Кейт Холмс
Пясъчни замъци (2)

2

Първата сънлива мисъл на Алис беше колко е приятно някой да масажира гърба ти. Плажното масло, което се хлъзгаше по затоплената й от слънцето кожа, само леко прикриваше чувствената грапавост на загрубелите длани, които бавно, но уверено се плъзгаха от долната част на гърба й нагоре към раменете. Пръстите, които масажираха мускулите й, бяха силни и въпреки това я докосваха нежно.

Тя изстена тихичко, после се протегна с удоволствие, пробудена от топлия опияняващ сън, който я бе обхванал.

Очите й бавно се отвориха и фокусираха един крак в пясъка под носа й. Кракът беше с тъмен тен и покрит с малки руси косъмчета и песъчинки.

Миризмата я пробуди напълно.

С изненадан вик Алис седна бързо, като си спомни прекалено късно, че беше откопчала презрамките на банския, за да няма бели резки на тена си.

— За кого се мислиш, по дяволите! — кресна тя разярена, опитвайки се да придърпа горната част на банския на по-благоприлична височина. Сърцето й се разтуптя от изненада, смущение и нещо друго, което не й се искаше да определя.

— Започваш да поизгаряш на някои места — поясни мъжът от рибарския магазин, като седна с подгънати крака и се усмихна одобрително. — Просто си помислих, че ще ти направя добро, ако ти намажа гърба с плажно масло.

Погледът на Алис към ръцете му, отпуснати върху коленете, бе така неволен, както и силната тръпка, която премина през нея при спомена за докосването на тези големи, хубаво оформени ръце по кожата й.

Мъжът бе отделил време да измие мръсотията под ноктите и петното от смазка, но имаше нужда от избръсване и душ — продължителен душ с много сапун — преди да може да се появи в изискана среда.

— Мислех, че няма да дойдеш — тръсна тя, като използва гнева си, за да се предпази от притегателната сила на мъжа.

— Казах ти, че ще дойда, но първо трябваше да се погрижа за клиентите си — обясни той, после кръстоса крака и се огледа наоколо. — Какво стана с приятелката ти?

— Отиде да се разходи. — Алис нямаше намерение да му споменава, че Джуди нарочно я остави сама в ръцете на Сексапилния Мъж.

Той леко кимна, очевидно незаинтересован, после я погледна отново. Алис имаше странното усещане, че плува в тези сини, сини дълбини, че се носи по някакви по-дълбоки и по-опасни води от познатите й досега.

— Е, какво е това делово предложение, за което искаше да говорим?

За момент Алис не каза нищо, отчаяно желаеше въобще да не се бе вслушвала в Джуди и закачките й, въобще да не си бе отваряла устата, въобще да не го бе виждала преди всичко, но вече беше прекалено късно да се оттегли. Тя с мъка накара думите да минат през свитото й гърло:

— Аз… аз съм скулптор. Имам поръчка и аз… ъ-ъ… искам да ми позираш. За моята скулптура — добави бързо, като се изчерви от своята недодяланост.

— Какво? — Веждите му рязко се извиха нагоре.

Момичето потрепери. Кажи му, че е шега. Грешка.

Думите не можеха да излязат. Помисли си колко се нуждае да намери подходящ мъж за своя Ловец и колко близо стоеше този непознат до образа, който се мъчеше да съживи така упорито, така безуспешно.

— Плащам стандартните цени за модели — изрече тя бързо вместо това, преди думите да замръзнат в нея. — Наела съм крайбрежна къща за студио през лятото. Една стара къща, нагоре по брега.

Махна неопределено с ръка, страхуваше се да отдели очите си от него, защото се опасяваше, че ако го направи, никога няма да се осмели да го погледне отново.

— Не е далеч. Мога да пригодя моята програма към твоята. Както ти е удобно. Няколко часа на ден, може би? Не е трудно, въпреки че понякога стоенето в една и съща поза прекалено дълго може да е уморително.

Сега думите се сипеха така бързо, че не успяваше да говори гладко. Момичето си пое дълбоко дъх, пропусна останалото и зачака отговора му. Чакането й се стори по-трудно и от обясняването.

Той не каза нищо. Вместо това небрежно се излегна на пясъка, като се подпря на лакът, за да я вижда. Главата му беше наведена така, че гъст кичур сплъстена коса падна напред и засенчи очите му.

Без съмнение бе развеселен и я изучаваше с особено загадъчен вид.

— Каква поза?

— Какво?

Мъжът я подлудяваше, а всъщност той просто си седеше на пясъка. Така излегнат, ясно се виждаше тялото му и на нея й беше трудно да не го заглежда.

Наведе очи, преди неочакваната руменина по бузите й да я издаде.

— Не зная — призна накрая. — Все още не зная точно къде отивам, какво искам.

Тих, приглушен звук откъм мъжа накара Алис отново да вдигне поглед към него.

— Говоря за скулптурата — сопна се тя доста рязко.

— Точно така. — Устните му потрепнаха, но в сините му очи се появи сянка, за която би се заклела, че не е била там преди миг.

— Трябва да направя скици, да те наблюдавам как се движиш, да опитам някои неща… — Гласът на Алис постепенно заглъхна.

— Някои неща! — Тези две думи бяха опасно многозначителни.

— Нали разбираш? Пози.

За един доста дълъг миг той я наблюдава, очите му излъчваха любопитен блясък, който тя намираше за особено смущаващ. Зад отблясъците танцуваха сенки.

— Защо избра мен?

— Не зная. Видях те да стоиш там и си помислих: Това е той.

— Просто така?

— Ами разбира се! Защо иначе щях да те заговарям?

Джеръд не се сдържа и се засмя на възмущението й. Когато я видя заспала на пясъка, не успя да устои на неочакваното изкушение да я докосне.

Кожата й беше като коприна, топла и изящно мека, а мускулите отдолу — здрави и силни. Толкова отдавна не беше докосвал жена, толкова отдавна не го беше грижа за това, че почти бе забравил колко са приятни тези усещания, нежността у жените и техните изкусителни, женски извивки. Нейните извивки.

И тогава тя се събуди.

Лицето и фигурата й подсказваха градска изтънченост, но все пак в много отношения тя беше изненадващо скована и почти болезнено стеснителна. Очевидното й притеснение при неговите закачки той намираше за особено трогателно.

Но зад него стояха прекалено много години, в които се бе питал за мотивите на другите, прекалено много години, когато работата му — самият му живот понякога — беше зависил от търсенето на скрити значения във всяко действие. Сега някакъв перверзен демон го караше да се съмнява.

— Не беше запланувала всичко това, а? — настоя той.

— Разбира се, че не! — Освен собствената й несигурност, тя бе ужилена и от недоверието му, което я накара да се нахвърли върху него. — Как бих могла, по дяволите, когато никога преди не съм те виждала? Та аз дори не зная името ти!

— Никой не ти е казал кой съм? Да ти е намекнал къде можеш да ме намериш?

— За кой се мислиш ти? Брад Пит? — изръмжа тя, докато гневът й се разпалваше все повече. — Никога преди не съм те виждала. И защо някой ще ми говори за някакъв си комерсиален рибар, който вони до небесата…

Алис вече почти крещеше. Когато изстреля последните думи, спря внезапно, ужасена от грубостта си. Надигна се да става, но се отпусна обратно на пясъка, разтърсена от изречената по толкова незначителен повод обида.

— Извинявай — смотолеви тя, лицето й пламтеше. — Нямах право да говоря така. Не мога да…

За нейна изненада той се разсмя. Трепкащите в очите му сенки изчезнаха.

— Не се безпокой — каза Джеръд и необяснимо защо се чувстваше толкова жизнерадостен, на колкото се преструваше в началото. За негово облекчение демонът в душата му се бе отдръпнал. Засега. — Дебелокож човек съм.

— Нямах право — смънка Алис.

Той се пресегна през делящото ги пространство, за да я потупа по коляното. Този простичък жест, докосването на ръката му до кожата й, веднага отвлече вниманието й.

— Аз бях груб в началото — призна той. — Извинявай. Ще ми простиш ли?

Алис кимна, омагьосана, вторачена в ръката му. Чак когато мъжът си отдръпна ръката, тя успя да го погледне в очите.

— Дори не зная името ти — промълви накрая.

— Не, не го знаеш — бавно изрече Джеръд. За един миг се изкуши да излъже, да се престори на някой друг, дори и за малко.

— Джеръд Прескът.

Защо се бе поколебал?

— Хубаво име… — Глупав отговор, помисли си Алис, но само това й хрумна.

Мъжът неочаквано се засмя, сякаш товар се бе смъкнал от плещите му.

— Да, майка ми го харесваше, във всеки случай. — Той се завъртя, така че вече коленичеше пред нея. — Е, какво за тази работа на модел.

— Съгласен ли си? — Алис бе сепната от собствената си нетърпеливост.

— Ще си помисля. Къде живееш?

За нейно огорчение, тя осъзна, че той не бе пропуснал нетърпеливата нотка в гласа й. Бързо нарисува карта на пясъка.

— Добре — кимна мъжът, когато момичето приключи. — Ще намеря мястото без никакви проблеми.

Преди Алис да успее да каже нещо повече, мъжът се наведе, като я подлуди с близостта си.

— Стой мирно — нареди той и се пресегна назад към главата й.

— Какво има? Буболечка? Мразя буболечките! — Алис замръзна в очакване Джеръд да махне досадното насекомо, което не бе усетила.

Почувства как пръстите му докосват косата й. Преди да осъзнае какво прави, той бе откопчал шнолата, която държеше здраво кока, и бе разпуснал косата й. Тя се разпиля по раменете като буен черен водопад.

— Ето. Така е по-добре. — Той седна назад на петите си, за да огледа постигнатото, пластмасовата шнола висеше на пръста му.

— Какво си мислиш, че правиш? — сопна се тя, докато се опитваше да грабне шнолата.

Той я вдигна нагоре, така че тя да не може да я достигне.

— Исках да видя как изглеждаш, ако косата ти не е хваната в тази измишльотина.

— Аз си я харесвам вдигната! — Алис се опитваше да събере гъстите, тежки кичури, които се разпиляваха. Без гребен и шнолата, която Джеръд държеше, беше безнадеждно.

— Аз също. Но още повече ми харесва пусната. Въпреки че сега, след като я видях, признавам, че би било доста опасно да я оставиш така през цялото време. С тези твои красиви, големи, кафяви очи, ако косата ти е пусната, ще е прекалено предизвикателно.

— Нямаш право… не можеш… — Алис не си даде труда да довърши протеста си. Започна да се изправя, но откри, че той може да се движи по-бързо.

Мъжът се изправи с нея и я придърпа в прегръдка, както си стоеше. Преди Алис да успее да реагира на докосването на обгърналите я ръце, прилепването на здравото му тяло към нейното, устните му настойчиво потърсиха нейните за целувка, която изтри всички други мисли от главата й.

Усещаше острата му брада по кожата си. Имаше вкус на сол и почти неуловима мъжка миризма, която изглежда бе неделима част от него. Устните му бяха загрубели от слънцето, но се притискаха към нейните така чувствено, че грапавостта им ги правеше още по-възбуждащи.

Загубена сред чувствата, които целувката му предизвикваше у нея, Алис почти не успя да забележи как ръцете й бяха обгърнали врата му или как пръстите й се бяха вплели в косата му.

Когато той вдигна глава, тя издаде едва чут протестен стон. После погледна право в синята дълбина на очите му, толкова близо до нейните, и се задъха. Преди да направи каквото и да е друго, той вече я беше пуснал.

Тя се олюля за миг, опитвайки се да си възвърне властта над отпусналите си мускули. След това се стегна и отвори уста за протест.

— Добре тогава — изрече Джеръд Прескът. — Ще се виждаме.

С тези думи той се обърна и забърза по брега, без да поглежда назад, оставяйки Алис да се взира след него разтреперана и със зяпнала уста.

 

 

Два дни Джеръд се бореше със себе си.

Да позира на скулптор? Да не е мръднал?

Той беше фотограф, а не проклето самовлюбено жиголо. Пък и дори да беше изкушен да направи нещо толкова глупаво, баща му и братята разчитаха да им помогне с риболовните чартърни рейсове това лято. Не можеше да си позволи да губи време.

Но точно когато се бе убедил, че трябва да забрави за Алис Винсънт и нелепото й предложение, отново започна да спори със себе си.

Да не се възползва от шанса да опознае една жена, която караше корема му да пърха? Първата жена от много, много време, която го караше да забрави собствените си проблеми само като мисли за нея?

Да не е полудял?

Най-накрая се предаде. Ще го направя, каза си. Поне ще поговори с нея за това. Но първо ще направи малко проучване.

Разрови се в купчината листи и боклуци на една от работните си маси, извади телефона и набра номера, който знаеше наизуст — служебния телефон на редактора си в Ню Йорк.

Франк Грифит вдигна на петото позвъняване.

— Джеръд! Къде, по дяволите, си? Опитвах се да се свържа с теб дни наред.

Джеръд направи гримаса и дръпна телефонната слушалка малко по-далеч от ухото си. Гласът на Франк можеше да разтърси и скала.

— Казах ти, че няма да работя през лятото, Франк — опита се да отговори той. — Тук съм на Външното крайбрежие при семейството ми, точно където ти казах, че ще бъда.

— Външното крайбрежие! — Тонът на Франк беше такъв, сякаш Джеръд бе казал Извънземни планети. — Там ти винаги само плаваш наоколо с някаква проклета лодка, освен ако някой ураган не те отнесе в Атлантика. Защо не…

— Обичам да плавам наоколо с лодка — прекъсна го Джеръд, преди Франк да успее да се впусне в някоя от прословутите си лекции. — Но мястото има и определени недостатъци. Трябва ми информация, а оттук не мога да я получа лесно.

— Ах, ти, куче такова! — Франк звучеше изключително доволно. — Старият ти нюх към новините се възвръща. Казах ти, че ще стане така.

Джеръд си прехапа езика, за да избегне резкия отговор.

— Не става въпрос за новина, Франк. Искам да намериш всичко, което можеш, за една скулпторка на име Алис Винсънт.

— Скулпторка? Искаш да кажеш — за човек на изкуството? От кога, по дяволите, започна да се интересуваш от изкуство, Джер? Какво те е прихванало?

Настъпи неочаквана пауза. Джеръд почти можеше да си представи как лицето на редактора му се чумери свирепо.

— Не започваш да се занасяш по пръдливо изкуство на стари години, нали, Джер?

Джеръд още повече отдалечи слушалката от ухото си.

Франк беше убеден, че политиката, войните, престъпленията и бедствията са единствените теми на света, за които си заслужава да се безпокои човек, и то в този ред. Според личното му виждане за нещата истинските мъже не биха си губили времето с изкуство.

— Нищо не ме е прихванало, Франк, и не се занасям по пръдливо изкуство, както ти се изрази така елегантно. Просто направи това, което те моля, а? Хвани един от онези късогледи гении, които по-скоро биха живели с Интернет, отколкото да се любят с красива жена, за да изрови всичко за Алис Винсънт. Разбра ли?

— Да, да. Ще го направя, но само защото те харесвам. Ако беше друг, щях да му кажа да престане да си губи времето.

Джеръд се разсмя.

— Без съмнение. Ще зашлевиш нещо вулгарно и ще го изриташ от офиса си. Но аз не си губя времето. А дори и така да е, това си е мое време за губене, помниш ли?

— Ха! — избумтя Франк. — Десетина войни се водят по планетата, не знам колко политически кризи, може би две големи земетресения, мусон, половин дузина урагани са на път да връхлетят някъде, а моят най-добър фотограф — фотографът, спечелил проклетата награда Пулицър^[1] — седи на някакъв проклет бряг и се тревожи за изкуство! Ето това е загуба на време. И не ми казвай, че си напуснал, защото никога не съм приемал проклетата ти оставка и ти го знаеш!

Слушалката вече беше на една ръка разстояние. Джеръд й се мръщеше с нарастващо смущение.

— Джер? Джер? Чуваш ли ме?

Джеръд изруга.

— Да, чувам те, Франк. Би било трудно да не те чувам.

По линията настъпи продължителна тишина. После, малко по-тихо:

— Кога се връщаш, Джер?

Нивото на децибелите се бе снижило достатъчно, така че Джеръд да реши, че е безопасно да приближи слушалката до ухото си, но замълча. Нямаше все още отговор за себе си, какво остава за редактора си.

— Джер? — Жално.

Джеръд въздъхна.

— Не зная, Франк. Ще ти кажа, когато реша. Ако реша.

— Хайде де! Вече минаха почти три месеца от случилото се с куршума. Би трябвало да изгаряш от желание да се върнеш на работа. Не заздравя ли рамото ти? Беше само одраскване.

— Заздравя добре, Франк. — Джеръд неволно стисна слушалката по-здраво. — Но Джим има още една операция и нови четири или пет месеца интензивна терапия, за да се оправят раните по крака му и всичко това заради история, която се загуби някъде между статии за нов лек за кокошия трън и онази за състезанието за Малката Госпожица Дребна Стъпка.

— Беше за състезанието Малката Госпожица Красота, Джер, и ти знаеш, че и аз не харесвам тези глупости повече от теб. Какво мога да направя, след като въстанието в Централна Азия изрита твоята история от първите страници?

— Тя не се появи дори на последните, Франк. Помниш ли? — Един мускул на бузата на Джер потрепера. Не можеше да възпре надигащата се у него горчивина.

— Отделихме една колона в първия раздел и продадохме снимките на радиото. Те сътвориха добър разказ.

— Двете малки момиченца на Джим дали харесаха тези снимки, Франк? Кога жена му прочете историята, която той написа? Докато стоеше през всички онези часове в болницата?

— По дяволите, Джер! Какво ти става? Дали говоря със същия мъжага, който изкара седмици в Сомалия, въпреки пукнатите ребра и счупена китка, само за да направи снимки, които никой друг няма? Спечели наградата Пулицър за тях, помниш ли?

— Помня, Франк. Всичко помня. — Джеръд стисна очи, за да не нахлуят образите, които се виеха из въздуха пред него. Всичко, от което се нуждаеше, беше малко забрава. — Виж, обадих ти се за услуга, не за лекция. Ще ми намериш ли тази информация?

Франк въздъхна.

— Ще я намеря. Но не се и отказвам. Искам да се върнеш, Джер. За твое добро, както и за мое, и за това на вестника.

— Обади ми се, когато намериш нещо — ориентира се към приключване Джеръд. — Секретарката ти ми знае номера. Този път ще отговоря на телефонното обаждане.

Затвори преди редакторът му да успее да каже още нещо. Това обаждане беше грешка, но искаше тази информация, а Франк можеше да му я достави по-бързо от всеки друг.

Какво ли ще открие Франк, чудеше се той. Това предложение да й стане модел изглеждаше толкова нелепо и все пак…

Четиридесет и осем часа преди това Алис се бе изкачила по стълбите на магазина за стръв и рибарски принадлежности и оттогава животът сякаш почти се връщаше към нормалното. За пръв път от седмици той бе спал, без да се събуди облян в студена пот, бе сънувал, без да види как кръвта на Джим се процежда през пръстите му, докато той отчаяно се опитва да затвори разкъсаната рана на бедрото на приятеля си.

За първи път от много, много време изпитваше радост при спомена за нещо. Наслаждаваше се на този спомен, наслаждаваше се като си припомняше топлината на меката плът под ръцете си, красотата на очите, толкова удивителни, че човек можеше да се загуби в тях, нежността на плътните, разкошни устни, докосващи неговите.

Ако има късмет — и ако Алис Винсънт желае — може би, само може би, той ще намери няколко сладки спомена да се уравновесят с всички стари, грозни спомени.

Джеръд затвори очи, мислеше си как чувствата й — толкова открити, толкова простички и честни — бяха проблеснали през лицето й, как се бе изчервила при закачката му и как грабна онова мизерно парче пластмаса, което използваше да си връзва назад своята невероятна коса, как отвърна на целувката му без сама да го осъзнава.

Идеята да позира беше глупава, но той искаше да я види отново, искаше да чуе тихия, дрезгав глас. Искаше да я чувства, топла — нежна и копринено мека — в ръцете си.

Не, не искаше. Нуждаеше се. Отдавна не беше отделял време за жена. Прекалено отдавна.

Алис Винсънт беше сочна, красива и съвсем не осъзнаваше въздействието си върху мъжкото либидо… и не знаеше абсолютно нищо за него. Дори не разпозна името му.

Ако наистина имаше късмет, можеше да открие една от онези свои частици, които мислеше, че е загубил безвъзвратно някъде през изминалите години.