата и той изпусна другата кама. А след това скочи през остъклената врата.

Морс прокара пръсти по брадичката си.

— Вие сте може би най-жестокият главорез, когото съм виждал. Къде сте се научил как да се справяте с човек с нож?

— В морската пехота, „Тюлените“ — отвърна Ланг. Думите му бяха донякъде истина и можеше да бъдат проверени.

Инспекторът го погледна с подновен интерес.

— „Тюлен“ значи? Те са професионалисти, но не изглеждате достатъчно възрастен, за да сте напуснал.

— Участвах в операция „Пустинна буря“ през деветдесета година. Раниха ме на пристанището в Кувейт Сити.

Криминалистите ровеха из стаята, преместваха с моливи предметите на писалището и гледаха под мебелите. Ланг дори не можеше да отгатне какво се надяваха да намерят. Мърморко ги наблюдаваше с отслабващо любопитство.

— Нека изясним нещата. — Морс се консултира с тефтерчето си. — Кучето ръмжи и вие чувате, че някой се опитва да отвори ключалката. Вместо да се обадите на полицията, вие го изчаквате да влезе, сякаш искате да го арестувате.

Ланг оправи килима с крак.

— Казах ви, че нямаше време. Ако говорех по телефона, вместо да се подготвя, имаше голяма вероятност смъртният случай да е тук, а не долу.

Очите на Морс отново претърсиха помещението.

— В спалнята има телефон. Трябвало е само да се заключите и да се обадите на полицията.

Ланг се ухили, макар че не успя да вложи много хумор в усмивката си.

— Вие така ли бихте постъпили? Ще заложите живота си в ръцете на местните диспечери на 911, същите, които миналия месец оставиха един човек да умре от сърдечен удар, докато спореха на чий район лежи? Все едно да се обадя на полицията в Сан Франциско.

— Е, добре — призна Морс и вдигна ръце. — Може би все още не всички технически неизправности са отстранени.

— Все още? — иронично попита Ланг. — Системата беше инсталирана през деветдесет и шеста.

— Притежавате ли огнестрелно оръжие? — поиска да знае детективът.

Смяната на темата на разговора едва не обърка Ланг, точно както Морс очакваше да стане. Обичайната практика на ченгетата в Атланта беше да конфискуват или поне да задържат колкото е възможно по-дълго всяко огнестрелно оръжие, което намереха, въз основа на какъвто претекст измислеха.

— Имате ли заповед за обиск? — парира въпроса му Ланг.

Морс въздъхна.

— Вие сте не само опасен, но и умен. Щом искате заповед за обиск, ще я издействам.

Той очевидно възнамеряваше да блъфира.

— От кого? От Магьосника от Оз? На какво основание?

Инспекторът го погледна гневно.

— Добре, задръжте тежката артилерия. Няма да стигнем доникъде, ако разговаряме така. Виждали ли сте човека, който е нахлул в дома ви?

Ланг изправи преобърнатия стол, седна на него и направи знак на Морс да се настани на другия.

— Никога.

Полицаят седна и поклати глава.

— Сигурен ли сте? Не е лесно да се повярва, че извършителят си е направил труда да се вмъкне в сградата и да се качи тук, за да убие непознат? Всичко ли ми казвате?

— Да. Най-малкото, което мога да направя, е да помогна на персонала на силите на реда.

Морс изсумтя.

— Много хитро — отбеляза той и после отново стана сериозен. — Трябва да ме мислите за глупак, ако искате да повярвам, че някой е дошъл да убие съвършено непознат и накрая се е хвърлил през балкона. Знаете нещо, което не казвате. Известно ви е, че да лъжете полицията е престъпление, нали?

Ръката на Ланг докосна джоба, където беше медальонът.

— Смятате, че не съм искрен?

Инспекторът се наведе напред.

— Знаете нещо, което не казвате.

Плешивият фотограф и жената с куфара бяха приключили с огледа и бяха застанали до вратата.

Ланг се приближи до тях и отвори.

— Детектив, проявих към полицията уважението, което се полага. — Той протегна ръка. — Беше ми приятно да се запознаем, макар че не мога да кажа същото за обстоятелствата.

Ръкостискането на Морс беше крепко, каквото би се очаквало от мъж с атлетично телосложение. За Ланг не беше трудно да си представи как детективът печели надбягване с беглец.

— Може да ви посетим отново.

— Заповядайте по всяко време.

5.

Атланта

По-късно същата нощ

Ланг беше прекалено напрегнат, за да заспи. Мислите в съзнанието му се въртяха в безкрайни кръгове.

Дали медальонът беше улика или само лично бижу? Той неволно поклати глава. Човек, у когото нямаше портфейл, едва ли би носил нещо уличаващо.

Малко вероятно беше да има работа само с един извършител. Би било трудно за сам човек да го следи денонощно и в същото време да планира кражбата на използван от военните термит.

И защо репродукция на картина от малко известен художник би струвала живота на притежателя си? Извършителите бяха фанатици и готови да умрат за кауза, която Ланг не разбираше.

Все още.

Всичко беше твърде странно. Вероятно бяха замесени откачени типове, които изпитваха сериозна, макар и безразсъдна омраза към картината и всеки, който имаше нещо общо с нея.

Ланг вече беше решил да разнищи загадката.

Ако съществуваше организация, други хора, освен трупа на тротоара под апартамента му, отговорни за смъртта на Джанет и Джеф, той трябваше да разбере кои са или да бъде нащрек до края на живота си. И като имаше предвид нрава им на убийци, това нямаше да продължи дълго. Но участваха и други, Джанет и Джеф изискваха от него да си разчисти сметките с тях и да отмъсти.

Ланг знаеше съвсем малко, но беше убеден, че отговорите не са в Атланта. И без това му се полагаше ваканция.

Той отиде в кантората си и помоли Сара да му подготви заявление за отпуск. Трябваше да уточни периода, затова реши да бъде един месец. Не беше необходимо да споменава къде отива. И това беше хубаво, защото не беше сигурен.

Не знаеше и какво ще търси, нито кого. Какво общо имаше картината с цялата история? От значение ли беше медальонът?

Ланг беше сигурен само в едно. Вендетата беше започнала.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

1.

Кръстът и мечът

Аленият кръст на туниката му беше издължен и съперничеше на огромния меч, който трябваше да се държи с две ръце. Той обаче ценеше по-малкия кръст с еднакво дългите линии, който висеше в сребърен кръг на врата му. Кръстът, образуван от четири еднакви триъгълника.

Но аз обърквам последователността, като бързам да напиша тези мои последни бележки. Ще започна отново, този път отначало.

Аз, Пиетро от Сицилия, пиша тези редове в годината Господня 1310^[2], три години след моето арестуване и скалъпеното обвинение срещу мен и моите братя от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм и издаването на папската була „Pastoralis praeminentia“, с която се заповядва на всеки монарх християнин да завземе земите ни, нашите имоти и всички други имущества в полза на Негово Светейшество Климент V.

В отминалите години да пиша за себе си би представлявало възгордяване, грях в очите на Бога. Сега не съм сигурен дали изобщо има грехове и нека Бог ми прости за богохулството — дали съществува Господ. Описвам събитията, довели ме до вероотстъпничество, не защото аз, скромният Божи служител, заслужавам да бъда забелязан, а защото разбрах, че властните пишат историята. А виновните за упадъка на моите братя наистина са властни.

Макар че този факт е маловажен като мен самия, аз съм роден в семейството на крепостен селянин на дребен земевладелец в Сицилия през четвъртата година от управлението на Джеймс II Арагонски, крал на Сицилия^[3]. Бях най-малкият от шест деца. Майка ми почина при раждането ми. Баща ми не можеше да издържа семейството и ме заведе в близкия дом на бенедиктинските монаси, за да ми помагат и да ме възпитат във вярата и ползата от такъв труд, какъвто те и Господ изберат за мен.

Защо не останах верен на предупреждението на нашия основател, че за да постигне душевна чистота, човек трябва да „търси уединение, да се отдаде на пост, нощни бдения, труд, голота, четене и други добродетели!“^[4].

В манастира се занимавах предимно със земеделие. Намираше се близо до града. Оттам се виждаха трите кули на новия замък, построен върху езически руини. Подобно на всички други институции, светата обител се беше посветила на молби за застъпничество пред покровителите си и за спасението на душите на благодетелите, както и на грижа за бедните.

Наученото там далеч надвишаваше познанията на крепостните селяни по рождение като мен — да пиша и да чета писма, да разбирам и да говоря латински и франкски, с Божията помощ овладях най-добре знанията по математика. През дванадесетото си лято там вече водех сметките като иконом^[5]: количеството на обраното грозде и маслини, броят на приготвените хлябове, даренията за бедните, направени от онези, които търсеха нашите молитви, и дори броят на съдовете, изпечени във варницата.

Същото лято завърши и послушничеството^[6] ми, а през есента станах пълноправен член. Ако не се бях предал на греховна амбиция, все още щях да бъда такъв и нямаше да се изправя пред жестоката участ, която ме очаква.

Срещнах го през август. Гийом от Поатие, рицар на великолепен бял кон — най-красивият мъж, когото бях виждал. Бях излязъл извън манастира и измервах количеството на овчия тор, който трябваше да се разпръсне в зеленчуковата градина, когато вдигнах глава, и го забелязах.

Въпреки че денят беше горещ, Гийом от Поатие беше в пълни бойни доспехи, включително ризница^[7], под развятата бяла туника. Гърдите и гърбът му бяха украсени с алени кръстове, известяващи на всички, че е посетил и се е върнал от Светите земи. Облеклото му го определяше като член на Ордена на Бедните Христови рицари от Храма на Соломон, най-страховитите и почитани воини на Църквата.

На левия му хълбок висеше окачен дълъг кинжал със странна за мен форма — извитото острие беше по-широко от дръжката. По-късно научих, че това е оръжието на езичниците сарацини. На десния хълбок носеше много къс нож.

Оръженосецът му яздеше магаре и водеше още два коня, силни и огромни зверове, каквито не бях виждал. На гърбовете им бяха завързани копие, дълъг двуостър меч, турски боздуган и триъгълен щит, също украсен с ален кръст. Лъчите му представляваха идеални триъгълници.

Тръгнах след него. Рицарят мина през отворената порта на манастира, слезе от коня и коленичи пред игумена, сякаш изразяваше смирението си пред самия папа. Поиска подслон за през нощта и храна за него и животните. Първо помоли за конете и оръженосеца си, а накрая за себе си, както беше редно за Божите служители, каквито бяхме ние и той.

Забелязах, че косата му е дълга и разрошена, бронята му е започнала да ръждясва и туниката му е изцапана от пътуването. По-късно научих, че е оцелял при превземането на Акра — последният християнски град в Светите земи, паднал в годината след моето раждане. Той и останалите братя заедно с бивши жители на Яфа, Тир, Сидон и Аскалон бяха избягали с венециански кораби, а с тях бил и Великият майстор Теобалд Годен. Взели със себе си съкровището и реликвите на Ордена.

Гийом от Поатие чакал в Кипър благоволението на папа Бонифаций VIII, като мислел, че Господ ще остане доволен, ако рицарите бъдат изпратени още веднъж да изгонят неверниците от Ерусалим^[8].

Когато станало ясно, че това няма да стане скоро, той получил заповед да се върне в манастира си в Бургундия. И Гийом от Поатие пътувал за там, когато се отби в нашия манастир.

Рискувайки да си навлека греха завист, аз коленичих до него на вечернята, за да се възхитя по-отблизо на бойните доспехи, които описах. Нямаше как да не забележа, че лицето му е загоряло от слънцето и на врата си има белег с форма на звезда. Оръженосецът ми каза, че Гийом от Поатие е бил ранен от стрела на езичник и оцелял единствено по Божията милост.

И тогава видях сребърното синджирче и медальона с онова, което отначало помислих за четири триъгълника. По-късно той ми обясни, че триъгълниците са еднаквите страни на тамплиерския кръст, символизиращ Светото разпятие и равенството на всички Бедни Христови братя от Храма на Соломон. Това беше единственото украшение, което Ордена разрешаваше на членовете си.

Той забеляза интереса ми към белега.

— Само хората от простолюдието убиват от разстояние, млади братко — каза Гийом от Поатие след последната молитва, докосвайки белезникавото петно на кожата си. — Рицарите гледат в душите на враговете си.

— Души! — с любопитство възкликнах аз. — Езичниците, прокълнатите от истинския Бог, имат души?

Той се засмя, привличайки вниманието на брат Лоренцо, набожен човек и помощник-игумен на абатството.

— Те са човешки същества, млади братко. И не забравяйте, че цифрите, които използвате в изчисленията си вместо римските, са създадени от неверниците, както и редуването на сезоните. Езичниците са достоен противник. И поне засега те държат целия Утремер^[9], след като изгониха най-доброто, което християнството можа да събере.

Брат Лоренцо не полагаше усилия да прикрие факта, че слуша разговора. Аз вече бях предизвикал гнева му, тъй като е редно след вечернята да цари мълчание и размисъл.

— Но християнската църква със сигурност накрая ще победи — казах аз, защото той няколко пъти ме беше налагал с камшик за светотатство.

За огромно недоволство и раздразнение на помощник-игумена Гийом от Поатие отново се засмя. Смехът беше рядкост между стените на манастира, както и богатството, от което всички се бяхме отрекли.

— Проблемът не е в християнската църква, а в християнските крале и принцове. Те се бият помежду си, вместо да се обединят срещу неверниците. Тревожат се повече заради властта на съперниците си, отколкото за завладяването на дома на Иисус от езичниците. — Гийом от Поатие вдигна ръка и се прекръсти. — Много такива крале дори се страхуват от нас, бедните рицари на Храма.

Защо не слушах по-внимателно последните му думи! Ако им бях обърнал повече внимание и бях проумял значението им, сега нямаше да ме очаква клада, оградена от съчки, които ще бъдат запалени.

Отново признавам, че съгреших, като се възгордях, когато безстрашният рицар, който тъй доблестно служеше на Христовото дело, предпочете да върви с мен, а не с игумена, до трапезарията за вечеря. Усещах всички погледи върху себе си, докато коленичех пред разпятието зад масата на абата, за да изразя благодарността си.

Гостът седна и с отвращение погледна купата с овесена каша.

— Няма месо? — попита той, прекъсвайки четенето на аналоя^[10].

В стаята настъпи гробна тишина. Всички бяха стъписани, че един благородник очаква да намери месо, още повече на делнична вечеря.

Игуменът беше възрастен брат и гласът му излизаше с хриптене през беззъбите венци. Той се закашля, докато полагаше усилия да го чуят от подиума, където седеше на една маса с най-старите и властни братя.

— Добре, братко — каза той, — последната вечеря на Христос е била само с хляб и вино. Овесената каша не е много по-хранителна от тях. Бъдете благодарен, защото мнозина не могат да си позволят дори тази обикновена храна.

Гийом от Поатие отново се засмя и вдигна глинената си чаша, пълна с вино, разредено с вода.

— Имате право, добри игумене. Благодарен съм за храната и за гостоприемството, което оказвате на един беден рицар, завърнал се от служене на Христа.

Доволен, възрастният абат продължи да дъвче овесената каша, с която често се хранехме.

— Не очаквах да заколите най-тлъстото теле, но и най-мързеливият човек може да улови с капан заек, а в гората наоколо видях безброй сърни — без да вдига очи от купата и лъжицата, ми прошепна Гийом от Поатие.

— Значи вие, тамплиерите, вечеряте заек или сърна в делник? — попитах аз, силно заинтригуван от думи, заради които можеше да бъда наказан за непослушание, ако не и за светотатство.

— И на обяд, и на вечеря. Или говеждо, или свинско. Подобни каши не поддържат мъжкото тяло.

— Но поддържат душата му — прошепна брат монах от отсрещната страна.

Гийом от Поатие блъсна настрана почти недокоснатата купа. Само богатият пренебрегва храна. Или глупакът.

— Не душите се бият със сарацините, а телата.

Правилата на нашия орден изискваха след вечеря да се оттеглим в параклиса за изповед и после в индивидуалните килии за уединени молитви преди повечерие^[11]. Бях разпределен да работя в малката броячница на манастира. Предстоеше беритбата на маслини и трябваше да изчисля колко boissel^[12] щяха да бъдат пресовани на зехтин за продажба. Бях се замислил под първите числа върху плочата за писане и се готвех да ги препиша на пергамент от овча кожа, когато осъзнах, че Гийом от Поатие е влязъл при мен.

Той ми се усмихна, разкривайки съвършени зъби, приближи се и надникна над рамото ми.

— Разбирате ли цифрите на неверниците?

Кимнах.

— А вие? Не?

Рицарят ги погледна от един ъгъл, а после от друг и се намръщи.

— Рицарят не се затормозява с цифри или букви. Те са за свещениците и монасите.

— Но вие сте член на монашески орден!

Той се засмя отново.

— Вярно е, но на особен орден. Забелязал ли сте, че не нося власеница, която смърди и гъмжи от гадини, и когато съм нечист от пътуване, се къпя? Рицарите тамплиери не живеят като другите монаси.

— Определено не ви се носи славата, че приемате и Божията заповед да обръщате другата буза, ако ви плеснат по едната — с необичайна за мен дързост отбелязах аз.

— И не мисля, че смирените ще наследят земята. Не вярвам, че Господ е казал такова нещо. Това е лицемерие, фалшива догма, за да държат в подчинение крепостните селяни и васалите.

Подобни приказки ме караха да се чувствам неудобно, защото граничеха с ерес. Но Гийом от Поатие беше рицар и на врата му имаше физическо доказателство за готовността му да умре за Църквата и папата.

— Подчинението е един от основните обети в нашия орден — казах аз.

— И без него би настъпил хаос. Армия, която не се подчинява на заповедите, няма да победи врага. Аз не одобрявам смирението, а не послушанието.

Думите му ме накараха да се почувствам още по-неловко.

— Освен цифрите, разбирате ли и писменото слово?

— Да, ако е на латински или франкски и е написано ясно — скромно отвърнах аз.

Той се затвори в себе си за миг, а после отново заговори:

— Не сте положил последните си обети тук, нали?

Нямах представа защо ми зададе този въпрос, но отговорих откровено.

— Не.

— Моят орден се нуждае от хора като вас.

Изумих се.

— Но аз нямам благородническо потекло и не знам нищо за оръжията ви!

— Не разбирате. Храмовете ни се нуждаят от хора, които умеят да броят пари и стоки, и от писари, които могат да четат и да пишат на различни езици. Със сигурност ще заемете такава длъжност. Елате с мен в Бургундия.

Все едно ми каза, че ще ида на луната. Не се бях отдалечавал на повече от един ден път от манастира.

— Не мога. Братята ми се нуждаят от мен да вършим Божията работа.

Устните му се разтеглиха в не съвсем благочестива усмивка.

— Научих, че обикновено Господ получава каквото иска, независимо от усилията на човека. Предлагам ви три ястия на ден, две с месо. Никога няма да оставате гладен. Ще спите на чисто легло, ще носите изпрани дрехи без въшки, бълхи и кърлежи. Ще смятате числа, каквито не сте и сънувал. Или може да останете тук и да мизерствате, мръсен и гладен като див звяр. Убеден съм, че и в двата случая ще служите на Бога.

Онемях. Не бях в състояние да отговоря. Ако се бях помолил на Господ и бях поискал съвет, щях да осъзная, че Той се опитва да ми каже да остана. Но както при мнозина млади хора мисълта за такъв разкош завъртя главата ми.

— Тръгвам веднага след утренята^[13] — добави Гийом от Поатие, — преди да се измия и да се е зазорило. Може да яздите магарето заедно с моя оръженосец. Или може да останете тук и да служите на Бога по по-незначителен начин и в много по-голяма нищета.

Сутринта напуснах единствения дом, който помня — тясна килия със сламен дюшек и толкова нисък таван, че не можех да се изправя^[14]. Тъй като бедността е един от обетите на бенедиктинските монаси, не взех нищо със себе си, освен грубата власеница на гърба ми. И гадините, гъмжащи в нея. Защо не избрах бедняшкия живот, с който бях свикнал?