Кейт Холмс
Пясъчни замъци (12)

12

Първите му няколко ленти бяха цветни. Своеобразен експеримент, начин да достигне по-лесно до задачата си да прозре, начин да се отпусне, тъй като крайната му цел не бе това.

В действителност искаше да работи с черно и бяло, но и на това щеше да му дойде времето, по-късно.

Цветът разсейва. Привлича погледа, отвлича го от същността на снимката. Черно-бялото елиминира всичко друго, освен същината, подчертава основното, голите истини, които прекалено лесно може да се пропуснат при заслепяващия дар на цветовете.

Не че Джеръд не харесваше цветовете или че отричаше ползата от тях — всичките серии, донесли му Пулицър, бяха цветни, — но за настоящата му идея само черно-бялото щеше да свърши работа.

Е, точно сега Алис стоеше като дърво, влияеше се от присъствието му — или по-скоро от фотоапарата му — дотолкова, че не можеше да се съсредоточи върху работата си, макар и да се преструваше на безразлична. Той и не бе очаквал нещо друго. Само професионални модели или артисти, които изкарваха прехраната си пред камера, можеха наистина да се отпуснат и да забравят за нея.

Бог знае, че и той се бе чувствал като глупак първите няколко пъти, когато й позираше. Нямаше значение фактът, че бе изкарал повечето от своите лета само по плувки и евентуално някоя стара риза на баща си. Логиката нямаше никакво значение.

А сега все още бе с бански. Не си бе направил труда да обуе пак дънките, след като тя приключи с довършването на някои детайли по скиците си.

И Алис щеше да се отпусне накрая. Може би не днес, може би не утре, но рано или късно работата, личните й видения ще я увлекат дотолкова, че дори ще забрави за неговото съществуване. Тогава той ще направи най-добрите и най-истинските си снимки. Тогава ще улови истинската Алис, а не тази скована, непохватна жена, която сърдито дърпа телената арматура на своя Ловец.

Ще й бъде по-лесно. Нямаше да има нужда да позира, нямаше да има нужда да прави нищо друго, освен любимото си занимание — да вае скулптури. В това се състоеше красотата и силата на снимката. Тя улавя мига, преди той да си е отишъл завинаги, спира времето, дори когато то вдига огледало пред света. Само със снимката човек може да каже: Виждате ли? Вижте! Това е действителността!

Джеръд разбра това още в момента, когато на дванадесетгодишна възраст получи първия си фотоапарат Инстаматик. След всички тези години, след като бе научил всичко за физиката на светлината и химията на лентата, той все още си мислеше, че в целия процес има някаква магия.

Алис се размърда на стола си, раздразнена, но решена да се преструва, че не е. Изправи гръб, после се изви назад, за да облекчи схванатите си врат, рамене и гръбнак.

Той щракна веднъж, два пъти, три пъти. Автоматичният механизъм тихичко избръмчаваше, когато придвижваше следващата поза.

— Колко снимки ще направиш? — попита Алис, като едва успя да запази тона си учтив.

Той улови смръщването, надяваше се да е хванал и тънката бръчица, която винаги се образуваше между веждите й, когато бе недоволна.

— Никога не броя — отговори той и щракна още веднъж, този път тя се бе извила леко назад, за да го погледне гневно над рамо. — Ти броиш ли колко килограма глина отива за скулптурите ти?

— Разбира се, че не. Но това е различно.

— Не, не е — подпря се на коляно и снима нагоре. Особен ъгъл и вероятно не бе успял да направи нищо повече от чудесна снимка на ноздрите й. Ако резултатът бе наистина лош, щеше да го запази, за да я измъчва, когато тя заплашваше да излезе извън контрол.

— Прахосваш хубава лента, мисля аз. Всички тези опасни химикали.

— Така ли? Ами всички онези дървета, които свършват смачкани и накъсани в кошчето ти за боклук?

Тя отвори уста, за да започне спор, после рязко я затвори и виновно погледна към препълненото кошче и смачканите, захвърлени рисунки по пода около него.

Джеръд щракна бързо още веднъж.

Тази снимка може и да излезе. Той хареса извивката на шията и раменете, моментното огорчение, изписано на лицето й. Ако е снимал частица от секундата по-рано или по-късно, мигът щеше да е напълно пропуснат.

Скулпторът може да се върне назад и да преработи творението си, да го поправя отново и отново, докато получи точно желаното. Фотографът, особено фотожурналистът, разчита на случайност, инстинкт и чист късмет за повечето снимки. Той не може да контролира нито случайността, нито късмета си, но инстинкта…

Джеръд се захили със задоволство. Инстинктът различаваше добрия фотограф от останалите, а той беше дяволски добър фотограф. Един от най-добрите.

След като Алис види какво е направил, тя ще е доволна и ще му прости за нахлуването в нейния свят.

Още една бърза снимка, после механизмът за пренавиване тихичко щракна, забръмча и започна да навива лентата.

Алис погледна апарата с предубеждение, сякаш нямаше да бъде ни най-малко изненадана, ако той експлодира пред нея.

— Това означава, че свърши, нали?

— Да. Но имам още половин дузина ленти…

— Тогава това означава, че аз свърших — решително отговори тя. — А ти каза, че имаш да работиш по някакъв двигател или нещо подобно, което значи, че и ти си приключил.

Напомнянето му подейства като студен душ. Беше забравил обещанието си да помогне на Стивън да поправят разнебитените вътрешности на Беки Сю. Очакваше с нетърпение още един тур на отмора този следобед.

— Ако тази физиономия означава, че си имал планове за лудории този следобед — сопна се Алис и тъмните й очи заблестяха неумолимо, — откажи се. Имам други идеи.

— Аз също. Имах, искам да кажа. Имах… — Той се опита да изглежда тъжен, но тя не искаше и да чуе.

— Все още имаш. — Взе фотоапарата от ръцете му и го напъха в чантата. — Отиваш да помогнеш на човека, а аз…

Алис спря на средата на изречението. Бузите й се обагриха в нежно розово, опита да се закашля, за да прикрие смущението си.

— А ти… какво? — попита Джеръд заинтригуван, като я придърпа в обятията си.

— Не е твоя работа. — Момичето се опита да се освободи от прегръдките му, но това само изненада и двамата.

Допирът на топлото и нежно тяло до неговото беше всичко необходимо, за да го разпали до смущаващи величини. Банският Спидо не можеше да прикрие добре очевидното.

— О-о! — възкликна тя, малко задъхана, и се облегна на него.

— И аз това точно си мислех — промърмори той, като се наведе за една дълга, страстна целувка. Тя бе толкова пламенна, толкова отзивчива. Само вкусът й бе достатъчен, за да разбунтува кръвта му.

Стивън и Беки Сю трябваше да почакат.

Пет секунди по-късно надеждите му се изпариха, когато приятелката на Алис — как ли се казваше? Джуди, това бе името — влезе бодро през предната врата без друго предупреждение, освен едно жизнерадостно: Здравей, Алис!

Алис потрепна в ръцете му, после се обърна, за да погледне неочакваната посетителка. Когато Алис се отдръпна, смутена и почервеняла, Джеръд неочаквано се изненада отново.

Не сексът щеше да му липсва този следобед, а Алис. Не му се искаше да я напуска. Нея, не леглото й. Тялото му, обаче, искаше секс и нямаше да спре само защото приятелката на Алис ги гледаше с ненаситното удоволствие на любопитко, който току-що се е натъкнал на сладко греховен скандал.

Когато Алис се опита да се отдръпне от него, той постави ръце на раменете й и я придърпа към себе си. Тя се изви, сепната от очевидното доказателство за възбудата му, но Джеръд нямаше да я пусне да се отдалечи.

Използването на човек за щит не беше много мъжествено, но тъй като проблемът беше един особено мъжки атрибут, той бе готов да захвърли честта си на вятъра.

— Джуди, нали? — избъбра той весело и над рамото на Алис лъчезарно се усмихна на неканената гостенка.

— Точно така. Кърни. Джуди Кърни. — Приближи се с протегната ръка, като че ли подобно на невинно дете не осъзнаваше затруднението му.

Той знаеше, че не е така. Очите й я издаваха, очите и слабото потрепване в ъгълчето на устните. Тя много добре разбираше точно каква бе ситуацията и дяволски добре се забавляваше.

Докато Джеръд протягаше дясната си ръка, лявата стисна по-здраво рамото на Алис. Госпожица Добри Обноски би била ужасена.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също, без съмнение. — Джуди здраво стисна ръката му и многозначително го погледна, а за останалия свят изглеждаше като че ли няма никаква представа какво преживява мъжът.

Алис стоеше между тях, скована като някоя от нейните статуи. От своята позиция, плътно зад нея, той не можеше да види лицето й, но би се обзаложил, че придобива яркочервен цвят.

— Предполагам, че работите — каза Джуди и най-сетне дръпна ръката си.

— Тъкмо свършваме — отговори Джеръд и току-що освободената му ръка се вкопчи в лакътя на Алис. Само около минута и ще може да пусне момичето. До тогава нямаше да й позволи да се отдалечи и на сантиметър.

— Джеръд има някаква работа — решително се намести Алис, като се измъкна, преди той да успее да я спре. — Тъкмо щеше да се преоблича.

— Да. — Джеръд потърси чантата с фотоапарата. Задържа я като щит пред себе си и тръгна към спалнята. — Тъкмо тръгвах.

За рекордно кратко време пресече стаята и хлътна в другата.

Джуди го наблюдаваше с извити вежди и дяволит блясък в очите. В мига, в който вратата се хлопна след него, тя започна да се кикоти.

— Ммм, ммм, ммм — нарочно облиза устни. — Ако бях на твое място, щях да се спусна веднага след него. Никога не бива да се пропилява такова съкровище.

— Не разбирам за какво говориш — сковано отговори Алис, бузите й пламтяха.

Веждите на Джуди се извиха още повече.

— Не? Ами тогава, може би аз трябва да предложа на бедния човечец да го извадя от затруднението.

— Заповядай — сряза я Алис, неочаквано разгневена. Обърна се, за да събере пръснатите по пода и дивана скици.

— Раздразнителна си, а? — изрече Джуди с фалшиво съчувствие. — Недостатъчно кафе тази сутрин? Или пък недостатъчно нещо друго?

Бузите на Алис горяха почти непоносимо. Тя хвърли скиците си на работната маса и с високо вдигната глава се запъти към кухнята.

— След като го спомена, мисля, че мога да пийна малко кафе. Ти искаш ли? — попита тя.

Джуди я последва весело.

— Да, ще пийна едно. Макар че, трябва да си призная, съм чувала и по-сърдечни покани. Ако не те познавах така добре, бих си помислила, че съм нежелана.

— Не е така — сковано отговори Алис. — Знаеш, че винаги се радвам да те видя.

— Тц, тц — засмя се приятелката й. — Никой ли не ти е казвал, че не е хубаво да се лъже?

Алис я погледна сепнато, после избухна в смях.

— Е, добре, ще си призная. Преди няколко минути с радост бих те удушила. Никой ли не те е учил да чукаш?

Джуди се настани на стола и непринудено каза:

— Учили са ме, но не можеш да откриеш интересни неща, ако си винаги учтив и предупреждаваш другите за идването си. А ти изглежда си разбрала как да обличаш своя секси модел. Или по-скоро — добави с лукаво намигване — как да го събличаш.

— Аз…

Защитата й бе прекъсната от внезапната поява на Джеръд, прилично облечен в дънки и спортна риза. Руменината се бе отдръпнала от лицето му, то бе както винаги загоряло, красиво и уверено.

— Ако знаех, че приятелките на Алис са склонни да нахълтват без предупреждение — усмихна се той на Джуди, — щях да сложа веригата на проклетата врата.

— О, не се безпокой заради мен. Аз нямам нищо против! — ентусиазирано го увери Джуди и му се усмихна в отговор.

— Джеръд тъкмо си тръгваше. — На Алис й се искаше да е невъзмутима като тях.

— Така ли? Ъ-ъ, да, тръгвах си. Имам работа, нали разбирате…

Той прекоси кухнята с очевидното намерение да целуне Алис, но тя грабна кафеничето и го задържа пред себе си като щит.

— До скоро! — Опита гласът й да звучи непринудено, макар че съвсем не се чувстваше така.

Погледът му се преплете с нейния, въпросителен, настойчив — дали разбира. Не настоя повече. Вместо това се наведе и бързо я целуна по бузата.

— До скоро — тихичко промълви той, така че само тя да го чуе.

Начинът, по който го изрече, я остави безмълвна дълго след като звукът от стъпките му бе заглъхнал по стълбите.

— Ехо? Тук ли си?

Ръката на Джуди, която махаше само на няколко инча от носа й, я накара да премигне. Алис пропъди магията и смотолеви:

— Извинявай.

— Няма нужда да се извиняваш — увери я Джуди и взе кафеничето от ръцете й. — Всяка нормална жена би реагирала по този начин. Повярвай ми.

Алис се засмя кисело, без да й е весело.

— Вярвам ти. Просто никога не си бях и помисляла, че може да се случи на мен.

Джуди си наливаше чаша кафе, но изведнъж замръзна. Много предпазливо остави кафеничето, а после и чашата.

— Не си влюбена в него, нали? — попита тя, изведнъж бе станала сериозна.

Алис зяпна изумена.

— Влюбена? Не, разбира се, че не!

Влюбена? Със сигурност не е! Абсурдна идея. Нали?

Лицето на Джуди се проясни.

— Добре. Страстта е едно, но любовта…

— Любовта какво? — подсказа Алис, когато приятелката й не завърши мисълта си.

— Любовта е… опасна — довърши тя, убедена от богатия си опит.

— Не мислех, че ще чуя ти да ми казваш подобно нещо! — Алис се загледа озадачена в приятелката си.

— Не мислех, че ще се изложиш на риска да попаднеш в този капан.

Алис вдигна глава.

— Ами, благодаря ти много!

— Не исках да кажа това. Просто…

— Просто?

Джуди направи гримаса.

— Ще бъдеш внимателна, нали? Това е летен флирт, забавлявай се, но не го приемай на сериозно.

Настъпи продължителна тишина, нещо почти осезаемо, което висеше във въздуха между тях, подобно на тежък облак, вледеняващ въздуха, който Алис дишаше.

— Просто наистина не искам да те видя да страдаш — промълви Джуди най-накрая.

— Няма да страдам — студено я увери Алис.

Едва успя да произнесе тези думи и осъзна, че те бяха явна лъжа.

Ще страда, със сигурност. Независимо от волята си, тя се влюбваше в Джеръд Прескът.