Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (1)

1.
Полет към звездите

В деня на бабината сватба в Тоскана се случи истинско чудо. Заваля сняг.

Снегът определено е италиански, по нищо не прилича на онази разновидност, която се сипе в Ню Йорк Сити. Не пада на едри, тежки снежинки, няма нищо общо с февруарските виелици, които щипят лицето и превръщат тротоарите в ледена пързалка. Наподобява вихрушка от бял блясък, която прехвърча във въздуха и се топи в мига, в който докосне каменните улици.

Докато се взирам навън през прозореца на хотел „Сполти“, ми се струва, че цялото градче Арецо е покрито с бял воал. Пия горещо мляко, наливам еспресо от каничката и наблюдавам как теглената от коне карета спира пред хотела, за да ни отведе в църквата. Все едно не е 2010 година. Имам чувството, че сме се върнали столетие назад, а наоколо не се мярка нищо съвременно. Времето спира, когато хората са щастливи. Тиктакането на истинския часовник започва отново за всички нас от мига, в който младоженците си разменят пръстените.

Бабчето и Доминик приключиха бързо и лесно със сватбените си планове (най-хубавото при булките на осемдесет е, че много добре знаят какво искат и какво не искат). Билетите за самолет са купени онлайн след дълги преговори, които накрая осигуриха чудесно групово намаление за пътуването на семейства Анджелини и Ронкали до това италианско градче.

 

 

Всички имаме роли в романтичната приказка. Правнучките ще носят цветята, а правнуците ще влязат в ролята на минишафери. Сестрите ми Тес и Джаклин, аз и снаха ни Памела ще сме шаферки, а мама е почетната дама. Внучката на Доминик, Ореола, ще представя неговата страна от семейството на партито след сватбата. Баща ми ще придружи тъща си до олтара и ще я предаде на Доминик Векиарели.

„Онзи ден валеше сняг“, представям си как разказвам на децата си. Ще им обясня, че след като живя десет години като вдовица, баба отново откри любовта. Историята на Теодора Анджелини е написана от съдбата, времето и късмета. Освен това е история, изпълнена с надежда, и напомня на всички нас, които все още не сме открили любовта, че независимо от възрастта, опита и мястото не е разумно да затваряте книгата, преди да прочетете „Край“. Нищо не се знае. Никой от нас, дори самата булка, не е очаквал, че този ден ще настъпи.

— Направо ще се гръмна! — провиква се мама от коридора. — Косата ми прилича на мокър парцал за под.

— За бога, Майк! Намираме се в скапан хотел. Не може ли малко по-тихо? — чувам как излайва татко.

— Трябва ли да крещите? — надига глас Тес от стаята си. — В това семейство всички се надвикват — кряска тя.

— Шшш. Ще събудите бебчето! — отвръща Джаклин от прага на своята стая, като опитва да говори по-тихо.

Вратата ми се отваря с трясък. Мама влиза по черен комбинезон, подпряла ръце на ханша.

— Машата ми се скапа — заявява тя. В нашето семейство скапаната маша е по-голяма трагедия, отколкото да си откриеш бучка. А ние сме напипвали не една и две.

Мама е гримирана, лицето й е гладко и бяло като алабастър, напудрена е обилно и е готова за снимки от всички ъгли. Изкуствените мигли й придават достатъчно блясък и тя спокойно може да мине за беквокалистка на Бионсе. Бузите й са в типичния за козметиката от „Боби Браун“ прасковенорозов цвят, но това е всичко, което блести по нея. Очевидно се чувства като парцал и е готова всеки момент да ревне.

— Какво има, мамо? Не си на себе си.

— Значи забеляза.

— С какво да ти помогна?

— Не знам. Просто… изглеждам трагично. — Тя се тръшва на леглото ми. Половината й коса е направена и прясно боядисаните кестеняви кичури са гладки и лъскави, докато останалите висят мокри и щръкнали. Мама е с естествено къдрава коса, но ако я погледнете отляво, в профил, никога няма да предположите. Отпред обаче прилича на манекенките от „Хоумшопинг“, чиято глава е разделена на два екрана — преди и след нанасянето на крема за изправяне на буйни къдрави коси. Тя приглажда черния комбинезон по бедрата си и дръпва дантеления край над коленете.

Сядам до нея.

— Какъв е проблемът?

— Откъде да започна? — Очите й плуват в сълзи. Вади салфетка изпод комбинезона и попива външните ъгълчета, за да не развали лепилото за мигли и косъмчетата от норка да не се намокрят от сълзите като хартиени лодки по Нил.

— Изглеждаш чудесно.

— Така ли? — Сълзите пресъхват по магически път и мама изпъва гръб. Достатъчно е човек да й направи един комплимент, за да успее да си възвърне емоционалното равновесие.

— Като момиче за един милион долара — уверявам я аз.

— Донесох си епилатора и съм спокойна, че поне космите са ликвидирани. Добре, че той не се скапа.

— Да, наистина.

— Не знам, Валънтайн. Просто не знам. Напълно изперках. Цялата треперя. Виж. — Мама протяга ръка. Пръстите й потръпват от нерви. — Тази работа ми се струва твърде необичайна. Да съм почетна шаферка на сватбата на собствената си майка.

— Почетна дама — поправям я аз. — Предполага се, че шаферките са момичета, а последната непорочна жена над шейсет беше майка Тереза.

Мама не обръща никакво внимание на забележката и продължава:

— Има нещо много смахнато в цялата тази работа.

— Бабчето е щастлива.

— Да, да, а аз посвикнах с всичко това! Започна се с новината, че майка ми, на цели осемдесет години, се е влюбила. Едва преглътнах този факт, и тя ми сервира, че щяла да се омъжва. И това преглътнах. След това заяви, че не само щяла да стане булка на Доминик, ами е решила да се премести в Италия. Завинаги. Какви ли не дивотии последваха една след друга. Пълна бъркотия. Аз обаче преживях шока на всички бомби, които тя пусна, пренебрегнах съмненията и преглътнах. Винаги ли трябва да преглъщам?

— Винаги. Та какъв е проблемът?

— Имам чувството, че предавам татко. — Очите й отново се пълнят със сълзи.

— Мамо. Той би се зарадвал за бабчето.

— Мислиш ли? Не помня да се е грижил много за щастието й, когато беше на земята.

Поглеждам мама. Тя никога не казва нищо лошо за баща си.

— Разбираш ли какво се опитвам да кажа? — Мама вдига ръце. — Тази сватба изкарва най-лошото у мен. Вече очерням мъртвия си баща. Какво ми става?

— Ще ми се да знаех — обажда се татко. Застанал е на вратата в изгладените си боксерки на синьо и бяло райе (да, мама му глади бельото) и колосана официална риза, която е толкова дълга, че прилича на някоя от минирокличките на актрисата Ан-Маргарет от „Вива Лас Вегас“^[1]. Слабите му шейсет и девет годишни крака без косми са скрити до коленете от черни чорапи, пристегнати с ластици.

Мама е лепнала два пача против бръчки във формата на полумесеци под очите на татко. Когато направи някоя физиономия, острите им ъгълчета подпират очите, затова той не смее да мига и прилича на уплашена горила.

— Махни противните пачове от лицето ми.

Мама си поглежда часовника.

— Още пет минути, Дъч, и няма да имаш нито бръчки, нито торбички.

— Махай ги. Искам да виждам сега. Не мога да погледна нито надолу, нито настрани. На никого няма да му се отрази добре, ако падна и си счупя бедрото. Ти помисляла ли си какво е медицинското обслужване тук? Сигурно те връзват с въже за някоя дъска и те държат така, докато костите ти заздравеят. — Татко се опитва да дръпне пачовете от лицето си.

— Не ги махай сам! — разкрещява се мама.

— Направо са се сраснали — потупва ги той.

— Не са се сраснали. Това е някакво естествено лепило. Ще донеса спрей с розова вода, за да омекнат. Дъч, говоря сериозно. Не ги дърпай. Ще си разраниш кожата.

— Донеси спрея — разпорежда се татко и подчертава всяка сричка с ритмично пляскане на ръце. — Донеси спрея. Имам си програма. Не искам да закъснея за сватбата на двамата осемдесетгодишни младоженци. Всичко може да се случи.

Мама хуква.

— Какво й става? — пита татко. — Поглежда през прозореца и се ококорва като куче от породата мопс. — Сняг. Мислех, че времето в Италия е меко. Какво, по дяволите, става тук?

— Това е на късмет.

— Така ли?

— Не знам. Така мисля — свивам рамене аз.

— Не си ли забелязала, че независимо какво е времето на нечия сватба, винаги казват, че носи късмет.

— Казва се „на късмет“.

— Дори облак отровен газ да надвисне над Тоскана, пак ще тръбят, че било на късмет. — Татко клати глава.

— Това е тържеството на любовта над атомното опустошение.

— Де да беше истина. Когато двамата с майка ти се женехме, валеше. Само че тогава бяхме на двайсет и една и на двайсет и две и нищо не разбирахме. Все тая ни беше дали вали дъжд, или грее слънце, искахме час по-скоро да се доберем до хотел „Олдуик“.

— Благодаря, татко. Много ми се искаше да си ви представя двамата с мама на медения месец. Особено след като току-що съм закусила.

— Когато си млад, всичко е пред теб, а щом остарееш, имаш спомени и от време навреме адреналинът ти кипва, за да ти напомни какво си бил едно време. В сравнение с нас и теб баба ти и Доминик са като цъкаща бомба с часовников механизъм. Ако изкарат още година, ще имат страхотен късмет.

— Не говори така, татко. Дори не си го помисляй.

— Извинявай, че съм такъв натуралист.

— Реалист — поправям го аз.

Той притиска с показалци пачовете и ги задържа, без да мига.

— Все тая. Радвам се за Теодора и мисля, че всичко е чудесно. Но не бива да забравяме, че това са възрастни хора. Наистина възрастни. Женят се по време, когато повечето хора дори не са на крака. Така че браво на тях. Какво пък. — Татко се отпуска на люлеещия се стол до прозореца. — Страхотна промяна.

— Така е — въздишам аз.

— Най-вече за теб.

— Най-вече за мен. — Той няма представа колко се страхувах от този ден, и то от чист егоизъм. Губя най-важния човек в живота си. Бабчето беше моят майстор наставник, на нея можех да доверя всичко, тя беше най-добрата ми приятелка. Дори не ми се мисли как ще се прибера без нея, камо ли да се върна на работа.

— Свикна ли вече с мисълта?

— Не съм, татко. Но всичко ще си дойде на мястото. Тя пое по свой път, аз трябва да поема по моя.

— Друго не можеш да направиш.

Мама се връща със спрея розова вода.

— Дъч, наведи се назад. Затвори очи. — Надвесва се над татко и той отпуска глава назад.

— Усещам как пулсира сънната ми артерия. — Той поставя ръка на врата си. — Нормално ли е да чуваш как сърцето ти бие в ухото?

— Изчакай секунда. — Мама пръска пачовете.

— Влезе ми в окото! В окото! — Татко покрива очи с ръка. — Пари! Гори!

— Донеси кърпа! — излайва към мен мама. — Намокри я.

Хуквам към банята, пускам водата и мокря кърпата (поне опитвам, защото тънките италиански кърпи приличат повече на попивателни, отколкото на истинска хавлия) и хуквам при татко. Слагам я на лицето му.

— Студено! Студено! — крещи той.

— Потрий ги. Хайде, Дъч, потрий ги! — разпорежда се мама.

Тес притичва в черни боксерки и къс топ с надпис „Сочно парче“ на гърдите.

— Да знаете, че не сме единствените в този хотел! — След това вижда как татко трие очи, сякаш е жертва на взрив от любимия му сериал „24“. — Какво стана?

Той навежда глава и попива очите си с кърпа, докато пачовете подгизват и най-после успява да ги отлепи. Стисва ги с два пръста и ги подава на мама.

— Повече да не си ме накарала да лепя по кожата си подобни гадости. Харесвам си бръчките. Скоро ще стана на седемдесет и всичко по мен е сбръчкано. Особено след рака. Топките ми са като сушени сливи…

— Татко! — Двете с Тес го спираме, преди да ги опише още по-подробно.

— Дъч, виждала съм ги и преди, и след това. И няма кой знае каква разлика — опитва се да го успокои мама.

— Мамо! — Двете с Тес сме отвратени.

— Няма значение. Искам да кажа, че на снимките изглеждам стар, защото наистина съм стар. Това е истината и каквото и да правя, няма да се почувствам по-добре.

— Добре де, добре — примирява се нетърпеливо мама. — Да не би да е престъпление, когато човек иска да постигне нещо.

— Престанете — махам с ръка аз. — Всички са вече навън. Трябва да се приготвя. Каретата чака.

— Тя пристигна ли? — пита мама.

— Ела да видиш. — Дръпвам пердето. Мама, татко и сестра ми застават до мен на прозореца. Изгледът е към селото и не можем да се нарадваме на вълшебния пейзаж. Конят, който ще тегли каретата ни, тръсва глава и звънчетата на врата му пропяват весело. Красотата на мига ни действа като балсам и ние се взираме навън обзети от страхопочитание, притихнали.

— Добре, стига сме се разсейвали — излайва татко. — Трябва да побързаме. Тази стара кранта ще започне да си търси торба с овес. То и аз няма да откажа нещо за хапване.

— Ами косата ми? — поглежда се в огледалото мама.

— Изтегли я назад и я замажи с гел. Тес е донесла поне три вида. Нали? — поглеждам аз сестра си.

— В моята стая. В червения несесер. Взела съм и фиби. Има и спрей за обем.

— Става, той ще ми поизглади косата. — Мама излиза, последвана от татко с провисналите боксерки, които приличат на къса пола.

— Тя съвсем се е сбъркала — отбелязва Тес, докато рови в несесера с козметиката.

— Много е развълнувана.

— Защо? Не може ли просто да се позабавляваме? Ти забелязала ли си, че семейството ни не може да се зарадва, ако някой друг е щастлив? — Тес вади спирала от несесера, развива капачката и започва да изтегля и връща бързо четчицата. Навежда се към огледалото и пробва любимия ми водоустойчив кафяв „Римел“ за обем. — Като че ли се чувстваме длъжни да вкараме негативен елемент във всяко събитие.

— Не преувеличаваш ли?

— Мислиш ли? Не си ли забелязала? Външните хора ни смятат за напълно откачени. Какво ще кажеш за генералната репетиция снощи? Мама стана, за да вдигне тост, разхлипа се и се раздрънка за детството си. Някой да има нужда от психотерапия? — Тес подхвърля спиралата в несесера. — Добре, че повечето от присъстващите не говореха английски.

— Много неловко се получи — признавам аз.

— Добре, че Джанлука спаси положението със смешката, че досега не бил имал сестра, а сега вече има мама. На нея много й хареса, защото е на възраст да му бъде леля. Сега набързо ще скрие дванайсетина години, защото Джанлука е на колко… петдесет?

— Петдесет и три — уточнявам аз.

— Не може да бъде. Изглежда страхотно. За мъж на неговата възраст. — Тес отваря коректора и започва да потупва кожата под очите си. — Той май си пада по теб.

— Не ме интересува — лъжа аз. Не е нужно да казвам на сестра си, че когато снощи видях Джанлука за пръв път, след като замина от Щатите, сърцето ми заблъска така, сякаш щеше да се спука като автомобилна гума, ударила ръба на тротоара със сто и двайсет километра в час. Дум. Дум. Дум. Имах чувството, че всички гости го чуват. Няма да й кажа как Джанлука стисна ръката ми, когато се обърнах да поговоря с някого, и ми се стори, че ме удари ток. Не очаквах подобна реакция. Не е нужно Тес да знае, че се върнах в тази стая и цяла нощ сънувах Джанлука, събудих се в три след полунощ и трябваше да отворя прозореца, за да влезе въздух, защото образите бяха толкова живи и запотени, че температурата в стаята почти стигна точката на кипене.

Дръпвам коректора от Тес и размазвам няколко капки под очите. Тъмните кръгове, които сме наследили, са много подходящо допълнение към тайните, които крием. Любовта на бабчето към Доминик бе последното голямо разкритие. Двамата са се срещали цели десет години, откакто дядо почина, а никой не е имал представа. Едва след като аз ги видях заедно в кожарската работилница миналото лято, разбрах, че бабчето си има любим. Дори след като научих, запазих тайната й, както правят добрите момичета от семейства Анджелини и Ронкали. Навеждам се към огледалото. Осем пласта от бежовото мазило са в състояние да прикрият поколения интриганти.

— Ако не бях омъжена, щях да се пусна на Джанлука. Много готин италианец — продължава Тес.

— Аз съм единственият готин италианец, който ти се полага. — Зет ми Чарли е застанал на прага.

— Виждаш ли? Дори не мога да кръшна. Хващат ме дори когато говоря за това — въздиша Тес.

Добре че Чарли е облечен. Ако трябваше да видя още един чифт мъжки боксерки, със сигурност щеше да ми дойде много. Освен това краката на Чарли са толкова космати, че когато е по къси панталонки, изглежда така, сякаш е облякъл панталони с козината навън.

— Как изглеждам? — Той разтваря сакото, за да покаже копринена жилетка в цвят лавандула.

В мига, в който бабчето съобщи, че ще се жени, още преди три месеца, Тес накара Чарли да започне диета. Освен това го изпрати да тренира във фитнеса. Не личи да е свалил и грам, но вратът му е станал по-дебел от вдигането на тежести. Сега главата му изглежда като бодната направо на раменете и той прилича на сицилиански дундьо.

— Страхотен си — мърка Тес.

— Към това чудо ще има ли дрехи? — пита я Чарли.

— Не, мислех да сложа клин.

— С теб човек никога не знае — отвръща той.

— Помощ! — провиква се мама от коридора. — Някой да звънне на 911.

— Тук няма 911 — провиква се в отговор зет ми Том.

Тръгвам след Чарли и Тес по коридора. Дъщерите им Каризма и Киара, облечени в бледосини рокли от органза, са застанали на вратата на леля Фийн заедно с мама. Промъкваме се покрай тях и нахлуваме в стаята.

Пралеля Фийн, която отказа поканата на сестра си да присъства на сватбата и трябваше да я завлечем през океана като огромния куфар на мама, е седнала на крайчеца на леглото и от ръката й виси апарат за измерване на кръвно налягане. Облечена е в черен вълнен костюм — любимият й за всяка сватба и погребение, на които сме ходили. Пантофките й, купени онлайн, са оставени до леглото и се вижда, че е сложила лепенки против мазоли. Отпускам се на колене до нея.

— Какво има, лельо Фийн?

— Зави ми се свят. Стаята се завъртя.

— Сама ли се опитваш да си премериш кръвното? — пита Чарли.

— Този кой е? — Леля Фийн поглежда зет ми, когото познава от двайсет години, сякаш е напълно непознат.

— Аз съм. Чарли.

— Знам кой си, но си от доведените роднини. Марш навън.

Той излиза от стаята.

— Не беше много възпитано от твоя страна — изтъква дипломатично Тес.

— Не ми трябва цяла тълпа. — Леля Фийн оставя апарата да тупне на пода. — Помислих, че получавам удар.

— Значи трябва да те заведем на лекар.

— В Италия ли? Вие луди ли сте? Че те ще ме уморят за нула време.

— Това е модерна страна с модерна медицина — обяснявам аз.

— Наистина ли? Трябва ми цял час, докато напълня ваната с гореща вода. Това е много модерно.

— Ако ти е призляло, трябва да отидеш на лекар — настоява мама.

— Аз съм на седемдесет и осем. През повечето време ми е зле. Няма ли Господ най-сетне да ме вземе?

— Закусвала ли си?

— Две кифлички с масло, две яйца на очи, малко пикантна шунка и „Сникърс“-а, който си носех в чантата.

— Може да е шок от прекомерната консумация на захар и мазнини — предполагам аз.

— Не е от недояждане! — граква леля Фийн. — Аз си похапвам добре.

— А тогава от какво е, лельо Фийн? — потривам аз кокалестото й рамо.

— От тази сватба. Имам лошо предчувствие.

— Виждате ли? Не съм единствената. — Мама се промъква между Тес и леля Фийн и се тръшва на леглото.

— Според мен това е пълна лудост — клати глава леля Фийн. — И то защо?

— Как така защо? Двамата се обичат — опитва се да ги защити Тес, все още обидена, че леля Фийн е изгонила нейния Чарли.

— Любов. Любов ли? Какъв е смисълът от любовта?

Двете с мама се споглеждаме. Поглеждаме и Тес, а тя извива очи.

— Ами… — започвам аз, — любовта е… начало.

— Голяма работа. Няма щастие нито на този свят, нито в този живот. Това е долината на сълзите, която те оставя самотен и нещастен. Знам го от личен опит — този свят е една голяма лъжа. Обичах Норман Моби, а него го изпратиха да се сражава във Франция по време на Втората световна война, вие младите ни ги помните тези събития, но той беше младо, чудесно момче от Гранд стрийт, спретнат, чистичък и аз много го обичах. Щяхме да се оженим, но Норман умря някъде в полята на Франция. Вечно ще я мразя тази страна. Той умря, а аз бях ощетена.

— Нали се омъжи за чичо Тони…

— Никога не съм го обичала този никаквец.

— Лельо Фийн! — възкликва мама.

— Не съм. Той беше скапаният втори. Когато плаках на погребението му, плаках за всичките години, които пропилях с този скапаняк.

Толкова сме слисани, че не знаем какво да кажем. Поглеждам към часовника.

— Лельо Фийн, добрата новина е, че не си получила удар. Според мен си съвсем добре. Трябва да тръгваме към църквата.

— Добре, добре — примирява се тя. — Да приключваме с тази глупост.

— Момичета, аз ще помогна на леля Фийн по стълбите. Вие се обличайте. — Татко влиза и в стаята се разнася аромат на парфюм „Арамис“, гел за коса и мазило против болки. Гъстата му коса е пригладена назад без път и той напомня на Франки Вали, когато се събра със старата си група и направиха турне, като изключим двете червени петна под очите, където бяха сложени пачовете. Все едно е изгорял на слънце, но до края на деня се надявам да изчезнат.

Двете с Тес сме в коридора. Джаклин излиза от стаята си и прилича на стръкче мента в бледозелената си коктейлна рокля без презрамки, обточена с тюл. Черната й коса е прибрана на висок кок, сякаш е херцогиня от двора на Луи XIV.

— Какво става? — пита тя.

— Стари работи — отвръщам аз.

Джаклин ни дръпва в стаята си.

— Къде е бебето?

— Том я заведе на разходка.

— В снега ли? — Тес ме поглежда. Двете със сестра ми се отнасяме много критично към зет си, който води бебето навсякъде, включително на стадион „Джайънтс“, за да гледа футбол. Няма да се учудим, ако в момента обикаля с нея улиците на Арецо. Това е нищо.

— Сложи пластмасовата качулка на количката — обяснява тя, за да го защити, и се привежда напред. — Памела и Алфред се скараха жестоко. Чух всичко през стената.

— За какво? — пита Тес.

— За пари.

Брат ни Алфред е един от малкото банкери в района на Ню Йорк и Ню Джърси, който не изгуби работата си по време на най-големия икономически срив в живота ни. Той винаги е върхът във всичко, което върши. Не мога да си представя, че двамата имат проблеми с парите. Брат ми лепи фишовете от заплатата си в една тетрадка.

— Тя е прахосница — шепне Тес, сякаш говори за заразна болест.

— Да, но той е спестовник — напомням им аз.

Оставям сестрите си да клюкарстват и се връщам в стаята си. Затварям след себе си, свалям халата, облекчена, че най-сетне съм останала сама. Роклята ми виси в ленения калъф отзад на вратата. Свалям я от закачалката и се вмъквам в нея.

Сребърното ламе се плъзва по тялото ми. Обувам чифт сребърни високи обувки. Отварям чантичката си с бижутата и вадя нанизи фалшиви перли, докато най-сетне не съм убедена, че на Коко Шанел вече й се е приискало да се покаже от гроба и да ме похвали.

— Tres elegante!^[2]

Грабвам си чантичката и излизам в коридора при сестрите си.

Тес е облечена в наситенозелена дълга кадифена рокля в комплект с болеро. Гъстата й черна коса пада на свободни къдрици. Подсвирва, когато ме вижда.

— Благодаря — отвръщам аз.

— Ще зашеметиш Джанлука с един удар.

Изчервявам се.

— Знаех си аз — заявява доволно Тес. — Сестрите винаги познават.

 

 

Идеята за теглена от коне карета е чудесна, освен ако вътре не се наблъскат всички най-близки роднини и децата им. При нас е така. Колелата се хлъзгат по мокрите улици като ръждясала въртележка и дори леля Фийн, която не се е усмихвала от 1989 г., се смее, когато поднасят на един остър завой и всички се стоварваме върху нея.

Базиликата „Сан Доменико“ е сгушена в градчето също като старинна книга в някой шкаф. Построена е от пясъчник, фасадата е семпла, единственото цветно петно идва от витража в тъмносиньо и рубиненочервено над входа. Кулата с две камбани на метални греди е точно над вратата. Същите тези камбани са ехтели в деня на сватбата на дядо и любимата му Джузепина Кавалини преди повече от сто години.

На сватбата са дошли повече хора, отколкото са пейките (поредното доказателство, че младоженците не са на двайсет). Леля Фийн е заела място най-отпред. Свела е глава, тъй като е задрямала, едва ли се моли. Татко, Чарли, Том и Алфред са навън, на чист въздух, нещо обичайно за мъжете от семейството ми, когато са официално облечени.

Каризма и Киара си играят на криеница зад готическите колони заедно със синовете на брат ми, Роко и Алфред младши, които за пръв път от раждането си досега са изпуснати от контрол. Между Алфред и Памела определено става нещо и децата използват момента, за да се налудуват.

— Памела, изглеждаш добре — отбелязвам аз.

Избрала е индийски шик за Италия. Роклята й на пластове от пурпурна и сребърна коприна е с късо бюстие с геометрични фигури. Тънките презрамки разкриват изваяните й рамене и тънки ръце. Русата й коса, лъскава и права, е пусната. Очевидно се е сетила да си донесе адаптер за сешоара.

— Благодаря. — Тя се усмихва, макар и насила. Памела, сестрите ми и аз се сдобрихме след скарването миналата Коледа, но сегашното й студено отношение е също толкова неприятно, колкото и преди.

— Харесва ли ти хотелът?

— Старичък е — признава тя.

— Хубаво е, че сме заедно.

— А, да. — Извръща поглед към Роко и Алфред, които търчат като обезумели между редиците. — Трябва да озаптя момчетата, преди да съборят статуята на някой светец.

 

 

Вратата на църквата е отворена зад нас и бабчето застава на светлия праг, висока и слаба, в кремав копринен костюм с пръснати по маншетите и подгъва на полата пайети. Поглеждам към обувките, които направих специално за днешния ден, елегантни, в слонова кост, със средно високо тънко токче и перли по деколтето. Протяга ръка към мен и аз я поемам.

— Благодаря ти, Валънтайн — казва тя.

— Защо?

— За всичко. Задето ми помогна да организирам деня. За подкрепата. Беше до мен непрекъснато.

— Ти заслужаваш всеки миг щастие, бабче. И недей да ми благодариш. Аз трябва да ти благодаря.

Очите на бабчето се пълнят със сълзи. Мама притичва със салфетка и попива очите й.

Тес ме сръчква, за да се подредя и да тръгнем към олтара. В едната ръка стискам букета с теменужки, а с другата перлените гердани. Поглеждам към олтара.

Свещеникът, опърпан представител на Ордена на капуцините, облечен в шоколадовокафява роба, заема мястото си пред олтара.

Доминик в сако и синът му Джанлука излизат от саристията и заемат местата си.

Сърцето ми трепти, когато срещам погледа на Джанлука. Сякаш ме чакат хиляда километра от последния ред до олтара. В момента се радвам, че сме толкова далече. Може би така ще успея да потуша необяснимото лудо желание, което изпитвам към него. След сватбата той вече ще бъде част от семейството ми. Боже господи!

— Валънтайн! — шепне Ореола на ухото ми.

Обръщам се. Ореола, дъщерята на Джанлука, ме прегръща.

— Закъсняваме. Винаги закъсняваме. — Съпругът й пристъпва към олтара и се настанява на първия ред до леля Фийн.

— Няма страшно. Идваш тъкмо навреме, братовчедке. На секундата.

Ореола е в бронзова рокля тип „прегърни ме“ и с подходяща шапка. Тес й подава нейния букет теменужки. Нарежда се при нас толкова естествено, сякаш не е внучка на Доминик, а на бабчето.

Киара и Каризма тичат към олтара и разпиляват розови цветчета, сякаш участват в надбягване с чували.

Мама се суети с цветята на шапката на бабчето. Знам, че е 2010-а, но в моето семейство, когато се стигне до сватби и шапки, времето се връща назад към 1962 година — много обичаме кръглите шапчици. „Това е последният задължителен аксесоар“, настоява мама.

Татко вади мобилния си телефон от джоба и снима бързо бабчето и мама, преди да тръгнат към олтара. Не знам защо си прави труд, след като всички, на които би изпратил снимката, са се събрали в църквата.

Цигулар изпълнява „Винаги“ на Франк Синатра. Сестрите ми вървят пред мен една зад друга. Чувствам се като лъскаво петаче, което следва банкнота от петдесет долара, и бронзова скулптура от Манцу^[3], но нали аз настоях да се облека в сребърно ламе, а сега вече е прекалено късно да сменям тоалета.

Мама подсмърча до мен.

Поглеждам напред към свещеника, но в същото време с периферното си зрение виждам Джанлука.

Трябва ли де е толкова хубав? Повтарям си защо, защо, защо на всяка стъпка, която правя след сестрите си. Щеше да е много по-лесно, ако беше погрознял по коледните празници. Не може ли да е от онези мъже, които се състаряват за нула време? Не, дори е много по-хубав отколкото преди година. По-хубав е дори отколкото през онзи есенен ден на покрива у нас, когато беше в кожено яке. Сивото копринено сако е в същия нюанс като косата му. Забелязва се отдалече също като сиво перо на покритото с облаци утринно небе.

— Внимавай — шепне мама зад мен.

Овладявам се, доколкото мога.

Джанлука поглежда към редиците, очите му са сини като ботушите на архангел Михаил на статуята зад него. Наистина е красив, също като Кари Грант в зрелите му години. И той има изразителен профил, който издава сила, носът и челюстта му са изваяни от Господ с един замах. Добре де, Джанлука може и да прилича на светеца Томас Мор повече, отколкото на Кари, но в това сако, в този нюанс, на това място той е като истинска филмова звезда от златния век на Холивуд. Подходящият вид може да превърне всеки мъж в кралска особа.

Спомням си как ме целуна на терасата в Капри миналата година, как не го исках и как, след като ме целуна, исках единствено него. Може би скъсах с Роман след това, защото предпочитах целувките на Джанлука. Откраднатите целувки са едно, но връзките са напълно истински, поне така ме е научила мама. Джанлука беше наясно по отношение на мен, той искаше нещо повече от един флирт. Само че тази сутрин се питам дали все още ме иска. Най-вероятно не. И защо да ме иска? Дойде в Ню Йорк и желаеше нещо повече, а аз ясно му казах, че не искам нито него, нито някой друг мъж, а пък той ми повярва. Естествено, бях много убедителна.

Защо тогава го наблюдавам толкова напрегнато, като човек, който не може да откъсне очи от безценна картина, добре осветена на стената на някой музей? С всяка стъпка се доближавам до него, а как само ми се иска да спра и да седна на празна пейка, за да си поема дъх. Джанлука усеща погледа ми. Усмихва ми се. Иска ми се да умра още сега.

Свещеникът реди клетвите на италиански толкова бързо, че баба едва ли разбира с какво се съгласява, дори да е цялостен ремонт и подмяна на инсталацията на жилището му. Тя обаче го гледа със страхопочитание — очевидно е наясно какви обещания дава. (По принцип италианците са бавни, освен когато са в църква, където месата се провежда на забързани обороти.)

Службата се превръща в цветно петно, докато аз съм завладяна от личните си чувства. Не само аз. Сестрите ми подсмърчат, мама попива сълзите си, а брат ми е застанал встрани и гледа церемонията с типичното за него недоволство, преценява внимателно, сякаш пред него има доклад за минисливане, което предават по някоя програма.

Джанлука подава пръстена на баща си и го целува по бузата. Татко свежда очи към пода, докато Джанлука открито разкрива чувствата към баща си. Те с Алфред никога не са имали такава връзка.

Доминик слага пръстена на ръката на бабчето и това изглежда стряска децата им. Мама вече няма да може да се качи на влака и да се види с бабчето, когато й хрумне. На Джанлука ще му се наложи да се изнесе от дома, в който живее с баща си, за да се настани мащехата му. Не съм единствената в тази стая, чийто живот ще се промени, но кой знае защо ми се струва, че съм най-ощетена.

Все не можех да приема, че губя бабчето заради новия й съпруг и новата й страна. Ще бъда съвсем сама във фирма „Анджелини“ за производство на обувки — както в работилницата на партера, така и в апартамента на горния етаж. Щом започне съвместният живот на бабчето и Доминик, старият ни живот заедно приключва. Годините, които прекарах като чирак на бабчето, бяха най-хубавите в живота ми. Сега се налага да стъпя върху всичко научено от нея и само да надграждам.

Очите ми се замъгляват от хубави спомени и дълбоко съжаление. Вече няма да има разговори над чаша кафе сутрин, нито ще можем двете да седим всеки следобед на покрива, да печем кестени на стария грил и да се смеем. Тъжно ми е, защото няма да е до мен, когато обувките „Бела Роза“ излязат на пазара и както се надявам, изведат бизнеса ни на ново ниво и ни докарат доход, благодарение на който ще оцелеем. Проблемът си е мой. Не обичам промени, а понякога ми идва прекалено много. Дори сто години с бабчето нямаше да ми стигнат. Само че щастието й е по-важно от всичко това.

Свещеникът вдига ръце над нея и Доминик, докато ги благославя. Пламъците на свещите, допреди малко грейнали ярко, се превръщат в размазани бели локвички заради сълзите ми. Стисвам малкия си букет теменужки. Бях си обещала да не плача, но не успявам да се сдържа.

Усещам нечия ръка на китката си. Джанлука се усмихва нежно и ми подава кърпичката си. Преди да му благодаря, той застава отново до баща си. Бърша сълзите.

Тес ме сръчква. Сестра ми веднага е забелязала кавалерското отношение на Джанлука.

Бабчето и Доминик се целуват. Свещеникът прави кръстен знак.

Леля Фийн се изправя и се подпира на обсипаната с перли дръжка на бастуна.

— Алилуя — въздъхва. — Да вървим да ядем!