Кейт Холмс
Пясъчни замъци (3)

3.

Объркана, Алис откъсна листа за рисуване от скицника, яростно го смачка, после го захвърли на пода при другите.

Два дни, а той все още не се бе появил. Два дни, през които тя бе измъчвана от спомена за неговото тяло и неговите движения, докосването на ръцете и тялото, и устните му до нейните.

За първи път през живота работата не й осигуряваше спасение. Прекара цялото си работно време като рисуваше него.

Опитваше се да го нарисува, поправи се тя безмълвно, като погледна с отвращение купчината смачкани на топка хартии. Можеше да го види в ума си толкова ясно, но пръстите й отказваха да преведат образа в скица, която би могла да използва.

Споменът за усещането как я държи в прегръдките си и безмилостно, истински я целува, въобще не помагаше.

Две скулптури. Само това й беше необходимо, за да довърши договора си с Маркус Браунинг. Първите три бяха оживели под пръстите й като че ли по някакво чудо, но последните две се противопоставяха на всяко нейно усилие да ги улови, чрез глината или на хартия.

Само да може да убеди онзи рибар да й позира…

Чу как някой се качва по дългите стъпала на външните стълби. Джуди беше казала, че ще намине по някое време този следобед.

— Влизай — извика Алис, като захвърли скицника и се изправи. Запъти се към кухнята. — Ще сложа кафето.

Зад себе си чу летящата врата да се отваря, а след това тихи стъпки в антрето.

Джеръд рязко си пое дъх, като я видя. Ето защо бе дошъл. Умът не му правеше номера — тя бе така прекрасна, каквато я помнеше.

Стоеше в кухнята с гръб към него. Вместо спиращ сърцето бански костюм беше облечена в обикновена памучна дреха. Роклята имаше колан на кръста и стигаше малко над пода, като разкриваше стройните крака и хубави глезени.

Въпреки роклята, всяка великолепна, женствена извивка на нейното тяло бе изкусително очевидна. Косата й се спускаше надолу по гърба като гъста завеса в блестящо черно, което караше пръстите му да потрепват от неочакваното желание да я погали. Искаше му се тя да се обърне, така че да може да види лицето й.

Единственото нещо, което не си спомняше, бе колко е грациозна, колко чувствени могат да изглеждат и най-дребните жестове, а това му се струваше странно. Там, на терасата на магазина за стръв и рибарски принадлежности, той сметна, че е непохватна. Може би й беше повлиял грубият мъжки критичен поглед.

— Радвам се, че си тук — каза тя, като се пресегна за нещо в шкафа. — Надявам се това да не означава, че писането ти върви толкова зле, колкото и моето рисуване.

Не беше объркал гласа й. С по-нисък регистър от на повечето жени, със слабо дрезгаво пристъргване, което би накарало и кръвта на слепец да закипи.

— Не. Особено след като не съм писател — каза той. — Извинявай, че не дойдох по-рано.

При думите му тя ахна от удивление, обърна се към него и изпусна дървената захарница, която държеше. Купата подскочи веднъж, после се изтърколи под масата, като остави захарна следа след себе си.

— Ти! — За миг се вторачи в него с широко отворени очи, след това бързо се наведе да вдигне захарницата.

Не се бе объркал все пак, помисли си Джеръд. Наистина бе непохватна. Или може би се дължеше само на въздействието, което имаше над нея.

— Не исках да те уплаша.

Не откъсваше очи от него докато се изправяше с купата в ръце. Опитваше се да сложи капака наопаки.

— Не ме изплаши. Просто не очаквах, искам да кажа, не знаех, аз… аз си помислих, че си приятелката ми и… — Тя спря, пое си дълбоко дъх, после го изпусна. — Искаш ли кафе?

Алис протегна празната вече захарница към него. Той се пресегна, но преди да успее да я вземе от нея, тя се дръпна.

— Искаше да оставиш това на масата ли? — Той посочи към купата в ръцете й.

Момичето погледна надолу, изненадано. Възкликна и шумно тръсна захарницата, с обърнат капак, на масата, след това се завъртя и хвърли разсеян поглед към кафе машината и чашите, които бе наредила на шкафа.

— С удоволствие ще пия кафе. — Джеръд едва се сдържаше да не се разсмее.

— Добре. — Алис взе двете чаши от шкафа, остави ги долу отново, после ги прибута на една страна. — Какво да правя със захарта?

Джеръд отиде до масата и взе купата.

— Ето захарницата. Трябва обаче да се напълни отново.

Смаяното й намръщване издълба една изключително съблазнителна бръчица на челото.

Той подтисна внезапния изкусителен порив да я изглади с върха на пръста си.

— О-о! — Бръчицата стана по-дълбока. — Искате ли захар?

Алис се пресегна за купата и съжали за това свое движение в мига, в който пръстите й докоснаха неговите.

Джеръд, изглежда, се стегна. Преглътна, после бавно отдръпна ръката си от нейната.

— Черно е добре. Без захар. Аз… аз ще разгледам студиото ти, докато ти свършиш с кафето. — Обърна се и напусна кухнята.

Алис се облегна разтреперана на шкафа. Стисна здраво очи, като се опита да изтрие образа на мъжа, който стои усмихнат пред нея. Не стана. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но откри, че останалият след него аромат от острия му афтършейв е дори още по-обезоръжаващ.

Кафе, каза си тя строго. Трябва да налея две чаши кафе. Две обикновени чаши кафе. Това е всичко.

Тя с усилие отвори очи, пое си дъх и се пресегна към каната на кафеварката.

Джеръд се спря в средата на обляното в светлина студио. Тя изпуска захарницата и се смущава, а сега пък аз не мога да си поема дъх.

Затвори очи и се опита да се концентрира върху регулирането на дишането си. Трябваше да изчакам Франк да се обади. Вероятно щеше да ме предупреди, че тази жена е магьосница.

Започна да прокарва ръка през устата си и рязко замръзна, тъй като си спомни допира на нейната ръка до неговата, както и една целувка…

Вместо това бързо прокара пръсти през косата си. Опита се да си спомни последния път, в който някоя жена го е разтърсвала толкова дълбоко, толкова лесно. Нищо не му хрумна.

Объркан, огледа стаята. В единия ъгъл стоеше маса за хранене, затрупана от неподредена купчина скици. По пода под масата бяха разпилени сбити топки смачкана хартия.

Той погледна скиците най-отгоре, без да ги вижда в действителност, после премести няколко в безполезен опит да ги подреди по-добре. След малко се отказа от това усилие и отиде до работна маса, на която имаше няколко фигури, покрити с изцапани с глина платна и отгоре с найлонови торби. Изхабени инструменти за скулптура, също оцапотени с глина, покриваха работното пространство.

Джеръд се заинтересува и се опита да повдигне едното платно, но откри, че то е завързано долу по някакъв особен начин. Той взе един от инструментите, особено оформена дървена пръчка с нещо като шпатула в единия край. Бавно прокара палец по засъхналата глина, напластена по нея. Върху една издатина смътно се виждаше отпечатък от пръста й.

За първи път откакто бе видял раняването на Джим, Джеръд откри, че му се иска да бе донесъл фотоапарата си. С подходящ филм нямаше да има нужда дори и от светкавица — огромните, многокрили прозорци на трите страни на стаята пропускаха всичката светлина, която би му била необходима. Би могъл да направи серия снимки, първо на тази маса и на купчината скици, после на Алис как работи.

Без да затваря очи, можеше да си представи как би изглеждала с тази лъскава, черна коса, падаща напред, когато се навежда над работата си. Можеше да си представи как светлината милва извивката на бузата й, очертанията на рамото и ръката.

Тази мисъл го заинтригува.

Джеръд внимателно върна инструмента на мястото му, после вдигна глава, за да проучи стаята.

Диванче и стол стояха в единия ъгъл, а върху грубия дървен под около тях имаше още смачкани топки хартия. Прозорците предлагаха панорамен изглед към брега, който се простираше и в двете посоки. Освен това те окъпваха стаята в светлина, което трябва да е била една от първите причини Алис да избере тази къща. Навън широка тераса опасваше сградата, която, както толкова много от къщите на Крайбрежието, беше построена над нивото на земята, за да не е на пътя на вълните при буря.

Както и да е, вниманието му беше привлечено от три глинени скулптури, всяка малко по-висока от три фута, наредени в група, върху високи пиедестали, близо до прозореца.

Джеръд се отдалечи от работната маса и отиде до скулптурите. Очите му се разшириха от удивление. След миг той колебливо се пресегна, за да докосне първата от трите.

— Това е моят Рибар, моето неостаряващо море.

Гласът й накара Джеръд сепнат да се обърне. Беше толкова погълнат от разглеждането на статуята, че не беше чул приближаването й.

— Неостаряващо море?

— Духът му. Разкъсвано от бури и древно, но все пак непобедимо — каза Алис, загледана в статуята.

Без да обръща много внимание на действията си, тя остави двете чаши кафе, които държеше, на близкия перваз и се приближи до него. Освободени от товара, ръцете й започнаха да навиват и развиват краищата на платненото коланче, което носеше.

Джеръд се обърна отново към фигурата, очарован от жизнеността и силата, които тя бе успяла да придаде на една обикновена буца глина. Статуята беше на стар, но все още силен мъж с лице, очукано от години на борба със стихиите. Главата му беше високо вдигната, косата и брадата му бяха развети назад, сякаш посрещаше бурята. Носеше грубите, здрави дрехи на работен рибар и тежки гумени ботуши. Фигурата излъчваше мощ и неугасима воля.

— Тази е Детето — добави Алис и кимна към втората статуя.

— Протяга се да хване топката, която тъкмо докосва върха на пръстите — промърмори Джеръд, докато с удоволствие разглеждаше втората статуя. — Пресяга се да докосне живота; смее се, защото още не се е научило да плаче. С нетърпение очаква утрешния ден, но все пак живее пълноценно в днешния.

Алис гледаше как Джеръд разглежда статуята. Ръцете й спряха неспокойната си игра с колана.

— Ти разбираш.

Той прокара върха на пръста си нагоре по ръката на статуята.

— Направила си я толкова… жива. Толкова истинска. Това не е просто статуя на дете, което играе, това е… — Джеръд търсеше необходимите думи, думите, обясняващи емоциите, които нейното изкуство разбуждаше в него. — Като че ли си вложила душа в това парче глина.

С ъгълчето на окото си видя как Алис колебливо се приближава. В присъствието на своите създания момичето отново бе отхвърлило своята непохватност. Дори да го беше чула, не го показа. Тя леко се пресегна да докосне третата статуя.

— А това е Майката, щедрата земя, нашият грижовен, човешки център.

Очите й блестяха като топъл кехлибар докато разглеждаше фигурата на жена на средна възраст, която държеше снопче житни класове. Жената бе изхабена от труд и раждане на деца, но все още бе силна, все още можеше да предложи любовта и силата си на другите.

Пръстът на Алис бавно премина по ръката на статуята и по житния сноп, който държеше. Джеръд се почувства сякаш докосва него.

— Това са модели за фигури в естествена големина, които ще бъдат излети от бронз.

— От бронз? В естествена големина? — Джеръд усети как изведнъж се зачерви от смущение при това детско изумление в гласа.

Алис кимна.

— Имам поръчка от много богат бизнесмен за серия от пет бронзови статуи за имението му в щата Мейн. Те представляват земята, морето и човечеството. От известно време имах желание да направя подобно нещо и неговото място се оказа съвършено.

Разговорът за творбите й беше отмил и последните частици напрежение у нея. Изглежда сега тя блестеше от огъня, който бе оформил суровата глина в такава съвършена красота.

— Рибаря ще бъде поставен на скалист нос, който посреща бурите на Северния Атлантик. — Усмихна се и изражението й се смекчи, като че ли виждаше нещо далеч зад пределите на стаята около тях. — Избрах чудесно място в градината за Детето, а майката ще бъде поставена в средата на стара ябълкова градина.

Докато споменаваше последните две, Алис за миг докосваше главата на всяка фигура, като че ли ги благославяше.

Джеръд наблюдаваше жената пред себе си със същото благоговение, с което бе наблюдавал творенията й от глина. Тя наистина бе говорила сериозно, когато го помоли да й позира. Мисълта бе обезоръжаваща.

За да отвлече вниманието си от това, той посочи покритите с найлон статуи на работната маса.

— Какво е това? Други скулптури от твоята серия?

Тя ги погледна, после отхвърли предположението с леко повдигане на раменете.

— Не, това са само експерименти, неща, върху които работя понякога, само за себе си.

— Упражняваш се?

— Не. Те са просто… за мен. Никога ли не правиш нещо, което да си е само за теб и за никой друг?

Въпросът го разтърси. Имаше време, когато правеше снимки само заради радостта от фотографирането, но това не бе ставало от много, много време. Във всеки случай не и откакто започна да работи за вестника.

Не беше осъзнал, че това му липсва… не и до сега.

— Говореше сериозно, а? — попита той и се надяваше да не прозвучи така, както изведнъж се почувства, като притеснен ученик. — За позирането, искам да кажа.

Алис подскочи. Погледът й внезапно попадна на лицето на Джеръд. Той стоеше по-близо, отколкото си мислеше. Доста по-близо. Бързо се отдръпна назад.

Кажи не!, викаше някакъв глас вътре в нея. Само мисълта за него я подлудяваше през последните два дни. Какво ще прави, когато мъжът е тук, с нея, ден след ден?

Ако искаше да се отдръпне от това, сега бе моментът.

Алис се поколеба, погледна към купчината захвърлени, смачкани скици на пода до дивана. Погледна към Джеръд и после бързо отклони погледа си, като се вторачи във фигурата на жената на средна възраст пред нея.

Без да мисли, тя се пресегна да я докосне още веднъж. Усети я хладна под пръстите си, реално доказателство за нейните мечти. Това я накара да си спомни за безплодните си опити да оформи Ловеца.

Вдигна очи да го погледне.

— Да — изрече тя. Гласът й стана по-силен. — Искам да ми позираш.

— За какво? Какво ще бъда? И защо аз?

— За моя Ловец.

Алис си помисли за сенките, които бе видяла в очите му, когато я бе разпитвал на брега, помисли си за смеха му, съмненията, увереността и силата му. Всичко това беше част от нейните търсения, част от образа, който бе създала във въображението си и все не успяваше да му даде живот в изкуството си.

Накрая Алис поде, като търсеше думи, за да обясни видението си:

— Ловеца символизира човешкия дух. Той е силен, уверен и все пак той… — Тя облиза пресъхналите си устни. — Той знае какво е да се съмняваш, да губиш. Той се е изправял пред това, което преследва и… и се е страхувал, все пак той излиза сред света и…

Гласът й затихна поради напрегнатия поглед, с който я гледаше мъжът.

Дъхът на Джеръд сякаш заседна в гърлото му. Той с усилие се освободи от нейното хипнотизиращо обаяние и закрачи напред-назад из стаята.

Как бе възможно да го е разбрала така добре? Дали тя, за краткото време, което бяха прекарали заедно, бе успяла да надникне в душата му и да види несигурността, провалите, които го тормозеха? Или просто бе зърнала неговата външна обвивка и чрез някакъв трик на артистичното си въображение бе сътворила емоции, които съвпадаха с неговите?

Каквото и да е обяснението, тя изглежда го познаваше, изглежда виждаше онова, което дори приятелите му не успяваха. Дали беше безопасно да я остави да се приближи до него? Безопасно ли бе да се разкрие пред нейните очи на художник?

За да избегне погледа й, Джеръд спря до работната маса. Разсеяно прокара ръка по една от покритите фигури, като се опита да разпознае формата под обемистия калъф.

Внезапно му се прииска да е донесъл фотоапарата си, искаше му се да е до нея, когато тя отвива статуята. Години наред бе гледал света през лещите на фотоапарата. Това бе неговия начин да се добере до същността, да се справи със сложността на живота, със загадките, които не можеше да разгадае.

Ще използва черно-бял филм, реши той, така че детайлите при ръцете й, инструментите, глината, с която работеше, да се видят ясно, без да са изкривени от цвят.

Какво имаше там? Дали беше грубата сянка на някоя идея, очертаващо се видение или мечта почти — но не съвсем — превърнала се в действителност?

Една идея започна да се оформя в главата му.

Алис го гледаше, без да проговори. За какво ли мислеше той? В него нямаше нищо арогантно, нищо агресивно, но тя се чувстваше заплашена, несигурна.

И все пак искаше да го извае. Ръцете й, по своя воля, се свиваха и отпускаха, приготвяйки се за задачата да оформят глината според нейното желание. Почти усещаше как скулптурата придобива форма. Ще добави малко глина там, за да оформи гладките, силни мускули на рамото, после ще махне малко от глината там, за да наподоби линията на тесния кръст и ханша.

В началото глината ще бъде хладна и скована, но докато тя работи, ще се стопли под пръстите й. За да оформи извивката на гърба, първо ще обработи линията с един от своите профилни ножове, после ще изглади извивката с пръст, навлажнен в купата вода, която винаги държеше до себе си при работа. Пръстът й ще се плъзне толкова нежно, толкова лесно надолу по гърба на глинената фигура.

Мисълта накара Алис да се размърда неспокойно. Сърбяха я ръцете за работа и за да подтисне това, тя започна отново да завива и отвива края на коланчето около пръста си.

— Каза, че са пет.

Думите му я накараха да подскочи.

— Какво?

— Каза, че скулптурите са пет. Направила си три и искаш да ти позирам за четвъртата. Коя е петата?

Погледът му бе прикован в нея така настойчиво, че тя настръхна. Достатъчно трудно й бе да му каже за Ловеца — беше по-добра в общуването с изкуството, отколкото с думи, — но да му разкаже за петата скулптура й изглеждаше невъзможна и смущаваща задача. Най-накрая каза:

— На… на жена. Тя е Сърцето. Способността на човека да проявява внимание, да наранява. Да обича — добави момичето, като едва успя да изрече тези думи. — Тя е моето… моето Стремление.

— Имаш ли модел за нея? — попита Джеръд.

Алис поклати глава:

— Не.

Дори и това й бе трудно да измъкне от главата си. Жената, олицетворение на Стремлението, я безпокоеше повече от Ловеца. Тя завършваше цикъла, но беше най-неуловима и Алис я виждаше най-неясно.

Понякога, в сънищата си, мислеше, че започва да се приближава до образа й, да я разбира, но после се събуждаше и видението изчезваше като дим, оставяше я само с едно кухо чувство, чувство почти на загуба. Когато за първи път предложи да направи серията, не беше планирала фигурата на Стремлението. Маркус Браунинг я бе убедил, че й трябва пета скулптура.

— Пропускаш най-важното, Алис — бе й казал Маркус. — Нищо друго няма значение без скрепяващия елемент, който държи всичко заедно.

— Какъв елемент? — озадачена бе попитала Алис.

— Любовта, скъпа моя — бе казал той и прекрасното му, изхабено лице се бе разтегнало в усмивка. — Не си включила любовта.

Алис бе добавила петата скулптура с неохота, но си казваше, че олицетворява духа на човека. Изглеждаше й по-лесно по този начин, по-малко невъзможно да разбере.

Докато работеше върху другите скулптури през последните месеци, тя откри, че често се връща назад към думите на Маркус. Не си включила любовта.

Опитала бе да подходи към нея по стотици начини, като правеше експерименти с, например, едва прохождащо дете, стара жена, импресионистична статуя с гълъб в средата и, гибелно трио на майка, баща и дете.

Нито една от идеите не ставаше и то не само защото повтаряха някоя от другите скулптури. Просто усещаше, че не стават и това означаваше, че не принадлежат към групата.

Но всичко това нямаше значение сега. Значение имаше само отговорът на Джеръд Прескът. И защо толкова много й се искаше да каже да?

— Да. — Той рязко се обърна с лице към нея. — Но при едно условие.

Туп-туп и сърцето й възвърна нормалния си ритъм.

— Плащам стандартния хонорар за модели — колебливо произнесе тя.

Устните му потрепнаха в едното ъгълче. Той поклати глава.

— Не искам пари. Искам сделка.

— Сделка?

— Искам да те снимам.

— Какво?

Джеръд пресече пространството, което ги делеше. С всяка стъпка той сякаш сгъстяваше въздуха между тях, докато стана прекалено плътен и тежък, за да може да диша. Спря само на няколко инча от нея.

— Искам да снимам тази стая, тези скулптури и теб. — Той неопределено посочи към стаята, но не свали погледа си от нея. — Особено теб.

Коремът на Алис се преобърна. Отново я заляха спомени за всички онези семейни снимки. Майка й настояваше да ги правят при всеки повод, а после превръщаше живота й в ад, като я тормозеше за сериозните й погледи или как косата й изглежда никога не се къдреше добре, или, по-късно, колко е наедряла и как трябва да е по-разумна и да не избира блуза като тази с бюст като нейния.

Снимките бяха само едно от оръжията в огромния арсенал с обвинения на майка й, още един упрек сред многото други. Майка й бе смятала Алис за виновна, че първият й съпруг, бащата на Алис, ги беше напуснал.

Когато някои от следващите съпрузи и любовници на Елизабет Винсънт проявиха не съвсем бащински интерес към оформящите се извивки на Алис, кампанията й с оплаквания и унижения се разрасна. Още по-късно, когато във Вашингтон пост и други големи списания за изкуство се появиха снимки от първата изложба на Алис, тя бе безмилостна в критиките си както на Алис, така и на роклята, с която бе облечена.

Роклята, прилепнала, без презрамки, облечена по настояване на собственика на галерията, бе доста зле сама по себе си. Алис прекара цяла вечер в безпокойства, че ще падне и се опитваше да застава така, че никой да не вижда колко ясно очертава извивките на тялото й. Това, заедно със съсипващото нервите безпокойство заради общественото възприемане на работата й и агонията от срещата с толкова много напълно непознати хора в неестествена обстановка, превърна събитието в мъчение от началото до края.

Ако това събитие не беше така широко отразено със снимки в Пост и някои значими списания за изкуство след това, тя накрая вероятно щеше да го забрави. Майка й, обаче, й помогна да преживее агонията на онази нощ отново и отново.

Елизабет Винсънт се спусна върху снимките като вълк върху сочен заек, сипейки коментари какво трябвало да си облече Алис, как трябвало да застане, как да си направи прическата, как да се гримира.

— Скъпа — бе казала тя, — изглеждаш като евтина проститутка, която току-що е яла зелени сливи и иска да повърне. Всъщност, с твоите проблеми с фигурата трябва да внимаваш повече при избора си на дрехи. Само да ме беше попитала и щях да ти спестя това неудобство.

Тъй като изборът на майка й беше широка рокля в цветове напълно неподхождащи на цвета на лицето й, Алис не се бе опитала да спори. Освен това тя не се бе появила на друго откриване на галерия и отказваше да се снима при всяко друго обществено мероприятие.

Смъртта на майка й сложи край на непрекъснатия, смачкващ егото й багаж, но до този момент Елизабет бе спечелила войната — Алис отдавна бе изгорила всяка своя снимка в къщата.

И сега този непознат, нейният Ловец, иска да я снима. Джеръд беше толкова близо, толкова висок, че тя трябваше да наклони глава назад, за да срещне погледа му.

— Но защо ще искаш да снимаш мен? — попита тя и веднага съжали, че му дава възможност да започне.

— Искам да снимам как ръцете ти ваят глината, да уловя различните етапи при създаването на творбата.

Ъгълчето на устните му се изви нагоре в онази очарователна, малка полуусмивка, която изглеждаше естествена част от него.

— За разлика от един познат скулптор, аз няма да те карам да си събличаш дрехите — додаде той.

Алис погледна ръцете си, така непохватно оплетени в колана й. Той искаше да снима нейните ръце, само нейните ръце и работа. Не искаше да снима нея.

— А ако кажа не? — попита тя, като остро усещаше погледа му върху себе си.

— Искаш да ти позирам, нали? Аз пък искам ти да ми позираш. Това се нарича услуга за услуга. Танто за танто. Око за око, зъб за зъб. Каквото повикало, такова се обадило. И така нататък.

С други думи, той нямаше да й позира за нейния Ловец, ако тя не му позволи да фотографира ръцете й и работата й.

— За… за какво ще използваш снимките? Кой ще ги гледа?

— Кой ще ги гледа? — повтори той, очевидно объркан.

— Няма да ги продаваш на списания? Да ги слагаш в изложба? Това би направил човек на изкуството, продажба, изложба, показване пред целия свят.

Тя можеше да чуе назряващата паника в гласа си, но беше безсилна да я спре. Мисълта, че той, който и да е, ще я снима, караше корема й, да се бунтува. Мисълта, че тези снимки ще могат да бъдат изложени пред целия свят да се смее и подиграва…

— Хей! Уау! — Дланите му, силни и топли, но и някак си вдъхващи увереност, обхванаха ръцете й. — Няма да ги продавам. Няма да правя нищо друго, само ще снимам.

Алис се бореше да се овладее и се опита да срещне погледа му. В ясната, синя дълбина на очите му не се виждаше нищо друго, освен истината. Или пък на нея й се искаше да му повярва?

— Просто… да снимаш? Но защо?

Веждите му се смръщиха, съвсем малко, после той присви рамене и я пусна.

— Защото съм фотограф и това правя. Точно както ти работиш върху скулптури, които не възнамеряваш да показваш на никой друг. — Той наклони глава към завитите фигури, за които бе питал по-рано. — Защото искам.

— Какво би могло да й навреди подобно нещо? Щом не е тя…

Бавно разви коланчето.

— Добре — кимна, без да погледне нагоре.

— Сигурна ли си?

Алис вдигна погледа си до нивото на гърдите му. Тънката памучна риза, опъната по мускулите и гръдния кош, не разкриваше съвсем какво имаше отдолу. Първите три копчета бяха разкопчани.

Как ще се промени положението на тези мускули и кости, ако той вдигне ръка, ако се пресегне, за да я докосне? Какво би било усещането, ако тя го докосне с пръсти?

Алис кимна бързо, после отстъпи назад.

— Сигурна съм.

След това също толкова бързо се обърна, ръцете й отново започнаха да си играят с коланчето.

При обръщането си видя купчината смачкани хартии, които бе захвърлила до дивана. Да, осъзна тя неочаквано. Сигурна е. Би направила всичко, за да открие своя Ловец. Всичко.