Кейт Холмс
Пясъчни замъци (1)

1.

— Божичко, това е той! — Алис Винсънт спря внезапно.

— Кой? Какво? За какво говориш? — Джуди Кърни се огледа бързо, стресната от трескавостта на приятелката си.

— Той! — повтори Алис. Погледът й беше прикован към група мъже, облегнати на перилата на терасата пред магазина за стръв и рибарски принадлежности. — Моят Ловец.

— Алис! Бяхме се разбрали, че днес няма да мислим за работа, помниш ли? Ще лежим на плажа, ще се печем и ще отправяме нежни погледи към мъжете с изрязани бански. Така е. Обеща…

Джуди задърпа ръката на приятелката си, но напразно. Алис бе пуснала корени на мястото си, вниманието й беше все така приковано към мъжете.

— Русият, вторият от ляво — посочи тя. — След излъскване ще стане съвършения модел за скулптурата ми на Ловеца.

Джуди въздъхна и се обърна послушно, за да види мъжа, който Алис оглеждаше. Един поглед само и дъхът й спря.

— Оле, боже…

— Нали ти казах — усмихна се Алис триумфално. — Не е ли съвършен, не е ли съвършен?

— По десетобалната система — призна Джуди с вперен поглед — получава около петнадесет.

— Говоря за моята работа.

— Кой го е грижа за скулптура! Искам да зная дали е свободен. Вечери, питиета…

— Джуди!

— Ще ти отдам дължимото, Алис. Може да не се интересуваш от мъже, но със сигурност умееш да ги хващаш на въдицата. — Погледът в очите на Джуди беше безсрамно страстен. — Погледни раменете. Широки поне миля и покрити с красиви мускули. Не са изпъкнали, просто големи и красиви. Около шест фута и два инча и нито грам тлъстина. Обичам русите, синеоки мъже. Напомнят ми за завоевателите викинги. Нали знаеш, всичкото това обладаване и плячкосване…

— Ако си мислиш, че ще стоя тук и ще слушам това…

— И обожавам тези гащета. Те наистина подчертават същественото, не мислиш ли? — добави Джуди, като пренебрегна протеста на мърморещата, зачервена Алис. — Не можеш ли просто да си представиш как се триеш в тези дълги крака и онази хубава, голяма издутина…

Алис започна да преглъща с мъка.

Джуди й хвърли един поглед и избухна в смях.

— Честно, Алис! Ти се изчервяваш!

— Та кой не би се изчервил? Винаги ли трябва да си толкова… толкова…

— Непристойна? — предложи Джуди, очите й блестяха.

— Да! Посочих го, защото ми хвана окото.

— Той би хванал окото на коя да е жена, стига да е жива — засмя се Джуди.

— Той ми хвана окото — твърдо продължи Алис, като пренебрегна наглостта на Джуди, — защото би станал съвършения модел за моя Ловец. Ако знаех, че ще бъдеш толкова сладострастна, нямаше да го спомена.

— Сладострастна! Алис, това ти е проблемът! Ти се държиш сякаш секс е мръсна дума. Малко първична страст няма да ти навреди. Погледни се! Имаш тяло, което, за да го имат другите, биха извършили убийство…

— Пълна и прекалено висока съм — Алис приведе рамене и затегна колана на дългата си плажна дреха.

— Привлекателно, заоблена — поправи я Джуди. — Ти се занимаваш с упражнения, спазваш диети като за двама и всичко това прави извивките ти по-красиви. И какво като си висока шест фута? Някой ден ще разбереш, че не всички мъже желаят жена, която да е като миниатюрна закачалка за шапки!

— Не се интересувам от лов на мъже! — Алис ядосано погледна неудържимата си приятелка. Гневът, бе открила тя, успешно прикриваше болката, която подобни закачки винаги предизвикваха.

— Със сигурност! Като си помисля за всички мъже, на които си отказала! Но аз говоря за сексапилния мъж хей там. Ти първа го видя и всичко, което казваш, е, че ще стане добър модел за една от твоите проклети скулптури. После, когато аз правя една хубава, невинна…

— Ти беше крайно непристойна!

— Хубава, невинна забележка относно това колко очевидно подходящ е за други неща, ти се изчервяваш като девица, която са хванали в мъжката съблекалня.

— Аз какво!

— Мислиш единствено за работата си. Това може да ти е донесло много изложби в галериите и да ти е помогнало да спечелиш много награди, но какво е допринесло за теб самата? Наградите не могат да те топлят през нощта, нали знаеш.

Алис отвори уста, за да се защити, но Джуди вече се бе развихрила.

Искам да кажа, божичко, погледни се, Алис! Вместо да облечеш това невероятно тяло в изрязани бански, ти носиш цял бански костюм. А косата ти! Не ти е достатъчно, че тази великолепна коса е все на кок. Не! Връзваш я на кок дори на плажа, за бога!

— Вятърът я роши…

— Е, и какво? От време на време трябва да си разпускаш косите, приеми го буквално и метафорично. Обзалагам се — додаде Джуди с неочаквани, лукави пламъчета в очите, — че не можеш да се справиш със сексапилния мъж така добре, както се справяш с онези богати колекционери на произведения на изкуството, които купуват работите ти. Нямаш смелостта да отидеш и да помолиш този прекрасен мъжага да ти позира.

— Разбира се, че мога да го помоля да ми позира, но просто няма да го направя — изсумтя Алис и се изправи високомерно.

— Защо не? Нали спомена, че от него ще излезе съвършен модел. Предложи му работата.

— Не ставай смешна! Въобще не съм възнамерявала да го карам да ми позира.

— Но той е съвършен, Алис! Колко време се опитваш да си намериш вдъхновение за тази скулптура? Какво стана с последния модел, с когото опита?

— Беше прекалено красив. Ти самата го каза.

Джуди погледна към групата мъже пред магазина за стръв и рибарски принадлежности.

— Този мъж не е красив. Той е страхотно мъжествен и сексапилен. — Очите й се присвиха замислено. — Всъщност, някои от другите също не са зле. Но никой не може да се закачи на малкия пръст на това секси парче.

Тя отново се обърна към Алис. Този път в очите й имаше дяволски пламъчета, които накараха Алис да вдигне ръце с инстинктивното усилие да се предпази от връхлитащото я, каквото и да бе то.

— Не го казвай. Каквото и да е, не го казвай!

Джуди започна да се усмихва фатално.

— Хайде де, иди и му предложи работата.

— Аз…

— Погледни го, Алис! Искам да кажа, наистина го погледни! Нима можеш да го оставиш да се измъкне само защото се страхуваш…

— Не се страхувам!

— Ха! Докажи го тогава. Иди право там и го попитай!

— Аз… — Но нямаше как. Алис се обърна да погледне сексапилния мъж, облегнат на перилата на терасата.

Той беше по-висок от мъжете около него и носеше оръфани, оцапани сини дънки, отрязани така, че скриваха само няколко инча от силните му бедра. Изглеждаше мъж със съмнителна репутация, запуснат и прекрасен, и все пак се движеше със самоувереност, доловима дори от толкова далеч.

— След като се вгледам по-добре — каза тя и се опита да изглежда небрежно незаинтересована, макар въобще да не се чувстваше така, — той е прекалено грубоват за това, което аз търся. Има нужда от бръснене, подстригване и най-вероятно от баня. Въобще не е типът човек, който би работил като модел при мен.

Изсумтяването на Джуди беше направо обидно.

— Имаш предвид, че той те възбужда, безпокои, а ти не би искала да се занимаваш с това. Спомням си началото на нашия разговор, когато каза, че трябва да бъде почистен и да му се намерят прилични дрехи. Е, почисти го! Аз ще ти го облека.

Алис ахна, беше възмутена и все пак осъзна нещастно, че идеята за обличането — или по-скоро събличането му — е доста изкусителна. Не можеше да не се обърне и да погледне за последно мъжа, който би се превърнал в нейния съвършен Ловец. За нещастие, този път той гледаше право в нея, на лицето му трептеше ясно забележима усмивка. Тя се обърна, но не и преди бузите й да поруменеят и коремът й да се присвие от обезоръжаваща възбуда.

— Хайде, Алис! Знаеш, че е съвършен — настояваше Джуди. — Иди и говори с него. Кажи му, че си една от изгряващите звезди в световното изкуство и искаш да ти позира. Не се страхуваш как ще реагираш при срещата, нали?

— Разбира се, че не!

— Ами тогава?

Алис си пое дълбоко дъх, после бавно го изпусна. Той наистина беше съвършения модел за нейния Ловец. Също и непознат, стряскащо и несъмнено привлекателен непознат.

Спомни си за всичките осуетени опити да вдъхне живот на представата си какъв трябва да е нейният Ловец.

— Добре — изрече накрая с лек трепет в гласа. — Добре. Справяла съм се с десетки модели до сега. Стотици! Каква е разликата?

— Така трябва, тигрице! Атакувай! — Усмивката на Джуди заплашваше да стигне до тила й.

— Той сигурно няма да се заинтересува…

— Никога няма да разбереш, преди да опиташ. — Джуди я побутна. — Давай!

Мърморейки някаква молитва под носа си, Алис тръгна. Не бе преполовила пътя до терасата, когато съжали за решението си. Мъжете наблюдаваха приближаването й и въобще не се стесняваха.

— Поздравления, Джеръд, чарът ти отново свърши работа!

— Този път успя да уловиш една голяма, момче!

— Хей, Джер, какво ще кажеш да споделиш с нас излишъка? Има достатъчно за всички и всяка частица от нея е първокачествена!

Колкото повече се приближаваше до терасата на магазина, толкова по-неприлични ставаха коментарите. С високо вдигнала глава, болезнено усещайки руменината, обагрила бузите й, Алис тръгна нагоре по изтърканите дървени стълби.

Трябваше да си гледа в краката. Гуменият й плажен чехъл се закачи на третото стъпало и тя се спъна. Едва сдържа едно проклятие, после, като чу смеха, който посрещна нейната непохватност, се изчерви още повече.

След като стъпи невредима на терасата, Алис си пое дълбоко дъх, за да се успокои, но веднага съжали. Смесената миризма на риба и застояла пот, която идваше от шестимата едри, некъпани скоро мъже, беше изключително силна.

— Този мой сексапил спря малката лейди — избъбра набит мъж. И се захили.

— Зарежи го, Сам! Виж, че стои зашеметена. Нашият афтършейв я завладя.

Духовитата забележка бе придружена от всеобщ смях, но Алис го пренебрегна. Вниманието й беше приковано към високия рус мъж, небрежно облегнат на перилата на терасата. Той все още не бе промълвил и дума, но коментарът за тяхната миризма предизвика широка усмивка.

Алис призна пред себе си, че единствената дума, която можеше да го опише, беше изумителен.

Набола, няколкодневна брада покриваше бузите му. Дългата, увиснала коса се беше оплела от вятъра и солената вода. Черна линия от смазка се виждаше на едната му ръка, а грозен, извит белег се белееше на потъмнялата кожа на другото рамо. Ръката, която държеше кутийката бира, бе мръсна, и под всеки нокът ясно се забелязваше чернилката. През плоските мускули на корема минаваше друг белег от рана и се скриваше под колана на късите панталони. Те можеха да се крепят и сами.

Тези неща бяха без значение.

Устата на Алис пресъхна. Когато опита, несъзнателно, да оближе устните си, тя откри, че се чуди какъв е вкусът на целувките му. Почти можеше да усети грапавото докосване на брадата му по кожата си.

Мъжът, когото приятелите му наричаха Джеръд, се изправи бавно. Без да сваля погледа си от Алис, той тръгна към нея. За толкова едър човек движенията му бяха удивително изящни.

Спря на три крачки от нея. За нейна изненада тя трябваше да наведе главата си назад, за да погледне лицето му. Той беше дори по-висок отколкото си мислеше — поне шест фута^[1] и пет, може би и шест инча^[2]. Караше я да се чувства малка, нещо, което не й се бе случвало от трети клас, когато израсна толкова бързо, че надмина всичките си съученици.

— Може да имаме лоши обноски и да миришем зле, но няма да те изядем — рече й той, тихият му глас можеше да предизвика сексуални фантазии, така, както и тялото му.

— Не, разбира се! — Алис почти се задави от думите си. Той нямаше право да й се подиграва така, дори и само с очи. — Аз, ъ-ъ… — Преглътна болезнено. — Чудех се дали мога да говоря с теб.

Думите й бяха малко по-силни от шепот.

— Насаме — поправи се бързо, като хвърли поглед на публиката им, която ги преценяваше.

Той трябваше да се наведе, за да долови думите й.

— Искаш да говориш с мен? За какво?

— Аз… ъ-ъ-ъ… аз се занимавам с изкуство.

— Хубаво.

Нямаше как да пропусне смеха в гласа му. Само във въображението й ли се чуваше леко насмешливият тон зад този смях?

— Скулптор съм.

Всичко това е ужасна грешка, помисли Алис отчаяно, внезапно й се прииска да избяга от присъствието му.

— Да?

— Да. — От вълнение започна да навива около ръката си коланчето на плажната дреха. Беше й невъзможно да срещне тези сини, сини очи. Напълно невъзможно.

— Имам предвид — да, за какво искаш да говорим?

Алис се прокашля.

— За едно… делово предложение.

Въздухът потрепера от смеха и подсвиркванията на публиката, която ги слушаше.

— Дамата има предложение за теб, Джер!

— Това е твоят шанс, Джер. Не го пропускай!

— Тихо, момчета — нареди той, без да сваля очи от нея. — Ще трябва да извиниш лошите им обноски, госпожице ъ-ъ… госпожо…

— Винсънт. — Алис едва чу собствения си глас. После изрече по-твърдо: — Госпожица Алис Винсънт.

— Госпожица, Джер, късметлия си!

— Не им обръщай внимание, госпожице Винсънт. Току-що се връщаме от четиридневен риболов. След толкова дълго време те имат склонността да забравят как да се държат сред възпитани хора. — Устата му се изви в усмивка. — Е, ако някога са знаели. Рибарите не са много добри в светските обноски, ако разбирате какво имам предвид.

— Точно така, Джер! Защо не ни покажеш?

— Виж какво — продължи той, като изглежда не забелязваше горящите й бузи, — ти и приятелката ти бяхте тръгнали за плажа, нали? Ще дойда да говоря с теб след мъничко, веднага щом се отърва от тази паплач.

— Паплач, а, Джер? Първо твоята лодка се чупи, а после ни обиждаш. Това е последния път, в който те ангажираме да ни водиш на риболов!

Нов смях. Алис не им обърна внимание.

— Добре — кимна тя. Би се съгласила почти на всичко, което й позволяваше да избяга. — Ще бъдем там някъде — добави момичето неопределено, махайки с ръка.

— Ще ви намеря — увери я той с широка усмивка. — Ще бъде трудно да пропусна някой като теб, дори да опитам, което няма да стане.

Алис си пое дълбоко дъх при тази неприлична интимност в гласа му. Кимна, неспособна да проговори, после се обърна и си тръгна сковано. Някакво шесто чувство й казваше, че две сини очи я гледат леко развеселено, но момичето не се обърна назад — дори и когато чу смях зад себе си.

На Джеръд му отне повече време да се отърве от приятелите си, отколкото очакваше. Бяха изкарали една хубава почивка и не бяха готови да посрещнат края й, дори и заради уюта на горещ душ, чисти дрехи и легло, което не се люлее.

Но след тяхното тръгване той откри, че обмисля дали е разумно да отиде да търси чернокосата красавица, дето го заговори на терасата на магазина за стръв.

Вече съжаляваше за обещанието си да се срещне с непознатата жена. Нейното предложение не бе нищо повече от капан. С оригинална примамка, несъмнено, но все пак примамка.

Както и да е, тя вероятно няма да е на плажа. Не и след толкова много време. И все пак…

Искаше да я види отново. Очевидно тя беше толкова ужасена, колкото и красива, освен това имаше нещо в дълбините на тези кафяви очи, в навеждането на брадичката…

Раздразнен, Джеръд отхвърли мисълта и тръгна по плажа в посоката, в която бе поела по-рано. След четири дни в морето му се струваше странно светът да стои здраво под краката му.

Като дете разходките по плажа, слънцето, което топлеше кожата му, и пясъкът, който скърцаше под краката му, бяха за него добър начин да избяга от житейските проблеми. Сега се чудеше дали някога това ще се случи отново. Вече носеше проблемите със себе си, заключени в душата, и не можеше да избяга от тях.

Една прииждаща вълна се надигна около глезените му, задърпа го, после се отдръпна назад. Пясъкът под краката му се раздвижи, повлечен от отстъпването на океана. Той погледна надолу, наблюдаваше как пясъкът изсветлява, докато водата се оттегляше.

Като дете изпитваше удоволствие да зарови пръсти в пясъка, опитвайки се да спре оттеглящите се вълни. Защо сега не можеше да улови дори и миг от онази наслада?

Клекна рязко, после се наведе да загребе шепа мокър пясък, смачка го на топка, усещайки неговата плътност, след това започна да наблюдава как се разтрошава, докато бавно отваряше юмрука си.

На същия този бряг беше играл като дете. Студеният Атлантик пред него беше същия. Въпреки невероятния брой вили, изникнали по брега от детството му до сега, дори редицата острови, които образуваха Външното крайбрежие на Северна Каролина, бяха почти същите като някога.

Беше се променил Джеръд Прескът.

Той потопи ръка в морето и остави водовъртежът да отнесе златистите песъчинки.

Това ли се бе случило и с него, зачуди се Джер, малки частици бяха отмивани от приливите и отливите на живота, без той самият да разбере — частици, загубени в Индонезия, други в Китай, трети някъде другаде? Дали последните не бяха избягали от контрола му в онова село в Африка, когато осъзна, че фотоапаратът му се е превърнал в удобна, надеждна преграда между него и света, който снимаше?

Завърна се у дома с надеждата да намери изгубеното. Но бяха минали седмици и той все още се чувстваше кух и празен, както когато седеше в порутената африканска болница и чакаше да разбере дали Джим ще живее… или ще умре.

Без да бърза Джеръд изчисти последните полепнали по ръката му песъчинки, изправи се и разкърши рамене, като се опита да облекчи уморените си мускули. Точно сега би предпочел да седне на пясъка и да се взре в пустотата завинаги, но бе обещал да се срещне с жената с настойчивите очи. Точно това възнамеряваше да направи, без значение какво е нейното предложение. Каквото и друго да не е наред в живота му, той все още спазваше обещанията си.

Не, сега също не беше съвсем искрен.

Ясно, като че ли тя все още стоеше пред него, той можеше да види гордото, въпреки страха, накланяне на главата, меките устни, бързото издигане и спускане на пищните гърди, докато дишането й ставаше все по-учестено заради напрежението.

Също така ясно можеше да си спомни ускоряването на собствения си пулс в отговор. Отдавна никоя жена не му беше влияла по този начин, сексуалното притегляне бе и изненадващо, и приятно.

Не, не я търсеше само защото обеща.

Той щеше да я намери, защото тя бе красива и различна… и защото не беше част от живота, който си бе изградил, този живот, в който някак си се бе изгубил преди много време.