Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (12)

2.

Оксфорд

10:00 ч. на другия ден

Късно сутринта Ланг излезе от магистрала М40. Измина без произшествия стотината километра от Лондон, доколкото това беше възможно с малката стара кола „Морис Майнър“. Единственият проблем, освен схванатите мускули, беше силното присвиване в стомаха в резултат на индийското ястие на Рейчъл, съпругата на Джейкъб, която беше настояла да сготви вечерята. В миналото в разузнавателната общност Рейчъл беше известна като една от най-лошите, но най-въодушевени готвачки в света. Поканите й за вечеря вдъхновяваха пословични извинения. Предишната вечер тя беше приготвила вариант на бомбайско алу, огнено ястие с картофи, чиято лютивина изгори вкусовите брадавици на Ланг, така че не можа да усети вкуса на най-новото й кулинарно бедствие. В края на краищата се отърва леко само с газове.

Мостът „Магдалина“ изглеждаше като на пощенска картичка и предоставяше гледка към заострените покриви с цвят на пчелен мед и готическите кули на Оксфорд. Ланг гледаше пейзаж, който сякаш не беше променен от петстотин години. Градът, разбира се, се беше променил. Там се намираше фабриката за автомобили „Роувър“, както и няколко други. Въпреки това Оксфорд беше запазил средновековната си атмосфера и това беше заслуга на жителите му и на градските власти.

За разлика от американските университети Оксфорд представляваше съчетание от училища, колежи и висши учебни заведения, всички малко или много независими. „Крайст Чърч“ беше един от най-старите и най-големите.

Край Абингтън Роуд Ланг намери свободно място за паркиране сред велосипедите, които бяха най-популярното средство за придвижване в Оксфорд. Той влезе в „Том Куод“, най-големия четириъгълен вътрешен двор на университета, кръстен на огромната многотонна камбана, отброяваща часовете. Британците не само пренебрегваха надписите, но и много обичаха да дават имена на кули и камбани.

Той беше записал указанията на Джейкъб и ги прочете, преди да тръгне по една от пътеките, кръстосващи равномерно окосената трева. Отстрани двама младежи си подхвърляха фризби.

Ланг мина под свод и изкачи каменни стъпала, изтъркани от краката на студентите. В оскъдно осветен коридор той откри месингова табелка, която го информираше, че стои пред входа на кабинета на Хюбърт Стокуел, професор по история. Ланг тъкмо протегна ръка да почука, когато вратата се отвори и отвътре излезе млада жена с цяла камара книги и листове. Тя го погледна стреснато и хукна към стълбите.

Той беше сигурен, че изражението на лицето й нямаше нищо общо с проблемите в храносмилателния му тракт.

— Елате, влезте — прогърмя глас от стаята.

Ланг влезе.

Първото му усещане беше, че се е озовал на пътя на торнадо. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, книги и списания. Въздухът миришеше на стари прашни документи. Ланг познаваше миризмата от редките си посещения в съдебните архиви в Атланта. Подвързани и неподвързани листове бяха наредени на купчина, за която след миг разбра, че е бюро. Зад него седеше мъж с кръгло лице и брада и го гледаше през очила с дебели стъкла и големи рогови рамки.

— Вие трябва да сте приятелят на Джейкъб — каза той, — защото сте твърде възрастен за мой студент.

Ланг протегна ръка, но мъжът не реагира.

— Лангфорд Райли.

— Хюбърт Стокуел — отвърна професорът, без дори да стане. — Приятно ми е да се запознаем и така нататък.

Той започна да казва нещо, но изведнъж млъкна. Лицето му се сбърчи и Стокуел кихна.

— Проклети стари сгради! Течения и влажни студени каменни подове. Цяло чудо е, че още не сме измрели от пневмония.

Историкът извади изцапана носна кърпа, избърса топчестия си нос и я прибра в джоба си с едно-единствено светкавично движение. Ланг дори не беше сигурен дали изобщо видя кърпа. Не би се осмелил да се дуелира с револвери с добрия професор.

— Интересувате се от тамплиерите, така ли?

— Разбрах, че вие сте авторитет по въпроса.

— Глупости! — отсече Стокуел, но комплиментът очевидно му достави удоволствие. — Те са съществували през исторически период, за който знам някои неща. Янки сте, нали?

Смяната на темата накара Ланг да се замисли, преди да отговори.

— Всъщност съм от Атланта, където мнозина мразят да ги наричат така. Сигурно е свързано с един генерал янки, проявил небрежност към огъня.

Стокуел кимна и напомни на Ланг за куклите, които подаряваха на първите пет хиляди зрители, влезли на стадиона да гледат бейзболен мач.

— Да, Шърман. „Отнесени от вихъра“ и така нататък. Не исках да ви обидя.

— Не ме обидихте. Колкото до тамплиерите…

Професорът вдигна ръка.

— Не съм аз. Имах колега на име Найджъл Уолф. Той много се интересуваше от тамплиерите и превеждаше някакъв текст, написан от един от тях, преди да бъде умъртвен. По всяка вероятност е молил Господ за милост, изповядвал е греховете си, разкайвал се е и е писал за всичките останали безсмислици на средновековната църква.

— И на днешните католици.

Челюстта на Стокуел се отпусна и очилата се плъзнаха до върха на носа му.

— О, боже, не исках да кажа…

Ланг се усмихна, уверявайки го, че също не е привърженик на католическата църква.

— Казахте, че бил ваш колега.

Професорът въздъхна тежко.

— Точно така, в минало време. Клетият Уолф вече не е сред нас. Беше прекрасен човек. Страхотно играеше вист. Голяма трагедия!

Ланг усети ледени тръпки, предизвикани не изцяло от течението, от което се беше оплакал Стокуел.

— Предполагам, че господин Уолф…

Професорът кихна и отново направи номера с носната кърпа.

— Доктор Уолф.

— Не е починал от естествена смърт, нали?

Стокуел се втренчи в него и свъси вежди, същински съвкупяващи се гъсеници.

— Защо мислите така?

— Попитах как е умрял доктор Уолф. Вероятно при нещастен случай?

— Да. Вероятно сте чел за това или сте гледал по телевизията.

— Убеден съм, че е така.

Професорът се обърна и се загледа през единствения прозорец в тесния кабинет. На лицето му се изписа копнеж, сякаш искаше да излезе навън и да играе.

— Казаха, че вероятно е забравил да изключи проклетия котлон, след като е направил чай. Експлозията изпотрошила прозорците около целия вътрешен двор.

— Последвал е пожар?

Стокуел успя да откъсне очи от гледката навън.

— Имате изключителна памет, господин…

— Райли.

— Да, Райли. Учудващо е, че помните от вестник или телевизия факти отпреди няколко месеца.

Ланг се наведе напред и опря ръце на отрупаното с книжа бюро.

— И преводът му за тамплиерите също е изгорял?

Лицето на Стокуел се забули в меланхолия. Загубата на научния труд беше по-тъжна от човешката.

— Опасявам се, че да. Оригиналът, бележките, всичко, с изключение на черновата.

Може би Ланг не беше пътувал до Оксфорд напразно.

— Къде е черновата?

— В университетската библиотека.

— Искате да кажете, че мога да отида в библиотеката и да я прочета?

Стокуел стана и се огледа, сякаш беше забравил къде е паркирал колата си.

— Не съвсем. Аз трябва да я взема. Клетият Уолф ми направи копие. Помоли ме да му помогна. Нямаше да може да редактира превода. Работех върху него, когато той… Е, и без това вече не може да го публикува, нали? Оставих го в моето шкафче в библиотеката. Смятах да го довърша и да го посветя на него. Да тръгваме, а?

Ланг щеше да се изненада, ако професорът не беше облечен във вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Стокуел протегна ръка зад вратата и взе вълнено кепе от закачалката. Типичната му академична униформа беше пълна.

Двамата се промъкнаха между велосипедите и после завиха по Кати стрийт. Пред тях се появи внушителната библиотека на Оксфордския университет, построена през четиринадесети век, където се съхраняваха оригиналът на Великата харта на свободите, безброй ръкописи с цветни илюстрации и най-малко по един екземпляр от всяка книга, публикувана във Великобритания.

Стокуел посочи съседната кръгла сграда, образец на италианската барокова архитектура, със заострени пиластри, украсени със спираловидни орнаменти прозорци и куполообразен покрив.

— Кабинетът на Радклиф. Читалнята. Ще се срещнем там веднага щом взема превода на Уолф.

Ланг отвори тежка дъбова врата и влезе, като се наведе, за да не удари главата си във високия едва метър шестдесет и пет трегер.

Кабинетът на Радклиф служеше за обща читалня. Покрай две от стените бяха наредени дъбови маси със съвременни пропорции. В покрити с платно витрини в средата бяха изложени по-известните притежания на библиотеката. Светлината едва проникваше през прозорците с матови стъкла, а от тавана мъждукаха слаби лампи. Тишината сякаш беше осезаема, нарушавана само от време на време от прелистване на страница или пиукане на преносим компютър. Присвиването в стомаха го накара да потърси тоалетната. Не можеше да изпусне незабелязано газове на такова място.

Той зачака Стокуел, като повдигаше предпазващите от светлината платна от витрините. Няколко латински фрази го поздравиха като стари приятели, но по-голямата част от написаното беше на саксонски, френски нормански или друг език, който не разбираше.

Ланг се беше съсредоточил върху богато илюстрирана ръчно подвързана Библия, вероятно на келтски, когато професорът се появи до него така внезапно, сякаш се бе спуснал през комина.

Стокуел извади купчина листове изпод мишницата си и му ги даде.

— Ето, заповядайте. Оставете ги в кабинета ми, когато приключите.

Ланг ги взе и прегледа първата страница.

— Благодаря.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Приятел сте на Джейкъб и така нататък — отвърна професорът и тръгна към изхода.

Ланг седна до най-близката маса и започна да чете. Стомахът му отново се сви, но този път нямаше нищо общо с ястието на Рейчъл.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

4.

Скоро след пристигането ни в Бланшфор се простих със статуса си на послушник и преди прибирането на есенната реколта положих обет като монах от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм. Сега осъзнавам, че се простих и с моята добродетелност и вяра.

Верен на примамливите условия, които ми бяха предложили, аз ядях месо два пъти дневно и се къпех два пъти седмично до Деня на Вси светии, когато студеният въздух вече не позволяваше да го правя, и отново бях нападнат от паразити. Но дори тези лишения и неприятности изглеждаха незначителни, защото всяка седмица разрешаваха да сменям дрехите си^[2] с чисти и така се отървавах от дребните досадници.

Благодарение на далеч по-богатите храни в сравнение с консумираните от другите Божии служители нарасна не само коремът ми, но се увеличиха и познанията ми. Сега знам, че трябваше да си спомня първородния грях на Ева, доверила се на забранените знания, но и моето съзнание притежаваше неутолима жажда като нейното. По-късно щях да разбера, че необузданата страст към знанията, забранени или не, може да бъде пагубна като плътското сластолюбие.

В замъка имаше библиотека, за чието съществуване не знаех, вероятно под прекия надзор на Светия отец в Рим. Дотогава бях виждал само един-два ръкописа, илюстриращи с думи и картини Светото писание. Сбирката на тамплиерите включваше свитъци с драскулки като червеи и ярко оцветени орнаменти. Казаха ми, че това са мъдростите на древните хора, съхранени от езичниците сарацини.

Попитах защо в свещено място като това се разрешава внасянето на произведения на езичници и еретици. Отговориха ми, че в крепостта позволяват писания, забранени за повечето християни. Често чувах да повтарят, че рицарите тамплиери не са обвързани със същите постулати като останалите християни.

Тъй като бях писар и чиновник в броячницата на манастира, аз направих и друго откритие. Братята имаха система, с която християнин, тръгнал на поклонение, може да запази парите си или да ги използва, когато желае. Пътникът може да вложи определен брой златни или сребърни монети във всеки храм и да получи документ с името си и депозираната сума и таен знак, известен само на тамплиерите. Когато представеше документа в някой друг храм, например в Британия, Иберия или германско херцогство, поклонникът получаваше същата сума, която беше вложил. Така се предотвратяваха обичайните грабежи по пътищата или пиратството в моретата^[3].

За тази услуга тамплиерите издаваха и още един документ, където беше посочена стойността на получената такса. Това ми заприлича на греха лихварство — тази практика бе забранена за християните, но разрешена на тамплиерите. Нещо по-лошо, рицарите даваха назаем пари срещу печалба, също като езичниците юдеи^[4].

Още по-странни бяха сумите, които редовно пристигаха от Рим. В хазната на тамплиерите пристигаха невъобразими богатства. Имането не се разпределяше като подаяния за бедните, както съветваше Иисус, а се харчеше за купуване на земи, оръжия и всичко каквото братята пожелаеха. Значителна част от парите от Светия престол не се изразходваше, а се събираше за цели, които едва по-късно разбрах.

Отначало се страхувах да покваря душата си, тъй като алчността приема множество форми, включително разточително прахосване на богатство. Потърсих Гийом от Поатие и прекъснах играта му с другите рицари. Игрите, яденето и пиенето на вино заемаха по-голямата част от деня, повече от упражненията с меч, копие и пика.

Той спомена имената на няколко светци и изпрати в ада дървените кубчета, които заедно с другите тамплиери постоянно хвърляха, залагайки на резултата.

— А, Пиетро, братко! — с опиянен от виното глас каза Гийом от Поатие. — По лицето ти виждам, че си обезпокоен. Да не би числата в броячницата да са пощурели?

Другарите му се разсмяха.

— Не — сериозно отвърнах аз. — Завладян съм от толкова силно любопитство, че не издържам да мълча. Светият отец изпраща големи суми на нас и останалите храмове. Но дългът на църквите е да изпращат в Рим каквото могат за поддръжка на същия онзи Свети отец. Не разбирам.

— В началото нашият орден нямаше друг избор, освен да получи подкрепа от Рим, ако искахме да се въоръжим и да се бием срещу неверниците.

— Но сега по неведомата Божия воля Свещената земя е изчезнала. Орденът вече не може да закриля поклонниците по пътя им към Ерусалим, нито може да атакува сарацините оттук.

Той кимна и посочи прозореца наблизо.

— Виждаш ли Сер? А от другата страна е Рен. Желанието на Светия отец е да браним тези градове. Затова ни възнаграждава.

— От какво да ги браним? Наблизо няма вражески армии и времето на варварите отдавна отмина^[5].

— Може и така да мислите, но не е наша работа да оспорваме решенията на Рим. Само един горделивец би го сторил.

Разбрах намека му и усетих, че лицето ми поруменя от срам.

Гийом от Поатие сложи ръка на рамото ми.

— Освен това невинаги трябва да залавяме армии или варвари. Това е област на две вредни бивши ереси, които биха унищожили Светия престол като всяка група въоръжени мъже — гностиците^[6] и катарите.

— И трябва да пазим Кардю от техните последователи — обади се германецът Тартус.

— Но това е само една гола и празна планина! — възразих аз.

Гийом от Поатие хвърли убийствен гневен поглед на другия рицар.

— Така е. Опасявам се, че брат Тартус е прекалил с Божия дар вино. Ние пазим градове, е не празни хълмове.

Тартус изглежда бе готов да каже още нещо, но замълча. Разбрах, че те крият от мен някаква тайна. Трябваше да оставя нещата дотам. Ще ми се да не бях продължил или да бях потърсил Божията помощ, преди да разчитам на себе си.

При първата удобна възможност отново отидох в библиотеката, за да проверя кои са гностиците и катарите.

Открих, че и двете ереси са свързани с Великия събор в Никея^[7], когато Църквата възприела четири евангелия и отхвърлила други. Едното отхвърлено евангелие беше на Тома. Той бе написал, че Иисус поучавал последователите си да останат верни на водачеството на Иаков до смъртта Му^[8].

Това трябва да беше Тома Неверни, който настоял да докосне раните на Иисус Христос — явно от него гностиците и катарите бяха черпили вдъхновение за отвратителната си ерес, която отрича Библията, написана с кръвта на мъчениците.

Отначало не можах да разбера защо такива сквернословия се съхраняват от тамплиерите тук, в Лангедок, при това с цената на огромни разходи.

Дни по-късно открих отговора в свитък, очевидно взет от еретик гностик — малко преди душата му да бъде изпратена в ада, а тялото му — на кладата. Ръкописът не беше подвързан, а навит на руло, и се състоеше от един-единствен веленов^[9] пергамент с неправилен правопис, лошо написан и много избелял. Ако не бях позволил на любопитството си да надделее над вярата, щях да осъзная, че това сатанинско писание е сложено в ръцете ми от самия дявол, така както той изкушава мнозина лековерни хора с обещанието за знания, защото документът беше сквернословен за целия християнски свят.

Гностикът, автор на това отвратително произведение, не съобщаваше името си, но изброяваше предишни писания, които беше прочел, за да ги преведе от староиврит и арамейски. Там пишеше следното:

След разпъването на Христос Йосиф Ариматейски^[10], брат на Иисус, и Мария Магдалина, съпруга^[11] на Иисус, опасявайки се от преследване, избягали в далечния край на Римската империя, тогава наричан Галия. Областта била населена с юдеи. Там живял и осъденият на изгнание Ирод^[12]. Те взели със себе си само колкото можели да носят. Сред вещите им имало голям съд, чието съдържание запазили в тайна и го скрили в хълмовете край река Сенс и планина на име Кардю. А Тартус беше казал, че тамплиерите пазят точно тази планина.

На това място разказът издаваше еретическия си източник. Не се осмелявам да го повторя, за да не бъде душата ми осъдена на вечни мъки заради богохулственото произнасяне. Намерих Гийом от Поатие и му разказах какво съм прочел, но не и онази част, която би ме прокълнала завинаги, ако проговорех. Той остана невъзмутим. Заяви, че бръщолевенията на безумец нямат нищо общо с нас и нашия дълг да обичаме и да защитаваме единствения истински Бог. За мое съжаление обаче съвсем не беше така.