Кейт Холмс
Пясъчни замъци (9)

9.

Работата въобще не вървеше добре.

Алис се намръщи на рисунката пред себе си, откъсна листа от скицника, гневно го смачка и го захвърли настрани.

Снощи той без съмнение бе размътил мозъка й.

Беше имала намерение да работи върху Ловеца, беше убедена, че най-сетне може да го направи. Необузданата любов от изминалата нощ освободи нещо вътре в нея. Чувстваше го, че е там, точно под гърдите, бореше се да излезе.

Вероятно бе образа, от който имаше нужда, за да даде живот на своя Ловец. Не можеше да си представи какво друго би могло да бъде. Това нетърпение, почти непоносимо очакване я обземаше само когато работеше, когато видението за нейната скулптура неочаквано се освобождаваше от задържащата го преграда, каквато и да бе тя, когато видението бе готово да оживее под ръцете й.

За съжаление сега грешеше. Можеше да рисува единствено направо еротични скици на мъж и жена с преплетени тела, подобно на любовниците от известната скулптура на Роден Целувката.

Това не бе типично за нея. Тя винаги правеше единични, отделни фигури, чиято сила не се дължеше на нищо и на никой друг, освен на собствената им вътрешна дълбочина. Дори когато скулптурите бяха част от серия, подобна на онази, в която вероятно ще включи Ловеца, те все пак си оставаха изолирани, всяка на своето подходящо място, всяка носеща своето самостоятелно послание.

Но днес…

Алис се намръщи още повече. Беше откъснала последната си скица, но бе натискала така силно с химикалката, че бе оставила следи на листа отдолу. Макар че нямаше мастило, което да нарушава ширналата се белота на хартията, можеше да види преплетените линии на голи ръце и крака, извивките на гърбове, отдадени на страст.

Това въобще не бяха типа неща, които Алис обикновено рисуваше.

За миг бе изкушена да запрати празния скицник към другия край на стаята. Вместо това си наложи да го занесе до работната маса. После, с много повече усърдие от обичайното при почистване, тя събра смачканите, захвърлени скици, които се въргаляха по пода, и яростно ги натъпка в кошчето за боклук.

Тъкмо щеше да се обърне, когато краят на един не толкова измачкан лист привлече вниманието й. От съсипаната скица се виждаше само мъжки крак, чиито мускули бяха стегнати и здрави. В контура на този безплътен крак имаше енергия, която я завладя, но не за Джеръд или за тяхното любене мислеше тя.

Сексът — не, правенето на любов — изискваше двама.

На пръв поглед изглеждаше очевидно, но не бе така просто при по-внимателно разглеждане.

В края на краищата правенето на любов беше нещо повече от две тела, заети със спортни упражнения. Сексът лесно би могъл да се играе соло, но правенето на любов изискваше двама, които се интересуват както от даването, така и от получаването, които трябваше да се откажат от незабавното си лично удоволствие заради другия. Тогава и само тогава тяхното съединяване превъзхождаше физическия акт, превръщаше се в нещо прекрасно и необикновено.

Вчера би се изсмяла на всеки, който би се опитал да й обясни това. Днес…

Докато се взираше в този грубо скициран крак, Алис усети как пулсът й започва да бие ускорено. Един образ се оформяше в съзнанието й, едно усещане за нейния Ловец, което й бе убягвало… до този момент.

 

 

Когато дневната светлина избледня прекалено много, за да може да работи, без да включва лампата, Алис неохотно се изправи от стола, където бе рисувала през последните няколко часа. За последен път прелисти със задоволство големия скицник — работата й наистина беше така добра, както си мислеше — и го остави настрана, после събра химикалките, моливите и въглените, разпръснати по масата и пода около нея.

След дългото прегърбване й беше приятно да се раздвижи. Протегна се, размърда схванатите си мускули и погледна през стената от прозорци към брега.

Джеръд трябва се е върнал до сега, помисли си тя. Дневният риболов винаги приключваше преди мрак, а той не бе запланувал дълго пътуване. Вероятно беше свършил с това, което трябваше да направи с лодката след риболова, и беше свободен за вечерта.

Може би точно сега идваше насам. Мисълта накара сърцето й да пропусне един удар, а после да изхвърчи, за да си вземе душ и чисти дрехи. Когато бе дълбоко погълната от работа, имаше склонността да забравя някои неща като ядене и баня. Най-малко от всичко точно сега искаше Джеръд да я види в размъкнати панталони и тениска, покрита с мастилени петна.

Един поглед в огледалото я накара да потръпне. По бузите й имаше мастило, на носа й размазан въглен, а очите й започваха да изглеждат малко кръвясали. Косата й бе цялата разрошена, тъй като стотици пъти бе прекарвала ръце през нея, объркана, че не може ясно да пресъздаде представата си на листа.

Бързо си взе душ, после прекара петнадесет минути в колебания пред гардероба, като се опитваше да реши какво да си облече. Нямаше много голям избор. Накрая се спря на сандали, дънки и широка тениска в ярко тюркоазено, цвят, който обичаше. Вместо да хване косата си с пластмасова шнола както обикновено, тя я остави разпусната по раменете.

Когато погледна в огледалото, почти не можа да се разпознае.

Не заради дрехите, осъзна Алис след миг, не и заради небрежната прическа. Имаше излъчване, което преди не съществуваше, като че ли вътре в нея една светлина блестеше за първи път.

Странна идея, но не можеше да измисли друг начин да се изрази. Усещаше обзелата я енергия.

Излъчването вероятно се дължеше на останалото удовлетворение след наистина продуктивен работен ден. Винаги се зареждаше, когато нещо, което я безпокоеше, най-накрая започваше да се избистря. Просто е така, увери тя себе си, като нарочно се отдалечи от огледалото. Не беше готова да се изправи пред намека, че промяната се дължи на нещо друго.

Имала бе няколко любовни авантюри преди, винаги краткотрайни и винаги съжаляваше след това. Ще бъде глупаво да се остави да я уловят в тази, без значение колко различна й изглеждаше точно сега.

Всеки се отдаваше на някоя пролетна лудория. Така се случва, когато си вземеш крайбрежна къща и изоставиш навиците си. Няма да продължи дълго време, би била глупачка да очаква подобно нещо.

След това строго напомняне, тя си направи чаша чай с лед и излезе на терасата да наблюдава как сенките се издължават.

Първите светлини вече се появяваха в къщите по крайбрежието, когато дочу някаква кола да изскърцва по чакълената алея. Пулсът й рязко започна да препуска. Тръгна към стълбите и си каза, че може да е Джуди или някой, който използва алеята, за да обърне, или някой, объркал къщата, или…

Беше Джеръд. Той излезе бързо от джипа, нехайно хлопна вратата след себе си, стигна до средата на стълбите и чак тогава осъзна, че тя е там и го чака. Когато я видя, спря внезапно.

Дъхът на Алис секна при вида му.

Той се усмихна и сърцето й също щеше да спре.

— Надявах се, че ще си си у дома. — Той изкачи останалите стълби по две наведнъж. Преди тя да успее да се съвземе, беше вече горе и я бе взел в прегръдките си, устните му горещо и жадно търсеха нейните.

До този миг Алис не бе осъзнала, че се бе надявала той да направи точно това. Лесно, сякаш винаги го бе правила, тя обви ръце около врата му и се разтопи до него.

Беше толкова хубаво, колкото си го спомняше. По-хубаво.

Господ знае къде щяха да свършат, ако една кола не се задави наблизо, като ги стресна и им напомни къде се намират. Джеръд се отдръпна и изрече с благоговейна въздишка:

— По дяволите, мисля си за това цял ден. За това и за други неща — добави с дяволита, многозначителна усмивка.

— Аз също. — Алис знаеше, че е истина. До сега просто не го бе осъзнала.

— След тази целувка ми е неприятно да споменавам за такива земни неща като храна — добави той. — За съжаление умирам от глад и не се представям добре на празен стомах. Ти вечеряла ли си?

— Не. Нито пък съм обядвала. До този миг не бе осъзнала колко е гладна, както за храна, така и за него.

— Китайска? Мексиканска? Пържола с картофи? Морска? Итал…

Алис се засмя.

— Ти избери.

Той избра мексиканската.

— Тако Том? — произнесе тя половин час по-късно, докато оглеждаше подозрително очуканата фасада на малкото ресторантче. То бе закътано далеч от обичайния поток на централната магистрала, която минаваше по дължина на целия остров.

— По-впечатляващо е, отколкото изглежда — увери я Джеръд. — Само почакай да опиташ тяхната чимичанга. Пилешката енчилада^[1] е най-хубавото нещо на Земята, а и чилито също!

Докато няколко минути по-късно се настаняваха в едно сепаре, той продължаваше да говори възторжено за различни избрани ястия, които очевидно беше запомнил наизуст.

Сервитьорката, която постави менюта пред тях, беше червенокоса и с лунички.

— Здрасти, Джер — поздрави тя, като извади бележник за поръчки от задния джоб на дънките си. Огледа Алис с неподправено любопитство.

— Здравей, Шери. Как е баща ти?

— Има много работа. Също като мен — добави момичето, като определено имаше предвид вече препълнените маси и сепарета.

— Добре. Маргарита^[2]? — попита той, като погледна към Алис.

Тя кимна.

— Големи? — уточни Шери.

— Да. И със сол на ръба на чашите.

— Добре — кимна Шери. Хвърли един последен, бърз поглед, после натъпка бележника обратно в джоба, без да е записала и дума. — Веднага се връщам.

— Старо гадже? — попита Алис, като се опита да звучи небрежно.

Ако беше по-глупава, би казала, че неочакваното напрежение в раменете идваше от добрата стара ревност. Но това, разбира се, беше абсурдно.

— На моя по-голям брат Роб. Още в гимназията. — Джеръд се усмихна. — Тя и нейният съпруг имат компютърен бизнес тук, на Крайбрежието. Шери помага тук, когато не им стигат хората. Нейният баща е Том от Тако Том.

— Трябваше да се досетя.

Джеръд се засмя:

— Том е чудесен готвач. Преди няколко години загуби десния си крак в един инцидент при риболов, но не можеше да търпи да е пенсионер и купи това място.

— А твоят брат? С какво се занимава?

— Роб? Той е ветеринар, но не тук, на острова, а на континента. Двамата с жена си очакват първото си дете след няколко месеца.

— Сигурно е хубаво да си имаш брат.

Алис не успя съвсем да скрие копнежа в гласа си. Тя винаги бе искала да има брат или сестра, но майка й рано даде да се разбере, че дори и едно дете е повече от желанието й.

— Да. Един брат. Но трима братя и три сестри може да е доста много. И аз точно в средата. — Гордостта в гласа му беше несъмнена. Независимо от думите, Джеръд очевидно обичаше семейството си.

Алис не беше сигурна дали ревнува или просто бе обзета от явно благоговение.

Докато се справяха с коктейлите си, енчиладата и чимичангата, дори по-хубави от обещаното, Джеръд я забавляваше с разкази за живота в голямо семейство. Алис очарована слушаше и не можеше да не забележи при разговора как сенките, които винаги бяха в очите му, бавно избледняват и накрая изчезнаха.

С кафето, обаче, разговорът се промени в неприятна посока.

— А ти? — попита Джеръд и изсипа пакетче захар в гъстото, с каймак кафе, което Шери бе поставила пред него.

— Аз? — Въпросът я стресна толкова много, че кафето й почти преля над ръба на тежката чаша.

— Да, ти. — От едната страна устните му леко се извиха в усмивка. — Какво ще кажеш за себе си? Аз монополизирах целия разговор по време на вечерята. Сега е твой ред.

Вероятно бяха плод на въображението й, но Алис можеше да се закълне, че сенките отново се появиха в очите му, само че този път малко по-различни, като че ли отразяваха други мисли, не предишните.

Тя се насили да присвие небрежно рамене.

— Няма много за разказване. Бях единствено дете. Баща ми, т.е. родителите ми, се разведоха, когато бях малка. — Тя почти щеше да признае, че баща им бе зарязал нея и майка й, нещо, което никога не разкриваше доброволно на никого. — И майка ми смяташе, че няма да може да се справи с второ дете.

Майка й не беше искала да я има и нея, но тази тайна тя никога нямаше да сподели, никога.

— Братовчеди? Лели и чичовци? Доведени братя и сестри?

— Не. Никой. Майка ми беше единствено дете. Аз също съм единствено дете. Съвсем просто.

Думите й излязоха малко по-остри, отколкото възнамеряваше да бъдат. Беше сигурна, че в очите му потрепна състрадание и това я раздразни.

— Това ми даде много свобода — каза тя, малко по-въздържано този път. — В къщата ни дори имаше много място, така че отрано си имах свое студио. Не трябваше да се боря с никого за пространство, нали разбираш.

— Това е предимство — призна Джеръд, въпреки че на нея й се стори, че не го смята за голямо предимство.

— И не трябваше да чакам на опашка за банята — додаде тя и се опита да се усмихне. Една от най-смешните му истории беше за караниците между седем деца и двама възрастни кой пръв да ползва топлата вода.

— Топла вода по всяко време? — Той се престори на учуден.

Алис се засмя, този път с неподправен смях:

— Всеки път.

— Изумително.

За щастие той нямаше шанса да продължи да я разпитва. Едър човек с огромна готварска престилка неочаквано се появи до масата. Малкото останала му коса беше рижа. На млади години вероятно е била със същия ярък цвят като на дъщеря му, а на лицето си той имаше двойно повече лунички.

— Е, Джер? — каза мъжът. — Как беше храната?

Джеръд се засмя.

— Чудесна както винаги, Том. Но не ти бе необходимо аз да ти го казвам.

— Не. — Том избърса ръце във вече изцапаната престилка, после протегна ръка към Алис.

— Тако Том съм аз, нали знаеш.

— Досетих се. — Ръката й се изгуби в неговата. — Яденето беше чудесно.

— Хайде де. Много по-добро!

— Том винаги е имал проблеми със скромността си — осведоми я Джеръд.

— Така е, защото въобще нямам скромност — отвърна му Том.

— Забелязахме.

— Не му обръщай внимание — каза й Том.

— Той винаги си е бил дързък, дори като момче.

— Просто самозащита — опита се да протестира Джеръд.

Том развеселен изсумтя:

— Да, а аз съм кралят на Англия. — Рунтавата му вежда се изви нагоре. — Е, още дълго ли ще си тук, на Крайбрежието? От години не си прекарвал повече от седмица-две.

Джеръд се стегна, макар че се опита да скрие отговора.

— Говорил си с татко, нали? Той трябва да ти е казал, че съм си взел продължителна ваканция. Знаеш как е.

— Не, не зная — рязко каза Том. — Никога в живота не съм си взимал ваканция.

— А може би е трябвало — също толкова рязко отговори Джеръд.

Алис погледна към Джеръд, после към Том, не беше сигурна какво точно става. Сините очи на Джеръд бяха толкова потъмнели, че изглеждаха почти черни от гняв и някакво друго чувство, което не можеше да определи.

— Може би. — Том сякаш не беше много съгласен. — Както и да е, питам, защото преди няколко дни тук дойде някакъв мъж, щял да снима документален филм, и се чудеше дали познавам някой, който да е добър във фотографирането. Неговият човек май трябвало да си тръгне неочаквано, смърт в семейството или нещо подобно, и той бил малко натясно.

— Кажи му да попита във фото Камерен. Те ще знаят.

— Вече беше питал. Не знаели за никой свободен. Когато Шери каза, че идваш, си помислих, че ти може да познаваш някого. Може би ти самият да се заинтересуваш.

— Не правя филми. Само снимки. — Джеръд изрече всяка дума, сякаш мислеше, че те ще го захапят, ако не го направи.

— Така ли? Е, може би трябва да се научиш. Особено ако ще се мотаеш наоколо още дълго.

Погледите на двамата мъже се преплетоха. За изненада на Алис, Джеръд погледна първи настрани.

— Ще си помисля — смотолеви той неохотно.

На загрубялото лице на Том нямаше и следа от триумф. Той извади визитна картичка от джоба си и я постави до чашата за кафе на Джеръд.

— Това е човека. Написал е къде е отседнал и телефонния номер, докато е тук, на Крайбрежието. Трябва само да му се обадиш. Никога не боли да поговориш с някого, нали?

Джеръд не се пресегна да вземе визитката.

— Предполагам, че не. Благодаря. — Нямаше никакъв ентусиазъм в гласа му.

— Няма защо. — Том погледна към кухнята, където Шери настойчиво му махаше. — Е, трябва да се връщам в кухнята или Шери ще ме изпече в собствената ми фурна. Приятно ми беше да се запознаем, госпожице — добави той и кимна на Алис.

Тя му кимна в отговор. При тези обстоятелства мълчанието й се струваше добра идея.

— Помисли си за филма — изръмжа Том. Това беше заповед, а не предложение.

— Да — кимна Джеръд. — Разбира се.

Този път хвърли бегъл поглед на визитката.

Том дори не бе стигнал до кухнята, когато Джеръд започна да се измъква от сепарето.

— Хайде — протегна ръка, за да й помогне да излезе. — Да се измъкваме от тук. Става малко задушно.

Не бе докоснал кафето си, а и Алис едва бе изпила половината от своето, но покорно грабна чантичката си. Тя се спря на края на мястото си и каза:

— Забрави визитката.

Джеръд се поколеба за миг. После с тихо изръмжаване, което идваше дълбоко от гърлото му, я грабна и я натъпка в джоба си.