Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (9)

9.
Улицата на мечтите

Джанлука е дълбоко заспал в леглото ни. Дори когато внесоха закуската на сребърна масичка, отрупана с пухкави кроасани, рогчета, пълнени с ягоди, и каничка гъсто черно кафе, той не се събуди. Дръпвам тежките копринени завеси, за да не влезе ранното слънце и да го събуди.

Вече съм взела душ, облякла съм се и съм готова да се срещна с братовчедка си Роберта. Изпълних обичайния си утринен ритуал толкова нервно, че непрекъснато изпусках разни неща в банята. По време на това пътуване ме чака много повече, отколкото съм готова да призная.

Пускам есемес на Гейбриъл.

Аз: Джанлука е тук.

Гейб: В БА ли?

Аз: В стаята ми.

Гейб: Боже Г. Леле!

Аз: Нали.

Гейб: Ти разбираш ли, че трябва да напуснеш въздушното пространство на Щатите, за да ти излезе късметът?

Аз: Я стига!

Гейб: Как е храната?

Аз: Подноси с плодове, шоколад и сладки.

Гейб: Секс и сладки. Любимото ми съчетание. Върви да се занимаваш с Джон Късметлийски.

— Къде отиваш? — Джанлука се претъркулва в леглото и ме поглежда. Очите му са бистросини в тази жълта стая.

— Тъкмо ти пишех бележка. Отивам във фабриката.

— Идвам с теб.

Сядам до него на леглото.

— Недей. Остани да си починеш.

— Защото съм стар и имам нужда от почивка ли? — шегува се той.

— Да.

Той се протяга и хваща ръката ми тъкмо когато се каня да изляза. Поглеждам го.

— Много си красива — шепне той.

— Благодаря. — Навеждам се и го целувам.

— Не се притеснявай — успокоява ме той. — Тя ще те хареса.

Затварям вратата на апартамента и тръгвам към асансьора. Той не пристига веднага и докато чакам, усещам как ме обхваща паника. Остават ми няколко свободни минути, за да помисля над всичко, което може да се обърка. Роберта ще реши, че съм кръгла идиотка и тогава ще бъдем принудени да направим поръчката в Китай. Надигат глава и други тревоги. Много е грубо да изоставя Джанлука сам след нощта, която прекарахме заедно. Сега вече може ли да се каже, че имаме връзка? Дали ще продължи дълго? Абсурдни, неправдоподобни, разпилени мисли се роят в главата ми, докато чакам вратите на асансьора да се отворят. Проверявам папките, които съм донесла, за да покажа на Роберта. Скиците ми за „Бела Роза“ са оцветени и включват всички спецификации. Подготвила съм си домашното. Напомням си, че съм напълно готова. Не мога да се овладея и усещам как в мен набъбва страх. Надявам се това да е като нервното напрежение в първия учебен ден, нещо преходно. Предстои ми да навляза в съвършено нова и непредвидима ситуация.

Таксито фучи по улиците на Буенос Айрес, минаваме през кварталите Ел Сентро, Сан Телмо и Палермо, където атмосферата се променя непрекъснато — от жилищен квартал навлизаме в квартал на изкуствата, после в друг, където очевидно живеят почитатели на високите технологии, а пък архитектурата се променя на всеки ъгъл и аз наблюдавам ту френски колониален стил, ту испански, ту италиански.

Снощи Буенос Айрес беше обгърнат от всички нюанси на синьото, а тази сутрин, на дневна светлина, имам чувството, че градът прилича на бонбон.

Къщите в средиземноморски стил са оранжеви като циркови тенти, вратите им са боядисани в бонбонени цветове — яркожълто, бледолилаво и яркорозово. Градинските стени са или чисто бели, или пурпурни и синьо-лилави, обточени с черни кантове, приличащи на дъвчащи бонбони. Високи дървени огради са боядисани в яркосиньо. Дори растителността прилича на плодов коктейл — кресон, комбиниран със захарни пръчици, а пък ореховите дървета са изпъстрени със захарни петлета.

Таксито спира пред „Норт Каминито“ 400, огромна фабрика в цвят на зряла тиква с множество отворени прозорци. Старата табела гласи:

Обувки „Каминито“ ООД

От 1925

Вадя телефона и снимам табелата, като забелязвам, че фабриката е кръстена на името на улицата, не на семейството.

Има две метални врати. На едната пише „oficina“, а на другата „fabbrica“.

Влизам към администрацията, където веднага ме лъхва познатата миризма на кожа и восък. Тя ме успокоява, напомня ми за дома и най-вече защо съм тук — да намеря начин да разширя марка „Анджелини“, като опазя семейния бизнес.

Пристъпвам към жена, седнала на бюро зад стъклена преграда.

— Аз съм Валънтайн Ронкали от Ню Йорк.

Жената се усмихва.

— Si, si — отвръща тя и излиза иззад преградата. — Очакваме ви. Аз съм Вероника Мастрандреа.

— Съвсем същото е като на Пери стрийт — обяснявам й, докато оглеждам. Тихото бръмчене на машините във фабриката, разположена зад офисите, създава ритмично жужене, което ту спира, ту започва отново.

Характерните за производството редици прозорци са отворени, през тях влиза прохлада и светлина. Мебелите са съвсем обикновени, функционални, от тежък тъмен дъб.

Плотовете са отрупани с документи, мастилници и марки. Навсякъде са пръснати кутии за обувки, някои използвани за кочани с формуляри, други — за сметки (точно както правим у нас).

Отворени са дебели счетоводни книги, някои от цифрите са написани с молив. В далечния край се виждат обущарски калъпи за различните размери. Подредени са спретнато един до друг. Компютърните екрани стърчат над стари машини и приличат на телефонни будки в джунгла.

На стените са закачени няколко прашни сертификата, написани на испански, някои дори със златни печати. Календар със спирала за 2010 година виси отзад на вратата, също като онези, които открих в кашоните на баба, но този е отворен на месец май.

— Аз съм Роберта Анджелини.

Обръщам се към братовчедка си. Тя протяга ръка.

— Аз съм Валънтайн. — Вглеждам се в очите й, след това забелязвам лицето и усещам, че не мога да изрека нито дума повече. — Ти си… Роберта?

По лицето й бавно се разлива усмивка.

Роберта Анджелини е красива, но за моя огромна изненада се оказва чернокожа.

Тя също ме оглежда и аз усещам, че съм точно каквото е очаквала.

— Шокирана си — отбелязва и пъхва ръце в джобовете на престилката.

— Наистина — потвърждавам аз, след като не успях да скрия изненадата си. — Не знаех, че си чернокожа.

— А пък аз бях сигурна, че си бяла.

Докато се оглеждаме, започваме да забелязваме някои семейни особености. Носът на Роберта е същият като на сестра ми Джаклин — малък, къс и заострен. Кожата й, в цвят кафе с мляко, е безупречно гладка, също като на мама. Косата й е прибрана назад като на балерина, вързана на висока опашка, усукана на кок, както я носи Тес. Ъгълчетата на очите й са извити нагоре, а клепките падат тежко. Тя е дребна и слаба.

Ще звънна на бабчето, за да й съобщя новината, ако това може да се нарече новина.

— Преди да започнем да говорим по работа — предлага Роберта, — ще ти покажа фабриката.

Тръгвам след нея и си представям членовете на семейството на групова снимка — подредени бледолики, също като едноцветни карфици, всичките еднакви. Ние сме американци с италианска (Анджелини, Ронкали, Кавалини, Фазани) и ирландска (Макаду) кръв, а единствената по-различна беше братовчедката японка, която се омъжи за племенника на татко. Беше, поне досега.

— Тук е производството — сочи Роберта и отваря вратата. Тръгвам след нея към главната зала, огромен самолетен хангар с износени дървени подове, които поддават под тежестта на редиците машини.

Шумът, тих, но непрекъснат в офиса, тук кънти с пълни сили. Машините стържат, пулсират и жужат ритмично. Роберта ми показва първите машини, които приличат на шивашки. В основата им има нещо като колело, което операторът завърта ту напред, ту назад, за да контролира скоростта.

Работниците са седнали на малки въртящи се столове. Те съчетават различни кожени части и ги свързват, например езика за бомбето, и мога единствено да кажа, че са забележително ловки, очевидно са трупали опит с години.

Те въртят кожените парчета под дебелите игли, които пулсират ту нагоре, ту надолу, а скоростта на иглата се контролира от коляното на работника, който натиска педал под плота. Крачният педал на пода служи за спирачка. Когато някой шев е готов, операторът измъква обувката, реже дебелия конец и го пуска надолу по линията към следващия работник, който се заема със следващата операция.

Дървен калъп или модел на обувка се пъха в частично готовата обувка. Работниците хвърлят обувката с калъпа в кош, който се прехвърля на следващия работник.

На друга подобна машина се правят кантовете. След това обувката се прехвърля на трета машина, където с помощта на тънки пирони и лепило се поставят токовете. Резачка с малки, бързи и остри ножове изравнява кожата, за да не стърчи нищо. Накрая се слагат капачките с нещо като чукове, които пухтят напред и назад.

Огромна машина обработва кожата така, че да стане мека и гъвкава. Завиждам им за машината, която разтяга равномерно кожата. Аз обработвам кожата на ръка и са ми нужни часове, за да получа желания ефект. Обработката на ръка е труден процес, който наистина отнема време, докато тук за няколко минути се постига същата красота.

Тази машина с лъскавите колела и прецизни движения е изпратила ръчната изработка на обувки в музеите.

Работници има и за малките бормашини, които пробиват дупки за връзките. Малки ръчни преси поставят пръстените на място. Щом и това е направено, обувката преминава нататък и следващият работник я хвърля за довършителните работи.

Следвам Роберта при машините за довършителни работи и се оказва, че те изпълняват по няколко функции. Някои от работниците са прави и се движат бързо. Има дървени калъпи, застопорени на нивото на очите, и работникът взема обувка, нагласява я на калъпа и обработва кожата, за да премахне гънките и да провери дали отговаря на размера.

В нашия магазин аз използвам малка машина с четка и крачен педал, за да лъсна кожата. Тук идеята е същата, но лъскат стотици обувки едновременно. Дългата поточна линия е разположена в средата на помещението. Готовата обувка попада на лентата и движението на четките я държи неподвижна.

Готовата кожена обувка, без връзките, се подема от нови гъсти четки, която я лъсват до блясък и тя пристига в края на поточната линия в безупречен вид. На мен ще ми бъде необходим час, за да постигна същия вид на ръка.

Съвършената обувка пада в кош, където се проверява ръчно и се подрежда върху дървена скара, подобна на кора за яйца. От двете страни има работници — единият разтоварва поточната линия, а другият оглежда внимателно обувките, преди да ги сложи в кутии, готови за изпращане.

— Твоята работилница подобна ли е? — опитва се да надвика шума Роберта.

Клатя глава, за да й каже, че не е. Вдигам ръка, за да й покажа основния си инструмент.

— Това е моята фабрика.

— Преди много години и ние бяхме така. Само че на няколко пъти разширихме производството и сега имаме над двеста работници.

— Виждам. Къде кроите?

Тя ми дава знак да я последвам. Минаваме покрай отдела за довършителни работи и се качваме по тясно стълбище на втория етаж.

Кроячната зала прилича на огромна операционна в болница. Силни лампи висят над дълга маса в средата на помещението.

Овална релса минава над масата. На нея е закачен кръгъл трион за рязане на кожа. Назъбеното острие наднича от метален ръкав, който следва послушно движенията на крояча.

Помощниците наслояват кожата лист след лист. Натрупват около пет пласта, разделени от тънки листове хартия, купчинката е притисната да не мърда от тежка преса.

Главната кроячка дръпва молива, поставен зад ухото й, и отбелязва.

От мястото, където съм застанала, хартията прилича на сложна карта с усукани сини вени и малки сиви точици, които ще направляват движенията й и пътя на острието, когато започне да реже.

Роберта сочи кроячката, която надзирава процеса.

— Това е Сандра Флоренца — представя ми високата жена с гарвановочерна коса. Тя има типично индианска костна структура и очевидно е много отдадена на работата си. — Нейните хора са от Еквадор. Най-добрата кроячка е и е много известна в този бизнес.

Сандра стиска ръката ми.

— Идвате в много интересен момент.

Работниците обсъждат работния процес на испански.

Как само ми се иска да бях обръщала повече внимание на часовете на Уейд Милър. Сега щяха да са ми от полза.

— Какви обувки правите? — питам аз Роберта.

— Официални. Мъжки. Кожени, за „Ерменеджилдо Дзеня“.

Роберта ми дава знак да отстъпя.

Сандра стиска дръжката на триона и го насочва към пластовете кожа на масата. После с едно отработено движение спуска острието надолу. Моторът изскърцва, когато зъбците прорязват сините вени.

Сандра води машината с ръка и предугажда всеки нюанс и трепване. Влага силата на цялото си тяло. Раменете й потръпват, докато следва очертанията.

Аз пък действам по кройките на Джун и грешките ми са много. Сандра обаче трябва да упражнява пълен контрол. Всеки път когато спусне острието, трябва да проследи очертанията. Едно трепване и пластовете скъпа кожа ще бъдат съсипани.

Роберта ми дава знак да я последвам обратно през фабриката към административната част. По време на обиколката вървеше на няколко крачки пред мен. Не се държи приятелски и макар да е много любезна, е и дръпната. Забелязвам, че под тази строга фасада се крие топлота, но тя все още няма намерение да я покаже пред мен. Дано да ме хареса, въпреки че засега не мога да преценя.

— Много благодаря за обиколката — започвам аз. — Много съм впечатлена от цялата организация.

— Не очакваше ли подобно нещо? — пита тя.

— Изобщо не знаех какво да очаквам.

Роберта извръща поглед. Изражението й ми напомня за дядо, който никога не се тревожеше, че може да не се хареса на някого, и никак не бързаше, когато преценяваше хората. Също като него Роберта е малко дръпната. Не се плаша от студенината й, подобно отношение ми е познато, разбирам го. Роберта Анджелини е преди всичко професионалистка.

Докато обикаляхме, забелязах, че не заговори с нито един от работниците, въпреки това познаваше отлично работата им. Понякога кимаше или докосваше рамото на този или онзи или оглеждаше свършеното. Очевидно беше, че е спечелила тяхното уважение. В тази голяма фабрика трябва да е строга, но справедлива в ролята на ръководител. Изглежда й идва отвътре да бъде ръководител. Новата ми братовчедка не е от хората, които шикалкавят, и знам, че с мен също ще бъде пряма, когато заговорим за бизнес.

— Роберта, искам да ти кажа нещо още от самото начало. Дошла съм да видя фабриката ти, защото имам нужда от производител за моите обувки. Освен това ми се иска да запазя производството на „Бела Роза“ в семейството.

— Да, семейство сме — отвръща тя, — макар и разкъсано семейство.

— Можем да поправим нещата. Независимо какво е станало. Знам, че току-що се запознахме и всичко е съвършено ново и за двете. Всъщност до много скоро дори не знаех, че прадядо е имал брат.

— Така ли? — пита тя. — Ние всички знаехме за Майкъл.

Странно. Много съм любопитна да разбера защо тази тайна е била така добре пазена и защо единият брат, Рафаел, е разкрил причината за разрива, докато моят дядо е мълчал.

— Изглежда е възникнал сериозен проблем — казвам аз.

Тя кима.

— Роберта, дошла съм да проверя какви са възможностите да работим заедно. Това ще бъде от полза и за теб.

— Разбира се. Може пък тогава да постигнем мир в семейството.

Начинът, по който изрича думата мир, ме навежда на мисълта, че между братята се е разразила кървава война. Роберта не разграничава семейния живот от работата, което означава, че тук е същото, както на Пери стрийт. Предаността в семейството е гръбнакът на дейността й и тя го защитава безотказно.

— Бих искала да опитам — заявявам аз.

— Честно казано, не знам дали е възможно — отвръща тя.

Костелив орех е тази Роберта. Няма да е никак лесно. Сякаш ми чете мислите и отстъпва едва-едва.

— Мама е най-добре запозната с историята. — Забелязвам, че изражението й омеква.

— А би ли ме запознала с майка си? — питам аз.

— Тя е вкъщи, грижи се за сина ми. Днес няма да е удобно.

— Може би утре?

— Ще я попитам — отсича Роберта.

— Благодаря. Имаш ли нещо против следобед да остана във фабриката, за да гледам? Знам, че си заета, и не искам да те откъсвам от работата.

— Разбира се, че можеш да останеш. Ще те оставя при отговорника на смяна.

— Благодаря.

Роберта влиза в офиса, за да се обади по телефона. Аз вадя мобилния, за да позвъня на Джанлука в хотела. Телефонът в стаята звъни продължително. Телефонистката пита дали искам да оставя съобщение за Джанлука. Оставям номера на мобилния си телефон и съобщавам, че цял следобед ще остана във фабриката. Ще се прибера за вечеря.

 

 

Моля жената на рецепцията да ми повика такси.

Щом излизам от фабриката, имам чувството, че мога да дишам отново. Напрегнатата работа вътре, шумът и бързината, с която действат работниците, ме е изтощила. Всичко е много различно от работилницата ни на Пери стрийт. Там цари невероятно спокойствие в сравнение с тук. Тук е истинска лудница от началото, та чак до конвейера с довършителните работи.

Цял следобед наблюдавах как правят обувки. Колкото повече са съставните части, толкова по-трудно е да се изработи обувката. Нарисувах всичко, което наблюдавах, като се опитвах да разбия „Бела Роза“ на четири части вместо на осем, както беше първоначалният план. Ако успея да уточня всичко това, ще ускоря процеса на производство и цената на обувката ще бъде по-ниска, без да се налага да жертваме качеството. Иска ми се да използвам микрофибър, което също ще ускори процеса на производство, защото се реже много по-лесно от кожа или велур.

Таксито спира пред фабриката.

— Валънтайн? — Роберта се показва на вратата тъкмо когато се каня да се кача в таксито. — Как мина денят ти?

— Научих много. Благодаря ти.

— Утре ще се видим ли?

— Още сутринта. — Благодаря й и се качвам в таксито. Казвам на шофьора адреса и се отпускам изтощена на задната седалка.

Този следобед не видях Роберта нито веднъж. Тя ме остави съвсем сама. Отговорникът на смяната ми помогна много, но никак не ми се искаше да го притеснявам с глупави въпроси, затова просто наблюдавах внимателно, следях процеса на изработка и дребните промени. Научих много, докато наблюдавах производството.

Звъня на мама. Нали съм си послушна дъщеря, знам, че иска всеки ден да е спокойна, че не съм била отвлечени от аржентински банди, които търсят прототип за някоя обувки.

— Мамо, имам новини.

— Роберта може да направи обувката ли? — Без да ми даде възможност да отговоря, тя се провиква към баща ми. — Дъч? Дъч, Валънтайн е добре. Пристигнала е, кацнала е и е ходила във фабриката. — Отново насочва вниманието си към мен. — Вал, това е чудесно. Какво представлява Роберта? Като нас ли е? Все пак тя е една от нас.

— Много е красива. Обожава работата си, управлява огромна фабрика, в която правят абсолютно всичко — кроене, производство, довършителни работи. Невероятно.

— Как са ти дрехите? Подходящ ли е гардеробът ти?

— Оказа се права. Черният ленен костюм е истинска класика и върви навсякъде. Мама знае най-добре.

— Нали ти казах — натяква доволно тя.

— Мамо, малко се изненадах, когато се срещнах с Роберта.

— Защо? Като дежа вю ли беше? Да не би да те полазиха студени тръпки? Усети ли хлад като при спиритически сеанс? Тя прилича ли на нас?

— Да, много. Има носа на Джаклин.

— Направо невероятно! Това е възраждането на семейство Анджелини. Страхотен нос. Как само ми се иска да си имах такъв без помощта на доктор Мавракакис.

— Има и гъста лъскава коса като Тес.

— Знаех си аз, че ще бъде брюнетка.

— Има и още нещо. Ами… тя е черна.

Мама мълчи.

— Миличка, нали знаеш, че хората от семейството на баща ми са податливи на депресия?

— Мамо, не ти говоря за настроенията й. Жената е чернокожа.

— Ние сме чернокожи? — Мама е озадачена. — Я! — ахва тя. — Не знаех, че има чернокожи италианци.

— Очевидно има.

— Човек всеки ден научава по нещо ново. — Мама се уповава на клишетата, когато е слисана.

— Мамо, добре ли си?

— Трябва да позвъня на баба ти, а след като й разкажа историята, ще звънна и на сестрите ти, и на Алфред. Това е истински шок. — След малко продължава да реди: — Каква клюка само. Ами да, я го погледни президента ни. Мислех си, че братовчедите ни от Буенос Айрес ще приличат на Хулио Иглесиас, нали се сещаш, че ще имат по-скоро испанско излъчване, отколкото италианско, но ще са си италианци. Изобщо не очаквах да открия роднини в Аржентина, още по-малко чернокожи. Но това е положението.

— Точно така, мамо. — Не ми се слушат разсъжденията й по всички тези въпроси.

Тя продължава:

— Не знам какво ще каже баща ти. Май в неговия род няма чернокожи.

— Сигурно няма. Мамо, това няма никакво значение. Роберта е много способна. Тя е на четирийсет и четири и току-що е родила.

— Ето, поучи се от нея. Бебето, родено на по-късни години, се отразява чудесно. Чакай малко. Плодовитостта се предава по майчина линия, така че има значение как е при Роберта.

— Точно така.

— Ами… предай им много поздрави — настоява напевно мама.

 

 

Влизам в хотелската стая, хвърлям чантата и сакото в антрето и изритвам обувките.

— Джанлука? Извинявай, мили. Прибрах се.

Той не отговаря. Влизам в хола. Светлината е приглушена. Златистото осветление е романтично и няма нищо общо с блесналите лампи във фабриката на Роберта. Надничам в спалнята, френските врати към терасата са широко отворени.

— Ехо? — провиквам се аз.

Излизам на балкона. Джанлука се е облегнал на парапета. Масата е аранжирана прекрасно, сложена е за вечеря, а свещите хвърлят приятни отблясъци. Той ме прегръща.

— Извинявай, че закъснях.

— Не знаех кога ще се прибереш, така че не се извинявай.

— Звънях ти, не получи ли съобщението ми?

— Не, но няма проблем…

— Но аз звънях!

— Няма значение. Кажи ми как мина.

— Фабриката е огромна, шумна, прашна и там е изтощително.

Той ме целува. Натрупаното през деня напрежение се оттича, имам чувството, че все още чувам бумтенето на машините. Той прокарва палец по носа ми.

— Да не би да си помагала да смазват машините?

— Не, но бях на крачка. Споменах ли колко е мръсно във фабриката?

— Виждам.

Джанлука ме хваща за ръката и ме води през спалнята към банята, където дълбоката кремава вана е пълна с мехурчета.

— Връщам се веднага — обещава той. Свалям си дрехите и се топвам в горещата вода.

Ваната е толкова дълбока и широка. Водата ме обгръща като сатенена кувертюра. Затварям очи.

Джанлука се връща с две чаши вино. Дръпва стол и се настанява до мен. Подава ми чаша вино и вдига своята, преди да отпие. След това се навежда и ме целува.

— А ти какво прави цял ден? — питам аз.

— Ходих до Палермо пеша, обядвах и обиколих галериите.

— Нещо интересно?

— Картините. Ще ти харесат. Примитивни, ярки и типично сицилиански.

— Дано ми остане време да пообиколя като туристка.

— Надявам се — отвръща той.

— Извинявай. Много ми се иска да не бях дошла по работа. Ще ми се да бяхме само двамата. — Джанлука наистина ми липсваше, но пък денят се оказа много продуктивен. Когато си помисля за времето, прекарано във фабриката, ми се иска да бях останала по-дълго. Вдъхновена съм от видяното и от онова, което се надявам да науча. Не е нужно да споделям всичко това с него. Той ме е чакал. Заслужава пълното ми внимание.

— Разкажи ми за Роберта.

— Да започнем с основното. Много е мила, много приятна, няма нищо американско. Тиха е, замислена и семейната вражда й е в кръвта.

— Каква е тази вражда?

— Не ми каза. А, да не забравя най-шокиращата новина. Чернокожа е.

Джанлука е просто заинтригуван, не е изненадан.

— Има и чернокожи италианци.

— Очевидно. Въпреки че мама не е на същото мнение. Звъннах й, докато се прибирах.

— Майка ти не проявява абсолютно никакъв интерес към историята.

Избухвам в смях.

— Освен историята на модата. В това отношение е експерт. А, да, и продуктите за разкрасяване. Може да ти разкаже в пълни подробности еволюцията на крема за лице от „Хелена Рубинщайн“ до „Есте Лаудер“. В тази област е експерт.

— Каза ли на майка си, че съм тук?

— Защо да й казвам? Как се казва на италиански „да скапеш хубавото прекарване“?

— Казва се „да скапеш хубавото прекарване“.

— Освен това връзката ни не е от новините за първа страница във вестника на Майк Ронкали. Не, там сме някъде по-назад. В момента чернокожите представители на семейство Анджелини са на първа страница.

Джанлука се навежда и ме целува. Аз протягам ръка и разкопчавам копчетата на ризата му. Гърдите и раменете му са широки. Годините на обработване на кожата са придали на мускулите му сила. Това е тялото на мъж, който работи здравата, не е тяло, оформено в някой фитнес център. Притеглям го към себе си.

— Ти забелязваш ли, че няма да вечеряме?

— Гладна ли си? — шегува се той.

— Да, за теб. — Смъквам ризата от раменете му, стискам ръцете му в своите и ги целувам. Вдигам поглед към него. — Все някога ще трябва да пробвам местната кухня, ако не за друго, то поне за да я опиша у нас.

Джанлука потъва във ваната до мен и дългите му крака докосват моите. В момента храната е последното, за което мога да мисля. Мога да не хапна нищо повече, докато съм жива. Вино, мехурчета и неговите целувки са ми напълно достатъчни завинаги.