Ланг знаеше, че секретарката му Сара би го предупредила, ако в работата му възникнеше спешен случай. Реши да занимава съзнанието си с нещо и да провери как вървят нещата, затова отиде в офиса си — апартамент, който се намираше на висок етаж в един от небостъргачите в центъра на Атланта.

Сара плачеше, докато му поднасяше съболезнованията си по време на погребението сутринта, и той очакваше, че отново ще се разридае. Все пак Сара добре познаваше Джанет и Джеф. За негова изненада тя го поздрави с думите:

— Кенет се обади. Джанет е оставила този номер за спешни контакти. Кучето Мърморко е било там две седмици. Искаш ли да го взема? Между другото, що за име е Мърморко? Какво стана с Шаро или Верен?

— Предполагам, че Джеф го е избрал. — Ланг нямаше представа какво ще прави с голямото грозно куче. Мърморко обаче беше приятел на Джеф и нямаше да бъде изпратен в приют. Всъщност, като се замислеше, присъствието на кучето може би щеше да му върне малка част от семейството. — Не, благодаря. Аз ще го взема, като се прибирам у дома.

Той седна зад бюрото, отрупано с папки с надпис „За изпращане по пощата“.

След като напусна предишната си работа, двамата с Доун се бяха съгласили, че правото е привлекателна втора кариера. Малката му пенсия и нейната заплата го издържаха, докато учеше. Идеята да работи за някого обаче беше непривлекателна. Ланг завърши, основа собствена адвокатска кантора и започна да телефонира на стари познати и да търси клиенти.

Мълвата се разпространи и практиката му стана печеливша. Доун напусна работа и отвори бутика, за който мечтаеше. Ланг вече не беше подвластен на непредсказуемостта на предишната си професия и се прибираше вкъщи почти всяка нощ. А когато не се връщаше, съпругата му знаеше къде е и кога да го очаква.

Имаха всичко, за каквото жадуваше средностатистическият американец — голяма къща, достатъчно пари, за да правят каквото искат, и любов един към друг, която времето изглежда разпалваше все по-силно като бензин, изливан в огън. Дори след пет години не беше нещо необичайно Доун да го посрещне на вратата по оскъдно облекло или гола, и двамата се любеха във всекидневната, прекалено нетърпеливи да стигнат до спалнята.

Получи се много неудобно, когато една вечер Ланг доведе у дома клиент, без да се обади предварително.

Единственият облак на хоризонта им беше, че Доун не можеше да забременее. След безкрайни тестове те уредиха осиновяване, но няколко месеца по-късно Доун започна да губи апетит и да слабее. Женските части, отказали да възпроизвеждат, бяха станали злокачествени.

За по-малко от година едрите й гърди заприличаха на отпуснати празни кесии. Ребрата й стърчаха и сякаш щяха да пробият бледата й кожа при следващото затруднено поемане на въздух. Тогава за пръв път Ланг осъзна, че същата вселена, която му даде любяща и отзивчива съпруга, може хладнокръвно да я гледа как линее и се превръща от кипяща от здраве жена в скелет с опадали коси, чийто дъх мирише на смърт, и единственото й удоволствие са опиатите, временно облекчаващи болката.

Докато ракът се развиваше, двамата си говореха за нейното оздравяване, какво ще направят и къде ще отидат. Всеки се надяваше, че другият вярва в това, но всъщност тайно се молеха неизбежният край да настъпи по-бързо.

Ланг страдаше от мисълта за нейната тленност и от нелогичното чувство за вина, че не може да й даде утеха. Имаше предостатъчно време да се подготви за смъртта й.

Докато си спомняше всичко това, той се запита кое е по-лошо — мъчението на сигурната смърт или внезапното отнемане на сестра му и племенника му.

Колкото до второто — поне можеше да мечтае за отмъщение, за разчистване на сметките с онези, които бяха причинили смъртта им. За Доун обаче нямаше да изпита това удоволствие.

През годините след оттеглянето му необходимостта да използва предишните си връзки постепенно намаля. Докато ровеше в чекмеджето на бюрото си, Ланг се запита колко от тях са останали. Пръстите му докоснаха фалшивото гръбче и той плъзна дървената плоскост, зад която имаше тефтерче. Извади го и го отвори. Кой работеше още? Нещо по-важно — кой му дължеше услуга?

Ланг набра номер с код 202, остави телефонът да позвъни два пъти и затвори. Номерът му щеше да се появи на нечий компютърен екран и за по-малко от секунда щеше да бъде сверен с името и местонахождението му. Ако, разбира се, номерът все още принадлежеше на човека, с когото се надяваше да се свърже.

Сара му позвъни след минута.

— Търси те някой си господин Бъркли. Каза, че отговаря на обаждането ти.

Ланг вдигна слушалката.

— Майлс? Как я караш, стари приятелю?

Отговорът се забави за част от секундата повече от обикновен разговор. Обаждането се препращаше през един от разпръснатите из земното кълбо предаватели и не можеше да бъде проследено.

— Отлично, Ланг. А ти как си, по дяволите? — Майлс Бъркли беше запазил провлачения си южняшки акцент, сякаш беше някакъв безценен трофей.

— Не много добре, Майлс. Нуждая се от помощ.

Ланг знаеше, че думите му се сравняват с предишни записи на гласа му. Или се проверяват с технологии, изобретени след напускането му.

Последва кратко мълчание.

— Ще направя всичко, Ланг…

— Преди три дни в Париж избухна пожар. Изглежда е бил използван термит.

— И аз така чух.

Майлс все още четеше местните вестници и отбелязваше, проучваше и картотекираше всичко необичайно, което би могло да бъде предвестник на интересна дейност. Очевидно продължаваше да се занимава със същата работа.

Ланг се зарадва, че поне в това отношение му е провървяло.

— Липсват ли военни запаси? Имаш ли представа откъде може да е дошъл този боклук? И кой би притежавал подобни оръжия?

— Защо се интересуваш? — поиска да знае Майлс. — Мислиш, че може да е някой твой клиент?

— Изгоря къщата на приятелката на сестра ми. Тя и племенникът ми бяха вътре.

Отново настъпи тишина, която беше твърде дълга, за да бъде приписана на предавателя.

— По дяволите! Съжалявам, Ланг. Нямах представа. Разбирам защо се интересуваш, но засега не разполагаме с нищо. Доколкото ни е известно, няма кражби от военни обекти, нито липсва инвентар. Разбира се, всеки може да си тръгне с половината руски арсенал, без руснаците да разберат. Сестра ти да не се е забъркала в нещо?

— В нищо, освен с детето си, медицинската си практика и религията си. Това едва ли може да се нарече престъпно.

— Тогава е трудно да се отгатне мотивът. Да не си решил да се върнеш? Надявам се, че не е така. Които и да са онези негодници, по всяка вероятност са професионалисти. Няма начин да ги заловиш сам, дори ако разбереш кои са.

— И през ум не ми е минавало — излъга Ланг. — Ясно ти е защо се интересувам. Ще ми се обадиш ли, ако научиш нещо?

— Знаеш, че не става, поне не официално. Приятел за приятел. Ще видя какво мога да направя.

Ланг затвори телефона и дълго гледа през прозореца.

Току-що беше започнал, а вече се намираше в задънена улица.

2.

Атланта

По-късно същия ден

„Парк Плейс“, „място за парк“, не беше особено оригинално име. Строителният предприемач на жилищната сграда с апартамента на Ланг го беше заимствал от играта „Монопол“. И издигането на небостъргача, който приличаше на купчина от кубове, вероятно не беше нова идея. Портиерът в униформа от комична опера обаче беше необичайно явление, първият в Атланта и малко неуместен за местата южно от Горен Ийст Сайд в Ню Йорк.

Когато Ланг се прибра вкъщи, портиерът Ричард се прояви по-скоро като препятствие, отколкото като услужлив помощник на живеещите в блока. Той огледа Мърморко със същото изражение, с каквото би погледнал боклук, хвърлен в мраморното фоайе на сградата. Размахващата се опашка и умоляващите кафяви очи на кучето не намалиха презрението му.

Ланг с нежелание трябваше да признае, че Мърморко нямаше вид на куче на заможни хора. Козината му беше черна и рошава, а муцуната бяла. Породата му трудно можеше да се определи. Едното му ухо беше заострено, а другото увиснало и прегънато като повехнало цвете. Дърпайки се на новата си каишка, Мърморко душеше старинния шкаф, за който Ланг отдавна подозираше, че е автентичен. Ако кучето вече не беше намокрило чемшировото дърво, Ланг трябваше да се притеснява за килимите от Абхазия.

Той реши, че петдесет долара ще превърнат презрението в благодарност, и се оказа прав.

— Беше на племенника ми — с извинителен тон обясни Ланг, докато даваше на портиера сгънатата банкнота. — Не знаех какво друго да правя с него.

Ричард прибра парите в джоба си със спокойствието на човек, свикнал с щедростта на обитателите не само на Коледа. Несъмнено беше научил за смъртта на Джанет и Джеф. Като всички служители в сградата, и той знаеше какво се случва в живота на онези, които обслужваше.

Портиерът намигна заговорнически.

— Струва ми се, че тежи по-малко от пет килограма.

Правилникът на Асоциацията на жилищните сгради забраняваше домашни любимци над пет килограма — тегло, каквото Мърморко очевидно надвишаваше пет-шест пъти.

— Подаръкът е, за да бъда сигурен, че способностите ти да преценяваш точно няма да отслабнат — отвърна Ланг и също му намигна.

— Може да разчитате на това. Да ви помогна ли с пакета?

Ричард имаше предвид опакованата картина под мишницата му.

Ланг благодари, но отказа. Бързаше да стигне до асансьора, преди да се е появил някой от съседите му с по-набито око.

Кучето провери всеки сантиметър на апартамента, увери се, че двамата с Ланг са единствените живи същества там, отпусна се в ъгъла и се вторачи в празното пространство с едно от онези животински изражения, които може да тълкуваш по всевъзможни начини. Ланг предположи, че му липсва Джеф.

Храната щеше да го развесели. Но какво да му даде? Не му беше минало през ума да се отбие в магазина за кучешка храна, макар че знаеше какво обича Мърморко. С чувство на вина Ланг извади половин килограм кренвирши от фризера и ги сложи в микровълновата фурна. Саможертвата му обаче беше възнаградена само с учтиво подушване. Кучето наистина страдаше за младия си стопанин.

— Ако не искаш да ядеш, няма проблем — каза Ланг и мигновено се почувства глупаво, че се опитва да завърже разговор с куче.

Мърморко не реагира и само насочи тъжните си кафяви очи към него. Ланг седна на дивана и се запита какво ще прави със злоядо куче и непотребна картина.

Мърморко захърка. Страхотно. А разправят, че кучето било най-добрият приятел на човека.

Ланг огледа помещенията. През вратата в коридора се влизаше направо във всекидневната. От остъклената стена срещу нея се виждаше центърът на Атланта. Вляво беше спалнята. По-голямата част от стените беше запълнена с вградени лавици, отрупани с книги на различна тематика, които изискваха много повече пространство, отколкото малкият апартамент можеше да им осигури. Ланг се беше принудил да купува само издания с меки корици, защото не можеше да изхвърли старите, а нямаше място за нови.

На малкото свободно пространство между лавиците бяха окачени пейзажи от сравнително неизвестни импресионисти, които бяха купували заедно с Доун. Любимата й картина на Херцог беше в спалнята, където наситените й зелени и жълти багри разведряваха утрините.

Ланг продаде къщата, която се бяха надявали да се напълни с деца, и запази малко неща, най-вече предметите на изкуството. Повечето нейни антики бяха твърде големи за едностайния му апартамент и пищността и претрупаността им бяха прекалено женствени за вкуса му. А и асоциациите бяха твърде болезнени. Ланг се беше заблуждавал, че болката ще намалее, като се отърве от познатите неща.

Изхвърлянето на мебелите беше в известен смисъл прозрение — да възприеме вещите като неодушевени предмети, взети под наем най-много за един човешки живот. Смъртта на Доун го накара болезнено да осъзнае безполезността на материалното имущество. Това бяха само неща, от които в края на краищата трябваше да се откажеш. Не че беше станал аскет и отбягваше земните наслади. Но ако можеше да се радва на по-хубави ресторанти, да живее там, където е избрал, и да кара колата, която иска, останалото беше излишен багаж.

Ланг бе заменил антиките със съвременни мебели от хром, кожа и стъкло и бе запазил само две неща, предшествали съпругата му — преса за ленени дрехи от златист дъб, където бе поставил телевизора и уредбата, и малко писалище от осемнадесети век. Под вълнообразното ръчно направено стъкло се намираше малката му колекция от антики и няколко редки книги.

Той забрави за хъркането на Мърморко, докато съзерцаваше кафявия пакет, подпрян на стената до вратата, и реши да разгледа съдържанието му.

Намери каквото очакваше — платно с размери метър на метър и двадесет, на което бяха изобразени трима брадати мъже в къси туники и със сандали. Те разглеждаха правоъгълна каменна структура. Двамата отстрани държаха тояги или геги, а третият в средата беше коленичил и сочеше надпис, издялан в камъка. ETINARCADIAEGOSUM. Латински. Предпазливият превод на Ланг беше „Аз съм в Аркадия“, но това не включваше „sum“. Защо имаше излишна дума? Първото, което му хрумна, беше неправилно тълкуване, но не можа да открие друг смисъл в думите.

Вдясно от мъжете стоеше богато облечена жена, опряла ръка на рамото на приведения човек. На фона зад фигурите се извисяваха планини, варовикови възвишения, а не свежата буйна зеленина, характерна за повечето религиозни картини. Релефът се събираше в една точка в празното пространство — долина сред назъбени скали в мъгливата далечина.

Имаше нещо особено в тази дупка… Ланг обърна картината. Пространството между планините придоби познати очертания. Приличаше на профила на Джордж Вашингтон върху монетата от двадесет и пет цента. Малък връх представляваше дългия му нос, а закръглен хълм — брадичката. Предположението беше малко пресилено, но контурите наподобяваха точно това.

Според Ланг картината нямаше библейски или друг смисъл. Той прекоси стаята, извади оценката от джоба на сакото си и сложи снимката на писалището. На бележката от галерия „Ансли“ пишеше: „Les Bergers d’Arcadie“, копие на оригинала от Никола Пусен (1594–1665).

Дали това означаваше, че картината е копие на творбата на Пусен, или че Пусен е нарисувал копието? Дали копието беше направено между 1594 и 1665, или художникът беше живял тогава? Оценителят от галерия „Ансли“ беше определил цена между десет и дванадесет хиляди долара за картината. Ланг предположи, че това включва рамката за двеста шестдесет и седем долара, която беше платил. Можеше само да гадае дали цената е реална, или е посочена, за да се чувства добре клиентът.

Нямаше значение. Картината трудно щеше да се вмести в апартамента му. Той отстъпи назад, за да я погледне още веднъж, преди да я премести. Къде можеше да я сложи, така че да не му пречи в малкото жилище? Никъде.

Ланг я постави на сгъваемия плот на писалището, отдръпна се назад и отново се вторачи в платното. „Bergers“ на френски означаваше пастири. Това би обяснило тоягите или гегите, но не и присъствието на жената, която беше прекалено добре облечена, за да пасе овце. Arcadie? Акадия? Името беше дадено на част от Канада от френските заселници през осемнадесети век? Да, беше почти сигурен, че е така. Англичаните ги бяха изгонили и те се бяха преселили в най-близката френска територия Луизиана, където бяха станали известни като акадийци или каджун. Лонгфелоу ги описваше в епическата си поема „Еванджелин“. Но през 1665 година британците все още не са завладели Канада. И какво общо имаха някакви си канадски пастири, по дяволите?

Завладян от любопитство, Ланг претърси лавиците и намери историческа енциклопедия. Провинция в Канада, наречена на част от Гърция. Страхотно. Сега пък пастирите се оказаха гръцки, а не канадски. Голяма помощ, няма що!

Той остави загадъчната картина на писалището, взе оценката и снимката, занесе ги в спалнята, сложи ги в чекмеджето на нощното си шкафче и си напомни да ги заключи в депозитната си кутия в банката. После съблече костюма си, нахлузи джинси и закопчавайки джинсовата си риза, тръгна обратно към всекидневната.

3.

Атланта

На другия ден

Ланг се върна от работа и видя драскотини по месинговата пластинка на ключалката на външната врата — едва забележими следи, които необученото око не би открило. Той приклекна, така че очите му да са на нивото на дръжката на вратата и установи, че белезите не са хаотични резки, оставени от нехайна чистачка, а всяка води до дупката на ключалката. Някой се беше опитал да я отключи.

Ланг се изправи. Почти беше успял да си внуши, че инцидентът на Ил Сен Луи е бил неуспешен опит за обир. Но не напълно. Някой от предишния му живот? Едва ли би чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките. Пък и Ланг беше в Америка, а не в Европа. Всъщност нямаше значение.

По-важният въпрос беше дали са успели и колко са.

Той преглътна с усилие и си даде време да потисне възмущението си, че са посегнали на личното му пространство. Нахълтването на един или повече вероятно въоръжени крадци може и да беше страхотна сцена за филм с Брус Уилис, но не беше стъпка към по-дълъг и здравословен живот.

Да се обади на ченгетата? Ланг посегна към мобилния телефон на колана си, но спря. Полицията в Атланта? Щяха да дойдат след цяла вечност и ако в апартамента му нямаше никого, той щеше да изглежда глупак в очите им.

Върна се при асансьорите. Изчака, докато хлапакът с пъпчиво лице и в нелепа униформа приключи с телефонния разговор и се обърна към него.

Ланг сви рамене и се усмихна смутено.

— Заключих се.

— Номерът ви? — Младежът вече търсеше резервен ключ под бюрото. Броят на възрастните обитатели беше голям и проблемът не беше необичаен.

Ланг изпита чувство за вина, докато се качваше с асансьора. Ако в апартамента му се бяха промъкнали крадци, имаше голяма вероятност да са въоръжени. Може би все пак трябваше да повика силите на реда. Не беше хубаво да въвлича младия човек в евентуален обир и да го излага на потенциална физическа опасност. И обратно, да се разправя сам с един или повече престъпници беше глупаво и безразсъдно. Героите умират млади.

Свикнал с особеностите на богатите, портиерът не попита как Ланг е успял да се заключи отвън. Той отвори вратата и му направи знак да влезе.

Очите на Ланг претърсиха тясното пространство.

— Благодаря — каза той и му даде сгъната банкнота.

— Благодаря, господине.

Съдейки по тона му, Ланг предположи, че му е дал по-голям бакшиш, отколкото хлапакът беше очаквал.

Не забеляза нищо необичайно, докато не се обърна към вътрешната стена. Картината беше изчезнала. Той бързо се огледа — да не я е преместил и да е забравил. Това обаче беше малко вероятно. Нямаше начин да не види голямото платно в малкия апартамент.

Той направи две крачки и спря пред плота между кухнята и всекидневната. Наслаждавайки се на хладните мексикански плочки под корема си, Мърморко вдигна глава и се прозя.

— Страхотен пазач си, няма що — измърмори Ланг и се насочи към спалнята, но отново спря.

До Мърморко имаше голямо мазно петно. Неканените гости бяха отвлекли вниманието на кучето, като му бяха дали нещо за ядене. Сякаш за да потвърди факта, Мърморко се оригна шумно.

— Извинено си, подкупно същество. Само се моли да не са сложили отрова за плъхове в месото.

Кучето невъзмутимо се протегна и отново се оригна.

На пръв поглед спалнята изглеждаше недокосната.

И в следващия миг Ланг забеляза, че една от сребърните му четки за коса не е точно на мястото, където обикновено я слагаше. Снимката на Доун гледаше стаята под малко по-различен ъгъл. Някой беше действал внимателно, но не достатъчно внимателно.

Ланг заобиколи леглото и отвори единственото чекмедже на нощното шкафче. Там държеше деветмилиметровия пистолет „Браунинг“, който бе носил години наред. С изключение на оръжието и кутията с патрони, в чекмеджето нямаше нищо друго.

Той беше сигурен, че сложи там снимката и оценката на картината. Кой би откраднал снимката?

Отговорът се криеше в спомена за димящите развалини на площад Вогези. Някой, който не искаше да остават следи от творбата.

Ланг поклати глава. Кражбата на картината и снимката…

Той бързо огледа дома си. Няколко неща бяха преместени със сантиметър-два, но нищо друго не липсваше. Вероятно в изчезването на трите предмета имаше някакъв логичен смисъл. Крадецът беше действал спокойно, без да бърза, но бе оставил сребърните прибори, чифт златни копчета за ръкавели и пистолета. Целта му очевидно е била творбата на Пусен и всички доказателства за нея.

Защо?

Ланг нямаше представа, но възнамеряваше да разбере.

Към следващата част или към съдържанието

Грег Лумис Тайната на „Пегас“ (4)

Метаданни

Данни

Тайната на „Пегас“

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета глава

1.

2.

3.

Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (4)