Кейт Холмс
Пясъчни замъци (8)

8.

— Кафе?

— Мммм… — Джеръд се прозина и подаде чашата си.

Алис се засмя. При събуждането телата им все още бяха преплетени. Докато слънчевите лъчи пълзяха нагоре по прозорците, те правиха бавна, ленива, прелестна любов.

Но що се отнася до Джеръд утринното правене на любов беше едно, а последователен разговор — съвсем друго. Не беше намусен, а просто неразговорлив.

Той обу дънките си — без бельо отдолу, забеляза тя — и се запъти към кухнята да сложи кафето. Докато Алис си взе душ и се облече, Джер вече бе грабнал чашата си и бе излязъл на терасата. Тя напълни своята чаша и я изнесе заедно с каната с кафе навън.

Откри, че той стои до перилата, гол до кръста и бос, сръбваше си от кафето и гледаше чайките, които кръжаха над главата му и грачеха сред ритуалната си блъсканица за риба и нещо друго, което можеха да грабнат.

Алис остави каната на масата, обгърна чашата си с длани и се облегна на перилата, за да наблюдава утринното представление на морските птици, слънцето и ранобудните хора от крайбрежните къщи. Птиците имаха добър улов. Самотници, майки с енергични деца, стари и млади двойки, които се разхождаха ръка за ръка, бяха излезли вече навън да плуват или да търсят съкровища, може би появили се по някакво чудо през нощта.

След преместването си в старата къща преди няколко седмици, тя бързо придоби навика да се наслаждава на тази ранна утринна гледка, докато пие първото си кафе. Тази сутрин, обаче, прекалено настойчиво усещаше присъствието на мъжа до нея, за да се заинтересува от изгледа.

Не бе необходимо да поглежда към Джеръд, за да се увери, че е там. Чувстваше се сякаш електрически ток преминава през нея, пробягва по кожата и нагоре-надолу по гърба й.

Не й помагаше много и това, че той бе облечен само с дънки. Мисълта за мъжка голота зад онзи цип бе достатъчна, за да накара нервните й окончания да затрептят. Тя се чувстваше неспокойна, жива, но и малко уплашена от дълбокото чувствено отношение към него и към тяхното преживяване.

— Хубава утрин — промърмори тя, като съзнателно не отделяше поглед от океана.

— Мммм… — Той си пийна още една глътка кафе.

С ъгълчето на окото си тя изучаваше как ръката му е обвила чашата, средните два пръста минаваха през дръжката, другите два придържаха чашката в горния и долния край. Можеше да си представи как горещата керамика се докосва до кожата му, можеше да си спомни — съвсем ясно — грапавините на дланта му, силата и сръчността на тези дълги, красиво оформени пръсти.

— Излизам тук всяка сутрин, за да наблюдавам минаващите хора — каза тя.

Той не отговори, само си сръбна още една глътка кафе.

Тя се обърна с лице към него, имаше нужда да го гледа, усещаше по особен начин перилата зад гърба си.

Той се взираше в морето, погледът му беше вторачен в нещо много по-далечно от гледката пред него. Далеч от нея.

Обикновено би решила, че неговото нехайство е смущаващо, дори тревожно. Вместо това сега бе благодарна. То й даваше свободата да го изучи… и да подреди бъркотията от емоции в себе си.

Утринният ветрец повдигна гъст кичур коса от челото му, като разкри светъл белег от рана точно над слепоочието му. Белегът се скриваше в косата. Извитият, блед белег на рамото и онзи, който минаваше през корема и слизаше под кръста му, също се забелязваха съвсем ясно.

Със смелост, която би я шокирала преди двадесет и четири часа, тя протегна ръка, нежно докосна белега на рамото му и попита:

— От какво е това?

Въпросът го върна отново при нея от там, където мислите му се бяха зареяли. Той си пое дълбоко дъх, после обви ръката й със своята и леко я отдръпна настрани.

— Куршум — отговори Джеръд.

Ръката й се дръпна, но той не я пусна.

— Стреляли са по теб?

Мъжът кимна, но без да я поглежда. Смръщеният му поглед бе вторачен в хванатите им ръце, като че ли очакваше там да намери подходящ отговор. Стисна я по-здраво.

— В Африка — додаде накрая. — Аз и моят партньор отразявахме политически бунт там, документирахме убийствата и зверствата и попаднахме на пътя на лошата фракция.

— Ти си журналист?

При тези думи той вдигна поглед, очевидно сепнат от отвращението в гласа й.

— Фотожурналист.

Тя се опита да освободи ръката си. Споменът за онези стари снимки, които майка й толкова често бе използвала срещу нея, се заби като игла в плътта й.

— Да. — Джеръд разглеждаше лицето й, очевидно бе изненадан от внезапното й отдръпване. Смръщването му изведнъж премина. — Безпокоиш се, че ще използвам снимките, които ще ти направя?

— Не. Не, разбира се, че не — излъга тя.

Алис се дръпна отново, като се опитваше да се освободи. Беше я хванал нежно, но все пак здраво, така че й бе невъзможно да избяга. Той остави чашата си и хвана и другата й ръка.

— Алис — започна, неочаквано сериозен, — заклевам ти се, че никой, освен мен няма да види снимките, ако ти не пожелаеш друго.

Тя го погледна неуверено.

— Наистина ли?

Той леко се усмихна, после отново стана много сериозен.

— Наистина.

— О-о — избъбра тя и нервно се прокашля.

— Ами… добре. Чудесно.

Този път той се усмихна с разбиране, но особено тъжно:

— Не ме обвиняваш в лъжа, нали? Защото ако…

— О-о, не! — възпря го бързо Алис. — Не бих направила подобно нещо.

Този път, когато се опита да измъкне ръцете си, той я пусна. Тя си пое дъх на пресекулки, после го изпусна, губеше равновесието си, като че ли терасата под краката й започваше да се люлее.

— Ами — започна неуверено тя, като отчаяно се опитваше да промени посоката на разговора, — често ли, ъ-ъ, често ли стрелят по теб?

Той се засмя на думите й, което я накара да се изчерви.

— Не, не е често. Но дори и веднъж е прекалено много.

Въпреки смеха му, някакви сенки се спотайваха зад кристално сините очи.

— Трябва да е… интересно… — Тя погледна към белезите на рамото и корема му, после бързо отклони погледа си. Мисълта за раняването му беше прекалено ужасна, за да се спира на нея.

— Понякога — промълви той. Сенките станаха по-тъмни. Погледна към морето. — Понякога е просто ад.

Сенките в очите му неочаквано я накараха да се засрами от собствената си инстинктивна защита.

— Мога да си представя — смотолеви тя, — но все пак е важна работа.

Джеръд я погледна, погледът му стана изведнъж пронизващ, почти подигравателен.

— Имаш пред вид онази стара поговорка, че една снимка струва колкото хиляда думи?

— Не е ли така?

Той се поколеба, после бавно кимна.

— Понякога е възможно.

Алис срещна неспокойните му очи. Не знаеше какво бе предизвикало съмненията му. Не й беше необходимо. Достатъчно бе да знае, че у него е стаена болка.

А ако имаше едно нещо, което да разбира добре, то това беше то.

Без да го обмисля съзнателно, без дори за миг да се поколебае, Алис се приближи до него, достатъчно близо, че да го целуне бързо и нежно по устните.

Джеръд се стегна, само за миг, след това жадно я придърпа към себе си и я целуна по-страстно, по-настойчиво. Устните му бяха неумолими, копнеещи и тя се отвори за него, защото не можеше да си представи нещо друго.

Джеръд пръв се отдръпна. Не беше лесно. Всъщност, почти невъзможно, но или трябваше да го стори, или щеше да я люби направо тук, на терасата, пред очите на бога и всеки друг.

Обясни й това, когато тя започна да протестира.

Очите й се ококориха от изненада:

— Не би го направил!

Той не можа да се сдържи и се захили. Алис Винсънт имаше тяло на богиня на секса, но не бе толкова опитна с мъжете, колкото си бе помислил. Жадният, понякога тромав, но винаги зашеметяващ начин, по който му отговаряше през изминалата нощ, му каза всичко необходимо за предишните й мъже.

В едно нещо бе сигурен все пак — нямаше много мъже в нейното минало. В нея имаше прекалено голяма страст, прекалено много дълбока чувственост, които не би могла да подтиска толкова дълго, освен ако никой до сега не се бе опитвал да ги освободи.

Въпреки цялата си красота, талант и успех, Алис Винсънт беше изключително стеснителна, внимателна като младо момиче и в някои отношения така невинна, че го трогваше дълбоко. Неочакваната й паника, когато научи, че той е фотожурналист, говореше много.

Завещание от майка й, без съмнение, помисли си той, като си спомни думите на Франк за безкрайната върволица от любовници и мъже, които тази жена бе довеждала в живота на дъщеря си. Алис нямаше белези от рани на съвършената си бяла кожа, но ги носеше дълбоко в себе си, където раните винаги бяха най-жестоки и най-бавно заздравяваха.

Ако някой разбираше от душевни рани, то това бе той. Разликата беше, че на него не му бяха нанесени от собственото семейство.

Лекичко, като закачлив брат или стар приятел от училище, той я погъделичка под брадичката.

— Не, няма да те любя тук, на терасата, не и посред бял ден, де, но това не означава, че не съм силно изкушен да опитам.

Внезапна руменина обагри бузите й, но той усети, че е по-скоро от удоволствие, отколкото от смущение.

Джеръд преднамерено се обърна и взе чашата си.

— Хайде. Ще ти взема закуска. Правят страхотни бисквити в При Чарли, а за техния специален сос можеш да си дадеш живота. Гаранция.

Тя се засмя:

— Бях чувала, че вие мъжете сте такива, но не го вярвах съвсем. До сега поне.

— Какви?

— В един миг на ума ви е секса, а в следващия храната.

Той се засмя, после размърда вежди и направи преувеличено похотлива усмивка.

— Можем дори да ядем и да мислим за секс, а аз ще съм повече от щастлив да ти го демонстрирам по време на закуската в При Чарли.

Закуската беше чудесна. Сексът в спалнята на Алис половин час по-късно беше дори още по-хубав, толкова хубав, че едно от най-трудните неща в живота на Джеръд се оказа да накара себе си да тръгне след това. Беше обещал да изкара с лодката рибари този следобед и вече беше късно да се отказва.

Алис го разбра, но той видя разочарованието в очите й, а то вероятно отразяваше разочарованието, което знаеше, че личи в неговите. Тя не започна да протестира, само го целуна леко и му каза да тръгва и да я остави на мира, защото имаше да върши работа, а той я задържал.

Няколко часа по-късно, когато докара Беки Сю за рибарите, наели я за следобеда, Джеръд трябваше да си признае, че тя също не допринасяше много за неговата работа. Въпреки че му липсваше вродения инстинкт за морето и лодките, който бе присъщ за баща му и братята, той бе прекарал прекалено много години тук, за да не му е ясно какво да прави.

Днес, обаче, му беше трудно да се съсредоточи.

Можеше да мисли единствено за Алис и нощта, която прекараха заедно. За щастие никой от клиентите, които плащаха на баща му, не забеляза нещо нередно — те бяха прекалено заети да говорят, да пият бира и да се наслаждават на прекрасния ден, — но той си знаеше, че не е толкова деен, колкото би трябвало да бъде. Постоянно се бореше с изкушението просто да обърне лодката и да се насочи към брега и Алис.

Това не беше типично за Джеръд. Не можеше да обвини и професионалното си заболяване. Не, това, което го безпокоеше, беше сериозен случай на страст.

Не се бе влюбвал така безумно от гимназията.

Още по-зле беше настойчивото му желание да грабне фотоапарат и лента. За първи път от много, много време той откри, че му се иска да върши истинската си работа, да улови света на лента, да се добере до истината за нещата по такъв начин, че и другите да могат да я видят.

Възможността да запечата истината така, както я вижда, го беше карала да прекара години в пътувания до горещите точки на света. Добрата снимка успяваше да улови ситуацията така, както думите никога не можеха.

Джеръд и Джим в годините, прекарани заедно, се бяха изправяли пред земетресения, глад, чума, заплаха от затвор от враждебни правителства и какво ли не. Оставаха гладни и мръсни, пътуваха на всичко — от счупени автобуси до непокорни камили, те стреляха и други стреляха по тях с единствената цел редакторът да получи добра снимка и статия, които на следващия ден да постави на централно място във вестника.

Но с Алис…

Джеръд се опита да отхвърли мисълта и се обърна да помогне на клиентите си, клиентите, които плащаха, да извадят рибарските си принадлежности и да поставят въдиците. Те бяха бизнесмени с малък или въобще без опит в риболова в дълбоки води и му отне известно време да им помага, така че после да може да се върне към управлението на лодката и търсенето на риба, за чието намиране бяха платили доста пари.

За съжаление, в мига, в който ги настани и остана свободен да се съсредоточи върху управлението на лодката, го заляха, независимо дали искаше или не, мисли за Алис.

Виждаше я така ясно, сякаш стоеше точно до него, тъмните й очи бяха ококорени от почуда и малко неувереност. Великолепното й тяло слабо намекваше за напрегнатост, като че ли тя не беше напълно уверена относно света и нейното място в него — като че ли не беше съвсем сигурна за него — но имаше желание все пак да опита.

Ръцете го сърбяха да улови образа й на лента, да проникне под тази хладна, болезнено стеснителна черупка и да покаже страстната жена под нея.

Утре ще си вземе фотоапарата. Ще започне с цветен филм, ще разучи ъглите, светлината. По-късно определено ще използва черно-бяла лента. По този начин изпъкваше същността, светлина и сенки. Ще получи по-добра представа за дълбочина и богатство, ще проникне през външните неща, които цветът прикриваше, и ще стигне право до истината отдолу.

Алис Винсънт трябваше да бъде показана в черно-бяло, в контрасти. Ако само успее да намери истините, емоциите, които бе спотаила вътре в себе си преди много време…

Напоследък не бе особено добър в това, но сега, с Алис, изгаряше от желание да опита, дори повече заради нея, отколкото заради себе си.