Кейт Холмс
Пясъчни замъци (11)

11.

Виното беше прекрасно — леко, полусухо и богато на стотици неуловими аромати. То се плъзгаше по езика както месец май по ливадите, като оставяше вълшебства при своето пробуждане.

— Светът не може да е толкова лош, щом съществува подобно нещо — въздъхна Джеръд.

Той се облегна назад с въздишка на удоволствие, опъна дългите си крака на шезлонга, отпусна се и сякаш се сля с нощта. Гласът му идваше от тъмнината, за да я обгърне — тих, топъл и интимен.

— Красива нощ — обади се Алис, като наклони глава назад, за да погледне разпилените по небето над нея звезди.

— Когато бях дете, имаше много повече звезди — каза Джеръд и думите му бяха мистериозен отзвук на нейните мисли.

— Поне съседите ти са достатъчно далеч.

— Ммм. За това трябва да благодаря на дядо ми. Откакто той умря, получавам вече няколко зашеметяващи предложения за имота, защото предприемачите лесно биха могли да натъпчат четири или пет къщи тук. Дори парите от продажбата на земята между къщата и брега биха били достатъчно без проблем да ме хранят следващите няколко години.

— Но няма да я продадеш — изрече тихо тя.

— Не, няма. Иска ми се да мисля, че някой ден моят внук ще седи тук, ще гледа звездите и ще се радва, че все още има малко пространство да диша.

Думите му я пронизаха, като я заинтригуваха с обещанието и я изплашиха с намека си.

— Странно… — Този път в гласа на Джеръд прозвуча едва доловима нотка на изненада. — Никога не съм си го мислил точно по този начин.

— Но така го усещаш.

— Да. — Тя успя да забележи само движението на главата му, когато той кимна. — Така го усещам.

Вместо отговор Алис си пийна от виното и се опита да си представи какво би било да остарее сред голямо семейство — деца, внуци, може би дори правнуци.

Невъзможна мечта. Тя не знаеше въобще нищо за семейства като това на Джеръд и никога няма да узнае.

Никога преди не се бе замисляла сериозно за това, но внезапно я жилна чувството на загуба, сякаш нещо ценно й бе отнето.

Алис пресуши последната глътка вино и подаде чашата си на Джеръд.

— Още. Моля — изрече тихо тя, след като размисли.

Бавно, вкусвайки с наслада всяка глътка, те пиеха виното, без да говорят. Нямаше никакво напрежение в мълчанието им. Сякаш се познаваха така добре, че нямаше нужда от думи помежду им, като че ли всичко необходимо вече беше казано… и разбрано.

Не знаеше кога Джеръд е станал от шезлонга си и приседнал на ръба на нейния. Не възрази, когато той взе чашата от ръката й и я постави на масата, нито пък когато се наведе и я целуна.

Устните му бяха топли. Ухаеше на вино, лято и обещания и Алис с желание се отвори за него, с удоволствие го призова.

Когато Джеръд внимателно смъкна от раменете й пуловера, даден й на заем от него, тя изви тялото си, за да му помогне. Бавно откопча блузата и сутиена, после свали ципа на дънките й и бавно ги смъкна. Бикините й се събуха заедно с панталоните и тя остана гола под звездите.

Нощният въздух хладнееше до кожата й, но тя почти не забелязваше. Вътрешният огън, разгарян все повече от всяко негово докосване, целувка, беше напълно достатъчна защита срещу студа.

Той някак си смъкна облегалката на шезлонга. Захвърли своите дрехи и се наведе към нея, усещаше тялото му разгорещено и силно до гърдите си, къдравите му косъмчета докосваха зърната й, като я измъчваха по един прелестен начин.

— А съседите? — измърмори тя, не че наистина я беше грижа какво ще си помислят те. Прекалено бе погълната от усещанията си, за да се безпокои, но все пак се почувства задължена да попита.

— Прекалено далече са, за да видят нещо — увери я той. — Много, много далече — промърмори по-тихо и я целуна отново.

Нежността изчезна, не съжаляваха за нея, телата им се извиваха върху шезлонга, като всеки се опитваше жадно да погълне другия.

Точно когато тя се протягаше към него и се опитваше да го накара да навлезе в нея, той замръзна.

— Чакай — прошепна Джеръд в ухото й.

Пренебрегвайки собствената си очевидно мощна ерекция, той се протегна да вземе една от полупълните чаши с вино.

— Какво…

— Шшт.

Не беше лесно, когато цялото й тяло я болеше от нуждата да го почувства вътре в себе си, когато усещаше притискането му към бедрото си, той бе толкова голям и твърд, колкото тя бе влажна и нетърпелива.

Джеръд се подпря на лакът и изля виното върху гърдите й. Дъхът й спря, когато тя усети все още студената течност върху кожата си.

— Май ти спомена, че не искаш да хабиш виното.

— Не искам — каза той и наведе глава да обхване с устни зърното.

То вече бе щръкнало от хладния въздух и собствената й възбуда, но когато усети неочакваната грапава топлина на езика му до кожата си, тя извика.

— Тихо, момиче — промърмори той. — Искаш ли съседите да ни чуят?

Алис чу смеха, който клокочеше в гърлото му, беше станал дрезгав от глад. Глад за нея.

Тази мисъл се загуби сред потопа от усещания, когато той започна да ближе виното по гърдата й, после Джеръд бавно наръси още върху гърдите и другото й зърно и отново старателно ги облиза.

Необуздано, Алис прокара пръсти през косата му, задържаше го до себе си, караше го да продължава. Пръстите й се заплетоха в гъстите, буйни кичури, които блестяха в тъмносребристо на лунната светлина.

Устните и езикът му бяха вълшебни, ближеха, смучеха. Веднъж той я захапа лекичко. Огън премина през корема й, разпространи се по-дълбоко. Където я захапваше, после я облизваше, пръскаше я с още вино и я облизваше отново. Тя отново извика, защото не можеше да се сдържа. Пръстите й здраво сграбчиха косата му, държаха го като затворник, настояваха да продължава.

Точно когато си помисли, че не може да издържи и миг повече на тази прелестна агония, той се размърда, търсеше устните й, дори в момента, в който навлизаше в нея, като разби и последната слаба частица власт над самоконтрола й. Около нея избухна светлина и я погълна. Тя се изви към него, тръпнеща, ликуваща, пръстите й се забиваха надълбоко в твърдите мускули на гърба му.

— Това е то — подтикваше я Джеръд. — Освободи го. Освободи го!

С един последен, необуздан вик, тя направи точно както й каза той.

Джеръд се отдръпна съвсем мъничко, така че да може да гледа лицето й в момента на оргазъм. Това беше подарък за нея и за него. Като наложи на своето тяло да чака, той я наблюдаваше как тя се отпусна назад на възглавницата, дишането й постепенно се забави и по очите й, които бяха станали черни и отразяваха луната, пролича, че тя започва да се опомня.

 

 

— Джеръд? Джеръд! Събуди се!

Заповедта сякаш идваше от много далеч.

Джеръд промърмори нещо, без да си дава труда да си отворя очите. Той се обърна, дръпна една възглавница върху главата си и се опита да изолира досадния звук.

Миг по-късно нещо твърдо се забоде в хълбока му.

— Не заспивай.

Той измърмори нещо на чаршафа и почти успя отново да задреме, когато внезапно му отнеха възглавницата. Той се обърна, премигна сънено, а възглавницата бе запратена право в лицето му.

Джеръд възрази с вик и се протегна за възглавницата, но не успя да я хване.

— Какво става, по дяволите?

— Девет и половина е. Всеки порядъчен възрастен отдавна трябва да е буден и да е станал.

Той се отпусна обратно на леглото, докато спомените бавно се завръщаха. Алис се изправи над него, стиснала възглавницата в ръце и готова за следващия удар. Беше почти напълно облечена.

Би трябвало да бъде чисто гола до него в леглото. Вместо да го събужда с оскърбления и брутални физически атаки, би трябвало да го събужда нежно с целувки по цялото тяло. По всеки инч от него.

При тази мисъл част от тялото му се раздвижи, малко по-нетърпелива за събуждане от самия него. Той пренебрегна видимата издутина, която започваше да се показва под чаршафите и я погледна гневно.

— Има по-добри начини да се събуди един мъж, знаеш ли?

Тя се засмя.

— Така ли? Кажи един.

— Можеш да ме целунеш.

— Опитах. Ти ми смачка носа.

Той се намръщи:

— Не съм.

— Да, направи го.

— Ами, тогава можеше да ме докоснеш нежно. Да потриеш ръце…

— И това опитах. Шест инча от теб се събудиха, но това бе всичко.

— Осем. През лошите ми дни, когато навън е наистина студено и аз съм разсеян. През хубавите ми дни…

— Ха!

Тя хвърли възглавницата в лицето му. Той не се мръдна достатъчно бързо да я избегне.

— Освен това — каза тя, почти непоносимо жизнерадостна — аз съм гладна.

Неохотно, Джеръд седна. Прокара ръка през косата си, после надолу по лицето, като потърка наболата брада по бузите си.

— Има Корн догс…

— Нито в тоя, нито в другия живот — изсумтя Алис и седна на ръба на леглото, засмя се. — Наистина не обичаш да ставаш рано сутрин, а, господин Прескът?

— Не. — Очите му се присвиха в многозначителна усмивка. — Но ти трябва да признаеш, че съм изключително добър, когато става дума за нощните спортове.

Червенината, която обля шията и бузите й, компенсира повече от достатъчно раздразнението му.

Все още омотан в чаршафите, той провеси крака от леглото, а тя скочи на крака като птица, подплашена от пръта, на който си спеше. Алис погледна към кръста му и омотания около него чаршаф, после също толкова бързо погледна настрани, а руменината й стана още по-ярка.

Той се засмя, доволен от себе си, но реши да не задълбочава повече въпроса. Изминалата нощ беше зашеметяваща, но вече не бе на шестнадесет и дори и той имаше своите граници.

Зави чаршафа около себе си, изправи се и попита:

— На кафе ли ми мирише?

— Ами тъй като имаш само кафе…

— Забравяш за Корн догс. И за замразените яденета.

— … сварих малко. Няма мляко — добави тя, като пренебрегна думите му — и съвсем малко захар, така че е по-добре да бъде чисто.

— Ще бъде такова, каквото успея да си хвана — изръмжа той и хвана Алис.

Тя се измъкна и се засмя:

— Брадата ти е бодлива.

— Мога да оправя това.

— И съм гладна. Ако не побързаш и не се облечеш, ще открадна джипа ти и сама ще отида да си взема закуска.

Той се приготви да поспори по въпроса, но стомахът му изневери, като избра точно този момент, за да закъркори недоволно. Победен, Джеръд грабна чисти дрехи от очукания шкаф и отиде в банята.

Когато се появи четвърт час по-късно, добре измит, избръснат и облечен, Алис не беше в кухнята. Той си наля чаша кафе и отиде да я потърси на терасата. Не беше и там.

Звукът от скърцането на една дъска от пода го върна обратно към спалнята на къщата, която още доста отдавна бе превърнал в кабинет и място за работа.

Видя я да стои пред дванадесет черно-бели снимки в рамки, наредени на стената над дълга работна маса.

При влизането му Алис се обърна. И най-малката следа от закачка беше изчезнала от лицето й, но все пак очите й блестяха, бяха въодушевени.

— Това са твои неща — каза тя, като посочи към снимките.

— Да. — Той приближи и застана до нея. Тя се обърна отново, за да разгледа фотографиите, а той не им хвърли дори и един поглед. Знаеше какво представляват. По-скоро искаше да разгледа нея. — С тази серия спечелих моята първа голяма награда на изложба с жури, когато бях на седемнадесет.

— Вярвам. Много са добри.

С върха на пръста си тя внимателно проследи дългите следобедни сенки на туфа трева на дюните. Той видя отражението на пръста й в защитното стъкло, което се преплиташе с нежните очертания на светлина и сянка в картината отдолу.

Алис се премести към снимката до нея, снимка на счупена мида, полузаровена в пясъка там, където не можеха да я достигнат прииждащите вълни.

— Всички са от острова, нали?

— Да.

Тя изправи рамене и се обърна към него, озадачено присвила вежди:

— Очевидно имаш истински усет за тези неща. Защо си започнал да се занимаваш с фоторепортажи вместо с фотографиране на природата?

Той присви рамене. И той си бе задавал този въпрос стотици пъти през годините. Все още не бе намерил добър отговор. Дори не беше сигурен дали някога ще успее.

— Ами… просто не съм.

Тя кимна разбиращо.

— Понякога си мисля, че работата избира нас, а не ние нея.

— Възможно е. — Джеръд и преди беше чувал тази теория. Не го привличаше. Той бе възпитан да вярва, че всеки има силата да избира собствената си работа в живота. Думите, че работата го избира, му се струваха уловка.

Дори и да усети недоверието в гласа му, Алис не направи коментар. Вместо това тя бавно се обърна на пета и огледа тясната стаичка.

Нямаше много за гледане. Той плащаше за съхранението на важните си негативи на специално място в Ню Йорк, където влажността и температурата внимателно се контролираха, за да се защити чувствителния филм. Останалите негативи и повечето от снимките бяха в апартамента му в Манхатън или в кутии в един от гардеробите на майка му.

Повечето от нещата, които държеше там, бяха боклуци — стари снимки, изрезки, статии, бележки. На стената срещу фотографиите в рамки имаше голямо табло, за чието съществуване човек можеше да се досети по многобройните пластове листи, снимки и стари парчета от това и онова, забодени върху него.

Единственото нещо, което действително имаше стойност, беше оборудването в тъмната стаичка, която си беше направил от бившия дрешник и килер. Там можеше да копира само черно-бели филми и снимки, но всичко в тясната стаичка беше най-доброто.

В малък хладилник, много по-добър от старата бракма в кухнята, държеше на хладно филмите си, а малък климатик и уред за овлажняване поддържаха много по-равномерна температура и влажност, отколкото в останалата част от къщата. Той съхраняваше само малки количества хартия за снимки и химикали за проявяване, като предпочиташе да си купува необходимото от местния фото магазин, така че всичко да е ново и да не е повредено от горещината и влажността, които бяха неделима част от живота на острова.

Алис хвърли само един поглед на спретнатата малка тъмна стая. Другата стая я заинтересува много повече. Тя разгледа многопластовия хаос върху таблото, после прехвърли някои захвърлени снимки, натрупани безразборно върху бюрото му.

— Поне едно общо нещо имаме — каза тя, усмивка озаряваше лицето й. — И на двамата работните ни места са разхвърляни.

— Казваш го, за да си учтива.

Смехът й го заля, като изтри и последните частици от неговата обичайна утринна нацупеност.

— Няма да съм учтива още дълго, ако не хапна скоро — предупреди го тя.

— Вярвай ми, съчувствам ти. Само да си взема нещата и да заключа.

След десет минути той заключи вратата, после затрополи надолу по стълбите и мина зад къщата, където бе паркирал джипа. Алис бе кацнала на капака на колата, наклонила бе глава назад и правеше сянка с ръка на очите си, докато гледаше две чайки да се реят над нея.

Позата й бе небрежна, искрена и при вида на красотата й дъхът му спря в гърлото, а пръстите го засърбяха да грабне фотоапарата и да улови момента.

При вида на чантата с фотоапарата, преметната през рамото му, лъчезарната усмивка на Алис изчезна. Тя неочаквано стана мрачна и слезе от капака.

— Какво е това?

— Фотоапарата ми — каза той и го сложи на задната седалка. — Не помниш ли? Аз ще ти позирам на теб, а ти ще ми позираш на мен.

Алис не каза нито дума през целия път до ресторанта.