Грег Лумис
Тайната на „Пегас“ (17)

2.

Кардю

Снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Той влезе в някаква пещера. Не го виждам.

Другият човек свали бинокъла си.

— Да, забелязах. Предлагам да се приготвиш, защото всеки момент може да се наложи да използваш оръжието.

Стрелецът отново допря до бузата си металния приклад на пушката „Галил“ и насочи дулото към входа на пещерата.

— Няма къде да ходя. Ще чакам.

Ако на ясното синьо небе имаше облаци, те биха хвърлили сенки върху белия камък. Източник на сенките можеше да бъдат и скалите в зависимост от ъгъла, под който ги осветяваше слънцето. Или сенките можеше да са на овце, сновящи от скала на скала толкова бързо, че човек не беше сигурен дали наистина е забелязал движение.

Снайперистът обаче не мислеше така.

Оптическият мерник се премести на петнадесет метра от входа на пещерата.

3.

Кардю

Мъглата от бял прах отрази обратно светлината на фенерчето в очите на Ланг и го заслепи. Не виждаше стените, нито ниския таван, и удари главата си в камъка. Пред очите му се завъртяха разноцветни петна.

Той спря, опасявайки се от друг сблъсък. Трябваше да се досети, че проклетият таван е нисък. Хората, живели преди няколко столетия, са били високи едва метър и петдесет. В музеите не беше виждал броня, в която да може да се побере.

Прахът се уталожи и Ланг забеляза следи от каменоделско длето, каквито и Пиетро беше видял. За разширяването на пещерата бяха използвани повече усилия, отколкото Ланг можеше да си представи.

Той тръгна предпазливо, като стъпваше внимателно и леко, за да не разпръсква белия прах на пода. На отсрещната стена видя сянката на правоъгълен каменен саркофаг, тридесет на четиридесет сантиметра и висок тридесетина сантиметра. Единствено формата му го отличаваше от камъните, паднали от тавана през вековете. Вдлъбнатината в слоя прах показваше, че има капак. Огледът отблизо разкри грапавини, може би гравирани букви. Ланг избърса камъка. Повърхността беше топла, дори гореща, в сравнение с хладния въздух в мрака наоколо.

Той се опита да вдигне капака, но не успя. Прахът и мръсотията го бяха запечатали като с цимент. Ланг отново усети топлина, сякаш се излъчваше отвътре.

Той клекна, доближи лице до камъка, затвори очи, духна леко и после се втренчи в надписа.

Голяма част от издълбаните знаци се бяха напукали и изронили, докато камъкът се бе разширявал и свивал, реагирайки на промените на температурата в пещерата. Едната редица букви приличаше на надпис на иврит, който Ланг веднъж бе видял в синагога. Арамейски, древният език на юдеите. Пишеше нещо и на латински, но буквите едва се четяха.

Белите му дробове неволно се разшириха, когато от изненада глътна шепа прах и се закашля. Не си спомняше кога е седнал на земята, докато се взираше в древните букви на светлината на фенерчето. Разкриването на загадката на картината на Пусен беше едно, но намирането на този надпис беше съвсем друго. Мислите трескаво препускаха. Ланг не беше в състояние дори да гадае какви биха могли да бъдат последиците от откритието му. Сониер, Пиетро… Те трябва да бяха видели същото.

Неочаквано пещерата се изпълни със светлина, която блесна зад гърба му.

— Много умно, господин Райли! Поздравявам ви.

За миг Ланг помисли, че полицията най-после го е намерила. В следващия миг обаче се уплаши, че не е така.

Забравил за ниския таван, той понечи да се изправи.

— Не мърдайте, ако искате да живеете. И дръжте ръцете си така, че да ги виждам.

Ланг вдигна ръце в общоприетия жест, че се предава. Нямаше смисъл да предизвиква тези хора. Не че им беше нужно предизвикателство, за да убиват. Някой го сграбчи грубо и го блъсна към стената. Последва бърз, но щателен професионален обиск. Ръката пребърка джобовете му, извади съдържанието им и махна почти изсъхналата риза от лицето му.

— Не е въоръжен — каза друг глас. — Но тук има някакво писмо.

Копието, направено в пощата.

Ланг рискува и погледна през рамо, но видя само ослепителната светлина.

— Може да прочетете писмото, преди да направите нещо… прибързано — каза той.

Мъжете го хванаха за раменете, обърнаха го и го блъснаха към изхода. Ланг отново удари главата си в ниския таван, докато се препъваше към дневната светлина, която го накара да трепне след мрака в пещерата.

Когато очите му се приспособиха, той видя мъж на петдесет и няколко години, облечен по-скоро за конференция, отколкото за планина във Франция. Човекът четеше писмото и по изражението му личеше, че съвсем не се забавлява.

Написаното беше от типа „Ако с мен се случи нещо, направете това и това“ и не беше особено оригинално. Но независимо дали беше банално или не, Ланг предполагаше, че ще спаси живота му, поне за момента. В този миг беше готов да бъде спасен с какъвто и да е друг литературен похват, включително атака на кавалерията.

До човека в костюма стояха още двама мъже, по-млади и по-едри.

Имаха такъв вид, сякаш някога се бяха занимавали със спорт, където сблъсъците бяха чести — футбол, ръгби, хокей, нещо, в което причиняването на болка се насърчава. Вратовете им преливаха от колосаните яки на ризите. Телата им бяха плътно натъпкани в ушитите по поръчка костюми. И двамата бяха с италиански обувки за по хиляда долара, предназначени за управленския елит. Ако се съдеше по блясъка на лъскавата черна кожа, обувките не бяха ходили на много екскурзии като тази. Всеки държеше десетмилиметров „Хеклер и Кох“ — малки картечни пистолети, които със сгънат приклад можеше да се поберат в дипломатическо куфарче, по-тежка артилерия от оръжията на убийците в Лондон, предпочитани от тайните служби от охраната на президента на Съединените щати или „тюлените“ от морската пехота. Мъжете обаче не бяха от никоя от тези части.

Ланг не се обърна, но беше сигурен, че онзи, който го беше изхвърлил от пещерата, е същият като тях.

По-възрастният вдигна глава.

— На кого изпратихте писмото?

— На Дядо Коледа — отвърна Ланг. — Искам да изпреваря коледната навалица.

Мъжът леко кимна и третият човек изви ръката на Ланг. Болката се стрелна чак до раменете му и го накара да изохка.

— Никой не обича умниците, господин Райли — спокойно каза мъжът, сякаш поучаваше неразумно дете. — Уверявам ви, че ще получа отговор. Въпросът е колко ще издържите преди това.

Ланг престорено погледна наляво и после надясно.

— Не виждам диба, преса за палци или други уреди за мъчения, с които крал Филип и момчетата му са изтезавали вашите хора. Сигурен ли сте, че можете да задавате въпроси без необходимата екипировка?

Отново извиха ръката му и Ланг може би само си въобрази, че чу звук на скъсани сухожилия. Беше убеден, че видя по-ярки звезди, отколкото когато удари главата си.

— Отговорът? — попита мъжът с посребрелите коси.

— Какво ще стане, когато го получите? Предполагам, че няма да си тръгна оттук с вашите благодарности.

Човекът в костюма не беше първият, който го бе нарекъл умник, и Ланг искрено се надяваше да не е последният. Целта на разговора обаче не беше светски шеги и закачки. Подготовката в Агенцията го беше научила, че когато е притиснат в ъгъла, трябва да протака и да печели време с надеждата да намери изход. Но в присъствието на трима въоръжени мъже щеше да му е необходимо доста време.

По-възрастният, очевидно лидер, му се усмихна студено.

— Много сте проницателен, господин Райли.

Той кимна на здравеняка от лявата си страни, който бръкна в джоба си и извади тънка продълговата кутия. Вътре имаше спринцовка.

— Трябва да отворите клиника, момчета — отбеляза Ланг. — Всеки път, когато ви видя, искате да ми сложите инжекция. И дори не сте ме попитали дали съм алергичен.

Среброкосият отново кимна и човекът със спринцовката се приближи до Ланг.

— Какво е това, по дяволите? — попита Ланг. — Серум на истината?

— Все още не, господин Райли. По-късно може би малко натриев пентотал. В момента ви искаме успокоен, за да се отпуснете и да се насладите на пътуването, както се изразявате вие, американците.

— Имам няколко въпроса. И двамата знаем, че няма да ме пуснете, за да напиша статия в „Нешънъл Инкуайърър“. Може поне да ми доставите удоволствието да получа някои отговори.

Мъжът въздъхна.

— И после несъмнено ще ми кажете на кого сте изпратил писмото, нали?

— За да се отървете от тях, както направихте със сестра ми и с племенника ми? Убихте и портиера на блока и търговеца на антики в Лондон. Мисля, че няма да ми повярвате дори ако ви кажа.

Надолу по хълма блесна нещо. За миг слънцето се отрази в стъкло или в метал. Ланг не беше сигурен дали наистина го видя. Мъжете с нищо не показаха, че са го забелязали. Ланг погледна в противоположната посока, за да не го издаде, ако там наистина имаше някого или нещо. Каквото и да беше обаче, едва ли щеше да бъде на негова страна.

Може би грешеше, но не си спомняше кога това му се беше случвало.

По-възрастният мъж кимна на онзи до него да почака.

— Тогава вероятно ще ми кажете как открихте пещерата и… съдържанието й. Бих искал да се погрижа никой друг да не го прави. Но първо ще отговоря на въпросите ви, господин Райли.

Среброкосият седна на плоската скала и разгъна писмото на коленете си. Ланг усети, че леко отпуснаха ръцете му. Имаше чувството, че ставата на извитата му ръка пламти.

— Тамплиери? — попита той. — Вие сте тамплиери?

Мъжът с посребрелите коси заговори така, сякаш разказваше позната история.

— Точно така, господин Райли. Щом знаете кои сме, тогава вероятно познавате и нашата история. През 1307 година кралят на Франция… — Той се намръщи, сякаш си спомняше лично предателство. — Вероломният Филип изпрати заповед на раболепните си слуги да арестуват рицарите на Храма на Соломон и да им предявят фалшиви обвинения. Шпионите ни бяха навсякъде, във всеки съд в Европа. Те ни предупредиха какво ще се случи. Колкото е възможно повече от нас, без да предизвикват подозрение, избягаха в Шотландия, където Климент, лакеят на Филип, не можеше да ги стигне. Шотландският крал, сега известен като Робърт Брус, беше отлъчен от Църквата и не беше приятел на папата.

Среброкосият говореше по-скоро с драматична интонация, отколкото с акцент, макар че според Ланг английският не беше майчиният му език.

— Колкото е възможно повече от вас? — Ланг се замисли за клетия Пиетро, обвинен несправедливо и оставен в ръцете на Инквизицията. — Изоставили сте мнозина ваши братя да бъдат изтезавани, убити и изгорени на кладата.

Мъжът кръстоса глезените си. Носеше къси чорапи, каквито европейците предпочитат.

— Бог отсъди кой да замине и кой да остане, а не ние.

Ланг се изкуши да попита дали изборът е бил съобщен на каменна плоча или с горящ храст, но се въздържа.

— Климент би останал доволен, ако беше заловил всички членове на ордена ви, нали? — отбеляза той. — В края на краищата, вие сте го изнудвали, така както правите днес с папската институция.

Среброкосият бръкна във вътрешния си джоб, извади сребърна табакера и му я показа.

— Предполага се, че е направена от няколко от прословутите тридесет сребърника, дадени на Юда. — Той извади цигара и предложи на Ланг, който поклати глава.

— Не пуша. Няма смисъл да поемам рискове за здравето си.

Дори да бе разбрал иронията, тамплиерът не й обърна внимание.

— Изнудване е грозна дума, господин Райли. Ние предпочитаме да казваме, че пазим най-голямата тайна на папата. — Той запали цигара със златна „Ронсън“.

— И го правите още от времето на Кръстоносните походи, когато сте я открили? — попита Ланг.

По-възрастният човек издиша струя синкав дим, който ветрецът мигновено разпръсна.

— Да, отдавна служим на истинската църква.

— Страхотно й служите, няма що! — Ланг не положи усилия да прикрие презрението си. — Убийства, изнудване… Едва ли може да се каже, че това са християнски добродетели.

Среброкосият с нищо не показа, че се е обидил.

— За съжаление несъвършеният свят не позволява последователно придържане към християнските добродетели. В края на краищата нашият Орден беше основан като военна организация, обучена в нехристиянското изкуство на войната. Това беше необходимо тогава, също както сега от време на време е нужно по някое нехристиянско действие. За щастие ние се изповядваме и причестяваме, за да ни бъдат опростени такива грехове.

— Включително убиването на жени и деца?

Тамплиерът стъпка фаса.

— Нямаме време за идеологически спорове, господин Райли. Достатъчно е да кажа, че когато държахме Ерусалим, един от нас намери пергаменти, които ни доведоха тук. Свещеникът Сониер е открил същите свитъци, скрити в олтара. — Той се усмихна. — Известно ни е, че знаете за Сониер, господин Райли. Защо инак ще посещавате затънтено място като Рен льо Шато? Тайната на Кардю трябва да бъде пазена, без значение кой ще пострада.

— Дотук с библейската повеля „обичай ближния си“.

Тамплиерът стана пъргаво като младеж.

— Господин Райли, аз отговорих на въпросите ви. Да, ние сме тамплиери. А сега, ако обичате, отговорете на моите, или… — Той кимна на главореза със спринцовката.

4.

Кардю

— Най-добре стреляй, преди да забие иглата — каза придружителят на снайпериста. — Обзалагам се, че е пълна с гадости.

Стрелецът не отмести мерника.

— Няма нищо по-гадно от куршума, който Райли ще получи в главата, ако избързам и не улуча.

Другият се въздържа и не каза нищо. Знаеше, че изстрелването на куршум точно в желаната точка от разстояние, зависи от атмосферните условия, математиката, химията, физиката и биологията.

Колкото по-далечен беше изстрелът, толкова по-голямо внимание трябваше да се обърне и на най-лекия ветрец. Траекторията на куршума трябваше да бъде пресметната точно и количеството на барута трябваше да бъде изчислено в съответствие с необходимата мощност. Ако беше недостатъчно, куршумът щеше да се възпламени, преди да е стигнал до мишената, а ако беше твърде голямо, щеше да я прехвърли. И в двата случая ускорението нямаше да бъде предвидено и щеше да бъде подчинено на други променливи величини като тежестта и скоростта на гилзата.

Снайперистът трябваше да притежава нужните физически качества, за да диша в ритъм с изстрела, да вдишва, да издишва, да задържа дъха си и бавно да го изпуска, докато в белите му дробове останеше достатъчно, така че ръцете му да са неподвижни, но не толкова много, че да трепнат. При най-малката грешка куршумът щеше да се отклони от целта, макар и с няколко сантиметра.

Гравитацията също влияеше на траекторията, в зависимост от това дали куршумът трябва да бъде изстрелян нагоре или надолу по склон. Разликата изискваше прецизно настройване на телескопичния мерник.

Ако беше лесно, всеки щеше да може да го прави.

Той запази нетърпението за себе си.

5.

Кардю

10:24 ч.

Отначало Ланг помисли, че мъжът със спринцовката ще се моли на Бога. Той бавно се свлече на колене и когато след няколко секунди чу пукота на изстрел, Ланг осъзна, че се е случило нещо неочаквано. Ехото все още отекваше в планината, когато тамплиерът падна по лице на земята и черепът му се пръсна в експлозия от кръв и мозък.

С едно-единствено движение Ланг се освободи от изненадания си похитител, грабна писмото и се хвърли на земята. Ударът едва не изкара въздуха от белите му дробове. Той се затъркаля надолу, опитвайки се да не обръща внимание на нараняванията от острите камъни, и се скри зад голяма скала от погледа на останалите трима тамплиери.

Оглушителната тишина не е оксиморон. Променливият ветрец сякаш престана да свисти в пясъка върху скалите. От пътя в далечината не се чуваше бръмчене на коли. Беше толкова тихо, че дори споменът за изстрела започваше да избледнява като сън. Ланг имаше чувството, че или е оглушал, или звуците спряха да съществуват.

Тамплиерите сигурно също се криеха зад скалите. Пукотът прозвуча като плесник, известявайки, че се стреля от разстояние. Снайперистът вероятно се взираше през оптически мерник и чакаше.

Какво? Ланг беше убеден, че не беше мишената. В противен случай щеше да бъде мъртъв. Нямаше логика в това тамплиерите да го хванат да разкрива тайната им и после да го убият, преди да разберат как я е разбрал и на кого е изпратил писмото.

Тогава кой?

Отказа се да разсъждава. Нямаше значение. Ако стрелецът продължаваше да принуждава тамплиерите да се крият, докато Ланг се промъкнеше от скала на скала до колата… Защо не? Не им трябваше мъртъв на тамплиерите, защото нямаше да научат каквото искаха. Затова ако загадъчният стрелец не възнамеряваше да го убие, а на тамплиерите им беше нужен жив…

Ланг не беше готов да рискува, залагайки живота си на логиката.

И това беше хубаво.

Той се хвърли към друга скала. В същия миг картечният пистолет „Хеклер и Кох“ изстреля кратък откос и остри каменни отломки ужилиха като пчели лицето му. Ланг нямаше оръжие, нито дори джобно ножче, и беше уязвим и в опасност.

Опитваше се да определи откъде дойдоха последните изстрели, когато чу нещо друго, освен заглъхващото им ехо — скриптене в песъчливата почва. Някой се приближаваше към него, движейки се бавно и целенасочено със скъпи италиански обувки. Несъмнено вървеше с наведена глава, пазейки се от неизвестния човек със снайперовата пушка.

Ланг остави писмото на земята и го затисна с голям камък. Ако го заловяха, местоположението му можеше да се превърне в разменна монета. Той се придвижи покрай скалата и взе бял камък, който се побираше идеално в дланта му. Камъкът не беше достоен съперник на автоматичното оръжие, но беше по-добре от нищо.

Може би.

6.

Кардю

10:42:30 ч.

— Сега пък какво? — попита спътникът на стрелеца. — Накара всички да се хвърлят на земята.

Снайперистът все още съсредоточено гледаше през оптическия мерник.

— Ще чакаме.

— Да чакаме? Колко?

— Колкото е необходимо.

7.

Кардю

10:43 ч.

За разлика от звука на обувките, които се приближаваха към него, гумените подметки на Ланг заглушаваха движенията му. Въпреки това той не можеше да стои вечно зад скалата. Ако онези хора имаха поне скромни познания по тактика, единият щеше да заобиколи скалата, а друг да чака Ланг да влезе в обсега на мерника му. Неизвестната величина беше снайперистът. Тамплиерите трябваше да предприемат нещо под прикритието на картечните пистолети и Ланг трябваше да предположи, че стрелецът не иска да убие него.

Стъпките спряха от другата страна на скалата и после бавно продължиха наляво. Ланг направи няколко крачки надясно, като стискаше камъка в ръката си. Още две стъпки, и щеше да види мястото, където беше оставил тамплиерите. Той си представи единия дебеловрат главорез, който чака, насочил късото дуло на „Хеклер и Кох“ към гърба му.

Единственото, което не очакваха, беше Ланг да атакува. Той пъхна камъка в колана си и потърси къде да се хване. Пръстите му намериха малка пукнатина и Ланг се издърпа нагоре.

Върхът на скалата беше висок шест-седем метра и широк три, заострен в отсрещния край и твърде дълбоко вдлъбнат, за да легне по корем, но му осигуряваше прикритие. Ланг можеше само да се надява, че тамплиерите ще го търсят по земята и че не е мишена на снайпериста. Идеята беше рискована, но му даваше възможност за избор.

Отдолу се чу шум. Ланг се извъртя и погледна натам. Не беше забелязал, че единият тамплиер има плешиво петно на главата си. Той се промъкваше покрай скалата, допрял до рамото си приклада на оръжието.

Ланг извади камъка от колана си и приклекна, доколкото беше възможно. Трябваше да скочи върху мъжа, ако искаше да го изненада.

Нещо го накара да погледне през рамо. Картечният пистолет се намираше на тридесетина метра от него. Оръжието не беше особено точно от това разстояние, но с пълнител с тридесет патрона нямаше начин да не улучи.

Нямаше време да се увери дали ще връхлети върху тамплиера долу. Можеше само да скочи и да се надява.

Той погледна за последен път и главата и раменете му се показаха над скалата, зад която се криеше. Дори от тридесет метра видя, че тамплиерът се усмихва, убеден, че ще го застреля.

Но беше застанал встрани от скалата, за да има по-добра видимост. Това беше фатална грешка.

Главата му се пръсна в розова мъгла.

Ланг скочи точно когато по хълмовете отекна вторият изстрел на снайперовата пушка.

Звукът накара мъжа долу да вдигне глава. Той тръгна, но не достатъчно бързо, за да избегне силата на тежестта на Ланг. Сблъсъкът изкара въздуха от белите им дробове и двамата паднаха. Тамплиерът се опита да насочи оръжието си. Ланг го хвана за рамото и го обърна на една страна, така че дулото да сочи към земята, а после вдигна камъка, готов да разбие черепа му.

— Достатъчно, господин Райли.

Думите бяха придружени от допир на студена стомана до тила му. Гласът беше на мъжа с прошарената коса. Единият тамплиер се бе пожертвал за стръв, докато по-възрастният се беше промъкнал зад гърба на Ланг под прикритието на скалата между тях и снайпериста.

Бяха го надхитрили.

— Пуснете камъка и вдигнете ръце на главата си. Бавно. А сега не мърдайте.

Ланг се подчини на заповедите.

Човекът, върху когото беше скочил, бавно се изправи. Ръкавите, панталоните и един от шевовете на сакото му бяха разкъсани. Очевидно никога повече нямаше да облече този костюм. Другата добра новина беше, че двама от смъртоносната групировка повече нямаше да убиват.

Опрял дулото на картечния пистолет в тила му, среброкосият каза няколко думи на език, който Ланг не разбра. Другият мъж се обърна с гръб към него.

— Сложете ръцете си на раменете, господин Райли.

Ланг се подчини и тримата бавно започнаха да слизат по планинския склон. Ланг вървеше между двамата и снайперистът, който беше убил другите двама, нямаше възможност за точен изстрел, без куршумът да прониже две тела. Хитро.

8.

Кардю

10:47 ч.

— По дяволите! — Човекът се изправи, без да сваля бинокъла. — Измъкват се.

За пръв път от няколко часа снайперистът отмести очи от оптическия мерник.

— Не всички.

Придружителят му изсумтя неудовлетворено.

— Все едно. Отвеждат Райли. Трябва да ги проследим и да се опиташ да очистиш другите двама.

— И да рискувам да го убия? Освен ако не са болни или откачени, те ще го държат между тях като шунка в сандвич.

— Убеден съм, че той щеше да хареса сравнението, но те се измъкват.

— Не. Просто няма да останат тук и когато тръгнат, ще разберем къде отиват.

9.

Кардю

11:03 ч.

Ланг и двамата тамплиери слязоха от другата страна на Кардю и се приближиха до рейндж роувър, паркиран между две скали, които бяха толкова големи, че превозното средство се видя едва когато стигнаха до него.

— На задната седалка — заповяда среброкосият.

Ланг се качваше в джипа, когато усети убождане във врата. Преди да успее да седне, вътрешността на роувъра се набразди вълнообразно, сякаш гледаше във вода. Ръцете и краката му натежаха като олово и се сковаха. Той разбра какво се е случило. Знаеше, че трябва да се бори срещу въздействието на опиата, но въпреки това усещането не беше неприятно.

И в следващия миг пред очите му се спусна мрак.