Кейт Холмс
Пясъчни замъци (10)

10.

Почти не си говориха в колата.

Джеръд се мръщеше, изглеждаше потънал в тъмни мисли, които нямаше намерение да сподели с нея. Алис от своя страна не можеше да измисли да каже нещо, което няма опасност да прозвучи тъпо или да предизвика още неприятности. За да не заприлича на глупачка, тя просто си мълчеше.

Чак след като тишината постепенно се превърна в почти непоносима близост, се осмели да спомене, че пътуват в погрешна посока.

Той я погледна, очите му бяха ококорени и учудени на бледата светлина, която идваше от таблото на колата. Като човек, който постепенно излиза от транс, Джеръд си пое дълбоко дъх, после го изпусна и без да бърза се облегна на седалката. Ръцете му, до сега здраво вкопчени във волана, бавно се отпуснаха.

— Извинявай.

Алис не можеше да каже дали той се извинява, че я е забравил или за очевидното отвличане.

— На определено място ли отиваш или просто си караш?

Устните му се извиха в кисела, самоосъдителна усмивка.

— Бягах, ако искаш да знаеш истината.

— От какво?

Не беше сигурна дали той ще отговори, но след миг на мълчание Джеръд смутено сви рамене.

— От себе си, предполагам. Проклет да съм, ако зная защо си признавам толкова много.

Преди Алис да успее да намери отговор за това изненадващо признание, той отби от пътя към коловоз, който водеше към плажа, и попита:

— Искаш ли да се поразходим?

— Хмм…

Усмивката му вече беше наистина развеселена.

— Няма да се търкаляме във вълните този път, обещавам.

Тя се засмя:

— Добре тогава. След като ти обещаваш.

Джеръд издърпа един пуловер от задната седалка и й го подаде.

— Облечи го. Нощният ветрец може да бъде хладен, независимо колко е горещо през деня.

Докато вървяха ръка за ръка през шубраците и тревите на дюните, които деляха пътя от брега на океана, Алис усети как въобще не се чувства неловко с него, въпреки напрежението от преди няколко минути.

При всички свои предишни връзки тя бе скована, несигурна какво да каже или как да реагира, не знаеше какво се очаква от нея. Този път беше някак си различно. По-просто, въпреки всички тревожни емоции, които се вихреха в нея, откакто той така глупаво я целуна на плажа онзи първи следобед.

Джеръд не очакваше нищо друго от нея, освен да бъде самата себе си, но тя не беше съвсем сигурна коя е тя. Не като жена, все пак.

Алис отхвърли мисълта. Точно сега искаше да бъде тук, с него. Утре ще види.

Веднага щом стъпиха на по-твърдия пясък близо до водата, Джеръд пусна ръката й и я придърпа по-близо до себе си.

— Така е по-приятно — каза той. — Не познавам друга жена, която да приляга така добре към мен, както ти.

— Искаш да кажеш, че не познаваш някоя толкова висока като мен, нали? — Тя се опита да пренебрегне слабото вълнение, породено от думите му. Усещаше на гърба си ръката му топла, силна и стабилна, щеше да е лесно да забрави, че такава прегръдка всъщност не означава нищо.

— И това — каза той, но доста разсеяно, сякаш мислите му бяха отнесени в напълно различна посока.

Вълнението й отслабна. Глупачка, сгълча се тя мълчаливо, не си въобразявай разни неща.

— Чудила ли си се някога дали не трябва да изживееш по друг начин живота си? — внезапно попита той.

Алис вдигна поглед, изненадана от неочаквания въпрос. Той обаче не гледаше към нея. Беше се вторачил в нещо отвъд хоризонта, нещо, което само той можеше да види.

— Да правя нещо друго? — уточни тя. — Имаш предвид, да съм учителка или библиотекарка? Нещо подобно?

Погледът му се люшна назад към нея, но само за миг. После я прегърна по-силно, придърпа я по-близо до себе си, толкова близо, че беше невъзможно да вижда нещо повече от профила му.

— Нещо подобно — потвърди той накрая. — Мислила ли си някога за това?

— Не — изрече убедено Алис. — Никога.

— Никога? — Това изглежда го изненада.

Тя поклати глава. Чуваше как косата й се трие в рамото му. Този интимен звук предизвика тревожна възбуда в нея, но тя твърдо я пренебрегна.

— Не. Винаги съм искала да се занимавам с изкуство. Е, поиграх си с маслените и акрилните бои известно време, като си мислех, че може би искам да съм художник. Но в мига, в който открих глината, бронза и камъка, разбрах.

— Как? — попита той. — Как разбра!

Алис отвори уста да отговори, после я затвори, изненадана от въпроса. За това не се бе замисляла никога преди.

— Не зная — призна накрая. — Просто… разбрах.

— Толкова ли е просто?

— Да.

Той изпусна една въздишка, която нежният нощен бриз веднага отнесе.

— Знаеш ли какъв късмет имаш?

— Аз? Късмет?

— Ти — твърдо изрече той. — Повечето хора не знаят какви искат да бъдат, когато пораснат, дори и след като вече са пораснали. Но ти…

Джеръд остави думите му да заглъхнат, без да си дава труда да си завърши мисълта.

— А ти? — попита тя. — Несъмнено знаеш.

— Мислех си, че зная.

— А сега?

— Сега не съм толкова сигурен.

Той спря внезапно, с което я изненада. Тя се отдръпна от него и се обърна да погледне лицето му. На слабата светлина от звездите и блещукането на златистите прозорци на къщите в далечината, тя можеше да види безпокойството, изписано на лицето му.

Погледите им се преплетоха. Внимателно, сякаш не беше сигурен дали тя е там, той докосна с ръка бузата й.

После се наведе и я целуна нежно.

Заля я топлина, мека и призрачна, подобно на виещия се дим от пламъка на свещ.

Когато той неохотно се отдръпна назад, нощният ветрец й се стори по-хладен. Алис потрепери леко и се загърна по-добре в пуловера, който Джеръд й беше дал.

— Независимо от всичко, аз се радвам, че те срещнах, Алис Винсънт — промълви той така тихо, че тя едва долови думите му.

Миг по-късно отново я придърпа към себе си. Мълчаливо те се прегърнаха и тръгнаха напред, в тъмнината.

С Алис до него и успокоителното скърцане на пясъка под краката му, мрачното настроение, което беше обхванало Джеръд след преднамерената намеса на Том, бавно се изпаряваше. След около час, докато помагаше на Алис да влезе в джипа, той беше повече от готов за малко лудории.

Алис се смееше и протестираше, но той я завлече в един кънтри бар. Оркестър на живо веселеше туристите като пускаше злостни шеги и надуваше звука толкова високо, че никой да не чува ниските тонове и фалшивите от време на време ритми. Той не познаваше никой в заведението и така му беше по-лесно да забрави, че съществуват и други хора, освен Алис.

Направиха опит — по-скоро краката им направиха — с няколко от колективните танци. Дори и той трябваше да признае, че се справиха доста зле — на Алис й беше трудно да избере ляво или дясно, а той би се заклел, че има три леви крака, но и на двамата не им пукаше.

За щастие тя се забавляваше много и не забеляза ревнивите погледи, които някои от клиентките й хвърляха от време на време.

Не можеше да вини жените. Той усети няколко пъти остро възмущение и смущаваща мъжка гордост при многобройните похотливи погледи, които мъжете клиенти отправяха към Алис.

Когато най-накрая си тръгнаха, гласът му започваше да става дрезгав от опитите си да надвика музиката. Тъй като вече не усещаше ситост от енчиладата, погълната в заведението на Том по-рано, той отби до един денонощен магазин и, сред смеха и протестите на Алис, купи кутия Корн догс^[1] за микровълновата фурна, плик с пуканки и половин килограм френски сладолед с ванилия Бен и Джери.

— Възнамеряваш да изядеш всички тези боклуци? — протестираше тя.

— Боклуци? Това е истинска американска храна. — Той добави няколко готови замразени храни, избрани напосоки от фризера, в пазарската кошница, която носеше.

— И къде възнамеряваш да сложиш всичко това?

— В твоя фризер?

— Няма начин. Моят фризер е голям колкото кутия за шоколади, малка кутия за шоколади, и вече е пълен със замразени зеленчуци и риба.

— Замразена риба? На островите? — Той потръпна.

— По-добре от замразени Корн догс.

— Ха! Като заговорихме за шоколад… — Джеръд грабна пакет Ореос. — За сладоледа — добави той, защото тя изглеждаше скептична.

— Казвам ти, че няма и един инч свободно място в моя фризер — повтори тя, когато стигнаха до колата.

— Добре, тогава първо ще ги оставим у нас. Всичко, освен Корн догс и Ореос, и сладоледа. Ще бъдат за късна нощна закуска.

Когато Джеръд спря зад очуканата от времето къща, наследена от дядо му, тя се наведе напред, за да погледне през предното стъкло. Луната вече се беше показала, слабата й светлина беше повече от достатъчна, за да разкрие порутените стълби и разхлабените капаци на прозореца на кухнята.

— Изглежда като една от оригиналните къщи преди туристите да превземат всичко тук — каза тя. В гласа й се долавяше странна нотка на копнеж, а не откритото презрение или учтивото мълчание, което обикновено получаваше от посетителите си.

— Наистина е така. — Той се пресегна, за да вземе чантата с покупките. — Но е много по-здрава, отколкото изглежда. Моят дядо е издържал два урагана в тази стара къща. Строена е много по-назад от другите къщи наоколо, така че е по-добре защитена. Освен това на мен нещата ми харесват такива, каквито са.

Поеха нагоре.

— Макар че трябва да поправя това стъпало — каза той миг по-късно, когато Алис се спъна на четвъртото стъпало от горе надолу.

— И пет или шест други — сухо уточни тя, а когато бризът улови един от капаците и той издрънча при удара си в къщата, добави: — Да не говорим за капаците на кухнята.

— Ами, да. Някой от тези дни.

Алис стоеше толкова близо, че той усещаше парфюма й, въпреки тежката миризма на сол и море, която се носеше в нощния въздух. Беше сигурен, че дори чувства топлината на тялото й, макар че това можеше да е просто покачването на собствената му температура.

Ако не държеше плик, пълен със замразена храна, Джеръд щеше да я грабне още там на стълбите и да я целува, докато и двамата така се замаят, че се изтърколят обратно долу.

Имаше намерение да остави замразените пликчета и да тръгнат, но не беше сигурен дали ще може да издържи толкова дълго време.

Абсолютно беше сигурен, че не иска да опитва.

Отключи вратата и я бутна да се отвори, светна лампата и се отдръпна, така че Алис да влезе преди него.

Тъй като старата къща два дни беше стояла затворена в лятната горещина, вътре беше горещо и задушно.

— Пфу! — Алис спря да диша.

До тук със страстното прелъстяване точно на прага.

Докато Алис отваряше прозорците, той нареди замразената храна във фризера. Стратегически трябваше да отчупи малко от леда, за да направи място за всичко, но успя да го натъпче. Млякото в хладилника се беше развалило, така че той внимателно го изля в мивката и изплакна бутилката. Просто няма да може да си топят Ореос в него.

Няколкото ябълки в кутията изглеждаха меки, така че изхвърли и тях. Но бутилката бяло вино, донесена от Франция, беше в добро състояние.

Джеръд се усмихна и я извади. На кой му трябва мляко, когато има наистина хубаво вино?

Зад себе си чуваше как Алис се движи в голямата стая отпред, която му служеше за всекидневна и трапезария. И спалня.

Тази мисъл повиши температурата му с няколко десети.

За жалост, това го наведе на друга мисъл, много по-неприятна. Джеръд бе обхванат от напрежение, опитваше се да си спомни дали си бе оправил леглото, след като за последен път спа в него, и в какво състояние бяха чаршафите.

Да, всичко беше наред. Смени чаршафите преди три дни, което означаваше, че е спал в тях само два пъти. И беше метнал раираната памучна покривка върху възглавниците, което беше най-доброто оправяне на легло, откакто напусна дома си на осемнадесетгодишна възраст.

Пък и на кого му е притрябвало да си оправя леглото, когато има намерение да се промъкне обратно в него при първи удобен случай?

Доколкото можеше да си спомни, стаята не беше прекалено мръсна или неподредена. Не беше и прекалено чиста, но Алис нямаше да забележи. Тя не се редеше на опашка, за която и да е от наградите на Домакинята Сузи.

Пък и кого го беше грижа за праха? Запали няколко свещи, изгаси лампата, напий дамата с вино…

Порови малко в чекмеджетата на кухнята и намери тирбушон. С рядко използвана кърпа избърса малко водните петънца от двете евтини чаши за вино, които извади от шкафа.

Взе виното и чашите, после не можа да си спомни дали има кибрит, за да запали свещите. Изруга под нос, остави чашите и започна да рови за кибрит. Пъхна кибрита в единия джоб, тирбушона в другия. Грабна отново чашите и закрачи към другата стая.

— Виж какво намерих! — радостно извика той, като вдигна високо бутилката.

Алис не беше там. Тя бе излязла навън на широката тераса. Той бе така погълнат от своите фантазии, че дори не беше забелязал.

Преди излизането си, обаче, тя бе оставила да свети единствено малката настолна лампа.

Нейната светлина обливаше всичко в мек златист блясък, който скриваше праха и безпорядъка — беше достатъчно, че да не се спъват в мебелите по пътя към леглото и не толкова силна, че да пречи на настроението.

Морският бриз, който навлизаше през отворените прозорци, вече започваше да охлажда къщата.

Все по-добре и по-добре.

Джеръд се спря за момент на вратата, за да остави очите си да свикнат с тъмнината, после зави и отиде към предната част.

Откри я излегната на единия от двата шезлонга, които, заедно с микровълновата печка, бяха неговото единствено допълнение към обзавеждането на къщата. През прозорците се процеждаше светлина от лампата, но беше прекалено слаба, за да докосне сенките, които царуваха навън. Той не би разбрал, че тя е там, ако Алис не се бе поизправила при появяването му.

— Сигурно е необходимо много време за приготвянето на Корн догс на микровълнова печка — избъбра тя. Смехът танцуваше в гласа й, но не бе съвсем освободен.

— Не — призна си той кисело, като се настани на другия шезлонг. — Необходимо бе много време да изстържа достатъчно лед от фризера, така че да мога да сложа нещо вътре. Вероятно щеше да е по-добре, ако ги бях натъпкал в твоята риба.

Въздъхна.

— Ако го бях направил, обаче — добави той, като остави чашите и виното, — щях да изпусна единственото съкровище на моя хладилник.

— Намерил си шоколад? — подразни го тя.

— Нещо още по-хубаво. — Той извади тирбушона от джоба си. По дяволите кибритите и свещите. — Едно наистина великолепно вино. И не ме питай какво е, защото не мога да произнеса името. Един приятел ме убеди да жертвам заплатите си от няколко седмици, за да купя четири бутилки. Изпихме три за рождения ден на баща ми миналия месец, но все още има една останала.

— Аз не съм много по пиенето на вино…

— Това ще го харесаш — увери я той.

С малко чалъм и тапата излезе. Като действаше внимателно, по усет, той наля малко в едната чаша и й го предложи.

— Ето. Опитай го. Внимателно, не изпускай чашата. Няма да искаш да го съсипваш.

Когато пое чашата, ръцете й я обхванаха малко над неговите, кожата й беше мека и топла. Той усети леко пристягане в дънките си.

Смътно, той можеше да види как тя вдига чаша до устните си, падналата коса бе засенчила лицето й.

— О-о — промълви тя с въздишка, благоговейна молитва.

— Казах ти. — Наля и на себе си, после се наведе през разделящата ги тъмнина и вдигна чашата за тост. — За… какво?

Алис вдигна чашата си, след това я дръпна в последния момент. Едва не каза за нас, но това беше прекалено опасно. Не посмя да облече в думи обърканите си мисли. Прекалено скоро беше. Прекалено скоро.

— За бъдещето — промълви тя накрая и леко докосна чашата си до неговата.

— За бъдещето — присъедини се той и отпи.

Само във въображението си тя чу една съвсем слаба нотка на разочарование в гласа му. Би била глупачка да се надява той да споделя чувствата й в този момент. Той бе по-опитен в тези забавления, отколкото тя някога ще бъде. За разлика от нея, Джеръд няма да се изкуши да обърка страстта с любов или добрата компания с нещо по-дълготрайно.

И все пак може би това не беше чак толкова лош тост.