Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (11)

1.

Лондон

На другия ден

Изщракване на предпазен колан и блясването на надписа „Пушенето забранено“ събудиха Ланг от дълбок сън. Той потърка парещите си очи, наведе се над Герта и погледна през прозореца. Около самолета се рееха мръсни облаци. От другата страна на тясната пътека между седалките млада двойка източноевропейци полагаха неуспешни усилия да успокоят плачещо дете. Стюардесите на „Бритиш Еъруейз“ сновяха насам-натам, за да съберат последните чаши, преди да помолят пътниците да сгънат масичките.

Ланг вдигна седалката и прокара пръст над устата си, уверявайки се, че мустаците са залепени на мястото си. Надяваше се, че прошарената коса и очилата с дебели стъкла малко го състаряват. С изкуствено напомпаните бузи лицето му приличаше на снимката на възпълничкия Хайнрих Шнелер в немския паспорт в джоба му.

Снимката беше направена във фотоателие на една пресечка от посолството. Лепилото под нея тъкмо беше изсъхнало, когато Герта сложи копие на официалния печат в празния паспорт.

Мустаците бяха непознато усещане за Ланг, защото смяташе, че е глупаво грижливо да поддържа нещо, което растеше буйно на други места по тялото му.

След бегъл поглед служителят на билетното гише на летище „Малпенза“ в Милано им върна документите и весело им пожела „Arrivederci“^[1]. Единственото внимание, което получиха от полицаите в сиви униформи и с лъснати колани и ботуши, бяха одобрителните погледи към Герта.

Тя се съгласи да си сложи само перука с къса черна коса и леко да се прегърби, за да снижи ръста си. Все пак нямаха основание да смятат, че „те“ са виждали лицето й. Въпреки това Герта привличаше безсрамните погледи, с които италианските мъже бяха известни.

Хер Шнелер и много по-младата му съпруга Фреда отлетяха от Милано към относително новото градско летище в Докландс в предградията на Лондон. Ако някой беше проверил в компанията, чието име беше на кредитната карта, с която платиха билетите, щеше да научи, че фрау Шнелер придружава съпруга си по време на делово пътуване, за да избере вълна за килими в Милано и после в Лондон, откъдето щяха да продължат за Манчестър.

Ланг нямаше представа дали адресът на работодателя на хер Шнелер съществува, но от опит знаеше, че на телефонния номер в Хамбург ще отговори човек, който говори свободно немски, но вероятно се намира във Вирджиния. Знаеше също, че паспортите и шофьорските книжки ще минат проверките. Ако някой се опиташе да провери кредитните карти „Виза“ или „Американ Експрес“, щеше да открие валидни сметки, макар че Ланг беше обещал да не ги използва за друго, освен за доказване на самоличността си. Герта беше поискала няколко услуги, за да получи документите и кредитните карти, и тегленето на пари от сметките би нарушило споразумението, което бе сключила.

Фактът, че професионалистите по фалшификациите са на негова страна, оказваше успокояващо въздействие върху Ланг.

Самолетът се разтресе и той се вкопчи по-здраво в облегалките за ръце на седалката — павловска реакция към настойчивите уверения на авиолинията, че всеки проблем ще бъде решен със затягането на предпазния колан. Ланг знаеше, че подскачането и скърцането на самолета се дължат на спускането на колесника и превключването на скорост за приземяване. Пък и „МД 880“ беше съвършеният продукт на американското инженерство. Въпреки това Ланг не намери голяма утеха в качеството на произведените в Америка части, които щяха да осеят пейзажа, ако нещо се объркаше.

Не обичаше да лети.

Приземяването и последвалото рулиране към терминала минаха безпрепятствено и кръвта започна да циркулира нормално в ръцете му, след като пусна облегалките.

Както се очакваше, нямаше митнически, нито имиграционни проверки. След няколко минути усмихнат таксиметров шофьор сложи чантите им в багажника на лъскав черен автомобил „Остин Моторс“. Ланг му каза адреса и се зарадва, че от лондонските таксиметрови шофьори се изисква не само да говорят английски, но и да притежават енциклопедични знания за града.

В Италия беше априлска пролет, но в Англия зимата не искаше да си отива. Небето беше оловносиво, тук-там осеяно с тъмни облаци. Чистачката на таксито скърцаше по мокрото предно стъкло, докато пътуваха към Уест Енд.

Лондон не беше любимият град на Доун, предимно по вина на Ланг. Беше я довел там за Коледа с представи за празник в стил Дикенс, с пухкав сняг, пудинг със сливи и бъдници, но вместо това ги посрещна мъгла и се сдобиха с хрема, причинена от допотопната отоплителна система в хотела.

Дори викторианският разкош в изящно обзаведения овален апартамент в „Савой“ не разсея мрака, който всяка сутрин виждаха през прозореца. Прекараха един следобед в Лондонската крепост Тауър, гледаха смяната на караула и изтърпяха прегорелия бифтек в „Симпсън“. Ланг смяташе, че тези туристическите атракции щяха да й доставят удоволствие.

Лошото време задушаваше и потискаше въодушевлението им.

Двамата вечеряха с приятели на Ланг от МИ6 в техните клубове, където пиха и слушаха военни истории, и посетиха екстравагантния „Хародс“. Нищо не можа да разведри мрачното като времето настроение на Доун.

Ланг беше отчаян. Лондон беше един от любимите му градове. Тогава за пръв и последен път се скараха. Върнаха се у дома по-рано, на двадесет и шести декември, въпреки крилатата фраза на Бен Джонсън, че онзи, който се насити на Лондон, е уморен от живота. Доун беше на мнение, че доктор Джонсън е обичал отвратително време и още по-отвратителна храна.

В деня, в който заминаха, времето беше лошо като в деня, когато пристигнаха.

Ланг си спомняше пътуването особено болезнено, защото само седмица по-късно Доун почувства непоносима мигрена, която я накара да се свие в поза на зародиш. След още една седмица лекарите й издадоха смъртна присъда.

Оттогава Ланг не беше идвал в Лондон.

Промените в града бяха очевидни. Навсякъде имаше строителни кранове, нови административни сгради и нови жилища за милионери. Наскоро беше прочел, че Лондон далеч надминава останалата част на Великобритания по строителство, разцвет и разрастване.

Той се вторачи в Уест Енд през стичащите се по стъклото дъждовни капки. Таксито мина край Бъкингамския дворец.

Монументът Виктория от другата страна на улицата сякаш беше оживял от дъждобраните и чадърите на туристите, които търсеха удобно място, за да наблюдават смяната на караула. Вляво се намираше улица „Сейнт Джеймс“ и районът наоколо със същото име. Бяха само на няколко преки от площад Пикадили, известен с магазините, ресторантите и театрите си. След назъбените двойни кули в стил Тюдор на двореца „Сейнт Джеймс“ таксито зави в малка уличка, а после свърна надясно и спря пред безлична тухлена сграда. На месинговата табелка пишеше, че това е хотел „Стафърд“.

Малкият евтин пансион в Рим не беше помогнал на Ланг да се скрие от „тях“. Беше сигурен, че са го проследили оттам до Орвието. Този път избра оживено място, където би отседнал хер Шнелер със съпругата си — пътеводителите го описваха като „умерено до скъпо“, в хубав квартал. Решаващият фактор беше местоположението му в къса задънена уличка, където имаше частен клуб, два малки хотела и няколко офиса. Нямаше магазини и ресторанти. Всеки, който се навърташе там, лесно можеше да бъде забележим.

Портиерът с униформа като на герой от „Коледни песни“ взе багажа им от таксито. Докато Герта раздаваше бакшиши и попълваше формулярите за регистрация, Ланг огледа фоайето. Беше същото, каквото го помнеше. Приемната на викторианската къща беше подредена за чай. По-нататък имаше спортен мъжки клуб в американски стил. Над бара бяха наредени шлемове на всеки отбор от Националната футболна лига. Тапицираните столове бяха много по-удобни, отколкото в подобните заведения в Северна Америка. От тавана като сталактити на райета висяха вратовръзки от униформите на различни колежи. Снимки на европейски атлети украсяваха стените. Едната показваше приземяването на „Б-17“ на писта със сняг от двете страни, вероятно на някое британско летище по време на Втората световна война. Остъклените врати се отваряха към малък вътрешен двор. След последното посещение на Ланг над гаража от другата страна бяха построени апартаменти.

Той не беше доволен, че единствените изходи от хотела са предната врата, барът и вътрешният двор. Големият брой изходи означаваше безопасност и най-вече повече пътища за бягство.

Ланг завърши обиколката си. Герта го чакаше до асансьора. Стаята беше малка, спретната, чиста и добре обзаведена. Тя окачи дрехите си в гардероба, запали цигара и тръгна към банята.

— Ще се преоблека и после ще отида на Гроувнър Скуеър — съобщи му през рамо.

На Гроувнър Скуеър се намираше посолството на Съединените американски щати и следователно шефът на местния клон на Агенцията. Дори да пътуваха през свободното си време, служителите на Агенцията бяха длъжни да се обаждат, когато се намираха в друга страна. Традиционното схващане беше, че изискването предпазва оперативните агенти да не предприемат собствени проекти, точно както правеше в случая Герта, придружавайки Ланг.

— Вземи такси да не станеш вир-вода — посъветва я той през затворената врата на банята. — Най-близката метростанция е почти толкова далеч, колкото посолството.

Вратата се открехна и главата на Герта се показа, увита в облак от тютюнев дим.

— Знаеш ли това или го четеш от пътеводител?

— Къде е най-близката метростанция ли? Знам го. Много пъти съм бил тук.

Тя кимна, оценявайки информацията.

— Благодаря за съвета. Щастлива съм, че проявяваш загриженост към мен.

Вратата се затвори.

2.

Лондон, Сейнт Джеймс

Половин час по-късно Ланг излезе от „Фортнъм енд Мейсън“, отвори новия си чадър и благодари на портиера, който му отвори вратата. Придобивката не само щеше да го предпазва от упорития ръмеж, но и щеше да му помогне да се слее с тълпите с чадъри на тротоара.

Вдясно неоновите светлини на Пикадили Съркъс се отразяваха в мократа улична настилка. Цветовете сякаш танцуваха по черния асфалт. Автобус на два етажа закри и после отново разкри статуята на Ерос, древногръцкия бог на любовта, който властваше над площада от едно столетие.

Клаксоните изсвириха и автобусите, камионите и колите спряха. Ланг не беше свикнал да поглежда първо надясно и слезе на платното пред яркочервена „Мини Купър“. Косата на шофьора беше подстригана по модата от времето на Бийтълс. Цигарата подскачаше между устните му, докато говореше по мобилния си телефон. Ланг се промъкна зад един „Роувър“ и два японски мотоциклета и успя да стигне до отсрещния тротоар.

Преди следващата пресечка вляво се намираше Олд Бонд стрийт. Той видя табелката на номер дванадесет. „Майк Дженсън, търговец на антики.“ Ланг бутна вратата и влезе.

3.

Лондон, Уест Енд

Няколко километра по-нататък, в Уест Енд, един човек гледаше черно-бели телевизионни екрани, на които пробягваха картини от улиците на града. От време на време той спираше кадъра и осветяваше в бял ореол някое лице и сетне подаваше команда на компютъра да продължи.

Повечето лондончани не знаеха, че техните образи се предават около четиридесет пъти на ден, докато пътуват и се връщат от работа, бързат по задачи между сградите или просто гледат витрините. Камерите бяха поставени след терористичните актове на ИРА. На дискретни места из града бяха монтирани хиляди камери, които не се различаваха много от камерите на охраната в универсалните магазини. Образите бяха прекалено много, за да бъдат прегледани от лондонската полиция.

Ерата на високите технологии се беше притекла на помощ със софтуер за разпознаване на лица. Снимката се програмираше в компютъра и й се определяше номер — един за разстоянието между очите, друг за дължината на носа и така нататък. Ако някой бъдеше разпознат в кадрите от камерите, прозвучаваше аларма и въпросното лице се осветяваше, а местонахождението му се появяваше на екрана.

Тъй като главните структурни елементи на лицето — тилните кости, долната челюст и назалните кости — могат да бъдат променени само с хирургична операция или поради травма, в повечето случаи компютърът можеше да „види“ промени като оплешивяване, отслабване или напълняване, или най-безмилостната сила от всички — остаряването.

С присъщото нежелание на правителствените служби навсякъде по света да се откажат от властта, след като веднъж са я получили, лондонската полиция беше решила да позволи на малцина, които знаеха за устройствата, да ги забравят, защото ирландската организация беше временно разпусната по крехко взаимно споразумение. В малкото случаи, когато някой повдигнеше въпроса, длъжностните лица бързаха да подчертаят, че внушителният брой арести в бедните квартали се дължи на камерите. Демонтирането на съоръженията за наблюдение от „безопасните“ райони, но не и от останалите, би обидило историческото британско чувство за справедливост и би предизвикало политическа буря в общината. Гражданите, които в редки случаи публично се оплакваха от нарушаването на личната им свобода, бяха осъждани от властите като анархисти, противопоставящи се на сигурността в града.

Същата технология беше използвана от полицията в Тампа, Флорида, „експериментално“ — за да бъдат разпознати деветнадесет запалянковци с криминални досиета на финала за суперкупата през 2001 година.

Лондонската полиция последна би признала, че нещо предавано по ефира, е обект на засичане или в случая — на хакерство.

Мъжът пред екраните извършваше точно такова засичане.

Лангфорд Райли се обърна на влизане в магазина и така предостави анфаса и профила си за снимки на обективите, ненатрапчиво монтирани на тавана. Човекът пред екраните спря кадъра, присви очи и се вторачи в осветеното място, а после набра номер на мобилния си телефон.

— Ти се оказа прав — рече той. — Отива при Дженсън. Какво искаш да направя?

Мъжът се заслуша в гласа от другия край на линията и без да каже нищо повече, затвори, а след това припряно набра друг номер.

— Дженсън — съобщи той, без да се представи. — Погрижи се всичко да бъде очистено, включително Дженсън. Не, има промяна. Искаме Райли жив, за да разберем какво още знае.

4.

Лондон, Олд Бонд стрийт

Звънчето издрънча, когато Ланг влезе в магазина. Помещението беше квадратно, седем на седем метра. Измазаните с хоросан стени бяха отрупани с картини, рисувани с маслени и водни бои. Мебелите от тъмно дърво бяха наредени в редици. Въздухът ухаеше на лимоново масло.

По дървения под се чуха стъпки и някой отметна встрани завесата в задната част на стаята. Оттам излезе нисък мъж в черен костюм, потривайки ръце, сякаш ги миеше. Лицето му беше продълговато и бледо, а увисналата му черна коса беше осеяна със сребристи кичури. Усмивката му разкри криви зъби.

— Добро утро, господине — каза той с лондонски акцент кокни. — Мога ли да ви помогна с нещо или само гледате?

— Господин Дженсън? — попита Ланг.

Очите на мъжа се стрелнаха крадешком встрани като на човек, който иска да избяга. Ланг би се обзаложил, че господин Дженсън има недоволни кредитори.

— Бихте ли се представил? — Тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото любопитен.

Ланг се усмихна в опит да изглежда колкото е възможно по-малко заплашително.

— Човек, който търси информация.

Предпазливостта в гласа на Дженсън не отслабна.

— Каква информация?

Ланг се възхити на един висок скрин и прокара пръсти по махагоновите чекмеджета, украсени със седеф. Той извади снимката на картината и използва мраморния плот, за да изглади краищата.

— Питам се дали можете да ми кажете откъде взехте това?

Дженсън не си направи труда да прикрие облекчението си, че Ланг не е данъчен инспектор.

— Мисля, че от някакво имение или от разпродажба пред ликвидация. Не е от място, където бихте намерили друга, ако харесвате картини с религиозни сюжети.

— Адвокат съм — обясни Ланг, като продължаваше да държи ръката си върху хладния мрамор, където беше сложил снимката. — Имам клиент, за когото произходът на картината на снимката може да се окаже много важен.

Дженсън разгледа снимката. Очите му се присвиха и лицето му заприлича на муцуна на лисица, душеща в кокошарник.

— Обикновено не пазя данни за предметите на изкуството, които продавам. Съобразявам се с пространството. Трябва да проверя в тефтерите си. Това ще отнеме известно време.

— Моят клиент, разбира се, ще плати за времето ви.

Дженсън се усмихна и извади джобен часовник.

— Ще съм готов след обяд. Елате пак около два часа.

5.

Лондон, Сейнт Джеймс

Час и половина по-късно

Ланг обядва пържена риба и картофи, увити в хартиена кесия. Това не беше най-хубавата храна, която можеше да си купи, но беше най-бързо приготвената. Щеше да му остане свободно време. Той избърса мазнината от брадичката си с тънка салфетка и влезе в Бърлингтън Хаус, където се помещаваше Кралската академия за изкуство. Там прекара половин час, като недоумяващо гледаше гостуващата изложба от произведения на абстрактното изкуство.

Можеше само да каже, че са показани две школи. Едните бяха „плискачи“. Хвърлената от тях боя се разплискваше по платното и образуваше форми и очертания, продиктувани от центробежната сила и гравитацията, а не от някакъв замисъл. Вторите бяха „мазачи“, художници, които предпочитаха да изсипват боята хаотично и после да я размазват в спирали, линии или каквото и да е друго, стига да е в неузнаваем вид.

Картините много приличаха на резултата от усилията на Джеф да рисува с пръсти на тригодишна възраст.

Джеф и Джанет. От няколко дни Ланг се беше съсредоточил да намери техния убиец, вместо да разсъждава за празнотата, която смъртта им беше оставила в живота му. Той стисна юмруци и се закле, че ще открие неизвестните „те“. Щеше да отмъсти.

Жена с вид на учителка и побелели коси, прибрани на кок, го погледна уплашено и бързо отмина, като се обърна, за да се увери, че не я следи. Ланг осъзна, че е говорил на глас.

Той призна, че не си пада по културни занимания и не е компетентен по модерното изкуство, и тръгна по пътеката със скулптурите, за да се възхити на творение на Микеланджело.

След това отново се отправи към Олд Бонд стрийт. Мъглата се беше разсеяла и бе престанало да ръми. Небето беше малко по-светло и загатваше за появата на слънчева светлина. Хората бяха прибрали чадърите и ги използваха като бастуни или ги носеха под мишница.

Звънчето пак извести пристигането му. Ланг започна да разглежда мебелите, докато чакаше Дженсън да излезе зад завесата. Изработените машинно, а не ръчно рендосани плоскости, и летите, а не ковани гвоздеи издаваха повечето творби като репродукции, отражения на възхода през минали столетия — стол „Савонарола“, чиято облегалка тип „рибена кост“ беше направена по-скоро по модата във Флоренция през двадесетте години на двадесети век, отколкото през петнадесети. А краката на ирландската маса „Чипъндейл“, изобразяващи нокти на птица, бяха изработени по-изкусно, отколкото би работил занаятчия от осемнадесетото столетие.

Заниманието скоро му омръзна. Ланг погледна часовника си. Чакаше вече десет минути. Дженсън сигурно беше чул звънчето. Може би говореше по телефона.

— Господин Дженсън? — извика Ланг.

Отговор не последва.

Търговецът трябваше да е там. Не би оставил незаключен магазина си.

Ланг извика отново, но резултатът беше същият. Неучтивостта на Дженсън започваше да го ядосва.

Той прекоси стаята и дръпна завесата.

От тавана висяха две крушки без абажури с нисък волтаж, каквито англичаните предпочитаха. Осеяната с прашинки светлина създаваше архипелаг от сенки около масите, столовете и шкафовете в различна степен на реконструкция. Богато украсени, но празни рамки за картини, някои достатъчно големи, за да поберат портрети в естествен ръст, бяха подпрени на мебелите в изложбената зала. По гърба на Ланг полазиха ледени тръпки от сумрака и тъмните места.

Вдясно имаше врата, под която проникваше светлина. Несъмнено отвъд беше кабинетът. Нищо чудно, че Дженсън не го беше чул да влиза, след като вратата беше затворена. Ланг се приближи, като внимаваше да не се удари в някое непрощаващо дърво, протегна ръка и почука.

— Господин Дженсън?

Не получи отговор и похлопа отново, този път по-силно. Вратата се отвори.

Често беше чувал да описват мириса на кръвта като бакърен, но на него му напомни по-скоро на стомана, все едно прокара език по острие на нож. Както и да миришеше, кръвта беше разплискана из цялата стая.

Дженсън седеше пред старо писалище, отрупано с книжа. Ако не беше кръвта, щеше да изглежда като задрямал с отпусната на облегалката на стола глава. Ризата, сакото и панталоните му бяха прогизнали от кръв, която образуваше локви на бюрото и покриваше голите дъски на пода. Стената беше изпръскана с кръв. Шарките приличаха на картините в изложбата за модерно изкуство. Гърлото на Дженсън беше прерязано. Все още неизстиналите му очи изненадано бяха вторачени в тъмния таван.

Сейфът до писалището беше отворен и на пода бяха разпилени книжа. Имаше разпръснати листове и на пода. Някои вече бяха почернели от кръвта на търговеца на антики. Сякаш в предсмъртна агония той беше грабнал всички хартии, които бе успял да намери, и ги бе хвърлил във въздуха.

Ланг подпря чадъра си на стената и докосна отпуснатата му челюст. Кожата още беше топла. Дженсън беше умрял неотдавна. Ланг нервно огледа стаята. Убиецът може би се криеше в сенките от другата страна на вратата. Ланг се обърна с лице към нея и бързо започна да преравя книжата на писалището.

Повечето бяха сметки. Той едва не се задави от задушаващата смрад на кръв и се опита да диша през устата. Вероятно си губеше времето. Щом са убили Дженсън, биха ли оставили информацията, която искаха да скрият?

Отговорът беше „не“ и Ланг със сигурност нямаше намерение да бъде там, когато дойдеше следващият клиент.

Той хвърли последен поглед на помещението и забеляза нещо на пода под стола на Дженсън. Напоен с кръв къс хартия. Човек, надвесен над злочестия търговец на антики, не би го видял. Ланг го взе внимателно — да не се изцапа много с кръвта на Дженсън. Напоследък кръвта можеше да убива в зависимост от това какъв вирус пренасяше. Написаното на листчето едва се четеше. Фактура от превоз на стоки с Ди Ейч Ел. Той се готвеше да го пусне и да избърше пръстите си, когато думата „Пусен“ го накара да забрави погнусата си. Списъкът беше размазан, но Ланг предположи, че картината е била един от предметите, продадени на едро. Единствените четливи думи бяха „Пегас, дружество с ограничена отговорност“, превозвачът и неразбираем адрес.

Или списъкът не беше свързан с хората, които търсеше, или му беше провървяло. Кое беше по-вероятно? Дали Дженсън беше купил и продал повече от една картина на Пусен, или убиецът не беше видял късчето хартия? Пусен не беше много известен художник. Фактурата нямаше как да бъде видяна, особено ако търговецът я беше бутнал на пода, когато мускулите му бяха потрепвали в последни конвулсивни гърчове.

Ланг нямаше много време да реши какво точно се е случило. Звънчето на външната врата извести пристигането на друг клиент. Или излизането. Убиецът може би бягаше и Ланг не беше в състояние да направи нищо.

Или можеше. Той напъха окървавената хартия в джоба си и предпазливо се върна в склада. Онзи, който беше прерязал гърлото на Дженсън, сигурно беше облян в кръв, ако се съдеше по количеството й в кабинета.

Ако нямаше кола или не бе успял да открадне някоя, убиецът можеше лесно да бъде разпознат, ако Ланг успееше да го настигне, преди да се е преоблякъл.

От друга страна, може би все още беше в магазина. Вероятността забави Ланг, докато се промъкваше към изложбената зала, допрял гръб до стената. Може би звънчето беше известило влизането на клиент, а не излизането на убиеца.

Той стигна до завесата и видя нещо на пода. За миг оскъдната светлина го заблуди, че това е друг труп. Ланг напрегна мускули, но после осъзна, че вижда купчина дрехи, изцапани с кръв.

Беше сигурен, че щеше да ги забележи, ако бяха там, когато влизаше. Той ги взе и бързо ги претърси. Би се изненадал, ако намереше нещо полезно, но трябваше да ги пребърка. Стомахът му се сви при мисълта, че убиецът е бил там и го е наблюдавал как влиза в кабинета.

Защо не се бяха опитали да довършат онова, което не бяха успели да направят в Атланта?

Въпросът му скоро получи отговор. Полицай в традиционна куртка с четири копчета и фуражка с голяма козирка оглеждаше изложбената зала и държеше автоматичен пистолет, насочен към Ланг.

Първата мисъл на Ланг, когато видя оръжието, беше, че убиецът е останал, преоблечен като ченге. След това обаче си спомни, че лондонските полицаи се бяха отказали от традицията и от няколко години носеха оръжия.

— Някой се обади и каза, че имало… — Очите на ченгето се разшириха и Ланг осъзна, че все още държи окървавените дрехи.

— Вижте, не съм… — започна той, но разбра, че каквото и да каже, ще прозвучи неубедително.

Полицаят заговори по прикрепения за ревера на куртката му радиопредавател. Ако се съдеше по треперещия му глас, беше по-уплашен от Ланг.

— Подкрепления. Да дойдат повече момчета. Бързо — извика той с акцент от Ийст Енд. — Веднага докарайте проклетите подкрепления. Извършителят е тук. Олд Бонд стрийт номер дванадесет.

Ланг пусна на пода уличаващите дрехи и отстъпи назад към склада, като вдигна ръце, за да покаже на ченгето, че не представлява заплаха.

— Дойдох преди малко и го намерих.

Полицаят беше млад и очевидно нервен. Дулото на деветмилиметровия му пистолет „Глок“ потрепваше.

— А аз съм съпругът на кралицата. Не мърдай, янки. Стой там.

Ланг направи още една крачка назад и стигна до някаква голяма мебел. Ченгето бавно го последва. Може би се опасяваше, че ако Ланг се отдалечи твърде много, няма да го улучи, ако стреля. Ланг протегна ръка зад гърба си, за да провери какво представлява препятствието. Пръстите му докоснаха една от рамките за картини, които беше видял по-рано.

— Ръцете горе, така че да ги виждам — заповяда ченгето.

Ланг беше готов да се обзаложи, че полицаят няма да натисне спусъка, освен ако не е принуден. Нямаше намерение да позволи да го арестуват, ако можеше да го избегне, без да нанесе сериозни наранявания на младия мъж. Докато докажеха, че е невинен, следата, по която беше тръгнал, щеше да изстине. Освен това имаше опит с наказателната правосъдна система и знаеше колко мудно действа. Ланг прокара пръсти по богато украсената рамка, докато полицаят се приближаваше и посягаше към закачените отзад на колана му белезници.

— Казах, и двете ръце…

Ланг пое дълбоко въздух, премести тежестта си и вдигна крак. Пистолетът изхвърча от ръката на ченгето и изтрака на пода. Полицаят се обърна, за да го вземе, и Ланг му нахлузи рамката, приковавайки ръцете до тялото му. Ченгето не можеше да направи нищо, освен да гледа гневно.

— Повярвайте — каза Ланг и се отправи към изхода, — нямам нищо общо с това и повече от всичко бих искал да остана и да го докажа.

По изражението на ченгето личеше, че не му вярва.

Ланг чу пулсиращите сирени, използвани от полицията в цяла Европа, които му напомниха за филма „Дневникът на Ани Франк“. Сякаш от Гестапо идваха за него. Ако го хванеха, нямаше да го изпратят в Аушвиц, но със сигурност щеше да отиде на място, оградено с бодлива тел, където те спокойно можеха да го намерят и премахнат.

Той излезе навън и тръгна, устоявайки на импулсивното си желание да побегне колкото му държат краката. Измина две преки, когато осъзна, че е забравил чадъра си.

6.

Лондон, Сейнт Джеймс

Десет минути по-късно

В „Стафърд“ го чакаше бележка. „Отивам да пазарувам. Обяд в «Пойнт де Тур». Чай тук в 16:00 часа. Герта“

Към листчето беше прикрепена статия, изрязана от списание, която го информираше, че „Пойнт де Тур“ е един от новите лондонски ресторанти и се намира от южната страна на Тауър Бридж. Френска кухня, много звезди. Скъп. Той реши, че няма да е разумно да чака Герта, и събра багажа си. Чувстваше се виновен, но за нея нямаше място в плановете му. Бяха го натопили, убивайки Дженсън, и бяха повикали ченгетата, за да го арестуват на местопрестъплението.

Всички органи на реда в Европа и в Съединените щати щяха да имат причина да го издирват, след като снемеха отпечатъците му от чадъра и го проследяха до „Фортнъм енд Мейсън“. Представянето му за съпруг нямаше да е достатъчно прикритие, когато младото ченге опишеше външния му вид пред полицейски художник, който щеше да нарисува лицето на Хайнрих Шнелер.

Разпространени чрез Интерпол, отпечатъците му щяха окончателно да разобличат хер Шнелер.

Ланг прибра в джоба си парите, които Герта беше оставила в сейфа на хотелската стая, написа й бележка, че е неадекватен, и излезе.

Той прекоси Мол, отиде в парка „Сейнт Джеймс“ и прекара няколко минути там, преструвайки се, че гледа птиците на остров Дък. Никой не прояви интерес към него, нито към патиците. Ланг тръгна и мина по Уайтхол, края на дребния кафяв чакъл на парадния плац на Конната гвардия и фасадата на Банкетната зала, където се провеждаха кралските гуляи. Принц Чарлс I беше обезглавен точно там. Ланг обаче не се интересуваше от историята, а дали някой го следи.

Разбира се, фактът, че не ги виждаше, не означаваше, че „те“ не са там. Оценяваше тяхната изобретателност. Убиецът на Дженсън можеше да го премахне в сенките на магазина. В град с по-малко убийства годишно например от Монтгомъри, Алабама, смъртта на търговеца на антики би повдигнал повече въпроси. И „те“ бяха направили така, че Ланг да бъде издирван като виновника.

Той подозираше, че ако ченгетата го заловяха, „те“ щяха да знаят къде да го намерят. Престъпна организация с членове в Америка и Европа със сигурност имаше достъп до полицейска информация и затворите, където биха го изпратили. И какво щеше да прави тогава? Кой щеше да повярва на заподозрян в две убийства, който бръщолеви несвързано за международни конспирации и тайни, скрити в картини?

Ланг се наведе, престори се, че завързва обувката си, и крадешком погледна назад. Група японци бъбреха с чуруликащи като птици гласове и спираха да снимат всичко, което видеха. Той ги изпревари и зави надясно, като се надяваше да се скрие сред уличното движение, гълъбите и разхождащите се тълпи на площад Трафалгар Скуеър.

Поне имаше едно предимство, колкото и малко да беше. „Те“ не знаеха за окървавеното листче с името на компанията, по всяка вероятност продала картината. Бяха убили Дженсън, за да потулят информация, която бяха пропуснали да забележат.

Над метростанцията на Чаринг Крос се издигаха огромен търговски център и административна сграда. Ланг спря до телефонен автомат. Безличната стоманена будка беше почти същата като онези в Съединените щати. Повечето стари червени телефонни кабини отдавна се бяха превърнали в украса на баровете в Съединените щати. Поне там беше единственото място, където ги виждаше. За разлика от американските телефонни будки, указателят все още беше прикрепен на мястото си. Ланг намери номера и го набра, без да изпуска от поглед малката чанта с вещите си, която беше взел от хотела.

Когато краткият разговор приключи, през облаците се беше показало анемично слънце, по-скоро за красота, отколкото затоплящо.

Ланг затвори и продължи по Странд, докато стигна до Темпъл Бар Мемориал, железен грифон, който отбелязваше мястото, където централен Лондон се сливаше с Уестминстър. Там Странд се превръщаше във Флийт стрийт, бившият център на лондонските издатели на вестници.

Ланг не отиде заради вестниците. Пък и без това пресата отдавна се беше изнесла в предградията заради по-краткото ежедневно пътуване, по-ниските наеми и по-скромните искания за заплати от страна на синдикатите.

Той се обърна за последен път и свърна в тясната уличка Мидъл Темпъл Лейн. Оттам един още по-уединен обиколен път водеше до малък парк, обграден от сградите на Темпъл Бар, където се намираха канторите на почти всички лондонски адвокати.

Ланг остави паметта да го води нагоре по мраморното стълбище, изтъркано през вековете от стъпките на клиентите, готови да се разделят с парите си, за да намерят справедливост и възмездие. На остъклената до половината врата на площадката със златисти букви пишеше „Джейкъб Анулевич, адвокат“.

Чакалнята беше занемарена. Два стола, тапицирани в пъстър кретон, популярен през четиридесетте години на двадесетия век и износен до неузнаваемост, бяха отрупани с книжа. По издрасканата маса бяха разхвърляни папки. Бюрото на секретарката беше учудващо подредено. Олющеният му фурнир се виждаше под големия компютърен монитор, единственият знак за двадесет и първото столетие.

Дори да имаше секретарка, тя явно беше освободена, докато траеше посещението на Ланг.

— Райли!

На прага на вътрешния кабинет застана по-възрастен от него мъж с черна тога, колосано бяло жабо на гърдите и къса бяла перука на плешивата глава, същинско птиче гнездо върху скала.

— Джейкъб! — Ланг остави чантата си, за да отвърне на мечешката му прегръдка. — Кога се включи във възстановката на Гилбърт и Съливан?

Анулевич отстъпи назад и му позволи да си поеме дъх.

— Все същият умник!

— А ти все още защитаваш незащитимото. Защо си се издокарал с този костюм? Мислех, че го обличаш само в съда или за да се маскираш за честването на Деня на заговора срещу английския парламент през 1605 година.

— Къде мислиш, че бях, преди да се обадиш? В клуб „Мейфеър“.

— Само ако вече не са толкова строги с изискванията за членство.

Джейкъб покани Ланг в малкия си кабинет, където миришеше на тютюн от лула от корен на изтравниче. Пепелникът беше пълен.

— Едва ли — равнодушно отбеляза той. — Все още не приемат жени, евреи и членове на Парламента от лейбъристката партия. И трябва да представиш препоръки най-малко от петима членове, двама от които мъртви.

Кабинетът на Джейкъб беше разхвърлян като чакалнята. Той вдигна купчина папки, погледна отдолу, остави я и взе друга. Този път откри малка дървена кутия, в която сложи перуката си.

— Клубове. Все още е трудно да бъдеш един от избраниците на Йехова сред не евреите.

Ланг премести книжата от стола и седна върху тапицерията от изкуствена кожа.

— Като гледам талията ти, напоследък не си преживявал погроми. Доколкото разбирам, все още си далеч от Обетованата земя по свой избор.

Джейкъб беше син на оцелели от холокоста полски евреи и като дете беше заведен в Израел. По-късно беше имигрирал в Англия и бе станал британски поданик. Това не го лиши от израелското му гражданство и го направи идеален кандидат да стане един от агентите под прикритие на Мосад, живеещи в приятелски или вражески страни. Ако историята беше научила евреите на нещо, това беше несигурността на съюзите с „гоя“. Ето защо те шпионираха еднакво безпристрастно и приятели, и врагове.

Задачата на Джейкъб беше да наблюдава арабските дипломати в Лондон и да предава на шефовете си откъслечната информация, от която са изтъкани гоблените на международните афери. Понякога сведенията се предаваха на разузнавателната общност на Съединените щати, където нямаше иракско, иранско и либерийско посолства, които да шпионират.

Малко по-неизвестни бяха уменията на Джейкъб да борави с експлозиви. Беше ги придобил, докато служеше в израелската армия, преди да имигрира в Англия. Според непотвърдени слухове той бе проникнал в скривалището на известен терорист от Хамас и бе поставил експлозив, свързан с телефона му. Следващото обаждане беше отнесло главата на терориста, без дори огледалото на стената да се напука. Независимо дали това беше вярно или не, Джейкъб се славеше като бог на детонациите и фокусник с пластичните експлозиви.

Американците и британците подозираха, че задълженията му включват да шпионира и тях. Всички потенциално засегнати страни — ЦРУ, ФБР, МИ5 и МИ6 — бяха на мнение, че той вече се е оттеглил, колкото и странен да беше изборът му да прекара последните си години в практикуване на право, първата му любов, и още по-странното му решение да предпочете лондонския ръмеж пред средиземноморското слънце.

Анулевич отвори вратите зад бюрото си, където имаше малък шкаф, плот и газов котлон с чайник.

— Все още ли го обичаш с лимон и без захар?

Ланг се усмихна.

— Възрастта не се е отразила на паметта ти.

Джейкъб напълни две порцеланови чаши.

— Едва ли може да се каже, че това е благословия. Още си спомням кого мразя, но зрението ми отслабна толкова много, че не ги виждам. — Той отвори тенекиена кутия и тъжно поклати глава. — Боя се, че бисквитите са се свършили. — После подаде на Ланг една от вдигащите пара чаши и запали зловонната си лула. — Е, разкажи ми какво прави през последните десет години, Лангфорд. Може да споменеш и причината за тези смешни мустаци, които, надявам се, са фалшиви, и за отвратителния германски костюм.

Ланг огледа стаята и докосна ухото си.

Джейкъб кимна.

— А, да, пролетният ден навън е прекрасен. Хайде да пием чая си във вътрешния двор. Кой знае, може дори да чуем чучулига да пее, макар че последната, която видях в Лондон, беше преди години и клетото същество умираше от мръсния въздух.

Слънцето не беше станало по-топло и Ланг потрепери, когато излязоха на двора.

— Мислиш, че кабинетът ти се подслушва?

Джейкъб мрачно кимна.

— Според вашия поет Робърт Фрост някои хора мислят, че добрите огради означават добри съседи. В нашия занаят… предишния ни занаят добрите подслушвателни устройства означават добри съседи. Вашата Агенция, МИ5 и другите не се страхуват от онова, което смятат, че знаят. Затова им позволявам да подслушват какво става в кабинета ми. Сигурно ги приспивам. Вече нямам какво да крия. Освен това, ако не бяха твоите сънародници…

— Щеше да си мъртъв — довърши мисълта му Ланг.

Преди години от подслушването на телефона му работодателите на Ланг бяха разбрали, че Джейкъб ще бъде наблизо по времето, когато групировка на Хамас планира да взриви кола бомба край израелското посолство. Терористите не знаеха, че сградата отдавна е укрепена като бункер срещу всичко по-малко от ядрена експлозия и най-тежко ще пострадат съседните постройки. Арестът на онези, които смятаха да се присъединят към Аллах в рая, разкри факта, че в арабската групировка има внедрен шпионин. Ланг настоя, че няма смисъл Джейкъб да се разпада на съставните си атоми, и го предупреди.

— Наистина щях да съм мъртъв — съгласи се Джейкъб. — Само малко по-лошо от старостта. А сега, кажи ми какво толкова прави през последните десет години, че се страхуваш да не те подслушват?

Ланг му разказа всичко.

Джейкъб поклати глава.

— Много съжалявам, че си загубил семейството си. Не познавах сестра ти и племенника ти, но Доун^[2]… Поетично име. Вероятно си спомняш, че проявих здравия разум да я попитам какво намира в теб, когато преди няколко години дойдохте в Лондон. Прекрасен човек. И сега си адвокат в Америка, издирван за убийства, които не си извършил. Как мога да ти помогна?

Двамата бяха извървели краткото разстояние между адвокатските кантори и старата кръгла постройка Темпъл. Ланг бутна тежката врата и направи знак на Джейкъб да влезе.

— Студено ми е. Тук няма никого и се съмнявам, че някой подслушва това място.

Храмът беше построен през дванадесети век от Ордена на рицарите тамплиери. Вътрешният кръг беше ограден с колони. В средата на изтъркания варовиков под бяха изваяни легнали каменни фигури, притиснали мечове до броните на гърдите си. Нямаше надписи, разкриващи самоличността им. Ланг предположи, че са тамплиери.

Двамата обиколиха помещението, докато Ланг довършваше разказа си.

— Дружеството с ограничена отговорност „Пегас“ е единствената улика, с която разполагам, или поне разбирам. Ако правят бизнес в Европа, „Ешелон“ би трябвало да знае.

Джейкъб спря.

— „Ешелон“? Вашата Агенция за национална сигурност не споделя информация с никоя от агенциите, чрез които бих могъл да открия компанията.

„Ешелон“ представляваше глобална електронна шпионска система от сателити, ръководена от американската Агенция за национална сигурност — най-секретната от всички. Оперативните й агенти бяха компютърни гении, а оръжията й — високите технологии. Не участваше в активен шпионаж в традиционния смисъл на думата, но недалеч от Лондон поддържаше строго охранявана станция за сателитно наблюдение, способна да засече всеки факс, електронно съобщение и телефонен разговор в Европа. „Ешелон“ действаше на принципа на интернет, като сканираше международните телекомуникации и автоматично сортираше информацията. Системата прихващаше ключови думи. Компютърът ги анализираше автоматично и ги пращаше на онзи, който би могъл да се интересува от тях. Информацията се споделяше само между САЩ, Англия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

Ланг се усмихна.

— Разбира се, ти вече си се пенсионирал. Освен това Мосад, естествено, не разполагат с метод за засичане на „Ешелон“ и не биха го направили дори да можеха. Не искам да използвам приятелството ни, като помоля…

— Не можеш ли да получиш информацията от бившите си работодатели или от приятелите им в МИ6?

Ланг поклати глава.

— Бившите ми работодатели не ми дължат услуга, особено онези в лондонската станция. Привличат типове от Харвард и Йейл, които не биха и сънували да ги видят с човек, завършил държавно учебно заведение. — Той сбърчи нос, имитирайки акцента на висшата британска класа. — А що се отнася до МИ6, и те правят същото. Едва ги разбирам какво казват. Говорят през кеймбриджките и оксфордските си носове. Досадно им е да работят с проклет янки. Няма смисъл… Е, стари приятелю, досещаш се какво искам да ти кажа.

Джейкъб се засмя и вдигна ръка в знак, че се предава.

— Добре, достатъчно. Какво те кара да мислиш, че „Ешелон“ може да намери „Пегас“?

— Няма електронни пратки, които „Ешелон“ да не може да засече. Така „Боинг“ победи „Еърбъс“ в наддаването за нов самолет за няколко страни в Средния изток.

— Знаеш, че на американските разузнавателни агенции им е забранено да правят такива неща, Лангфорд. Уверяват ни, че използват подобни технологии само за да следят терористи, Бен Ладен, Северна Корея и продажбата на ракети на някои арабски страни.

Ланг завъртя очи.

— И, разбира се, отклоняването на милиарди долари към американски компании няма да е достатъчно убедителен мотив, за да отстъпят от тази политика?

Джейкъб се огледа, уверявайки се, че никой не е влязъл в сградата, откакто разговорът беше започнал.

— Дори ако това, което казваш, е вярно, как може да бъде открито едно-единствено име?

— Прави се лесно, като се задават ключови думи в софтуера.

— Като например „експлозив“?

— Да. Преди няколко години чух разказ за ирландски комедиант, който играел на сцените в Сохо. Бил нервен преди премиерата и се обадил на приятелката си в Белфаст. Казал, че се страхува да не експлодира. Кварталът бил отцепен, преди да стигне до театъра. Сапьори, кучета, всичко. МИ5 обвинили любимеца на всички времена — анонимното обаждане.

Джейкъб се почеса по брадата.

— Ако някой може да проникне в „Ешелон“, ключовата дума ще бъде „Пегас“. И ще проследи комуникациите на компанията. Както казваш, трудна задача за малка бедна агенция като Мосад.

Ланг се усмихна.

— Малка да. Бедна — може би. Но несъмнено най-способната в света.

Джейкъб гледаше някъде покрай Ланг.

— Това ли е всичко, което знаеш за онези хора, извършили толкова много убийства? Свързани са по някакъв начин с „Пегас“?

— Така предполагам. — Ланг бръкна в джоба си и му показа медальона на шофьора на камиона. — Двамата мъже, които се опитаха да ме убият, носеха такива медальони. Четири триъгълника се срещат в центъра на кръг. Едва ли е случайно съвпадение.

Джейкъб присви очи и се вторачи в медальона.

— Не е случайно съвпадение. Нито четирите триъгълника.

Ланг го погледна съсредоточено.

— Нещо като Малтийския кръст. — Джейкъб посочи. — Навсякъде са около теб.

Ланг се обърна и видя кръстове, издълбани на еднакви разстояния в стените. Столетията почти ги бяха заличили и той не ги беше забелязал дотогава.

Челюстта му увисна.

— Не разбирам.

Джейкъб се приближи до стената и прокара пръсти по един от кръстовете, оградени в кръгове.

— Тази църква е тамплиерска, една от останалите само две или три в света, които не са били разрушени, оставени да рухнат или коренно променени. Струва ми се логично схемата да има нещо общо с тях.

— Невъзможно! — възрази Ланг. — Тамплиерите са били войнствени монаси, положили клетва да бранят поклонниците в Свещената земя от мюсюлманите. Орденът е разпуснат с папска була през четиринадесети век.

Джейкъб сви устни.

— Невъзможно или не, пред очите ти е символът, същият като в ръката ти.

Историята започваше да звучи като пътуване във времето в лош научнофантастичен филм. Още малко, и Ланг щеше да научи, че Ричард Лъвското сърце го иска мъртъв.

— Защо монашески орден отпреди седем-осемстотин години ще се интересува от някаква картина? И ако все още съществуват, те са свещен орден, а не шайка убийци. Няма логика във всичко това.

Джейкъб поклати глава.

— Приятелю мой, тъй като съм евреин, аз не се интересувам много от християнските свещени ордени. Твърде много от тях са служили на своята религия, като са убивали изповядващите моята. Имам обаче приятел, който може би знае отговора. Професор по средновековна история в „Крайст Чърч“ в Оксфорд. Градът се намира на един час път с влак.

— Страхотно. Само че предпочитам да стоя далеч от гарите. Сигурен съм, че полицията ги наблюдава.

Джейкъб отново почеса брадата си.

— Довечера ще му се обадя. Ще му кажа, че ще отидеш при него. Пренощувай при мен и утре може да вземеш колата ми. Да се надяваме, че няма да се появи друг камион, който да иска да те прегази. Може би когато се върнеш, ще имам информация от „Ешелон“.

Докато се връщаха в кабинета, Ланг забеляза на пейката мъж, който четеше лондонски вестник. Заглавието гласеше „Убийство в Уест Енд“. Ланг не можеше да бъде сигурен от това разстояние, но му се стори, че позна собствената си снимка от служебното му досие в Агенцията.

7.

Уестминстър 16:50 ч.

Следобедното слънце обагряше сивите води на Темза в оранжеви оттенъци, поне онази част от реката, която инспектор Дилън Фицуилям виждаше от кабинета си на шестия етаж в Скотланд Ярд. Той стоя пред прозореца още една минута и после се върна при книжата на бюрото си.

След четири години в отдела за издирване на бегълци в столичната полиция той напълно съзнаваше колко малка е вероятността да услужи на онзи американец. Как му беше името? Да, Морс от полицията в Атланта. Ченгетата в Лондон имаха достатъчно работа и без да издирват престъпник, който се беше изплъзнал през рехавите пръсти на янките.

Убиецът на търговеца на антики в Уест Енд. Полицаят почти го беше заловил на местопрестъплението. Защо не бе прерязал и неговото гърло? Описанието, което уплашеният млад полицай беше дал на художника, съвпадаше със снимката в международния компютърен файл с бегълци, издирвани в целия свят, ако се пренебрегнеха мустаците и пълните бузи.

Компютрите изясняваха нещата. Фицуилям нямаше да познае мъжа с маскировката, която му придаваше вид на по-стар и пълен. Дегизировката беше професионална. Каквато би трябвало да бъде, както се оказа. Според информацията, пристигнала от Щатите, човекът беше бивш служител на ЦРУ, американският еквивалент на МИ6. Инспекторът не знаеше кое е по-изненадващо. Дали фактът, че беглецът е бивш разузнавач, или че ЦРУ бяха признали това. Беше ужасно смущаващо да разбереш, че някой от колегите ти се е побъркал и е убил двама души без очевидна причина. Райли наистина вече не беше един от тях.

Компютрите. Всъщност Райли все някога щеше да бъде разпознат и със старомодна задълбочена полицейска работа. Фицуилям не искаше да се хвали, но от Вашингтон потвърдиха, че пръстовите отпечатъци върху чадъра са на Райли. Провървя им с чадъра. Оказа се, че е купен същия ден от „Фортнъм енд Мейсън“ и платен с кредитна карта на някой си Хайнрих Шнелер, за когото служителите на „Виза“ не бяха чували. Фицуилям щеше да се придържа към тази информация и тихомълком да се опита да го проследи след уведомяване, че картата е била използвана отново. И да се погрижи всяко ченге на всяко международно летище да има снимка на хер Шнелер с и без проклетите мустаци.

Инспекторът въздъхна, седна и прикова поглед в лицето, което го гледаше от снимката на бюрото. В днешно време постигаха изумителна яснота. Фотографията можеше да е направена от огромно разстояние. Той я отмести настрана и отново прочете материалите, изпратени с нея.

Райли беше живял в Лондон и имаше много познати там, при това странни. Оперативен агент на Мосад, вероятно вече пенсиониран, германка, която чукаше, поразително красива жена, съдейки по снимката от служебното й досие, и няколко бармани в заведенията, където пиеше. Фицуилям се намръщи. Нямаше да е лесно да изтегли детективи от разследванията им, за да отидат да разговарят с всички тези хора.

Той взе снимката. Трябваше да се залавя за работа. Братовчедите чакаха и бяха нетърпеливи. Нещо по-лошо, те вярваха на собствените си филми, внушаващи, че Скотланд Ярд е способен да направи всичко, което поискат от него. Фицуилям изсумтя предизвикателно, докато набираше телефонния номер. Скотланд Ярд би трябвало да има ресурсите и възможностите на проклетото ФБР на янките.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

3.

Нищо от онова, което бях научил от иконома на манастира, не ме беше подготвило за начина на снабдяване на корабите. Всеки плавателен съд беше дълъг десет рода^[3], а носът и кърмата се издигаха на половината на тази височина. Имаше една мачта и едно платно^[4]. Останалото пространство побираше стотина души. За всеки трябваше да има две бъчви с вода, сламена рогозка, юрган, месо, готварски принадлежности и подправки като джинджифил, карамфил и индийско орехче, за да бъде месото добро на вкус. Според Гийом от Поатие цената на продуктите, плащана на търговците в Трапани, беше четиридесет дуката за рицар.

Той добави, че за рогозката и юргана, ако не внимаваш, ще платиш една и съща цена и за най-лошото, и за най-доброто. Някои плащали пет дуката за тези неща, но ги продавали обратно на търговците на половин цена, затова много рогозки и юргани били окъсани и пълни с гадини.

Горната палуба се предпочиташе пред долната, където беше адски горещо и задушно. В трюмовете настаняваха хора без знатен произход като Филип и мен. Предстояха ми големи страдания, защото на долната палуба се намираха и конете, воловете, свинете^[5] и другите животни и миризмата на изпражненията им беше непоносима.

Дните, прекарани в морето бяха толкова мъчителни, че сякаш подложиха на изпитание вярата ми. Корабът се клатеше и подскачаше по дяволски начин и едва не ме изхвърляше във водата, когато се осмелях да стана от сламеника си под палубата. През повечето време страдах от заболяване, което научих, че е обичайно за плаващите по море за пръв път. Стомахът ми се свиваше от морските изпарения и отказваше да задържи погълнатата храна, нито да се примири, че вече я е изхвърлил.

Бях толкова нещастен, че капитанът, коравосърдечен зъл човек, изпитващ удоволствие от мъките на другите, злорадстваше по адрес на болните на долната палуба.

— Да ви сготвя ли месо? — питаше той, а после се смееше и казваше на останалите наоколо: — Те нямат нужда от месото, което са купили. По-добре ние да го изядем, защото ще се развали.

По Божията милост след известно време организмът придобива устойчивост срещу условията в морето, причиняващи тази болест. Благодарение на небето и милостивия му Господар, така стана и с мен, и аз бях освободен от страдания, каквито не бях изпитвал дотогава, и знам, че никога повече няма да преживея. Мъченията, които ми предстоят, са от друго естество.

С Божията воля стигнахме до Генуа, където попълнихме запасите си и се отправихме към Франция.

След като Бог ми помогна да преодолея болестта, аз можах да обърна внимание на обстановката около мен. За пръв път имах възможността да наблюдавам как се управлява кораб. Най-интересни бяха картите, използвани от кормчията. На тях бяха начертани линии, разделящи земята на квадрати^[6], по които чрез внимателни нощни наблюдения се определяше местоположението на кораба спрямо различни точки на сушата. Картите ме накараха да се замисля, защото не бяха одобрените от Бога.^[7]

По-късно щях да науча, че това не е единственото изключение от Божиите правила сред рицарите тамплиери.

Слязохме на брега в район на Бургундия, известен като Лангедок. Докато се отдалечавахме от морето, минахме през долина, където почвата беше бяла като туниките на рицарите тамплиери. Вляво, река Салс течеше на юг, към морето, откъдето идвахме.

По-нататък видях крепост^[8], издигаща се на върха на планина на отсрещния бряг на реката. Казаха ми, че това е Бланшфор, владение на тамплиерите, откакто е бил подарен от рода със същото име на Хуго дьо Пейен, Велик майстор на Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм, в годината на завръщането му от Светите места^[9].

— Родът Бланшфор са били истински предани Божи служители — отбелязах аз пред Гийом от Поатие, когато той се приближи с жребеца си към задната част на върволицата, за да види дали двамата с Филип не сме изостанали. — Дарението им със сигурност им е отредило благосклонност на небето.

Той се наведе от седлото, за да провери дали е добре завързан товарът на единия кон.

— Манастирът в Але, както и казарма в Перол. Майсторът Дьо Пейен наистина беше богат човек.

— Имате предвид, че Орденът е забогатял.

Той ме погледна.

— Не, братко. Не казах това. Майсторът Дьо Пейен подари земите, за да може Орденът да печели както намери за добре.

— Но обетът за бедност…

Гийом от Поатие поклати глава.

— Помислете за себе си, защото обетът за послушание забранява да задавате нагли въпроси.

Той ме остави да размишлявам по въпроса как е възможно член на свещен орден да притежава богатства като гореспоменатите имоти. За пореден път се оказа, че монашеските обети, така както аз ги разбирах, не се отнасяха за Ордена на тамплиерите.

Разположихме се за почивка и прекарахме нощта пред село Сер. На зазоряване преминахме реката и направихме обратен завой. Не можех да не забележа, че утринното слънце беше от лявата ми страна, а предишния ден беше отдясно.

— Не се ли връщаме там, откъдето дойдохме, но по друга пътека? — обърнах се аз към един по-възрастните оръженосци.

— Да, вървим на юг — отвърна той. — А вчера се движихме на север. Сер беше най-близкото място, където можеше да преминем реката, и сега продължаваме към крепостта Бланшфор.

Скоро след това започнахме да се катерим по планина. Там, където нямаше растителност, почвата беше бяла като креда, каквато беше в цялата област, откакто изгубихме от поглед морето. Пръстта беше глинеста на допир и аз се запитах какви ядивни растения биха могли да растат в почва, тъй различна от глинестия черен хумус в Сицилия.

Стигнахме до върха и спряхме пред извисяващи се стени от бял камък. Тамплиерите и рицарите на крепостните стени си размениха думи, които не разбрах. По време на разговора забелязах, че зидовете не са направени от грубо натрупани камъни като оградата на манастира, който бях напуснал, а са внимателно наредени, така че да се наместват идеално един върху друг. По-късно разбрах, че тамплиерите са се научили да строят така от сарацините.

На огромния вход имаше порта от чист травертин, голяма почти един квадратен род^[10], а отгоре беше гравиран образът на крилат кон, изправен на задните си крака. Детайлите бяха направени толкова майсторски, че нямаше да се учудя, ако го бях видял да изскача от камъка. Бях виждал изображения, издялани в древни сгради, построени в езически времена, които Христовата църква все още не беше заменила с християнски паметници, но не очаквах такъв образ да господства на входа на крепост на свещен орден.

— Това е Пегас, митичният кон на гърците — обясни Гийом от Поатие. — Символът на нашия орден.

Изумлението ми за пореден път надделя над смирението.

— Не е ли богохулство на такова място да има езически символ?

Вместо да се обиди от дързостта ми, той се усмихна.

— Създателят ни забранява преклонението, а не гледането на такива образи. Освен това Пегас ни напомня за нашия скромен произход.

Беше ми трудно да разбера как орден, който притежава замъци като този, може да има друг произход, освен царствен.

— Как така, милорд?

Гийом от Поатие се намести на седлото, без да откъсва очи от товара на коня.

— Когато нашият орден беше млад, можехме да си позволим само няколко коня. Ако двама братя пътуваха в една посока, яздеха едно животно. От разстояние в пясъците на Свещената земя две туники, развяващи се на вятъра, приличаха на крилат кон. Символът ни напомня за смирението и бедността, които орденът ни възприе за свои добродетели.

Не бях забелязал подобни неща при тамплиерите, но този път си задържах езика зад зъбите.

В същия миг решетката на крепостната врата изтрака и се вдигна. Обстановката не приличаше на скромен манастир, а по-скоро на замъците на неколцината благородници, които бях посетил, докато просех подаяния за абатството, или за да помагам на братята в някоя задача, за която ни бяха повикали. Нямаше магарета, коне или други животни, нито миризма на изпражнения от селскостопански добитък. Влизането ни беше приветствано от ухание на портокалови дръвчета, примесено с розмарин, мащерка и лавандула, посадени в южната страна на двора, за да получават повече топлина от слънцето.

В красиво изваян фонтан мелодично ромолеше вода. Беше разположен в центъра на кръст, образуван от пътеките, разделящи градината на квадранти. Дворът беше ограден с галерия от сводове и беше сенчест и хладен и зад колоните, и на откритите места.

Прозорците нямаха капаци срещу природните стихии, но бяха запълнени със стъкла — екстравагантност, каквато бях виждал единствено в катедралата в Саламис, градът на остров близо до родното ми място.

Вътрешността беше богато обзаведена с венецианска коприна и фламандски гоблени и благословена с най-светите от всички реликви — изпепелената плът на Свети Лаврентий, превърнала се в прах през годините след мъченичеството му, ръка на Свети Георги, ухо на Свети Павел и една от каните с вода, които Иисус Христос е превърнал във вино.

Според обичая на бившия ми орден след пътуването отидох в параклиса, за да изразя благодарността си за благополучното ми пристигане. Изненадах се, като видях, че е кръгъл, а не във формата, с която бях свикнал. По-късно научих, че всички тамплиерски църкви са такива, построени като Храма на Соломон в Ерусалим. Помещението беше оградено с колони от серпентина и червен мрамор. Олтарът се намираше в средата, приказно изваян блок от изключително чист бял мрамор, където бяха гравирани релефи, изобразяващи сцени от Свещения град. Кръстът отразяваше светлината на хилядите восъчни свещи, защото беше от чисто злато. Цената само на църквата далеч надвишаваше стойността на целия манастир, който бях напуснал.

И това не беше всичко. Обитателите на това великолепно място отпразнуваха завръщането на братята си с пир, споделен дори със скромните оръженосци като Филип и мен. За пръв път през живота си вкусих месо от минога, яребица и овца, придружени от толкова силно вино, че главата ми се замая.

Всичко беше както Гийом от Поатие беше обещал, дори по-хубаво. Вече описах месото. Дадоха ми стая, по-голяма от всеки две взети заедно в предишния ми манастир, и меко легло с вълнен дюшек, напълнен със слама.

Ако се бях замислил за душата си, така както за плътта си, вероятно нямаше да бъда на мрачното място, където се озовах.