Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (2)

1.

Париж

02:34 ч.

Експлозията разтърси целия площад Вогези, както и голяма част от квартал Маре. Ако тридесет и шестте къщи, по девет от всяка страна на площада, бяха построени с не толкова устойчив материал, каквито бяха ръчно направените тухли отпреди четири столетия, щетите щяха да бъдат още по-големи. Бяха строшени старинните стъкла на повечето прозорци на най-внушителната сграда, където бе живял Виктор Юго.

Най-сериозно пострада дом номер 26, епицентърът на взрива.

Пожарникарите от Единадесети район пристигнаха дванадесет минути по-късно, но четирите етажа на сградата вече бяха обхванати от пламъци. Не беше възможно да спасят къщата и обитателите й.

Кордонът от жандармеристи държеше зяпачите на безопасно разстояние от огъня. Полицаите разпитваха облечените в халати местни жители. Мъж, който очевидно страдаше от безсъние, им каза, че гледал повторение на финала за световната купа, когато чул трясък на стъкла, последван от ослепително ярка светлина. Втурнал се към прозореца, но едва не изгубил зрението си от силния блясък.

Ченгето го попита дали някой не е хвърлил нещо през стъклото.

Човекът сложи ръка на устата си, за да прикрие прозявката си. Интересът му бе намалял, след като най-интригуващата част от зрелището приключи. Как би могъл да каже дали нещо е било запратено към прозореца или изхвърлено оттам? Той сви рамене така както само французите го правят, изразявайки незаинтересованост, пренебрежение и раздразнение от глупавия въпрос.

— Je ne sais pas.^[1]

После се обърна, за да се прибере в дома си, и едва не се сблъска с мъж на средна възраст, издокаран в костюм. Очевидецът се зачуди какво би могъл да прави тук в този късен час човек, облечен в делови дрехи. Нещо повече, ризата му беше съвсем чиста, а сакото и панталоните — безупречно изгладени. Местният жител отново сви рамене и затътри крака към къщата си, угрижен дали пожарът не е засегнал телевизионния сигнал в квартала.

Полицаят докосна козирката на фуражката си и кимна в почти неволен израз на уважение към новодошлия. Изопването на гърба и почтителният му вид бяха очевидни. Не всеки квартален пожар привличаше вниманието на ГДСКС — Главната дирекция за сигурност и кризисни ситуации.

Мъжът с костюма кимна едва забележимо и се вторачи в пламъците. Изкривените от високата температура водопроводни тръби стърчаха в празното пространство като умоляващи ръце. Съседните къщи бяха покрити със сажди, а останалите без стъкла прозорци зееха към площада. Горещите въглени съскаха и изпускаха пара, докато пожарникарите ги гасяха с маркучи. На мястото на грандиозната къща сякаш беше изригнала мълния от недрата на самия ад.

— Имате ли представа каква е причината? — попита мъжът.

Пожарникарят беше сигурен, че националната служба за сигурност не би проявила интерес към изтичане на газ или небрежно изпусната клечка кибрит върху домашни запаси от газ.

— Не, мосю, никаква. Главният инспектор е ей там.

Мъжът от ГДСКС остана още миг, сякаш осмисляше информацията, и после се приближи до нисък човек в униформа от огнеупорен материал с ботуши до коленете. Приличаше на дете, нахлузило дрехите на родителите си.

Мъжът показа значката си.

— Лувиер от Главна дирекция за сигурност и кризисни ситуации. Имате ли представа каква е причината?

Инспекторът беше твърде уморен, за да се смае от появата на поредния бюрократ, и поклати глава.

— Каквото и да е запалило пожара, бил е използван някакъв катализатор. Бих се изненадал, ако е избухнал случайно.

Лувиер кимна в знак на съгласие.

— Може би етер в съседство с нагревателен уред?

Пожарникарят изсумтя презрително. Етерът се използваше в процеса за превръщане на прахообразния кокаин в по-силния опиат „крек“. Малцина наркодилъри знаеха или се интересуваха какви предпазни мерки да вземат срещу силно възпламенителния наркотик. Злоупотребата с необходимата за процеса топлина можеше и често ставаше причина за зрелищни резултати.

— В този квартал? — Той махна с ръка, посочвайки скъпите жилища.

През 1615 година на това място бил проведен тридневен турнир, за да се отпразнува сватбата на Луи XII. На площада живеели кардинал Ришельо и други видни личности. В центъра се състояли дуели, а зрителите наблюдавали от заслона на сводовете във фасадите на сградите. През 1962 година президентът Де Гол бе обявил Вогези за национален исторически паметник. Цените на къщите там в редките случаи, когато някоя от тях се освободеше, не бяха привлекателни за лаборатории за крек.

Очите на Лувиер проследиха жеста на инспектора и обходиха съвършената симетрия на сградите от розови тухли.

— Едва ли… Освен това — продължи пожарникарят, — ГДСКС рядко си прави труда да разследва търговия с наркотици. Защо се интересувате?

— Да речем, че е лично. Имам приятел в Щатите, който ме помоли да се срещна със сестра му и да й покажа Париж. Била отседнала при съученичка на номер 26. Обади се един човек, с когото я бях запознал, и каза, че чул за неприятности тук. Затова дойдох.

Инспекторът прокара по челото си загрубялата си ръка.

— Ако е била вътре… На нашите криминалисти ще им бъдат необходими няколко дни, за да идентифицират каквото е останало. Вероятно ще трябва да го направят по ДНК.

Лувиер въздъхна и прегърби рамене.

— Не изгарям от желание да се обадя на моя приятел.

Пожарникарят кимна съчувствено.

— Дайте ми визитката си. Лично ще се погрижа да получите копие от доклада.

— Благодаря.

Лувиер погледна за последен път зеещата яма, останала от част от най-желаните жилища в Париж. Прегърбил рамене, сякаш носеше бремето на целия свят, той мина покрай жълтите пожарни коли, които приличаха на живи същества, докато помпите ритмично изхвърляха водата. Пежото го чакаше наблизо на тясната улица.

2.

Париж

Три дни по-късно

Шофьорът протегна ръка, за да събуди пътника. Мъжът на задната седалка на таксито изглеждаше по-изтощен след презокеанския полет от повечето американци, които пристигаха на летище „Шарл де Гол“. Дрехите му бяха измачкани, лицето — небръснато. Той се събуди. Очите му показваха колко е уморен. Бяха зачервени от тъга и безсъние и сякаш се взираха в нещо, което се намираше на хиляди километри. Пътникът започна да брои банкнотите.

Шофьорът прибра парите в джоба си и видя, че мъжът влезе в невзрачна сграда на отсрещната страна на Площада на Операта.

Американецът мина покрай старите асансьори, качи се на втория етаж по изтърканите стъпала, зави надясно и спря пред старомодна остъклена врата без надпис. Знаеше, че прозрачното стъкло е бронирано. Той бавно вдигна глава и се вторачи в тавана. Беше сигурен, че в сенките там е скрита камера. Вратата се отвори безшумно. Мъжът влезе в малка стая и застана пред друга врата, този път стоманена.

— Oui?^[2] — попита по високоговорителя женски глас.

— Лангфорд Райли. Дошъл съм да се срещна с Патрик Лувиер — отвърна на английски посетителят. — Той ме очаква.

Втората врата се отвори безшумно като първата и Ланг Райли влезе в един от многобройните офиси на френските сили за сигурност. Пред него стоеше мъж, облечен в черен италиански костюм. Ризата му беше ослепително чиста и безупречно изгладена. Лампите на тавана се отразяваха в обувките му. През годините Ланг и Доун се бяха шегували, че Патрик Лувиер сигурно сменя дрехите си няколко пъти на ден, за да изглежда толкова изряден.

Лувиер го погледна с прихлупените си очи, които напомниха на Ланг за куче басет.

— Лангфорд! — възкликна той, прегърна госта и продължи на английски почти без акцент. — Колко години минаха? Десет? Петнадесет? Твърде дълго за раздяла между приятели. — Той отстъпи назад, без да сваля ръце от раменете му. — Трябваше да ми се обадиш. Щяхме да изпратим кола.

— Благодаря, но с такси изглежда е най-бързо.

Французинът пусна ръцете си.

— Не мога да ти кажа колко съжалявам…

— Оценявам това, Патрик, но може ли да започнем?

Лувиер не се обиди от онова, което повечето му сънародници биха нарекли безцеремонно отношение. Беше му известно, че американците подхождат направо към въпроса.

— Разбира се! — Той се обърна и заговори на някого, когото Ланг не виждаше. — Моля те, направи кафе, Полет. Ела, Ланг.

Ланг тръгна след него по коридора. Не беше идвал от двадесет години, но освен новият килим, евтин и еднообразен като предишния, малко неща се бяха променили.

За щастие и взаимоотношенията му с Патрик Лувиер се бяха запазили същите. Макар че правителствата им често имаха разногласия, най-шумно изразеното от които беше войната в Ирак, американецът и французинът бяха останали добри приятели. Патрик с радост беше предложил да направи каквото може за сестрата на Ланг по време на посещението й в Париж при приятелка от училище. Джанет водеше осиновения си син Джеф и Лувиер настоя да взима момчето в дома си всеки ден, за да играе с неговите деца, докато Джанет и бившата й съученичка обикалят магазините на улица Фабурж Сен Оноре. Телефонното му обаждане разтърси живота на Ланг за втори път.

Патрик го покани в същия кабинет, който американецът си спомняше, и се настани зад бюро, където нямаше нищо друго, освен тънка папка. Почти мигновено се появи жена на средна възраст и сложи чаши за кафе на бюрото. Ланг имаше чувството, че напоследък е изпил тонове кафе, но беше твърде уморен, за да възрази.

— Е, сега си адвокат, така ли? — попита Лувиер, очевидно поддържайки разговор за незначителни неща, докато останат сами. — Съдиш големите американски компании за милиони долари, а?

Ланг поклати глава.

— Занимавам се със защита на престъпници с бели якички.

Французинът сви устни.

— Чиновници? Престъпници? — Изглеждаше толкова озадачен, сякаш го бяха принудили да употреби думите „австралийско“ и „вино“ в едно изречение. — Защитаваш престъпници с бели якички?

— Да, високопоставени служители, замесени в престъпления. Няма насилие. Незаконно присвояване на парични средства, измами, такива неща.

— И престъпникът ти плаща хонорара?

— Точно така.

Жената излезе от стаята и затвори вратата. Патрик плъзна папката по лакираната повърхност на бюрото.

Ланг я погледна, но не я докосна.

— Все още ли нямаш представа кой или защо го е извършил?

Лувиер тъжно поклати глава.

— Не, ни най-малка. Открихме ясни следи от алуминий, железен окис и азотен катализатор.

— Термит? Господи, това не е някакъв откачен, който прави в мазето си бомба от изкуствени торове. Военните го използват, за да взривяват танкове и брони, неща, които изискват високотемпературен удар.

— Това обяснява защо сградата е изгоряла толкова бързо.

Патрик отбягваше въпроса, който най-много интересуваше Ланг, следователно новината щеше да е лоша. Американецът преглътна с усилие.

— Обитателите… Намерихте ли…

— Трима. Сестра ти, осиновеният й син и съученичката й Лети Баркман.

Ланг предполагаше каква ще бъде истината, но дълбоко в душата си таеше искра на надежда, че Джанет и Джеф няма да са били там. Все едно слушаше смъртна присъда в края на съдебен процес с предварително известно решение. Не можеше да повярва, че подобно нещо е възможно в един разумен свят. Той си представи сестра си. Очите й блестяха от радост към света, който отказваше да приеме сериозно. И Джеф, детето, което разведената Джанет беше намерила в една от онези измъчвани от болести и мизерия страни на юг от Мексико. Джеф със смуглата кожа, черни очи и профил, сякаш взет от скулптура на маите. Джеф с обърнатата наопаки бейзболна шапка, широки къси панталони и високи до глезените маратонки. Джеф, десетгодишният му приятел, който му беше почти като роден син.

Ланг не посегна да избърше сълзите, стичащи се по лицето му.

— Кой би искал да…

Лувиер извади носна кърпа.

— Не знаем. Баркман е била богата разведена американка, живееща в Париж, но доколкото ни е известно, не е имала връзки с политически екстремисти. Всъщност не можем да открием никого от приятелите й, който да ни каже каква е била политическата й ориентация. Сестра ти е била лекар…

— Детски ортопед. Всяка година работеше по един месец в страни от Третия свят, където пациентите й не могат да си позволят лечение. Джеф беше останал сирак след земетресение. Тя го доведе у дома.

— И Джанет е била разведена, нали?

Ланг се наведе напред, за да разбърка кафето си. Така имаше възможност да направи нещо с ръцете си, които бяха отпуснати безполезно на коленете му.

— Да. Беше омъжена за човек на име Холт. Не сме чували нищо за него, откакто се разведоха преди осем години. Тя запази фамилията му, защото на това име е издадена дипломата й.

— Мотивът очевидно не е обир, макар че къщата е напълно унищожена.

— Освен ако крадците не са искали някой да разбере какво са откраднали.

— Възможно е — съгласи се Патрик, — но мадам Баркман е имала изключително надеждна алармена система и външни решетки. Вероятно защото е живяла в Ню Йорк. Къщата приличаше на мястото, където американците държат златото си.

— Форт Нокс.

— Да, Форт Нокс. Според мен извършителите са възнамерявали да унищожат, а не да крадат.

— Какво да унищожат?

— Когато разберем какво, ще сме близо и до разкриването на престъпниците.

Двамата се вторачиха един в друг, без да са в състояние да измислят какво да кажат, а после Лувиер се наведе към Ланг.

— Знам, че това няма да те утеши, но пожарът беше силен. Починали са мигновено, когато кислородът е бил изсмукан от телата им, ако преди това не ги е убила експлозията.

Ланг разбра загатнатата му мисъл и я оцени като добронамерена лъжа.

— Случаят е в правомощията на полицията — добави Патрик. — Не знам още колко време трябва да продължа да ги убеждавам, че имаме основания да смятаме произшествието за терористичен акт.

Ланг искаше ГДСКС да разследва случая поради две причини. Първо, приятелството му с Лувиер по всяка вероятност щеше да гарантира повече от рутинните действия по разкриването на престъплението. Освен това френските сили за сигурност бяха едни от най-добрите в света. Второ, парижката полиция представляваше тресавище от вътрешни политически борби. Изпълненията на неспособния инспектор Клузо в „Розовата пантера“ на Питър Селър се основаваха на факти.

Французинът погрешно изтълкува замислянето на Ланг като колебание и продължи.

— Разбира се, всеки източник…

— Искам да отида на мястото — прекъсна го Ланг.

Лувиер вдигна ръце с дланите напред.

— Разбира се. Колата и шофьорът ми са на твое разположение колкото дълго искаш.

— Имаш ли представа какво са правили през деня преди…

Патрик докосна папката.

— Обичайна практика е да се проверяват такива неща.

Американецът взе папката, отвори я и с парещи от сълзи очи започна да чете.

3.

Париж

Същият ден

Ланг излезе от кабинета на приятеля си и отиде на площад Вогези. Присъствието му на последното място, където Джанет и Джеф са били живи, някак го приближи до тях. Той не чуваше скърцането на зъбите си и не съзнаваше, че се е намръщил. Местните жители, куриерите и любопитните пешеходци ускоряваха крачка, докато минаваха покрай него, сякаш беше потенциално опасен.

— Ще ги намеря, каквото и да ми струва това — промълви Ланг. — Проклети копелета!

Детегледачката в униформа зад него побягна, за да закара количката с бебето колкото е възможно по-далеч.

След това Ланг отиде в погребалната агенция, препоръчана от Патрик. Собственикът се държа професионално и сдържано, без да проявява раболепното сантиментално съчувствие, изразявано от шефовете на американските погребални агенции. Ланг плати за два семпли метални ковчега и уреди транспортирането на труповете до Щатите.

Той безуспешно се опита да не мисли колко малко от Джанет и Джеф ще съдържат направените по европейската мода ковчези.

Нямаше смислена причина да проследява последните часове на сестра си, освен от любопитство. Пък и полетът му беше чак вечерта и не искаше да злоупотребява с гостоприемството на приятеля си. Бележките от кредитните карти, които Патрик беше изискал по електронната поща, описваха маршрута на Джанет в последния ден от живота й. Беше ходила в „Хермес“ и „Шанел“ и бе направила сравнително дребни покупки — шал и блуза. Ланг реши, че вероятно се е интересувала повече от сувенири, отколкото от модните тенденции. Той надникна във витрините и видя манекени, твърде кльощави, за да бъдат реални, и облечени в дрехи, чиято цена надвишаваше убеждението му за екстравагантността на стоките в магазините.

Последната бележка от кредитна карта го заведе на остров Сен Луи. Засенчен буквално и икономически от съседния Ил де ла Сите и извисяващата се катедрала Нотр Дам, Сен Луи представляваше странен квартал в средата на Сена. Ланг запомни осем преки с малки хотели и двадесет и седем бистра и магазинчета, пълни с чудновати неща.

Той остави пежото и шофьора на Патрик на едно от малобройните места за паркиране на тесните улици, слезе пред една сладкарница и вдъхна аромата на наскоро изпечените франзели и сладкиши. Ланг тръгна по улица Сен Луи ен Ил и стигна до кръстовище, където тротоарите бяха още по-наблизо един до друг. Той се опита да свери адреса на бележката, но номерата на сградите бяха или трудно забележими, или не съществуваха. За щастие имаше само един магазин. Антикварен.

Звънчето на вратата извести влизането му в пространство, препълнено с постижения на цивилизацията, събирани най-малко от стотина години. На шивашки маси бяха наредени газени и електрически лампи, купища прашни списания и прибори. По застланите с мъхнати черги и ориенталски килими пътеки стояха бронзови и мраморни статуи и бюстове на богини и императори. Ланг прогони образа на паяжините, които въображението му предизвика.

В помещението миришеше на прах, занемареност и мухъл. Внимавайки да не бутне грамофонните плочи от петдесетте години на двадесетия век, Ланг се огледа и потърси собственика.

— Salut!^[3] — Пред скрина се показа глава. — Какво мога да направя за вас?

Като повечето парижани продавачът притежаваше способността непогрешимо да разпознава американците.

Ланг му даде копието на бележката.

— Търся информация.

До предната част на магазина докуца същество, чиято полова принадлежност трудно можеше да се определи. Сбръчкана ръка взе бележката и я вдигна към прашна лампа. От някакъв джоб се появиха очила.

— Какво желаете да знаете?

Ланг се опита да съчини правдоподобна история и реши да каже поне половината истина.

— Джанет Холт ми беше сестра. Преди няколко дни загина в пожара в Маре, докато беше на гости тук. Опитвам се да разбера какво е купувала по време на престоя си в града.

— Много съжалявам. — Търговецът посочи към стената или по-скоро към празното пространство между два тъмни портрета на хора в облекла от деветнадесети век. — Купи картина.

— Портрет? На кого?

Това беше много странно.

Продавачът поклати белокосата си глава.

— Не, картина на пастири и поляна, вероятно религиозна сцена.

Това беше повече по вкуса на Джанет.

Ланг отвори уста да зададе следващия си въпрос, но размисли. Имаше ли значение какво се е случило с картината? Съдейки по източника й, беше съмнително дали е имала някаква художествена или парична стойност.

— Картината беше тук отскоро — продължи човекът в черно. — Всъщност веднага след сестра ви дойде мъж, който много се ядоса, че е продадена.

Годините на търсене на необикновеното и на разпознаване на аномалии алармираха интереса на Ланг.

— Спомняте ли си нещо за мъжа?

— От Близкия изток, вероятно арабин, облечен в хубави, но евтини дрехи. Говореше добър френски.

Ланг не обърна внимание на загатнатото обвинение.

— Каза ли защо иска картината?

— Не, но както виждате, продавам много красиви неща.

Ланг се замисли.

— Казахте, че картината е била тук отскоро. Помните ли откъде я взехте?

Продавачът прелисти някакви книжа.

— От Лондон, Майк Дженсън, търговец на антики. Олд Бонд стрийт, номер 12, Лондон W1Y9AF. Купуваме стока един от друг.

„Ако не се продаде на едно място, опитай на друго“ — помисли Ланг.

— Бихте ли ми дал лист и писалка?

Той записа името и адреса, макар че не можеше да обясни защо смята това за важно. Вероятно защото беше първата малко необичайна подробност за последния ден на Джанет.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

Ланг излезе и тръгна по обратния път. Някой беше искал картината, която бе купила Джанет. Възможно ли беше това да е станало причината за смъртта й? Нямаше логика. Както Патрик беше казал, къщата на площад Вогези беше като Форт Нокс. Трудно му беше да си представи, че някой е бил толкова ядосан, защото Джанет го е изпреварила и е купила желаната от него картина, та да я убие за отмъщение.

И все пак…

Бръмченето в главата му се засилваше и той се изненада, когато изведнъж осъзна, че чува звука. Ланг се обърна и видя, че един от вездесъщите в Париж мотористи увеличава скоростта и прескача бордюра на тротоара. Лицето му беше скрито под каска. Ланг предположи, че човекът е пиян или сериозно болен. С нарастващо ускорение мотоциклетът се насочи към него. Ланг отскочи в някакъв вход. Мотористът се наведе и слънчевата светлина се отрази в ръкавицата му. Ланг се хвърли встрани и усети, че нещо одраска рамото му.

Ядосан на онова, което прие като престъпно нехайство, той се изправи, готов да преследва моториста и да го събори от седалката. Задачата обаче беше безнадеждна. Мотористът зави зад ъгъла и се скри от погледа му.

— Мосю! — Продавачът изтърча от магазина. — Ранен сте!

— Не, нищо ми няма — отвърна Ланг, но сетне проследи погледа му и видя, че през разреза в ризата му се процежда кръв. Блясъкът на острие, умишленото отклоняване от улицата… Някой едва не бе прерязал гърлото му.

— И тук има престъпници като във всеки голям град — по-късно през деня отбеляза Патрик.

— Да, но той не посегна да грабне портфейла ми и да избяга — изръмжа Ланг. Рамото му се беше схванало от дебелата превръзка. — Копелето искаше да ме убие.

Лувиер бавно поклати глава.

— Защо би искал да го направи?

„Тъкмо това е въпросът“ — помисли Ланг.