Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (5)

5.
Точки и лунни лъчи

Гейбриъл Бионди ми маха от сепарето ни в „Пастис“, където се срещаме по веднъж в месеца, за да закусваме заедно, защото, ако не е тази уговорка, изобщо няма да намерим време един за друг. Гейбриъл работи нощна смяна в „Карлайл“, а аз по цял ден съм в работилницата и много рядко се случва свободното ни време да съвпадне. Спрели сме се на „Пастис“, защото това е заведението, което най-много наподобява френското бистро в Гринич Вилидж. Може и да сме щастливи, че живеем в Ню Йорк Сити, но от време на време ни е приятно да се престорим, че сме в Париж.

Старинните огледала, черно-белият шахматен под, лъскавите дъбови маси придават на ресторанта вид на уютна и скъпо обзаведена кухня. Промъквам се през бъбривото множество. Две от масите са заети от костюмирани мъже, докато останалите са хора от квартала, които идват редовно, за да похапнат най-добрите яйца, бекон и кроасани във Вилидж.

Гейбриъл ме целува по бузата, гарвановочерната му коса е прибрана под баретата. Облякъл е черен втален кашмирен пуловер, комбиниран с тесни дънки, които подчертават колко време прекарва на часовете по спининг. Превърнал е тялото си в обърнат наопаки триъгълник — широки рамене и тесен ханш.

— За мен бъркани яйца, а за теб поръчах френски сандвич.

— Знам си аз. Затова ти нямаш задник, а виж го моя.

— Имам задник. Просто моят е вирнат и добре оформен. Прилича на млада прасковка. Как само ми се иска да добавя: „Поне така ми казват“. — Помага ми да си сваля палтото. — Искам да ми разкажеш абсолютно всичко.

Свалям дебелите дрехи, с които съм се опаковала, и се настанявам до него в сепарето.

— Първо ти. Кажи как си. Как върви работата?

— Намалиха ми часовете. Кофти работа. Така обаче имам време да помисля над живота си. Чудесно. Имам и повече време, за да обърна внимание на приятелите си. Дори още по-добре. Къде е писмото?

Отварям чантата. Пъхнала съм писмото на Джанлука във втори плик и го пазя като пеперуда, която съм уловила за часа по биология в пети клас. Не искам мастилото да се размаже, нито пък листът да се скъса. Все пак то е важен документ и искам да му засвидетелствам почитта си.

— Да го пазиш — предавам го на Гейбриъл аз.

— Спокойно. Любовно писмо от Джанлука Векиарели не е на висотата на оригинален ръкопис от Шекспир.

— Да, само че Шекспир никога не ми е посвещавал сонет. Това е всичко, което имам.

Той разгръща внимателно писмото и започва да чете на глас.

— Cara Валентина. Много сексапилно начало. Моля те да ми простиш за тази вечер в хотела. Оставих се на чувства, каквито не съм изпитвал от много отдавна. Леле, той е луд по теб. Ти не знаеш нищо за тези чувства, защото отказвах да призная съществуването им дори пред себе си. Умен мъж. Споменава чувствата си още в самото начало. Рибата се е уловила, остава само да я изтегли. Днес, след като те видях в църквата… ме изпълни… неописуем копнеж. Копнеж, значи. Брей. Хм. С други думи, толкова силно сексуално привличане, което можеш да освободиш единствено ти, моя млада американке. Така и не намерих време за истинската любов, която цял живот се надявах да срещна… В превод: Досега не я бях срещал, но вече я открих и познай какво? Ти си голямата ми любов! Ти! Cara Валентина. Ето, пише го тъмносиньо на бяло. Все едно ти е изпратил брачно свидетелство, сестро. Красивото ти лице. Този яко се е вързал. Дали е възможно да отговаряш на чувствата… Много добре. Да превърнеш копнежа ми в целувки. Ожени се за мен, Джанлука. Изпитваш ли към мен същото, което чувствам към теб? Леле, на това му се казва прямота. — Гейбриъл ми връща писмото. — Този е влюбен в теб.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Виж, един мъж няма да се натресе в хотел пълен с роднини, твоите роднини, и не би си направил труда да открие коя е твоята стая и почти да те прелъсти, освен ако не е напълно полудял по теб. Кожарчето те желае толкова силно, че е било готово да се натъкне на баща ти, седнал върху бидето. Я помисли малко.

— Не искам да се влюбвам в него. Истината е, че в момента нямам време за мъже. Трябва да оправя стария бизнес и да вдигна на крака новия. Точно сега не мога да си позволя да се разсейвам. Не мога да се влюбя в него.

— Малко си закъсняла, сестро.

— Аз живея в Ню Йорк, а той в Италия — продължавам да се опъвам аз.

— Има самолети.

— Стига, Гейбриъл. Тази работа няма как да се получи.

— Да, затова разнасяш писмото му като някой скрижал от Мъртво море. И тъй като тази работа няма как да се получи, ти го препрочиташ, за да си напомняш, че не можеш да се влюбиш в него. Приеми фактите, ти вече го харесваш, дори бих казал, че си влюбена и страшно се кефиш, когато мислиш за него.

— Не искам нито да го харесвам, нито да се влюбвам. Искам да съм от хората, които се забавляват и не се връзват.

— Искаш да кажеш, обратното на онова, което стана с Роман ли?

— Именно — потвърждавам аз.

— Тогава беше различно. Роман работи в кухня, а хората винаги са гладни. С това няма как да се пребориш. Това е нещо първично. Затова пък Джанлука е кожар и щом нареже няколко кожи, може да си почине. Значи двамата с него трябва да си разграфите временцето, въпреки че географският проблем си остава — две страни, две сърца — но пък защо ти е да го държиш под чехъл по двайсет и четири часа седем дни в седмицата?

— Няма да е точно сега.

— Тогава се наслади на вниманието на един по-възрастен мъж. И си чети писмата, защото писаните на ръка са почти равнозначни на секса.

Гейбриъл е прав. Прочитам писмото, преди да заспя, и си представям какво прави Джанлука. Чувам мелодичния му глас, докато чета, и усещам намеренията му. Когато мисля за него и как се случи, че стигнахме дотук, си припомням всички подробности от гостуването в Арецо, как се запознахме, колко недоволен беше той и как ми се струваше, че изобщо не ме харесва. След това започна да си търси извинения да бъде с мен, беше изключително внимателен и грижовен, градеше планове, идваше да ме вземе, после ме откарваше обратно, проверяваше дали не се нуждая от нещо. Когато пък отидохме в Капри и аз плувах, той неочаквано се появи край басейна и това ми се стори прекрасна изненада. Сърцето ми беше разбито, страдах за Роман, но това не го обезкуражи. Той се опитва да изгради връзка с мен. Защо поне не го оставя да пробва?

Гейбриъл продължава:

— Просто му се порадвай. Трябва ли да превръщаш всичко в емоционален цирк? Нека нещата да са простички. Стига да можеш. Стига да искаш.

— Добре, докторе, май си станал специалист по любовните въпроси. Разбрах те. Ами ти? Срещаш ли се с някого? — питам аз.

— Не, навън е истинска джунгла. Конкуренцията е направо невъобразима. Погледни ме само. Никой на плажа фар Рокауей няма да посмее да ми ритне пясък в лицето, но случайно да си забелязала друго? Всеки тип, който се оглежда за гейове напоследък, е в съвършена физическа форма. Индексът на телесната ни маса се доближава до размера на обувките ни и това е средната статистика. Всеки необвързан хомосексуалист в Америка е образец на мъжко съвършенство. Кога стана така? Защо стана така? Ето че най-неочаквано, ако си гей, трябва да си привлечеш гадже, което е също толкова неповторима личност като теб. Трябва да си безкрайно чаровен, за да си хванеш гадже. Трябва да си начетен. Трябва да си обаятелен. Страхотното тяло вече не е достатъчно.

— Значи имаш проблем.

— Знам. Нюйоркската обществена библиотека ме зове. Може да ми се наложи да прочета творбите на Дейвид Фостър Уолъс^[1] единствено за да пипна някого. Между другото, трябва да освободя апартамента си на първи май — заявява той.

— Какво се случи?

— Истината е, че нямам договор. Взех го под наем от наемателя — нали познаваш братовчед ми Джоуи? Апартаментът е негов, а след като наемите паднаха, всички искат да се върнат в града, включително и той. А откакто ми намалиха часовете в „Карлайл“, трябва да правя икономии. Много ми се иска да плащам по-малък наем, така че дойде моментът да се преместя. Момчето от Челси като нищо може да се превърне в момче от Хобокън.

— Не можеш да напуснеш града! Целият блясък ще си отиде — улиците ще помръкнат и светлината ще потъне в тунела „Холънд“ заедно с камиона, който ще откара вещите ти.

— Самата истина. Само че се налага. Реалистичният поглед върху нещата е новото черно. Отсега нататък красотата ще зависи от бюджета. А това може да означава и още едно именце с Б: Бруклин. Знам, знам. Цяло едно поколение италиански американци се е мъчило да се разкара от Бруклин, а сега се връщаме обратно. Пълна лудница.

— Мога да ти направя предложение — сещам се аз. — Ела да живееш при мен.

— Ти сериозно ли говориш?

— Място има достатъчно. Три спални! Две са празни. Бабчето ми липсва. Обикалям по покрива като някой престарял гълъб, който търси трохи. Лутам се от стая в стая и единствено спомените ме карат да се усмихвам. Освен това любовният ми живот съществува единствено на хартия. Пощата идва по два пъти на ден, а Джанлука няма повече мастило в писалката си. Имам нужда от теб.

— Ако заживеем заедно, ще си скапем приятелството.

— Защо?

— Не знам. — Гейбриъл се ококорва, щом се замисля над възможността да се премести на Пери стрийт. Наблюдавам го, докато разсъждава.

— Ще се виждаме по-често — подхвърлям аз.

— Нали в колежа живеехме заедно — опитва се да ме вразуми той. — Тогава успях да те отърва от най-добрите ти навици — мокри кърпи по пода…

— Сега вече имам лира, на която ги суша.

— А какво е положението с подложките за чаши?

— Никога не зарязвам чашите върху голата маса. Вече пораснах. Уважавам дървото. Винаги поставям подложка.

— Леле. Правиш се на желязна. Много ме изкушаваш.

Сервитьорката ни донася закуската. Гейбриъл слага табаско върху яйцата.

— Табаското изгаря калории. Дори зъбите си мия с него.

— Ще го имам предвид. Ще ти кажа още една причина да се пренесеш при мен — ако ми даваш подобни съвети, за шест месеца ще заприличам на Кейт Мос.

— Година — поправя ме той.

— Виж, просто помисли. Ако принцът от приказките вземе, че се появи, и те откара нанякъде с бентли, тогава вече е друго. В противен случай защо не се преместиш при мен?

— Соарета на покрива… под звездите… В далечината се мержелее Джърси. Обичам покривите.

— Можеш да посадиш рози.

— Мислех си за трейаж^[2] на покрива и едва се удържам. — Гейбриъл маже хляба си с микроскопично парченце масло, а пък аз заливам препечената си филийка с обилно количество кленов сироп.

— Ще си помислиш ли?

— Може ли да боядисам? — пита той. — Аз съм мъж, който обича да внесе свой привкус.

— Добре. Боядисвай, направи шарки, сложи апликации. Прави каквото искаш — обещавам аз.

— Таваните ти са високи, а аз си падам по тапетите.

— Съгласна съм да сложиш тапети.

Той се привежда към мен.

— Какво ще кажеш за класически тапети с лъскавки акценти? Ти разбираш ли, че никога досега не съм имал на разположение цяла къща и градина на покрива, с които да се заема?

— Вече имаш, приятелю.

 

 

Брат ми Алфред, от няколко дни мой партньор, все още ми се струва шашнат от това колко е сложно да се правят обувки. Откликва на предизвикателствата на фирма „Анджелини“ по същия начин, по който се бе заел с прощалната реч при завършването на колежа. Седи на бюрото с гръб към нас с Джун, докато рови счетоводните книги, и е толкова съсредоточен, сякаш учи за решаващия държавен изпит, от който зависи бъдещето му. От време на време записва данни на лаптопа.

Когато беше момче и искаше да научи нещо, той отиваше в библиотеката и се залавяше да проучи въпроса. Донасяше вкъщи купища книги и се заравяше в тях. Тъй като целта му не беше да добие обща култура, Алфред се задълбочаваше в проблема и се превръщаше в експерт. Мама не можеше да повярва колко е интелигентен и често казваше:

— Просто не разбирам откъде се взе такъв. — След това се усещаше и бързаше да си припише заслугите. — Нали аз съм му майка.

Може да се окаже, че партньорството ни има и добра страна — той може да ме предизвика да открия по-добри начини да си върша работата. Не знам дали съм в състояние да работя по-упорито в дизайна и изработката на обувки, но може да измисля нещо хитро.

— Трябва да звъннем на Майк, за да ни помогне с доставките — обажда се Джун, докато оглежда поръчката за булчинския магазин „Макдоналд“ в Бостън. — Майка ти умее да подрежда обувки като професионалистка.

— И умее да ги купува като професионалистка — намесва се Алфред, без да вдигне глава.

— Леле, Алфред. Това беше шега — кимам впечатлено аз.

Той се обръща към мен.

— Не съм най-лошият човек на света.

— Предлагам да не допускаме личните ни чувства да пречат на работата — напомням му аз.

Алфред се усмихва едва-едва.

— Ама вие двамата сте много кротки. В тази работилница се водеха люти битки. Помня, че аз бях реферът. Ако щете вярвайте, дядо ви и баба ви се хващаха за гушите. Големият Майк така се ядосваше, че хвърляше ютията по стената. Един следобед за малко да премаже котката.

— Заради копчета беше — спомня си Алфред.

— Не се притеснявах за котката. Тя сама можеше да се грижи за себе си. Бяха я взели от улицата, въпреки че мястото й беше в зоологическата градина. Страшен звяр. Спеше в кофата за боклук. Не криеше обаче лошото си отношение към дядо ви.

— Бабчето не помни скандалите. — Държа кожата, докато Джун я реже.

— Вдовиците никога не ги помнят. Мъката заличава лошите спомени. След като дядо ви почина, тя писа до Ватикана, за да го канонизират.

— Не може да бъде — избухва в смях Алфред.

— Всъщност не, но беше готова да го направи. След като той почина, тя обвиняваше себе си за всичко, което не вървеше между тях. Трябваше да й напомням, че мъжът й е бил просто човек и е правел грешки, както всички нас.

— Като например да си има тайно гадже — обаждам се аз. — Това е една от слабостите на семейството ни.

— Може и така да е, но това беше най-малкото. Баба ти пет пари не даваше за тази работа. Тя искаше сигурен дом. Домът й беше на втория етаж, но Теодора никога не отнасяше проблемите си там. Бизнесът вървеше трудно. Трябва всеки ден да слезеш в работилницата и да действаш. Не е никак лесно. Съчувствах и на двамата. — Джун оставя кройката и кожата върху купчинката, която чака да се заема с шиенето.

Поставям завършените кожени обувки за полиране. Натискам педала с крак, четките се завъртат ритмично и придават блясък на кожата. Едва забележим розов оттенък започва да прозира под кремавото. Съсредоточавам се, за да стане патината равномерна. Спирам педала, когато розовото е придобило нюанса на цвета на кучешки дрян. Вдигам обувката към светлината и едва сега усещам, че Алфред е застанал до мен.

— Помня, когато дядо лъскаше обувките на машината. Много си добра.

— Изненадан ли си? — Така съм свикнала да засичам брат си и да му се сопвам, за да се защитя, че се изпускам дори когато ми прави комплимент. — Не исках да прозвучи по този начин — обръщам се към него. — Исках да кажа „благодаря“.

Телефонът звънва. Ръцете и на двете ни с Джун са заети, затова вдига Алфред.

— „Обувки Анджелини“ — казва той.

Поглеждам Джун. Обзалагам се, че за пръв път в професионалния си живот брат ми изпълнява ролята на рецепционистка.

— Мама е — подава ми той слушалката.

— Само да видя как сте! — гука тя. — Какво става?

— Джун иска да се пенсионира.

Джун се киска, докато подрежда карфиците и клати глава.

— Не я пускай — разпорежда се мама.

— Късно е.

— Валънтайн, слушай — продължава тя. — Джун от години заплашва да напусне. Ние й даваме чудесна триседмична ваканция, тя се връща освежена, отпочинала и казва: „Просто не разбирам откъде хората намират сили, за да лентяйстват“. Разбра ли ме? Никъде няма да ходи.

— Кажи на майка си, че този път говоря сериозно.

— Мамо, този път говори сериозно.

— Я дай да я чуя — настоява мама.

Поднасям слушалката към ухото на Джун. Чувам гласа на мама. Джун отвръща.

— Аха… — Продължава да слуша. След това се съгласява. — Добре де, разбрах, Майк… Аха… Добре, разбрах. Чао.

Поемам телефона от нея.

— Разбрахме се — въздиша мама. — Джун иска хубава почивка през лятото. Затова трябва да напреднете с работата. Ще дойда да ви помогна.

— Кога?

— Веднага щом оправя всичко в къщата — отвръща тя.

Мама лъготи. Няма никаква работа в Куинс. Къщата й е безупречна чак до лъскавите медни дръжки, които накара татко да направи веднага след като ги видя в една впечатляваща английска къща в списание „Бритиш Хаус енд Гардън“. Сега просто печели време, за да си направи подходящ гардероб, като за работещо момиче. Майк Ронкали не стъпва в Манхатън, без предварително да е обмислила облеклото си чак до бельото. Най-съкровената й мечта е Бил Кънингъм, фотографът на „Ню Йорк Таймс“, да я снима без тя да подозира, и да я изтипоса във вестника като типична нюйоркчанка.

— Виж какво, преди да стана Ронкали, се казвах Анджелини, а този бизнес е семеен. След като и брат ти вече е там, трябва да се поддържаме. Всички ще навием ръкави, за да помагаме.

Затварям телефона.

— Тя ще дойде да работи.

— Мама ли? — пита Алфред. — Сериозно?

— Има нужда да се занимава с нещо. И познай с какво ще се заеме. С нас.

След като вече разреших въпроса с персонала — планът е да включим и мама в кюпа (за да не може Джун да се спаси нанякъде преди обещаната лятна ваканция) — крайно време е да се съсредоточа над „Бела Роза“. За да се справя с работата, която ме чака, първо трябва да отида на една дълга разходка покрай реката. Мартенското небе с цвета на плавей ми напомня, че пролетта е дошла и води след себе си срокове, които трябва да се спазват. Светът на модата работи за година напред и всеки момент е важен, ако искаме да пуснем нова линия.

Тъкмо си окачвам палтото, когато чувам гласовете на Брет и Алфред откъм работилницата. Двамата обсъждат нюйоркските „Янки“. Май се карат, но не е сигурно, защото когато мъжете заговорят за спорт, те се разпалват, както никога.

На пръв поглед те двамата се разбират. Когато преди години се разделих с Брет, Алфред ясно показа какво мисли и изтъкна, че допускам огромна грешка. Само че щом нещо се отнася до мен, той става злобен и заядлив. Неодобрението му не беше насочено към Брет, а към неспособността ми да тръгна по очаквания път като отговорен човек — брак с добър, уважаван мъж, който печели добре, и всичко останало, което се очаква от мен.

Брет и Алфред са от работнически семейства, и двамата са били блестящи ученици, най-добри в класовете си. И личният им живот е доста подобен — ожениха се, преместиха се в покрайнините и си имат по две деца. Имат доста общи неща, но аз ги познавам достатъчно добре и знам, че Брет е способен да внесе съчувствие в агресивния си бизнес подход, докато брат ми е безжалостен. Новото положение, когато Брет се явява мой съветник по финансовите въпроси, има нужда от изключителна дипломатичност, а средното дете (аз) трябва да влезе в ролята на посредник.

Джун си е тръгнала от работа преди няколко часа, а аз изпуснах вечерята, за да се подготвя за първата среща с Катлийн Суини от Програмата по въпросите на малкия бизнес. Прекъсвам разговора на Брет и Алфред по спортните въпроси.

— Кой измисли да се срещнем вечерта? Направо съм скапана.

— Катлийн е претрупана с работа. Ще пропилеем седмици, ако се опитаме да си уредим среща по каналния ред. Уговорих я, защото тя ми дължи услуга — обяснява Брет.

— Нали на тези среща няма да се решава нищо? — пита Алфред. В гласа му се прокрадва подозрение.

— Алфред, ако искаме да се разраснем, трябва да бъдем агресивни. Пари не се раздават току-така и макар да не ми се иска да вземем заем, просто се налага.

— Ти погледнал ли си инвеститорските предложения? Ами другите източници? — обръща се той към Брет.

— Естествено. Но ти знаеш как е в банките.

— Да, знам — отвръща нетърпеливо Алфред. — Тъкмо това ме притеснява. Банките мамят хората и помпат лихвите.

— Знам — отвръща Брет.

— Знаеш — съска Алфред.

Поглеждам го.

— Брет просто се опитва да ни помогне.

— Слушай, Алфред, имаме възможности. Програмата за развитие на малкия бизнес е отпуснала пари. Глупаво е да не се възползваме от заем с ниска лихва, за да финансираме производството на „Бела Роза“.

— Никак не ми е приятно да се задръстваме с нови заеми — мърмори Алфред.

— Но ако има резултат, какъв е проблемът? — пита Брет.

Брат ми усеща, че е притиснат в ъгъла и е останал сам срещу двама. Затова се намесвам и аз.

— Да видим какво ще предложи тя.

— Добре. — Той се отпуска назад на работния стол и скръства ръце. Сблъсъкът между банкера традиционалист (Алфред) и чудото на Уолстрийт (Брет) за момента е прекратен. Дано въпросната Катлийн да знае какво прави, иначе нямам идея как ще успее да се справи с Алфред.

На вратата се звънва и Брет отива да отвори. Отварям папката, която бабчето ми е оставила, защото не искам да поглеждам брат си в очите. Той изглежда не може да се отърси от старата си представа за мен, отказва да приеме, че може и да знам какво правя. Няма да му позволя да разклати самоувереността ми. Просто не мога. Залогът в момента е прекалено висок.

— Запознайте се с Катлийн Суини — чувам гласа на Брет.

Алфред става и протяга ръка.

— Приятно ми е — казва той.

Катлийн се усмихва. Тя е дребна, атлетична, около трийсетте, с късо подстригана червена коса. Облечена е в палто от „Макс Мара“. Добър знак, знае какво е качество. По малкото й носле са пръснати няколко лунички и има яркозелени очи. Все едно е слязла от рекламата на „Ер Лингус“, която приветства пътниците в Ирландия.

Брет й помага да си свали палтото. Облечена е в класически тъмносин вълнен костюм с вталено сако и бяла риза. Сложила си е ненатрапващи се златни бижута, малки халки на ушите и семпъл кръст на врата. Златото обаче е съвсем истинско.

— Аз съм Валънтайн — протягам ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем. Вече сте подали молбата за заем. Добре свършена работа — отбелязва тя.

— Благодаря. — Поглеждам брат си. Той със сигурност е чул комплимента, който ми отправи професионалистката.

Брет сяда до мен, Катлийн се настанява на работния стол начело на масата, а Алфред е срещу нея.

Брет ме поглежда, за да ме подкани да започна. Усмихва ми се окуражително, сякаш за да каже: „Ти водиш шоуто“. Затова започвам.

— Катлийн, първо искам да ти благодаря, че дойде в работилницата. Важно е да видиш сама къде работим, за да разбереш какво правим тук и как програмата за малък бизнес може да ни помогне.

— Правите сватбени обувки по поръчка. — Тя вади лаптопа от ръчната си чанта.

— Точно така. Работилницата е на това място от 1922 година. Прадядо ни е създал бизнеса в Италия през 1903-та, после се е преместил тук, в тази къща, и оттогава сме все в нея. Ние сме семейна фирма, но през годините сме имали между пет и десет работници.

— Виждам, че миналата година имате печалба. Но пък заемите ви са доста.

— Баба е вземала много заеми, за да продължи работата, след като дядо е починал — обяснява Алфред, без да ми даде възможност да отговоря.

— Значи също като всеки друг бизнес в Щатите през 2010-а, нямате пари, въпреки че предлагате чудесен продукт и сте разработили план за разширение — отвръща уморено Катлийн. Очевидно никак не се е трогнала от ентусиазма ми. Сигурно попада на същата схема хиляди пъти на ден и се среща с хора като мен, които имат нужда от заеми от хора като нея.

Очаква ме твърде горчив урок. Работя в ограничения свят на луксозните стоки и макар ръчно изработените обувки да са голямата ми любов, фирмата ни е нищожна прашинка в големия свят. Трябва да накарам Катлийн да разбере защо „Обувки Анджелини“ е специално място, което предлага неповторим американски продукт.

— Катлийн, ние не сме просто поредната фирма за обувки.

Тя вдига поглед от лаптопа.

— Предлагаме нещо специално.

Алфред се усмихва.

— Самата истина. Освен това искам да добавя, че имаме страхотен дизайнер. — Посочва ме. — Постъпих наскоро като главен финансов директор след двайсет и три години в „Мерил Линч“.

— Значи сте привлекли уменията на семейството. — Тя ме поглежда. — Умен ход.

— Поне така мислим. — Разчитам на солидарността на семейство Ронкали, въпреки че крехкото ми его не е чак толкова сигурно какво ще излезе. Затова пък мама ще бъде невероятно горда.

— И така, какво ще ми покажете? — Катлийн оглежда работилницата, опипва с поглед всичко наоколо, машините, работните плотове, и то по съвсем нов за мен начин. Не е от реещите се в облаците булки, които идват за проба, нито пък клиентка, която иска неповторимата обувка. Тя е опитна бизнес дама, която трябва да прецени качествата на моя продукт, как ще бъде приет на пазара, с какво е по-добър от продуктите на останалите фирми, които се опитват да се доберат до същия заем с ниска лихва. Само че аз предлагам нещо, с което останалите не разполагат.

— Ще оставя обувките да говорят вместо мен — решавам и отварям големия шкаф зад работната маса, където са подредени прототипите. Брет и Алфред ми помагат да ги пренеса на масата. — Най-голямата ми слабост в живота е скрита в тези кутии на червено и бяло райе.

Брет и Алфред ми помагат да вдигна капаците. Вадя постиженията на фирмата, изящните ръчно изработени обувки, всяка прибрана в отделен калъф. Знам, че дори Катлийн да обиколи петте квартала на Ню Йорк^[3] и дори по-далече да стигне, няма да открие по-прекрасни обувки от нашите. Когато става въпрос за работата ми, аз съм напълно убедена, че мога да постигна чудеса.

Катлийн се ококорва, когато й подавам да огледа мострата. Веднага разбирам, че е впечатлена. Никоя жена не би могла да пренебрегне великолепието на ръчно изработена сватбена обувка, която ще я превърне в Пепеляшка, макар и само за един ден. Тя въздиша, когато поема в ръка „Пола“, възхищава се на изработката на „Инес“, иска да пробва ботата „Мими“, не може да се насити на бродериите на „Джилда“, възхитена е от семплата „Осмина“, а накрая посяга към „Флора“ и е готова да изпълни всяко наше желание.

— Винаги съм искала кожена пантофка — признава тя. — Винаги.

— Кой номер носиш?

— Трийсет и седем.

— Късмет. Размерът на мострите.

— Винаги имам късмет на разпродажбите — признава тя. Сваля ботуша и пъхва крака си във „Флора“.

Алфред и Брет, като добри професионалисти, мълчат, но е очевидно, че са си отдъхнали.

Бабчето все казваше, че може веднага да разбере що за клиент седи насреща й по обувката, която си избира. Жената, която се спира на „Флора“, е модерна, напориста и твърдоглава. Без да каже и дума, Катлийн разкри какво представлява, така че сега аз имам представа как да справя с нея. Тази жена знае какво иска и не се колебае да постигне желаното — с нея трябва да действам бързо. Тя взема решения бързо, следва инстинктите си.

Катлийн се оглежда във високото огледало. Наблюдавам я как оглежда крака, глезена и обувката. Не поглежда тялото си критично като повечето жени. Има нещо различно в погледа й, докато оглежда отражението си. За разлика от повечето жени, които са идвали в магазина, тя харесва това, което вижда.

— Знам, че предлагаме нещо специално — обяснявам й с топлота и ентусиазъм, след като си припомням, че да си добър продавач е също толкова важно, колкото и да предлагаш хубав продукт. — Разчитаме на годините, в които сме трупали опит и майсторство. Дори големите играчи са съгласни с това. — Подавам й папката с рекламните материали, които Гейбриъл ми бе помогнал да направя, след като представиха нашите обувки на коледната витрина на „Бъргдорф“. — Само че знаем, че марката ни трябва да добие известност и да превърнем продукта в достъпен за всички жени. А можем да го постигнем с „Бела Роза“.

Пристъпвам към шкафа и вадя мострата на „Бела Роза“, изработена от велур, едната от светлосиня кожа, а другата в модерен виолетов микрофибър.

Може би защото е вечер и Манхатън е обвит в мъгла, може би защото лампите оказват влияние и помагат да изпъкнат най-добрите качества на обувката, а останалите са вече в сянка, ярките тонове на „Бела Роза“ изпъкват на светлината като диаманти на витрината на „Тифани“.

Катлийн грабва виолетовата „Бела Роза“.

— Тази обувка ще си я купя начаса! — възкликва тя.

— Добре, защото заемът ти ще ни помогне да ги пуснем в производство — заявявам аз с пълното съзнание, че работата ми е свършена. Стрелвам брат си с триумфален поглед.

— Докъде сте стигнали с производството? — пита Катлийн, докато оглежда обувката.

Алфред поема и отваря папката с проучванията.

— Вече разговарях с американски производители, но първоначалната ни бройка не е достатъчна. Има интересни предложения в Китай, изпратих им мостри и чакам да дадат цена.

— Аз предпочитам да задържим производството в Щатите — намесвам се отново. Алфред се опитва да ме убеди да се спрем на Китай, но знам какво би казала бабчето. Ние сме американска фирма, затова предпочитам продуктът ни да види бял свят тук, за да почета традицията и да запазя работните места в Гринич Вилидж.

— Китайците често предлагат наполовина по-евтини цени, отколкото тук — натяква Алфред и ми е ясно, че думите му са насочени към мен, не към Катлийн.

— Разбирам — поглежда го тя. — Ако успеете да произвеждате обувките си според съществуващите разпоредби с чужди страни, ако е финансово изгодно и ще имате печалба, защо не? Но ние също се опитваме да получим парче от тортата. — Катлийн се обръща към мен. — Можете ли да вършите част от работата тук, освен дизайна? Бихме искали да има колкото е възможно повече работни места.

— Със сигурност можем да пакетираме и да поставяме етикетите тук. Може би дори част от довършителните работи — кантове, ширити, аксесоари. Само че ще ни бъде необходима истинска фабрика, ако се справим с бройките, както възнамеряваме.

— Колко ще бъде първата ви поръчка?

— Десет хиляди чифта.

— Доста амбициозно. Значи… трябва ви заем за първите десет хиляди, така ли?

— Да.

Катлийн записва някакви цифри на лаптопа. Поглеждам Брет, който ми дава знак, че се справям великолепно. Докато тя присвива очи към екрана, аз безмълвно се моля да се получи.

— Мога да го направя — заявява тя.

Плясвам с ръце.

— Та това е чудесно.

— Ще ми трябва план-график. — Тя продължава да записва нещо на лаптопа.

— А ние трябва да прегледаме условията за кредита — обажда се Алфред.

— Разбира се, разбира се. — Катлийн затваря лаптопа и му подава визитката си.

— Обади ми се, ще се разберем кога да дойдеш, за да уточним всичко. — Обръща се към мен. — Ти не си поканена. Най-добре е да останеш в работилницата, за да създаваш тези прекрасни обувки. Ние ще се погрижим за останалото.

— Не помня да съм обичала повече друг човек — възкликвам аз.

— Това не говори много добре за нас. — Брет посочва първо Алфред, а след това и себе си.

— Вие, момчета, сте върхът, но Катлийн държи парите. А сега ще направим „Бела Роза“.

 

 

Прекарвам цял час в книжарницата на Кейт на Тринайсета улица и търся най-подходящата хартия, на която да напиша писмо на Джанлука. Всеки път, когато препрочитам писмото му, откривам по нещо ново. Колко е хубаво някой да те обожава.

След като работата потръгна, вече съм свободна да помисля над личното си щастие. Когато в работилницата има проблем, той обсебва цялото ми внимание и аз не намирам спокойствие, докато не се появи някакво решение. Гейбриъл казва, че това е падението на жените — независимо какво постигаме в работата, не се чувстваме преуспели, докато в дома ни не влезе мъж. Непрекъснато споря с него по този въпрос, защото не вярвам на подобни приказки. Аз не съм от тези жени. За мен успехът идва, след като взема парче кожа и я разкроя както трябва, избера ток и подметка и събера двете части. Най-голямото ми удоволствие е да създам нещо с ръцете си.

Най-добрите ми постижения са в работилницата, там се чувствам жива. Никога не бих го признала пред някой мъж, който ми харесва, но това е истината. Любовта не е основното ястие на банкета на живота ми. Тя е десертът. Мама би казала, че тъкмо затова съм все още сама. А сестрите ми ще заявят, че лъжа. Само аз знам, че това е истина, че любовта е моето сладко удоволствие, моето тирамису, защото преживявам всяка отделна хапка.

Никак не се изкушавам да зачеркна живота си в Гринич Вилидж, да се кача на самолета и да отлетя за Италия, за да бъда с Джанлука, въпреки че копнея за него. Чувала съм за жени, които зарязват живота си на дадено място, за да заминат при любимия някъде другаде. Смелостта им да предпочетат любовта пред сигурността, която дава работата, ме впечатлява. Аз обаче никога не бих загърбила работата заради мъж, независимо колко невероятен е той. Мен ме интересува романтиката, която следва моите правила, която се случва, когато аз намеря време за нея. Не съм много опитна, когато става дума за любов, все още съм просто чирак.

Оставям четири кутии различна хартия за писма на масата в кухнята. Купила съм класическата светлосиня, кутия с картички с различни скици на вили в паладийски стил (прекалено италиански), кутия най-обикновена бяла хартия с черен кант (прекалено в стила на Ъпър Ийст Сайд) и най-обикновени картички в екрю със семпло златно сърце. Май ще се спра на синята.

5 март 2010

„Скъпи Джанлука,

Когато бях на дванайсет, сестра Тереза Кели ме накара да напиша молитвата към свети Франциск от Асизи двайсет пъти, за да я науча наизуст. Получи се. Когато се видим отново, ще те запозная с поезията на Божия инструмент на спокойствието. Преди това бих искала да ти благодаря за най-прекрасното писмо, което някой мъж ми е писал. Прекланям се пред семплия ти изказ. Чувствата ти са истински, неповторими. Бих искала да ти разкажа за моите. Не търсех любов и все още не съм сигурна дали трябва да го правя. Непрекъснато мисля за теб, представям си те непрестанно и образът ти ме вълнува и кара да тръпна. Възможно ли е това да е любов? Не знам. Възможно ли е някой ден да се превърне в любов? И този отговор не знам. Истината е, че се питам какво щеше да се случи онази нощ в хотела. Ще ти кажа кое ми се струва истинско: мечтая за възможностите.“

С обич: Валънтайн

Накрая се замислям и поправям името си на Валентина.

Гейбриъл гледа през прозореца на влака, който ни откарва към Чатам, Ню Джърси. Аз крепя внимателно комплекта за рисуване за рождения ден на Мейв в скута си, а той държи репродукция на „Елоиз“^[4], увита в розова хартия, вързана със зелен канап.

— Още не си преживяла Роман — заявява той.

— Това пък защо го каза?

— Защото не си приела Джанлука.

— А пък аз си мислех, че писмото ми е смешно и нежно.

— Пълно е със съмнения. Не знам това, не знам онова. А какво знаеш? Със сигурност нямаш представа какво има в сърцето ти. Не знаеш нищо, а му пишеш. Ами свети Франциск? Кой говори за светец, когато отправя молба за секс?

— А какво трябваше да напиша?

— За начало ли? Не и това. Писмото трябваше да носи еротичен заряд. Или го искаш, или не го искаш. Май океанът, който ви дели, е прекалено голям. Май ти трябва любов, която да покълне на местна почва. Ами Роман?

— Какво Роман?

— Дали не трябва да се върнеш при него?

— Няма да се събера с Роман единствено за да си осигуриш място в ресторанта му.

— Че това е достатъчно добра причина.

— За теб може и да е добра. Забрави тази работа. Няма да му се обадя.

— Може да е приключил с Беки Франзела… — опитва се да си припомни името Гейбриъл.

— Да не би да говориш за Кейтлин Гранзела?

— Натискал се е с нея само защото му е била под ръка. Била е непрекъснато около него, работела е за него в ресторанта. Това да ти е за урок. Мъжът яде онова, което намери в шкафа.

— Слушай, Гейбриъл. Двамата с Роман приключихме връзката си. Там нямам повече работа, така че побързай да се влюбиш в осо букото^[5] на някой друг.

Италианските ресторанти в Ню Йорк Сити са хиляди.

— „Ка д’Оро“ е страхотно заведение.

— Освен това, ако ме обичаш, а мисля, че ме обичаш, няма да искаш цял живот да следя съпруга си, за да съм сигурна, че ми е верен?

— Я слез на земята. При това по-бързичко по възможност. Мъжът е верен единствено в началото. Не можеш да очакваш вярност повече от месец. Максимумът е шест седмици, ако сексът е вълшебен, невероятен и експлозивен. Говоря ти за най-страхотния секс. Нали затова му казват истинско вълшебство, защото прас, и за секунда той изчезва като белия тигър на Зигфрид и Рой^[6]. Не, истината е, че трябва да дебнеш твоя човек като хрътка. Същото важи за който и да било друг мъж. Питай ме мен. Нали и аз съм мъж.

— Нямам проблеми с доверието — уверявам Гейбриъл.

— Нима? — извива вежди той.

Преди да успея да го засека, влакът спира на гарата в Чатъм. Докато слизаме, усещам поривите на ледения мартенски вятър. Вадя упътването от джоба си. Домът на Макензи и Брет е на две пресечки според картата, която той ми е нарисувал.

Завиваме по авеню „Феърмонт“. Вървим по тротоара покрай прелестни къщи, които дори в този гол зимен ден са с великолепно поддържани ливади и вечнозелени дървета по скалните кътове.

Домът на Брет е на върха на хълма, достолепна къща в джорджиански стил с по една бяла колона от двете страни на лъскава черна врата с медни апликации. Това е най-красивата къща в квартала. Улицата пред тях е пълна с автомобили. Очевидно на партито са поканени много хора. Огромен букет розови балони, вързани за парапета, се полюшва на вятъра.

Докато се качваме по стълбите, забелязвам венец от ситни рози и малки декоративни подаръчета в златни опаковки, закачен на вратата. Името „МЕЙВ“ е написано с лъскави бели букви сред цветята. Поредното доказателство за уменията на съвършената майка, а аз се ориентирам бързо, тъй като съм израснала с най-добрата.

— Надявам се книгата, която донесох, да не е прекалено елементарен подарък. — Гейбриъл звънва. — Това венче е пипната работа.

Чуваме музика, гласове, смях и топуркане на детски крачета. Гейб си поема дълбоко дъх.

— Дано да има бар.

Съпругата на Брет, Макензи, отваря вратата, понесла в ръце току-що проходилия Пайпър.

— Валънтайн, Гейб! — възкликва тя. — Намерихте ни значи.

— Пътуването беше истинска мечта — отвръща Гейб.

Макензи избухва в смях.

— Сега вече знаете защо никога не ходя в града. Освен това, отида ли там, няма земна сила, която да ме накара да се върна тук.

Макензи е жилава и слаба, спортен тип жена, със сини очи, които са в същия нюанс като кашмирения й пуловер. Русата й коса с нюанс на безалкохолна бира е изсветляла, а краката й все още носят загара от зимното пътуване до „Дисни Уърлд“ във Флорида. Сложила е семпла вълнена пола в екрю и равни обувки от „Тод“.

Мейв, рожденичката, е облечена като фея, с мрежести крила на раменете. Поглежда ни, вижда, че сме двама възрастни, и хуква нанякъде, загубила интерес.

— Брет! Приятелите ти са тук! — провиква се Макензи. — Заповядайте — кани ни тя.

Гейбриъл ме стрелва с поглед, когато чува „приятелите ти“.

Макензи така и не ни прие, защото сме част от живота на Брет, преди тя да се появи. Честно казано, и аз не бих искала някоя бивша годеница да се мотае в краката на мъжа ми. Тя се държи с нас топло, но в същото време е и хладна, точно като първия истински пролетен ден.

Според Брет Макензи още на първата им среща ясно показала, че иска брак и деца, затова връзката им се развила с бясна скорост в годината, след като двамата сме се разделили. В онези години книги като „Правилата“ и „Омъжи се за онзи, когото избереш“ бяха начело на класациите. Жените се чувстваха длъжни да поставят ултиматуми, а мъжете усещаха, че трябва да вдигнат ръце и да се предадат, или поне така направил Брет.

Струва ми се, че Макензи улови Брет в мрежа за пеперуди в Манхатън и го отнесе в Ню Джърси, за да го пусне на една от страниците на списание „Прекрасен дом“. Около нас вилнеят деца, но къщата пак изглежда спретната и уютна. Фоайето с малка пейка, облечена във фино платно, и огромно огледало със сребърна рамка подготвя за стаите, които ни очакват.

Макензи е обзавела къщата в изискан, ненатрапчив стил. Мебелите са джорджиански, с изчистени линии, гарнирани с лъскаво черно дърво за акцент. Елегантните канапета са в ментовозелено и бежово. Седалките на столовете с прави гърбове имат раирани възглавници с дискретен тъмносин кант, от който дървото изпъква. Овален килим, обточен с тъмносиньо, придава уют на огромното помещение.

Пълно е с лъскави снимки в сребърни рамки, на които семейството е на плажове, партита или настанено на високи столове. Над камината виси маслен портрет на Макензи в натруфена булчинска рокля. Очевидно е, че и тя като мен е била страстна почитателка на принцеса Даяна. Портретът е като излязъл от голямата зала в Олторп^[7].

Брет излиза от кухнята, радостен, че сме пристигнали.

— Ето ви и вас!

— В Джърси идвам единствено за готини гаджета… и заради теб — шляпва го по гърба Гейбриъл.

Макензи подава Пайпър на Брет.

— Настанявайте се — кани ни тя и се отправя към хола, за да озапти децата.

Двете с нея трудно се разбирахме в миналото. Не бях поканена на сватбата, но след като двамата бяха съпрузи около година, един ден Брет ме покани да обядвам с тях. Сякаш бяхме дългогодишни приятелки, Макензи загърби подозренията си, а аз предубежденията си. Държахме се прилично и прекарахме добре.

Брет е от мъжете, които обичат да се разбират с всички около себе си. Не може да търпи недомлъвки. Отказа да се разделим, докато не му обещах, че няма да го мразя цял живот. Не ме остави на мира, докато не му казах, че се радвам за него и одобрявам избора му на съпруга. Истината е, че според мен Макензи е най-подходящата жена за него.

Пайпър протяга ръчички към мен и аз я поемам. Тя ме прегръща през врата. Напрежението се оттича от тялото ми, докато тя ме притиска. Ухае на праскови. Потрива буза в моята. Бебешоците са истински разкош.

— Къде е барът? — пита Гейб.

— В кабинета, в другия край на къщата. — Гейб се шмугва навън. — Нашите нямат търпение да те видят — обръща се към мен Брет. — В кухнята са — сочи той.

Кухнята е пълна от плота до масата с представители на семейство Фицпатрик. Когато са си у дома в Куинс, те се събират в кухнята. Очевидно, когато са някъде другаде, пак се събират в кухнята. Пазя много спомени за семейните им вечери, за насядалите около масата братовчеди, лели и чичовци. Беше невероятно весело, лееше се бира и винаги имаше страхотни манджи. Брет е от сплотено семейство като моето.

— Валънтайн! — Майка му ме прегръща. Госпожа Фиц прилича на госпожа Дядо Коледа. Има гладка розова кожа без нито една бръчка и гъста бяла коса. Винаги е била дружелюбна и мила, а е на диета още от деня, в който се запознахме. Съпругът й е висок и слаб, също като Брет, и е луд по нея. — Погледни, Боб, това е Вал.

— Много се радвам да те видя. — Целувам я по бузата. — И двамата изглеждате чудесно. — Целувам и господин Фиц.

— Виж го само — оплаква се на шега госпожа Фиц и се обръща към съпруга си. — И двамата похапваме от моите кексове, а той прилича на пръчка.

— Нали ги знаеш какви са мъжете? Скриват ни в малкия си джоб, когато става въпрос за метаболизъм.

— Изглеждаш чудесно — кима одобрително госпожа Фиц. — Слаба си. — Двете с нея винаги си бъбрим за фигурите, обсъждаме какво ядем и как изглеждаме. Интересно ми е за какво ли си говорят с Макензи. — Срещаш ли се с някого? — шушука заговорнически тя.

— Има един…

— Сериозно ли е?

— Възможно е.

— Браво. — Госпожа Фиц стиска ръката ми. Веднага разбирам какви мисли й се въртят в главата. Съжалява, че не се получи между нас с Брет, но животът продължава.

— Внимание всички! Пиратът е тук — обявява Макензи от вратата на кухнята. — Нали искате да го гледате?

Представителите на семейство Фицпатрик се изнизват от кухнята, последвани от Гейбриъл, а ние с госпожа Фиц и Макензи оставаме сами.

— Страхотно парти — уверявам домакинята. — Поканата беше много красива.

— Макензи сама ги е правила — съобщава гордо госпожа Фиц.

— Благодаря. Старата ми кариера в рекламата се оказва полезна — усмихва се тя. — Това е единственият начин да запазя творческите си умения. Правя гердани от корнфлейкс и се опитвам да си внуша, че умирам от кеф.

— Хич не се притеснявай. Този период преминава за нула време, после ще си припомняш какво е било и ще се питаш кога е отлетяло времето. — Госпожа Фиц посяга към буркана, за да си вземе бисквитка.

Настъпва неловко мълчание.

Затова не идвам в предградията. Майките има за какво да си говорят, но аз не мога да кажа и дума. Може би нещо за правенето на обувки? Какво общо имам аз с тяхното ежедневие? Съпругите и майките вече знаят отговорите на великите въпроси, които измъчват неомъжените, тръгнали да гонят кариера. Ще срещна ли любовта? (Да.) От тази любов ще излезе ли семейство? (Да.) Светът им изглежда завършен, обновен, различен и много натоварен. Те са постигнали целта си.

Майката, която си стои у дома в предградията, за да гледа децата, може да планира живота си за следващите петнайсет години. Събитията се определят от децата и ангажиментите са ясни: учебната година, лятната ваканция, партита по случай рождените дни, лагер, междусрочни ваканции, уроци по пиано. Майката, която не ходи на работа, знае предварително какво ще й донесат седмиците, месеците и годините. В семейния живот цари ред. В сравнение с тези жени аз нямам никаква представа какво ме чака в бъдеще. Нямам идея какво ще се случи през идващите шест месеца, камо ли през следващата година. Когато трябва да направя дългосрочен план на живота си, все още обмислям накъде да поема.

— Брет е голям оптимист за твоята фирма. Отдавна не го бях виждала толкова развълнуван за нечий бизнес план — признава Макензи.

— Всички се вълнуваме много. И е страшно уморително. Не е като с децата…

— Това е нещо съвсем различно — прекъсва ме тя. — Едно време работех по дванайсет часа в офиса и пак ми оставаше достатъчно енергия, за да се срещна с Брет за вечеря и да отидем на клуб. Сега в шест часа вечерта вече съм уморена до смърт. Не се омъжвай. Хвалбите са доста преувеличени. Брет е облагодетелстваният от този брак — шегува се тя.

Дали се шегува? Не съм сигурна.

— Извинявай за късните срещи в работилницата. — Разбирам, че думите ми звучат подозрително, и дори госпожа Фиц извива вежди. Бързо замазвам положението, като намесвам и брат ми, за да разберат, че всичко е напълно невинно, което е самата истина. — Брет и Алфред непрекъснато измислят по нещо. Разправят се с Програмата за малкия бизнес, уточняват заеми, докарват средства, докато аз отговарям за производството и се занимавам с обувките.

Дори госпожа Фиц изглежда облекчена, че съм успяла да се измъкна.

— Трябва да ти направя чифт обувки за благодарност.

— Трийсет и осми номер — заявява Макензи. — Някой ден ще ми бъдат необходими. Когато се върна на Мадисън Авеню и се опитвам да впечатля клиентите, вместо да наемам пират за рожден ден.

Пиратът Били Костите е застанал пред камината в хола. Това е красивият актьор Дейвид Енджъл, който напоследък е изпаднал, облечен е като капитан Хук, само дето си няма кука на ръката. Единият му зъб е черен, нахлузил е раирани панталони в стила на Ем Си Хамър, а на врата му подрънкват златни вериги. Широкополата шапка с перо е в тон с плюшения папагал на рамото му. В краката му е поставен пластмасов сандък за съкровището. Децата са се скупчили около него, а възрастните са изправени в полукръг около тях.

Гейбриъл отпива от чашата си, чува встъпителната смешка на пирата и прави гримаса, след което се врътва и се оттегля в кухнята. Той не обича деца и ненавижда театъра за деца.

Брет прегръща Макензи, докато се смеят на глупостите на пирата. Но тя е напрегната и след неловко мълчание смъква ръката му от рамото си. Той продължава да гледа изпълнението и натъпква ръце в джобовете си.

Питам се дали тя има представа, че сексапилната асистентка на Брет му беше хвърлила око миналата година. Май не. Макензи е съвършената съпруга и това личи, накъдето и да се обърнеш по време на партито. Тя е поканила цялото му семейство, включително стария пияница чичо Рехабилитационна клиника. Благородството й е забележително. Грижи се всички да се чувстват добре, храната да е вкусна, барът да е добре зареден и да има много забавления. Наистина е страхотна съпруга, като излязла от някоя приказка. Въпросът е иска ли да е така?

Има ли съвършен живот за всеки от нас? Вярвах, че е така, докато не излязох от своя живот. Тук, в Чатам, тъгата е в различен нюанс. Макензи не се бори за оцеляване, както правя аз в града. Тя се опитва да потисне неосъществения си потенциал и непрекъснато си задава дразнещия въпрос: „Такъв ли трябва да е животът ми?“. Предполагам, че все още не е намерила отговора. Ако беше, щеше да прегърне съпруга си и нямаше да се оплаква, че й се налага да прави гердани от корнфлейкс. Само че тук става нещо, още повече, че не се намираме в някое от престъпните предградия, за които пишат в списанията на мама. Тук става въпрос за лично удовлетворение и за това как една интелигентна жена уплътнява времето си.

Това е дилемата, надвиснала над партито по случай рождения ден, също като нарисуваните по стените облаци и слънцето на тавана на стаята за закуска. Макензи не е щастлива.

— Кога ще си тръгваме? — шушне Гейб на ухото ми. — Омръзна ми да ям нарязани на тънки пръчици моркови, топнати в сос. Дори си взех един бонбон от захарен памук.

— Какво ще кажеш за пирата?

Гейбриъл го оглежда от главата до краката.

— Готин пич. Само че е праволинеен.

— Ясно. Тогава можем да си тръгваме.

Пиратът Били се покланя за последен път. Децата стават и започват да подскачат, като пискат от радост.

Промъкваме се между гостите, за да кажем довиждане на Макензи, Брет и момичетата.

Мейв ме прегръща, а Пайпър протяга пухкавите си ръчички, за да я пусне майка й при мен.

— Мога да ги взема у дома — признавам на Макензи.

— Когато пожелаеш — смее се тя.

Фоайето е пълно с розови пликчета с подаръци.

— Да не си посмяла да си вземеш — съска Гейб.

— Невъзпитано е да не вземем.

— Не ни трябва нито надуваема топка с русалки, нито пък сервиз за храна с картинки на Спъндж Боб. Извинявай, но аз съм пас.

Влакът, който трябва да ни върне в града, пристига точно навреме на малката гара в Чатам на Мейн стрийт. Качвам се и забелязвам, че е почти празен, въпреки това ми е много трудно да реша къде да седна.

— Какво ти става? — Гейбриъл избира места. — Във влака няма първа класа. Просто сядаш, където ти попадне. — Той се настанява до прозореца, а аз се тръшвам до него.

— Нещо не е наред — отбелязвам аз.

— Сериозно. Изглеждаш ми пребледняла. Не може да бъде. Да не би причината да е в гуакамолето?

— Не съм яла от него.

Гейбриъл потупва гърди.

— Аз обаче ядох.

— А какво не яде?

— Ще ти кажа какво не можах да издържа. Чичко Рехабилитационна клиника искаше да ме вкара в правия път. Само че аз вече знам защо горкият човечец пие.

— Така ли?

— Всичко трябва да е скрито-покрито. Измъкване няма — свива рамене Гейб.

Влакът излиза с трополене от Чатам, минава през Съмит и мен отново ме обхваща странното чувство.

Не мога да го опиша, но има нещо, което ме тормози. Партито ми е повлияло зле. Също и разговорите. Също и атмосферата.

Затварям очи и отново си представям партито. Тогава си спомням, че Пайпър ме прегърна и се притисна към мен с всички сили. В този момент имаше нещо невероятно въздействащо. Случи се нещо, докато бебето ме прегръщаше, и това нещо не ме оставя на мира. Държала съм в ръце много бебета, грижила съм се за племенничките и племенниците си, но прегръдката на това малко момиченце беше коренно различна. Тя носеше дълбок смисъл. Мили боже. Да не би това да е зовът на майчинския инстинкт, който жените чуват?