Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (18)

1.

Неизвестно място

Неизвестно време

Ланг дойде в съзнание. Нямаше представа колко дълго е бил в несвяст, нито къде се намира.

Разбира се, те не искаха да знае тези неща, ако смятаха да го разпитват обстойно. И бяха на път да успеят. Само разбираше, че лежи на необичайно твърдо легло и гледа старомоден балдахин. Рамото все още го болеше силно от извиването на ръката му.

Работата в Агенцията го беше научила, че пълната дезориентация е резултатно средство в разпитите. Пленникът нямаше представа дали е ден или нощ и това объркваше биологичния му часовник. За да разпиташ някого успешно, трябва да се погрижиш нищо да не се прави по едно и също време и да не се повтаря. Ако не позволяваш на обекта да знае къде се намира, провокираш всякакви видове безпокойство, които можеш да използваш при разпита.

Както и светлината. Затворникът трябва да бъде изолиран в помещение без прозорци и на еднакво силно осветление денонощно. Ако планът е лишаване от сън, използва се ярка светлина, а за да не вижда добре — слаба или непрогледен мрак.

Историите за серум на истината са празни приказки. Освен в някои стари шпионски романи, опиатите обикновено не помагат много. Натриевият пентотал, скополаминът и други подобни наркотици потискат способността на мозъка да измисля лъжи, но са и рисковани. Ако се използва твърде малко количество, обектът продължава да лъже, а при голяма доза или заспива, или умира. Онова, което опиатът го кара да бръщолеви, е неразбираемо.

Обикновените старомодни изтезания също не са надеждни. Имат резултат в изтръгването на самопризнания, но не и в получаването на информация, защото разпитваният е готов да изрече всякаква лъжа, за да спре болката. Ланг много се надяваше, че тамплиерите знаят това.

Бяха го учили, че целта на съвременния разпит е да изтощи обекта и да пречупи волята му. Не толкова учтивият израз беше вид промиване на мозъка.

Той се измъкна от леглото и обиколи малката стая. Извитата вътрешна стена го накара да се запита какъв е външният вид на сградата. На единствения прозорец имаше капаци и несъмнено решетки отвън. На вратата беше монтирана сложна месингова ключалка. Ланг се наведе, затвори едното си око, присви другото и погледна, но не видя нищо. Ключът беше оставен от външната страна.

Слабата светлина на тавана открояваше малко сенки, защото освен Ланг и леглото, в помещението нямаше нищо друго. Нито картини на стените, нито килим на пода. С изключение на ръчно накования дървен под и красивите и несъмнено много скъпи тапети, все едно се намираше в затворническа килия.

Освен… Той потърси врата за тоалетна, но не видя такова нещо. Наведе се и забеляза порцеланово нощно гърне под леглото. Е, поне нямаше да бъде онзи, който щеше да го изхвърля. В това положение всяка хубава новина беше добре дошла.

Ланг обиколи стаята втори път и започна да брои гвоздеите на пода. Поддържането на съзнанието заето беше най-успешната защита срещу дезориентацията. Когато стигна до шестдесет и втория гвоздей, ключът се завъртя в ключалката. Ланг се хвърли в леглото, легна и се престори, че все още е в безсъзнание.

— Престанете, господин Райли — каза познатият до болка глас. — Въздействието на успокоителното средство, което ви дадохме, трябва да е преминало. Да се правите на ударен, както се изразявате вие, американците, няма да ви бъде от полза.

Ланг отвори очи и зяпна от изненада. Сякаш се беше върнал назад във времето. На прага стоеше мъжът с посребрелите коси, облечен в ризница, а върху нея — бяла туника с ален малтийски кръст на гърдите. На краката си носеше метални обувки със заострени носове.

— Нека да отгатна — рече Ланг. — Готвиш се да поискаш сърце от магьосника.

Тамплиерът го погледна безучастно и се намръщи.

— Моля? Предполагам, че имате предвид облеклото ми. Тамплиерите се обличат традиционно, когато са в храма.

Храм? Беше отвлечен от ненормални обитатели на светилище? Де да беше така!

Мъжът отстъпи встрани. Зад него стоеше друг, облечен в монашеска власеница и бос. Държеше съд, от който се разнасяше непогрешимото ухание на храна. Ланг изведнъж си спомни, че не е ял след закуската в деня, когато го плениха.

— Несъмнено сте гладен — каза среброкосият. — Икономът ви е донесъл нещо от трапезарията. Това е скромно ястие от осолена риба треска, но ще се уверите, че е много хранително.

Мъжът в монашеските одежди постави гаванката на леглото. Отблизо ароматът беше още по-приятен. Бяло месо, плуващо в зеленчуци.

— Хайде, яжте — подкани го водачът.

Ланг погледна човека, който беше поднесъл храната.

— Имате ли вилица?

Среброкосият поклати глава.

— Вилиците са се появили през шестнадесетия век. Ние употребяваме само ножове, както са правили нашите предшественици.

Това обясняваше нощното гърне.

— Хубаво — каза Ланг, без да откъсва очи от дървената купа с прекрасното ухание, — ще забравим за добрите обноски.

— Опасявам се, че ще трябва да се постараете да ядете без прибори, господин Райли. Мисля, че разбирате нашето нежелание да ви дадем нож.

Ланг беше толкова гладен, че не му пукаше. Той взе парче риба и го сложи в устата си. Не беше ял много неща, които бяха толкова вкусни. Почти приключваше, когато двамата тамплиери излязоха.

— До скоро — каза Ланг, щом вратата се затвори.

Секунда по-късно ключалката изщрака.

Той пресушаваше соса от гаванката, когато стаята се завъртя пред очите му. Очертанията на ъглите се замъглиха и дъските на пода загубиха ясните си очертания. Главата му изведнъж натежа и вече не можеше да я държи изправена. Бяха сложили в ястието нещо друго, освен подправките.

„Но защо?“ — запита се той, докато пред очите му отново се спускаше мрак. Едва ли можеха да го разпитват, докато беше в несвяст.

Но му се спеше твърде много, за да го е грижа.

2.

Неизвестно място

Неизвестно време

Единствено все още пълният му стомах свидетелстваше, че не е бил в безсъзнание повече от няколко часа. В очите му блестеше ярка светлина. Макар че беше буден, той се чувстваше немощен и главата му сякаш тежеше цял тон.

— Виждам, че отново сте с нас — каза глас зад светлината. — Време е да отговорите на един-два въпроса.

Ланг опита да се надигне и да седне.

— Имам право на едно телефонно обаждане, преди да дам окончателния си отговор, нали?

Не му отговориха. Среброкосият имаше по-важна работа, отколкото да гледа американска телевизия.

— Искам да знам две неща, господин Райли. Как разкрихте тайната ни и на кого изпратихте писмото?

— И веднага щом ви кажа, ще изляза от тази стая?

— Убеден съм, че ще уредим нещо.

„Нещо като куршум в тила ми“ — помисли Ланг.

— И аз имам няколко въпроса. Например, след като сте искали да запазите тайната на Бланшфор, защо сте допуснали да съществува нейна виртуална карта, нарисувана от Пусен?

— Подлагате на изпитание търпението ми, господин Райли, но ще ви отговоря в знак на добра воля. Пред нас винаги е стоял изборът дали да рискуваме да съхраним в писмен вид тайната или да я оставим да бъде забравена, ако голям брой от нашите членове бъдат сполетени от неприятности с фатален край — преди столетия чумата, а сега масовите разрушения, предизвикани от езичници терористи, които Западът няма воля и решителност пръв да унищожи. По времето на Пусен, първата половина на седемнадесети век, е било благоразумно да поискаме местоположението на нашето… откритие да бъде отбелязано някак. Заедно със словесните откъси в ритуалите ни картината би послужила да се намери точното място.

Интересът на Ланг го накара да забрави колко е изтощен.

— Как сте могли да бъдете сигурни, че Пусен няма да издаде тайната ви?

Светлината се отмести и Ланг видя силуета на мъжа. Изглежда седеше, но в стаята нямаше друга мебел, освен леглото. Стол ли бяха донесли?

— Пусен беше масон.

— Е, и?

— Масонството е инструментът на ордена ни. Членовете им са на нашите заповеди. Винаги сме ги контролирали в световен мащаб. Доскоро мнозина знаменити люде бяха масони, например вашият Джордж Вашингтон и повечето от бащите основатели на страната ви. Чрез тях знаем най-съкровените тайни на нациите. Нямаме намерение да преживяваме втора 1307 година. Пусен нарисува картината, защото му беше заповядано. Малко по-различен вариант на творбата му е изложен в Лувъра. Той не знаеше какво е значението й. Поръчахме да направят копия, по едно за всеки от нашите храмове. Миналата година преместихме дома в Лондон и продадохме някои неща, вместо да ги пренасяме. Товарачите по грешка опаковаха картината заедно с останалите продадени вещи. Отговорих на въпроса ви, а сега искам да знам къде изпратихте писмото.

Ланг се прозя, без да се преструва, и бавно описа кръг с наранената си ръка.

— За да убиете още някого? Нямам намерение да ти кажа.

Тамплиерът въздъхна.

— Добре, господин Райли. Ще ви оставим за малко да размишлявате върху положението си. Когато се върнем… опасявам се, че ще бъде много неприятно. Вече не използваме диба и преса за палци, но можем да правим изумителни неща с автомобилни акумулатори, щипките за клемите им и обикновени готварски електроуреди. Предупреждавам ви обаче, че времето ни е ограничено.

Ланг трябваше да забрави за теорията си, че изтезанието като метод за разпит е изоставено.

Среброкосият стана и невидимият стол изскърца. Ланг се отпускаше на леглото, когато някой изви ръцете му зад гърба, окова китките му с белезници за рамката и събу панталоните му. Раменете му пламнаха.

— Вижте какво, сигурно ще можем… — започна той.

Мъчителят го хвана за тестисите и разтегли кожата му. Ланг усети допир на студен метал. Преди да успее да добави нещо, дъхът му се изпари от пронизващата болка, която изгори тестисите му и се разпространи из цялото му тяло. Кръвта му сякаш завря и пред очите му се спусна червена стена от агония.

Ланг не чу собствения си писък. Изгарящата, разкъсваща болка беше изместила другите четири сетива и го принуждаваше да се гърчи мъчително, но спря внезапно, както беше започнала. Щипките бяха свалени и ръцете му освободени. Огънят в слабините го накара да забрави за рамото си.

— Това бяха само няколко волта — каза гласът в мрака. — Ще ви оставим да помислите за въздействието от по-силен ток, вероятно прокаран по метална пръчка, вкарана в ануса нагоре до простатата.

Те излязоха. Ланг изпитваше болка, каквато не беше чувствал никога. Той внимателно се обърна на една страна и едва тогава забеляза, че от шока се е подмокрил.

3.

Неизвестно време

Неизвестно място

Вече не беше необходимо да брои гвоздеите на пода, за да намира работа на съзнанието си. Трябваше да измисли как да се измъкне оттам, преди отново да са опърлили тестисите му.

Всяко движение разпалваше нов огън в слабините му и подчертаваше неотложната потребност да избяга. Стискайки зъби, Ланг се опита да отвори прозореца. Капаците не помръднаха. Вероятно бяха заковани отвън с масивни болтове, които нямаше да може да отвинти дори ако ги достигнеше. Освен това, ако не беше на първия етаж, скачането през прозореца не беше особено умна идея.

Той бързо отхвърли мисълта да използва същата тактика като с тамплиера в апартамента си в Атланта. Те сигурно знаеха, че може да се опита да се нахвърли върху тях, когато влезеха в стаята, и ако бяха повече от един, Ланг нямаше шанс. Трябваше да измисли нещо друго. Отново започна бавно да обикаля стаята.

Вратата беше направена от ръчно издялано дърво. Следите от длетото и детайлите на месинговата ключалка се виждаха ясно дори на оскъдната светлина. Ланг коленичи да я разгледа и остра болка отново прониза тестисите му. Той изохка и надникна през ключалката. Нямаше пружина като модерните дръжки. Като повечето стари врати и тази вероятно се е залоствала с обикновено резе отвътре, но празните дупки от винтове показваха, че е извадено. Ключалката беше запушена, но на Ланг му се стори, че видя слаба светлина, проникваща между вратата и рамката. Той плъзна поглед нагоре и надолу. Светлата ивица се простираше от горния до долния край и прекъсваше само там, където мандалото влизаше в гнездото.

Ланг седна на пода, събу едната си обувка и използвайки мръсотията и пръстта върху подметката, направя почти невидима резка на рамката, на нивото на резето.

След това се върна при леглото и го огледа отдолу. Вместо пружини, имаше старомодни летви, върху които беше сложен дюшекът. Поне веднъж Ланг се зарадва, че леглото е неудобно. Летвите…

Изкушаваше се да се изтегне за няколко минути и да се предаде на болката, но нямаше време. Той хвана едната летва и изви другия й край, докато чу изпукване. Извади треска от счупената летва и върна здравата част на мястото й.

Беше направил каквото можа. Сега трябваше да разчита на капризното благоразположение на късмета си.

Макар да имаше чувството, че през него минава нажежена лава, той уринира тънка струя кръв в нощното гърне, а после удари по вратата.

Те сигурно бяха поставили пазач отвън, защото ключалката веднага изщрака.

На прага застана едър мъж в бяло свещеническо расо с качулка и колан от въже, какъвто вероятно Пиетро бе носил преди седемстотин години. Светлината блестеше зад гърба му и пречеше на Ланг да види ясно чертите на лицето му, като образуваше ореол около късо подстриганата му руса коса и се отразяваше в автомата, преметнат на рамото му.

— Гърнето трябва да бъде изхвърлено — каза Ланг и посочи.

Мъжът се ухили презрително и ноздрите му се разшириха от погнуса, когато усети миризмата на засъхнала урина по дрехите на Ланг.

— Когато го напълниш, ти ще го изхвърлиш, езичнико… Ако все още си жив.

Акцентът му беше славянски, вероятно руски, а автоматът — един от многобройните АК-47, произведени в Русия или в Китай, които след разпадането на Съветския съюз бяха пръснати из цяла Европа. Пред предпазителя на спусъка имаше пълнител за тридесет и седем патрона с формата на банан.

Човекът се обърна и излезе.

Вратата се затвори с трясък и Ланг коленичи. Ключът се превърташе в ключалката, когато той грабна треската и я пъхна на очертаното място между вратата и рамката. Чу, че тежкото резе я удари, и се замоли тънкото дърво да издържи.

Ланг се облегна на дъбовата врата, така че да не помръдне, ако мъжът отвън се опита да я отвори, а после се плъзна надолу, седна и протегна ръка над рамото си, за да задържи треската.

Колко дълго щеше да чака? По някое време мъжът с посребрелите коси щеше да дойде отново заедно с човека с щипките и акумулатора. Ланг погледна китката си и в същия миг си спомни, че бяха взели часовника му. Той започна бавно да брои до шейсет, опитвайки се да прецени колко минути изминават.

Десет.

Двадесет.

Тридесет.

Ланг предпазливо открехна вратата и видя два крака, вдигнати на стол. Пазачът си почиваше или вероятно спеше, ако се съдеше по дълбокото му равномерно дишане. Окуражен, Ланг отвори по-широко вратата, но не му провървя, както се надяваше. Пазачът четеше списание. Автоматът беше на коленете му.

Слабо осветеният коридор зад него се простираше вероятно на шест-седем метра и пресичаше друг коридор като в голям хотел. Липсваха единствено номерата на вратите.

Ланг притвори, събу и другия си ботуш, пъхна върха на гумената подметка между пода и вратата и се върна при леглото. Ленените чаршафи бяха стари и поръбени с красива дантела. Изпитвайки съжаление, че ще съсипе нещо толкова изящно, Ланг откъсна две дълги ивици и отново се приближи до вратата. Той смачка едното парче плат и направи примка от другото.

Пазачът все още беше погълнат от списанието. Ланг хвърли ботуша си над главата му и той се приземи шумно.

Списанието падна на пода. Мъжът грабна оръжието си и скочи.

Ланг разполагаше само с част от секундата, преди тамплиерът да разбере къде е източникът на отвличане на вниманието и да се обърне. С едно-единствено движение той отвори широко вратата, хвърли се и повали пазача на земята. Автоматът изтрака на дъските на пода. Ланг нахлузи примката от ленения чаршаф на врата му, затегна я, заглушавайки вика му, и напъха другото парче плат в устата му. Пазачът вкопчи пръсти в гърлото си, опитвайки се да разхлаби импровизираната гарота. Ланг вдигна крак, ритна го между лопатките на гърба и с всичка сила го блъсна на земята. Човешкият хранопровод представлява тръба от мускули, която трудно се затваря напълно, но отслабващите усилия на пазача показаха, че Ланг е успял.

Тамплиерът вече лежеше неподвижно, когато се чу звук на приближаващи стъпки.

4.

Синтра, Португалия

23:40 ч.

Те наблюдаваха последните два етажа на старата сграда с фасада от варовик на отсрещната страна на криволичещата, засенчена от дървета улица. На прозорците имаше капаци, сякаш обитателите не желаеха полъха на лекия бриз откъм океана, намиращ се на петнайсетина километра от тях. Сградата можеше да се опише като замък или дворец заради размерите й и огромната площ на двора. Всъщност постройката не беше много по-величествена и внушителна от съседните. Всички летни вили в квартала бяха достатъчно големи, за да бъдат кралски резиденции. На хълма в градчето бяха построени три царствени жилища.

В началото на деветнадесети век в местността се беше влюбил лорд Байрон, както и редица европейски благородници и богаташи. През последното столетие все по-безполезните и некадърни социалистически правителства и данъците, необходими на илюзията за социално равенство, бяха принудили мнозина собственици на изящни ваканционни къщи да ги продадат на новия световен елит и анонимни многонационални корпорации.

Докато се разхождаха, придавайки си безразличен вид, двамата спряха пред сградата и се вторачиха в разкоша на осветените помещения отвъд защитните стени.

— Няма голямо движение — отбеляза снайперистът. — Днес не видяхме и нито един турист.

— Няма и да го видим — каза спътникът му, докато оглеждаше фасадата над оградата с бодлива тел. — Малцината, които идват тук, пристигат с автобус, обядват в някой ресторант на площада и заминават. След като обиколят замъците, няма какво повече да правят. Хотелите са скъпи и трябва да имаш препоръка от хора, стоящи в сянка, за да наемеш стая.

Стрелецът се намръщи.

— Не знаех за това градче, докато ти не проследи „Пегас“ дотук. Как успя?

По негласно споразумение двамата се обърнаха, сякаш да продължат разходката си, когато голям мерцедес намали, за да вземе един от множеството завои по пътя, и без усилия увеличи скоростта нагоре по хълма.

— Ти го направи. Накара някой да проникне в компютъра за контрол на въздушното движение на французите. Вчера е имало само един полет с частен самолет от Тулуза Бланяк до Лисабон.

— Но това не е Лисабон.

— Не, но Синтра се намира на двадесетина километра от столицата. Градчето винаги е било убежище за хора, които не искат да бъдат забелязани от властите. Обадих се на португалски адвокат, когото познавам, помолих го да провери данъчните регистри и готово. Момчетата от „Пегас“ се появиха.

Мерцедесът се скри зад друг зид, докато следваше извивките на тясната улица. Двамата отново се втренчиха в сградата.

— Мислиш ли, че той е там, в онази кръгла кула? — попита снайперистът.

— Защо инак ще го водят тук?

Те постояха още няколко минути и сетне продължиха да вървят бавно, сякаш разглеждаха забележителностите.

— На оградата има бодлива тел и електричество с висок волтаж — отбеляза стрелецът. — Обзалагам се, че в двора има детектори за движение. И вероятно кучета.

Другият човек изказа на глас очевидното.

— Няма да можем да го измъкнем с фронтална атака. Ще трябва да наблюдаваме сградата и да чакаме удобна възможност.

— Ами ако не се случи?

Придружителят сви рамене и бръкна в джобовете си.

— Ще направим всичко възможно и ще се надяваме.

Снайперистът се намръщи, недоволен от безспорната истина на отговора.

— Може да го убият, преди да успеем…

Спътникът се обърна по посоката, от която бяха дошли.

— Може би вече са го направили. Но се съмнявам, че биха го докарали чак тук само за да го убият. Сигурно първо ще искат да разберат как е разкрил тайната им. Той вероятно знае, че животът му ще продължи само докато запази информацията. Предполагам, че все още не са го пречупили.

Двамата навлязоха в сянката на огромен дъб, чиито клони бяха надвиснали над оградата срещу портата на сградата, която ги интересуваше.

— Ако съумее да избяга, едва ли ще мине през голямата желязна порта. Да си вземем нещата от колата и да се подготвим — каза единият.

— По-добре да извикаме подкрепления — отвърна другият.

5.

Лондон

01:23 ч.

Инспектор Фицуилям мразеше среднощните обаждания. Макар да не го признаваше, той се тревожеше от факта, че звъненето на телефона не оказваше въздействие върху съпругата му Шандън. След тридесет и две години брак посегателството върху спокойствието им рядко я предизвикваше дори да се обърне на другата страна.

Това обаждане обаче накара детектива да забрави за любопитството си към реакцията й.

Човекът от другия край на линията се представи и Фицуилям скочи като пружина.

— Кой?

Името беше повторено. Беше го чул правилно първия път.

— Къде? — попита той и се намръщи, като чу отговора. — Чакайте малко. — Фицуилям взе писалката и тефтерчето, които винаги държеше на нощното си шкафче. — Моля, повторете указанията.

Човекът от другия край на линията изпълни искането му и затвори.

6.

Синтра

05:27 ч.

Ланг грабна автомата, преметна го на рамото си, завлече пазача в стаята и затвори вратата. Мирисът на смърт и мисълта, че отново е убил, го задавиха. Ако имаше време, щеше да изпита гняв към хората, които не само убиваха, но и бяха превърнали и него в убиец.

Той остави трупа от другата страна на леглото и като се опитваше да диша през устата, се наведе, развърза въжето на кръста на пазача и изхлузи расото през неподвижната му глава.

През вратата се чуха гласове, изразяващи изненада, че пазачът е изчезнал. Ланг трябваше да действа бързо.

Черпейки сили от запаси, каквито не съзнаваше, че притежава, той успя да вдигне трупа, да го сложи на леглото и да го покрие с чаршаф. Вратата се отваряше, когато Ланг нахлузи расото и го спусна върху дрехите си. Имаше време само да дръпне качулката над лицето си и да скрие автомата под монашеските одежди, преди в стаята да нахлуят мъжът с посребрелите коси и един друг човек.

Среброкосият зададе въпрос на език, който Ланг не разбра — прозвуча като славянски.

Ланг предположи какво го питат, посочи тялото под чаршафа и смотолеви нещо.

Тамплиерът повтори думите си, този път с по-нервен тон.

Ланг кимна, заобиколи леглото и тръгна към вратата.

Щом се озова между двамата и изхода, той се обърна рязко, хвърли се към коридора и тресна вратата. Както се надяваше, ключът все още беше в ключалката. Двамата вътре заблъскаха по масивната дървена преграда, но резето изщрака в гнездото си. Ланг прибра ключа в джоба на расото.

В коридора стоеше количка, каквито използват автомонтьорите. На нея имаше акумулатор за автомобил с жици и щипки за клемите. Гледката накара Ланг да си припомни болката, която все още изпитваше. Той се пребори с желанието си да се върне в стаята и да изпече топките на някой друг.

Ланг огледа коридора, извади автомата и провери пълнителя. Беше пълен. Жалко, че пазачът нямаше и резервен пълнител. Амунициите са като парите по време на ваканция. Колкото и да вземеш, все не стигат.

Той надигна расото и окачи оръжието на дясното си рамо с дулото напред, така че ако се наложи, да стреля през дрехата. Едва ли щеше да получи точки за точност, но руският автомат беше предназначен по-скоро за бърза стрелба, отколкото за състезание по прецизност.

Ланг допря гръб до стената и тръгна по коридора уверено, сякаш знаеше къде отива. Двете разклонения изглеждаха еднакви — слабо осветени, с извити стени и врати на равни разстояния.

Надясно ли да продължи или наляво?

Той избра коридора вляво, така че калашникът да бъде от външната страна. Ако се наложеше да го използва, предпочиташе да не стреля пред тялото си. След малко стигна до арка на стълбище и сводест прозорец и видя, че навън е тъмно. Стъпалата водеха само надолу. Намираше се на последния етаж.

Стълбите бяха мраморни. Също като в крепостта Бланшфор, средната им част беше хлътнала от стъпките, минали по тях през вековете. Стъпалата се спускаха в тясна спирала и Ланг забави крачка, за да изчака, докато лекият му световъртеж премине.

На всеки от двата етажа имаше площадки с прозорци. През вълнообразното ръчно изработено стъкло той видя блещукащи тук-там светлини в нощта.

По спиралното стълбище се разнасяше звук. Беше толкова слаб, че Ланг се запита дали несъзнателно не го е чувал от известно време. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-ясен ставаше, докато накрая позна напев на латински без определена мелодия, но въпреки това приятен за слушане и звучен.

Все още беше твърде далеч, за да различи думите. Стигна до следващата площадка. Стъпалата продължаваха, но през прозореца видя дървета. Клоните им се очертаваха на светлината на улична лампа. Стори му се, че забеляза и ограда. Той спря. Странната кръгла сграда вероятно имаше най-малко едно подземие, където несъмнено се помещаваше тъмница. Съдейки по онова, което виждаше навън, сигурно в момента се намираше на партера.

Ланг влезе в друг извит коридор. Сводестият таван се извисяваше на шест-седем метра. Студените сиви каменни стени бяха украсени с гоблени. Фигурите бяха в човешки ръст и потресаващи. Мъченици, пронизани със стрели, в безмълвна агония се печаха над огньове или бяха поглъщани от лъвове.

Между страховитите изображения бяха окачени брони, мечове и шлемове.

Това явно беше партерът.

Ланг обаче все още не знаеше къде се намира сградата. Също като във вица за хората в спасителната лодка — знаеше къде е, но нямаше представа къде се намира.

По каменния под отекнаха стъпки. Ланг стисна автомата с едната ръка, а с другата придърпа качулката над лицето си, но се оказа, че не е необходимо. В коридора като дух премина силует в бели одежди. В ръцете си държеше броеница и мърмореше нещо под носа си, вероятно молитва.

Щом тамплиерът се скри от погледа му, Ланг също изпита желание да се помоли.

Песнопението се усили и той видя откъде идва. Огромното кръгло помещение вдясно беше пълно с мъже в бели мантии или с брони. В средата, пред изящно изваян мраморен олтар, стоеше мъж в бяло, с лице, обърнато към насъбралото се множество.

Точно както Пиетро беше описал параклиса в Бланшфор.

Изходът беше на отсрещната страна. Ако наречеше вратата масивна, нямаше да бъде справедлив към нея. Двата единични плота се извисяваха почти до тавана и бяха плътно затворени с дебел железен прът. Лъскавите месингови панти бяха високи един метър.

Ланг се замисли дали да не се втурне към нея, но бързо се отказа от идеята. От двете страни стояха пазачи, въоръжени с автомати АК-47, контрастиращи неуместно на белите им туники с алени кръстове.

Те го гледаха без особен интерес, докато се приближаваше към тях.

Отговорът им на знака му да отворят, беше произнесен на същия славянски език, който чу и преди. Ланг пресилено сви рамене, за да им покаже, че не разбира. „Пегас“ беше международна организация и със сигурност не всички говореха на един и същ език.

Мъжът вляво показа с жестове, че чете нещо, и протегна ръка, очаквайки да получи някакъв писмен документ. Добрите братя очевидно изискваха пропуски, за да влизат и излизат от сградата.

Човекът вдясно се вторачи в краката на Ланг, който отново беше обул ботушите си. Всички останали бяха с метални обувки или по сандали.

Тамплиерът бързо свали автомата от рамото си, но Ланг го изпревари и насочи оръжието си. Звукът от изстрела между каменните стени в затвореното пространство беше оглушителен. В средата на кръста на туниката на пазача зейна червена дупка и кръвта изцапа белите му одежди.

Другият беше нетърпелив като събрата си да умре за каузата и също вдигна автомата си. Ланг изстреля още един куршум от хълбок, съзнавайки, че отново е принуден да убива.

Ехото от изстрела все още отекваше в ушите му, когато монотонното пеене спря. Ланг остави ремъка на автомата да се изплъзне от рамото му и хвана оръжието с две ръце, за да го използва срещу огромното резе, като прогони от съзнанието си вероятността вратата да води към друга част на сградата или към вътрешен двор.

Резето тежеше петдесетина килограма и се наложи да го повдигне, за да отвори. Усилието предизвика пронизителна болка в изкълченото му рамо и в слабините, която разсея угризенията от убийството на поредните двама тамплиери. Агонията беше толкова силна, че за миг изпита желание да се обърне и да ги застреля всичките.

Звукът зад него загатна, че може и да му се предостави тази възможност. Ланг погледна тълпата, стисна зъби от болка, блъсна още веднъж резето и ритна вратата. Огромните панти бавно помръднаха и отвориха тясна пролука. Ланг видя бледия зрак на зората и усети полъха на ветрец.

Беше почти навън.

Той хвърли поглед през рамо и видя, че определено недоволното множество се приближава към него. Макар че не бяха въоръжени, намеренията им очевидно бяха враждебни. Ланг се наведе, взе единия „Калашников“ от пода, включи го на автоматична стрелба и докато се измъкваше между гигантските врати, изстреля един откос в тавана. Трясъкът и дъждът от мазилка постигнаха желания ефект и всички се хвърлиха на пода.

Ланг хукна надолу по стъпалата и сетне по алеята за коли.

Нямаше представа къде се намира, затова побягна по каменната настилка. Видя субтропични растения, палми, испански щик, грамаден кактус и висок зид. Не беше помислил, че може да има ограда, при това твърде висока за прескачане и с бодлива тел отгоре. Вгледа се внимателно и забеляза и жици. Независимо дали искаха да държат някого вън или вътре, тамплиерите не се шегуваха.

Щом имаше алея за коли, трябваше да има и изход.

Движейки се в сенките, Ланг продължи по каменната настилка и стигна до портата. Беше желязна, висока колкото всички други врати, през които преди малко беше минал, и пазена от двама мъже с автоматични оръжия. Единият беше допрял до ухото си мобилен телефон и Ланг беше готов да се обзаложи, че не се обажда да му донесат пица.

Той приклекна зад храстите и огледа обстановката. Топлият бриз беше натежал от влага и ухаеше на солен въздух и жасмин. Мястото се намираше близо до океан, но кой?

Пазачът затвори телефона, прибра го в джоба си и каза нещо на колегата си. Двамата хванаха оръжията с две ръце и започнаха да оглеждат двора. Ланг се замисли дали да не изстреля два куршума в бърза последователност. От това разстояние едва ли щеше да пропусне. Не. Звукът щеше да привлече вниманието на всички. Освен това не беше сигурен как да отвори портите. Стоманените болтове от двете страни показваха, че има механизъм, който контролира движението им. Ако се изискваше комбинация или не можеше да намери бутона, нямаше да постигне нищо.

Положението се влошаваше. Той чу лай на приближаващи кучета.

Нямаше много време. На изток се развиделяваше. Скоро щеше да бъде светло.

7.

Лисабон, летище „Портела“

06:24 ч.

Двумоторният „Дехавиланд“ се отклони от пистата на лисабонското летище „Портела“ и се отправи към малка рампа, където чакаха няколко превозни средства. След минути шествието от черни ланчии потегли по Авенида Марешал. Градът все още не се беше разсънил.

Инспектор Фицуилям наблюдаваше през тъмното стъкло как нощта с нежелание се оттегля от Лисабон. В пътеводителите, които прегледа в самолета, пишеше, че старият град се намира някъде там в мрака. Той си позволи за миг да си представи, че двамата с Шандън са на почивка, седят в малък ресторант с изглед към Тагус, величественото пристанище на Лисабон, и гледат замъците на околните хълмове. Всичко беше великолепно само на снимките.

За съжаление пътуването му не беше романтично. Автомобилите профучаха по Кампо Гранде. Полицейските коли задържаха камионите с доставки и прибиращите се в домовете си закъснели гуляйджии. След няколко минути излязоха от магистралата, завиха на „детелината“ и минаха край предградието „Куелус“. Дори розовият зрак на зората не можеше да разхубави еднообразните бели жилищни блокове, които приличаха на кутии, струпани върху голите склонове.

„За тях е адски удобно“ — помисли той. Французите биха предпочели да пукнат, но не и да го поканят да присъства на ареста. Италианците и германците биха го задушили с безкраен поток от доклади. Жалко, че целият Европейски съюз не съдействаше с такава лекота като португалците! И още по-хубавото беше, че според Карлош, връзката му тук, никой не си правеше труда да иска заповеди за арест. Само потропваш на вратата и търсиш господин Лангфорд Райли.

Фицуилям се облегна назад на седалката.

Мисията щеше да му достави удоволствие. Може би Карлош щеше да издейства дори заповед за екстрадиране, а Фицуилям щеше да има възможност да купи подарък на Шандън и да се върне заедно с Райли още същия ден.

Единственото неприятно нещо беше, че информацията бе изтекла и местната полиция бе имала време да предупреди похитителите на Райли. Фицуилям беше научил, че ченгетата в Синтра смятат за свое задължение да закрилят местните благородници дори — или особено — от националните власти.

8.

Синтра

06:47 ч.

— Ще можеш ли да я срежеш, без да те удари ток?

Снайперистът отговори, като вдигна оголената жица и бързо я свърза с малка черна кутия, която приличаше на джобен касетофон.

— А с това най-малко два часа няма да разберат, че веригата е прекъсната.

Двамата бяха срязали бодливата тел и седяха на част от стената под клоните на огромните дървета. Телта беше хвърлена на земята от външната стена на зида.

Отдолу имаше малка порта, скрита от разцъфнали увивни растения. До тях беше куката, която бяха използвали, за да завържат въже на горната част на оградата. Пазачите не чуха звука, защото разследваха източник на друг шум — камъче, хвърлено на калдъръма на алеята за коли.

— Ами ако той не излезе до два часа? — попита другият. — Ще се приближим спокойно до вратата и ще поискаме да го видим?

Снайперистът се приготви да отговори, но после вдигна ръка и посочи двамата пазачи на портата.

Увеличаващата се светлина постепенно озаряваше лицата им. Позите им излъчваха присъщото за тази професия отегчение, докато се взираха в избледняващите сенки на утрото. В същия миг те изведнъж застанаха нащрек и единият допря мобилен телефон до ухото си. Ако някой от двамата на оградата подозираше, че става нещо, подозренията им се потвърдиха, когато чуха кучешки лай.

9.

Синтра

06:48 ч.

Ланг нямаше много възможности за избор. Ако изобщо извадеше късмет, би трябвало да разполага с две-три минути, докато кучетата надушат миризмата и доведат преследвачите до него или го нападнат. Вероятността да бъде разкъсан и да стане на кайма надделя над угризенията му да застреля пазачите на портата. Трябваше да го направи с един откос, преди някой от тях да успее да отвърне на огъня. Той превключи на автоматична стрелба, пое дълбоко въздух, прицели се в гърдите на човека по-наблизо, изпусна затаения въздух и натисна спусъка.

Нищо.

Пръстите му докоснаха ударния механизъм и тялото му се смрази от страх от главата до петите. Затворът беше отворен, готов за нова пачка патрони. Ланг беше взел оръжието на някой от хората вътре и нямаше време да провери дали е заредено. Автоматът беше празен и безполезен.

Е, може би не съвсем безполезен. Вероятно можеше да използва приклада като бейзболна бухалка. Криейки се в сенките, Ланг побягна към портата. Кучетата бяха по петите му. Приличаха на добермани.

Той се наведе, готов за финалния спринт от петдесетина метра открито пространство, когато чу нещо друго, освен лаенето на кучетата. Обърна се и видя тъмен предмет, усети силен удар по главата и пред очите му се спусна мрак.

10.

Синтра

06:49 ч.

Пред триметровата желязна порта изсвириха с гуми и спряха шест коли.

Преди инспектор Фицуилям да успее да слезе от задната седалка, двама мъже заудряха по метала с прикладите на американските си картечни пистолети. Той видя, че Карлош говори по домофона, и след малко портата бавно започна да се отваря.

11.

Синтра

07:00 ч.

Макар и зашеметен от удара, Ланг почувства пулсираща болка, сякаш в тила му беше забит касапски сатър. Двама мъже с автомати го влачеха за краката.

Чуваха се крясъци. Дърпаха го към задната част на сграда, която приличаше на средновековен замък. Бръмченето на двигатели го накара да се извърне — по алеята се движеха пет-шест дълги черни коли. Или присъстваше на мафиотско погребение и всички колеги на споминалия се бяха дошли в града, или беше пристигнала някаква важна особа. Главата го болеше твърде много, за да разсъждава кой е гостът.

И в следващия миг видя двама души в униформи в цвят каки — или военни, или полицаи. Понякога в Европа беше трудно да забележиш разликата. Въпреки че болката замъгляваше мисловния му процес, Ланг разбра, че по някакъв начин ченгетата са успели да го открият. Този път тежката артилерия беше пристигнала навреме.

Радостта му обаче не продължи дълго.

Похитителите го отвеждаха. Единият допря дулото на автомата до пулсиращата му глава.

Неизреченото послание беше ясно. Ако издадеше звук, който да привлече внимание, това щеше да бъде последното нещо в живота му. Въодушевлението му се замени с отчаяние. Сградата пред тях беше достатъчно голяма и можеше го скрият на някое затънтено място, където ченгетата никога нямаше да го намерят.

— Ланг! Насам!

Той позна гласа, който го извика някъде откъм високата ограда. Халюцинираше ли?

Ако беше така, мъжете от двете му страни също имаха халюцинации. Те се обърнаха надясно и отместиха оръжията от Ланг. Той се възползва от шанса и побягна презглава.

Мъжете се обърнаха отново и насочиха автоматите си към него. Ланг видя черните дула и предположи, че всеки момент ще избълват пламък — последното, което щеше да види на този свят.

Но единият, а после и другият паднаха по лице, сякаш ударени с невидим чук. В същото време по оградата отекна пукотът на пушката, която ги застреля.

Ланг се наведе, възнамерявайки да се върне за оръжията им, но същият глас го подкани.

— Бягай, Ланг!

Той видя въже, спуснато по оградата. По късно щеше да започне да вярва, че с подходящо окуражаване човек може да счупи всички рекорди в „Гинес“. Знаеше, че постигна това, докато тичаше към въжето. Вкопчи се в него и подпирайки се с крака на зида, се изкатери по-бързо от Тарзан. Дори забрави за болката в изкълченото си рамо.

Той осъзна, че се е превърнал в лесна мишена. Очакваше да чуе изстрели всеки момент. И в следващия миг въздъхна облекчено. Нямаше да има изстрели. Тамплиерите нямаше да посмеят да стрелят, освен ако не искаха война с полицията.

Отдолу се чу ръмжене и нещо се закачи за краката му. Единствената му надежда беше, че кучетата не умеят да скачат много високо.

Някой дърпаше и навиваше въжето, докато Ланг се приближаваше до върха на оградата.

Той не се изненада, като видя Герта, която беше притиснала буза до приклада на снайпер и бе заела стандартната поза за стрелба. Беше я познал не само по гласа, но и по точните изстрели. Изуми се обаче, когато видя Джейкъб до нея.

— Прекалено стар си за тези неща — отбеляза Ланг.

— Оценявам проклетата ти благодарност — отвърна евреинът и спокойно спусна въжето от другата страна на оградата, — но може да я изразиш още по-красноречиво, когато слезем. — Той сбърчи нос. — Онези там долу твоите приятели ли са?

Под тях се чукаше боричкане, лаене и ръмжене.

Герта хвана снайпера с една ръка и протегна другата към въжето.

— Вие двамата може да седите тук цял ден и да си говорите, но аз тръгвам.

Тя се спусна по външната стрина на зида и се скри от погледа им. Ланг я последва, като този път усети бодежи в рамото. Докато разпределяше тежестта си равномерно по въжето, мускулите в слабините му се стегнаха и изгарящата болка плъзна до стомаха му.

Тримата застанаха под сенките на дърветата на тротоара и Джейкъб прибра въжето. Герта разглоби оръжието си и сложи частите в дипломатическо куфарче.

— Не трябва ли да побързаме? — попита Ланг. — Не искам да ви карам да правите нещо прозаично като бягане, но не трябва ли да се омитаме оттук, по дяволите?

Те се спогледаха и Джейкъб сви рамене.

— Вероятно, но се съмнявам. Предполагам, че момчетата от полицията и инспектор Фицуилям ще ангажират вниманието на бившите ти домакини известно време. Не познавам португалските закони, но се обзалагам, че някой ще трябва да дава обяснения за притежанието на незаконни оръжия.

Тъй като беше американец, Ланг беше забравил колко е трудно в Европа да притежаваш нещо друго, освен оръжия за спортна стрелба.

— Кой е Фицуилям? — попита той.

Докато прекосяваха затревената площ, Герта и Джейкъб се редуваха да му разказват как са го проследили до Лангедок и после до Синтра. Едва тогава Ланг разбра в коя страна се намира. Преживяването беше дезориентиращо.

Отвъд моравата имаше друга ограда с бодлива тел отгоре. Те се покатериха и се спуснаха пред съседното имение, което се намираше на около четиристотин метра от замъка на тамплиерите.

Когато тримата стигнаха до фиата, паркиран една пресечка по-нататък по хълма, воят на сирените се разнасяше от всички посоки. Покрай тях профучаха две полицейски коли с проблясващи светлини.