Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (14)

14.
Не се страхувай да се върнеш у дома

За помена на Джун поръчахме плата със сандвичи, с пресни зеленчуци и плодове от „Хол Фудс“. В Гринич Вилидж не трябва да се произнасят думите „безплатен обяд“, защото къщата ще се напълни с гладници.

Към края на обяда Ърв влиза в кухнята, където помагам на Гейбриъл да направи последните мартинита за опечалените от балетното братство.

— Беше прекрасно. Валънтайн, това е за теб.

Подава ми снимката на Джун от службата.

— Сигурен ли си? — питам го аз.

Той свива рамене.

— Иска ми се да е у теб. Аз съм й се наслаждавал години наред.

Татко подслушва, докато вади течната сметана от хладилника.

— Че кой не би се наслаждавал — смее се той.

— Ърв, нали се запозна с баща ми, Дъч Ронкали?

Двамата с татко си стискат ръцете.

— Имам и мои снимки от същото представление.

— Ърв също е бил танцьор, татко.

— А ти с панталони ли си на снимката? — любопитства татко.

— Моля? — извива вежди Ърв.

— Нали знаеш, панталони. — Татко подръпва единия си крачол.

— Не, и аз бях гол — признава Ърв. — Снимките са много подобни.

— Правилно, защо да разваляш обстановката — отвръща татко.

— Трябва да вървя — въздиша Брет и оставя пластмасовата чаша за рециклиране. — Ще водя момичетата на въртележката в Чатам, при Дядо Коледа.

— Ще бъде забавно — усмихвам се аз. — Благодаря ти, че дойде.

— Как няма да дойда. И аз обичах Джун.

— Тя знаеше.

След като си тръгват и последните гости, оставаме само семейството. Памела не спря да нервничи цял следобед. Забелязах, че проведе дълъг разговор с инструкторите по йога от „Интеграл“. Може пък на Тринайсета улица да открие душевен мир.

— Момчетата са на карате. Трябва да отида да ги взема — обяснява тя.

— Няма ли майка ти да ги вземе? — пита Алфред.

— Да, но искам да съм се прибрала, когато си дойдат.

— Ако ме изчакаш, ще дойда с теб.

— Не, остани. Ще се кача на влака.

— Бабчето искаше да се видите.

Тес ще организира Бъдни вечер у тях и ще подготви ястията със седемте риби. Когато се обадила да покани Пам, тя се държала много мило, но заявила, че все още не си била планирала празниците.

— Говорих вече с бабчето — отвръща Памела.

— Добре — предава се Алфред. Целува я по бузата. Тя се обръща, готова да си тръгне.

— Пам? — спира я мама.

Тя се врътва към нея.

— Трябва да поговоря с теб — настоява мама.

— Не днес — опитвам се да я спра аз.

— Няма нищо — отвръща тя и отпива глътка от второто си мартини.

— Не — настоявам аз. — Моментът не е подходящ.

Моля с поглед сестрите си да ми се притекат на помощ.

Памела оставя чантата си на един стол. След това сяда на лежанката.

— Добре, мамо. Слушам те най-внимателно. Нямам тайни от вашата група. Хайде, казвай. Ако става въпрос за Коледа, все още не съм решила.

— Знам и не настоявам — отвръща мама.

Памела ме поглежда невярващо.

Мама става и се хваща за облегалката на стола.

— Благодаря ти, че дойде днес.

— Няма защо.

— Пам, много се зарадвах, когато влезе в „Интервал йога“.

— „Интеграл“ — поправям я аз.

— Добре де. „Интеграл“ — махва с ръка мама.

— Разбира се, че ще дойда. Имах много високо мнение за Джун — признава Памела. — Тя беше от последните честни хора на този свят. — Свежда поглед към ръцете си.

— Къде е майка ми? — оглежда се мама.

— Двамата с Доминик са долу в работилницата.

— Добре.

Мама се оглежда. Тук сме единствено татко, сестрите ми и съпрузите им. Останалите опечалени са си тръгнали.

— Много се гордея със семейството си — разплаква се мама.

Тес й подава кърпичка.

— Наистина сме смахната група. Но ти сама знаеш, че съдбата и случайността са ни събрали такива. Писано ни е било да сме семейство. Пам, ти си ми като четвърта дъщеря. Знам какво преживяваш. Вече съм изпитала същата болка. Разбирам те. Само защото обичам чантата и обувките ми да са комплект, не означава, че съм идиотка. Имам акъл.

— Че кой казва друго? — Татко захапва кексче, което си е взел от подноса.

Мама го стрелва с поглед.

— Ти беше прекрасна снаха, Памела. Освен това си великолепна майка и знам, че си чудесна съпруга. Случилото се в никакъв случай не е по твоя вина.

— Благодаря, мамо. — Памела става, за да я накара да престане, докато е време. Само че мама продължава:

— Бракът прилича на работа във въгледобивна мина. Блъскаш в тъмното ден след ден, раздробяваш скалите и си мислиш, че не постигаш нищичко, а после най-ненадейно се появява лъч светлина и си казваш: „Точно това чаках“ — просто лъч светлина, малко надежда — знак, че ще успееш. Точно така е, Памела. Не можеш да загърбиш шестнайсет години любов и живот заради една глупава грешка. Просто не можеш.

— Мамо, Памела трябва да помисли — опитва се да я спре Алфред.

Памела заговаря на мама:

— Много те моля да не се намесваш. Прекалено близки сме — по-точно казано, ти си прекалено близо. Чувствам се неловко да обсъждам живота си с теб. Имам си приятелки, с които да…

— Искам да те предупредя за приятелките, Памела. Повечето мои приятелки ме обявиха за глупачка, когато през 1987 година се събрах отново с Дъч. Мислеха, че главата ми е пълна с църковни учения, че се страхувам да не изгубя пенсията му — или пък къщата — че всичко се случва тъкмо когато идва времето децата да постъпят в колеж, че съм останала с него от страх. Ти ме познаваш достатъчно добре и знаеш, че появи ли се някой дракон, аз съм готова да го сразя, защото не прекланям глава. Останах, защото знаех, че ще го обикна отново. По онова време не го обичах — извинявай, Дъч, но това е истината.

— Знаех — признава татко. Обляга се назад в стола и затваря очи.

— Не исках да имам нищо общо с него. Въпреки това останах и се вкопчих във вярата, че след като преди съм го обичала, ще го обикна отново. Дължиш го на себе си, защото искам да те уверя, че след много месеци ще си доволна, че си го сторила. А приятелките ми? Сега, след като съм на определена възраст…

Със сестрите ми се споглеждаме. Опитваме се да не се усмихваме.

— След като вече съм по-стара и мъдра, същите онези приятелки, които ме съветваха да изритам Дъч, са омъжени повторно — в повечето случаи нещастно омъжени — и когато обсъждаме дали е трябвало да останат или да продължат напред, те ми се възхищават, че съм се вслушала във вътрешния си глас, а не в техните съвети. Сега обаче съм доволна, че живея с мъж, който доказа любовта си към мен и не е спрял да ме обича. Моля се да стане същото и при теб. Вслушай се във вътрешния си глас. Каквото и да решиш, винаги ще си останеш моя дъщеря.

— Благодаря, мамо. — Памела се кани да тръгва. Бърка в джоба на палтото и вади чиста кърпичка. Попива очи. — Наистина трябва да вървя.

— Ще довършим утре сутринта — обръщам се към Алфред.

— Добре, става. — Той грабва палтото си и го облича. — Пам?

Тя се обръща към него.

— Ще тръгна с теб.

Пам го поглежда. След това свежда очи към ревера на палтото му.

— Добре — отвръща тя.

Слизат по стълбите. Мама се провиква след тях:

— Ще се видим у Тес.

Със сестрите ми я поглеждаме злобно.

— Къде ще закачиш Голишарка? — обръща се татко към Гейбриъл.

— Над канапето.

— Най-добре сложи лепенки на интимните й части. Тук идват деца.

 

 

Покривът е осветен от апартаментите в сградата на Ричард Майер от другата страна на улицата. Изглежда някой най-сетне се е нанесъл на четвъртия етаж. Няма как да разберем кой е. Гейбриъл сложи висок трейаж и не се вижда нищо. През решетката влиза само светлина на ромбоиди.

Облякла съм пухенка, сложила съм си шапка и ръкавици.

Вдигам поглед към нощното небе, няма луна, няма звезди, единствено сиви облаци в причудливи форми. Тази вечер Джун е разпръснала най-различни картини по небето само за мен. Замислям се за разговорите ни през последните няколко месеца от живота й. Търся думите, които бе казала, припомням си реакциите й, за да открия нещо, което би могло да ми подскаже, че смъртта й е наближавала. Едва ли е знаела. Едва ли е помисляла, че ще умре. По-важното е, че й е било все едно. Приятелката ми Джун бе обърнала поглед към живота и настоящето.

Спомням си, когато се опита да напусне, а аз не й разреших. Тогава щеше да се пенсионира, беше в правото си да настоява, но не го направи. Беше забелязала страха в очите ми, когато разбрах, че ще остана сама с Алфред в работилницата. Знаела е, че имам нужда от съюзник. Винаги беше готова да се застъпи за мен.

А и нали беше умна и предвидлива, обучи Гейбриъл, въпреки че той има нощни смени в „Карлайл“. Тя кроеше кожата за обувките, едно от най-отговорните задължения в работилницата, доставяше истинска радост на Гейбриъл и той така и не забеляза, че му помага да овладее ново умение, за което бе необходима концентрация, техника и усет. Обучи го с пълното съзнание, че ако нещо се случи с нея, той ще бъде подготвен. Ето че този ден настъпи и Гейбриъл е готов да се заеме с работата.

Представям си лицата на хората, които дойдоха на службата — много разнородна група — стари художници, млади танцьори, гейове, типични жители на Вилидж и разбира се, моето семейство. Джун живееше в свой свят. Колко други могат да кажат подобно нещо? Тя подбираше внимателно хората в живота си, а после се грижеше за тях, обръщаше им специално внимание, окуражаваше ги.

Не бе нужно да им става майка, тя им беше майка.

— Искаш ли малко компания? — пита бабчето.

— Да, разбира се. — Скачам и тръгвам към вратата, за да й помогна да мине по заледения покрив. Тя стиска ръката ми, докато я водя към шезлонга.

— Двамата с Гейбриъл се качваме тук, за да гледаме небето.

— Станало е чудесно. Освен теб и семейството този покрив много ми липсва.

— Харесва ли ти новият му облик? — питам я аз.

— Сега вече наистина прилича на градина на покрива.

— Когато Гейбриъл приключи с интериора, ще боядиса и ще посади цветя. А Джун го обучи и той работи много сериозно.

— Огледах кройките му. Не са никак зле.

— Мислиш ли, че ще стане добър като Джун?

— След трийсет години.

Свивам рамене.

— Не бързам. Разполагам с трийсет години.

— Де да ги имах и аз — усмихва се бабчето.

— Имаш още много време, бабче.

— Джун беше по-млада от мен. — Тя се обръща към мен. — Наистина ли си е отишла бързо?

— Съседът й Ърв ми позвъни. Качих се в едно такси и когато пристигнах, вече си беше отишла.

— Това е чудесно.

— Да, за нея.

— Помисли си само. Ставаш, закусваш, обличаш се. После си лягаш и преминаваш от другата страна. Това е най-хубавата смърт, за която съм чувала — обяснява бабчето.

На възрастта на бабчето е нормално да мисли как ще настъпи смъртта и кога. Аз не се замислям много, но отсега нататък няма да е така. Смъртта на Джун ме разтърси. Винаги съм се чувствала толкова млада. Сега обаче виждам, че бъдещето не е безкрайно, не прилича на топ коприна с много метри, които се разстилат по кроячната маса.

— Чувствам се безкрайно виновна, бабче. Джун искаше да се пенсионира, а аз не я пуснах.

— Не бива да се чувстваш виновна. Джун винаги е правила каквото иска. Ако не искаше да работи повече, нямаше да остане. Насила съм я карала да замине някъде, за да си почине. Никога не излизаше в отпуска, защото знаеше, че ако я няма, аз ще трябва да й върша работата. Знаеше, че след като напусна, след като ти поемеш, ти ще трябва да вършиш работата й. Не се притеснявай.

— Тя влагаше много в работата си тук.

— Защо го казваш? — пита бабчето.

— Не знам. Нямаше нито съпруг, нито семейство.

— Не искаше нито едното, нито другото.

— Така ли?

— Не. Имала е много тежко детство. Преодоляла го беше, но то се бе отразило на свободолюбивия й дух. Целта й в живота беше да се справя сама с всичко и да върши само нещата, които са й приятни. Знам, че се страхуваше от старостта, да не получи удар и да не я затворят в старчески дом. Това не е нещо ново. И аз се страхувам от същото. Само че тя нямаше семейство, което да взема решенията вместо нея.

— Беше дала моето име, ако се случи нещо с нея.

— Направила е добър избор. — Бабчето ме гали по ръката. — Знаеш ли, че ми се обаждаше доста често в Италия? Държеше ме в течение на всичко. Много се гордееше с теб. Джун се възхищаваше на решителността ти да направиш бизнеса печеливш. Работих тук петдесет години и нито веднъж не промених счетоводните книги. А ти! Няма ме по-малко от година и вече пусна нова линия великолепни обувки. Сигурна съм, че дядо ти танцува от радост на небето.

Представям си дядо, който гледа надолу към мен, облечен във фрак като Фред Астер и подскача по облаците в такт с музиката. Никога не съм виждала дядо официално облечен, само в работни дрехи и обущарска престилка.

— От време на време мислиш ли за него?

— Разбира се. Разговарям за него с Доминик. И той ми разказва за първата си съпруга. Когато се влюбиш късно в живота, омъжваш се за миналото на човека до теб. Ти знаеш какво изпитвам към спомените си. Те са моето съкровище. А Доминик си има своите.

— Писмата, които Роберта ми даде, ми помогнаха да разбера дядо. Не се учудвам, че понякога беше толкова тъжен — и избухлив. Имал е трудно детство, изгубил е майка си, а след това и чичо си.

Бабчето кима.

— Така е.

— Но ти си му била добра съпруга.

— Не бях достатъчно добра. Не можах да му помогна да победи тъгата. Точно това е важното, Валънтайн. Можеш да се влюбиш в някого и да му повярваш, но това не означава, че ще изградите живота си заедно. Така и не успях да го постигна с дядо ти. Не знам какво друго да кажа. Доминик ме разбира и това съвсем не е сложно. Докато с Майкъл беше сложно. Много сложно.

— А би трябвало да е лесно — отвръщам аз. — Ще ти призная, че май намерих съвършения съпруг.

— Наистина ли? — обръща се рязко към мен тя.

— Гейбриъл Бионди. Двамата с Гейб сме като от швейцарската гвардия. Движим се в тандем като две колела, които вървят безупречно. Никога не се караме. Не се суетим напразно. Заедно сме в работилницата без всякакви засечки. Просто е лесно.

Облаците са над нас, приличат на смачкани вестници. Краищата на хоризонта над Ню Джърси отвъд реката трептят едва доловимо. Джун, някъде на небето, нагласява луната като сребърно копче върху син велурен ботуш.

— Джун винаги ще бъде с теб — уверява ме бабчето.

— Разчитам на това.

 

 

Бабчето и Доминик отидоха на вечеря в „Да Силвано“, където ходят звездите. Бабчето често вечеряше там през 1970-те, когато откриха заведението, и иска и Доминик да опита кухнята, но също така се надява да открият някой италианец, с когото да поговорят.

Гейбриъл е в „Карлайл“. Тази вечер се кани да даде на шефа си едномесечно предизвестие. Решил е да се заеме сериозно с кройките в работилницата на „Анджелини“ и да продължи с тази работа. Аз съм на седмото небе.

До Коледа остават десет дни и аз се опитвам да запазя доброто си настроение. Седя на канапето, всички светлини са угасени, освен декоративните лампички, които намигат от елхата. Поемам дълбоко свежия аромат на синия смърч. Представям си старите, познати семейни ритуали, които ще ми донесат спокойствие. 2010 се оказа година на загуби и промени. Вадя скицника и отварям на нова, чиста страница. Имам идея за обувка за всички, които практикуват йога. Името й, разбира се, е вече избрано — „Джун Лотън“. Спускам молива над страницата. Но вместо да започна обувката, аз пиша.

13 декември 2010

„Скъпи Джанлука,

Надявам се това писмо да те завари в добро здраве. Непрекъснато мисля за здравето и щастието ти.

Доминик и бабчето отидоха на вечеря, Гейбриъл е в «Карлайл», а аз оставам сама за пръв път, откакто Джун почина. Имах много време, за да мисля за нея и всичко, на което ме научи. Освен това мислих и за живота й. Джун беше независима жена. Животът й беше точно такъв, какъвто го искаше. Тя умееше да преценява кое е добро за нея. Това беше важният урок, който научих от смъртта й. Все си мисля кое е правилно за мен и как ще живея занапред.

Съсипах всичко с теб. Вече съм сигурна, че си намерил добра жена, която те обича и иска от живота същото, което и ти. Знам, че за нас е прекалено късно, но сега вече разбирам всичко, което ми каза, смисъла, който влагаше. Не исках да се вслушам в думите ти, защото не бях готова да чуя онова, което искаше да ми кажеш. Тогава казах, че разбирам, но не беше истина. Бях прекалено заета да говоря и да търся начини да те отблъсна, защото бях убедена, че една сутрин ще се събудиш и ще ме видиш такава, каквато съм, а след това ще избягаш от мен.

Опитвах се толкова упорито да не бъда такава, каквато съм, че в същото време повтарях грешките си. Никога не възприемах живота си като мой собствен, по-скоро като част от някакво цяло, което включва семейството ми. Тази година разбрах, че в семейство Ронкали няма граници, че разчитаме един на друг, което е хубаво, но също така се обвиняваме един друг за грешките си (което не е толкова хубаво). Трябва да има начин да си създадем живот, наш, собствен живот, и се надявам да се науча. Първата стъпка е да ти напиша това писмо. Не искам да ме приемаш за раздразнителното момиче, с което беше в Буенос Айрес. Опитвам се да порасна и ми се струва, че загубата на Джун ме принуди да погледна към себе си.

Не искам да стигна до края на живота си, без да съм била обичана. Играла съм си на любов, преструвала съм се, че обичам, но никога не съм се отдавала напълно. Чаках да се появи някой и да ми покаже как. Сега разбирам, че всички са ми показвали. Родителите ми по шантавия си начин виждат нещата такива, каквито са, дори когато не искат. Брат ми благодарение на грешките си разбра, че светът не свършва, когато направиш гаф, и че оставиш ли човека, който те обича, да ти прости, ставаш по-силен. Бабчето също ми показа, че човек може да живее с миналото и същевременно да гради нов живот. Мога да продължавам в този дух. Не бива да забравям и теб.

Трудно ми е да призная, че те отблъснах. Иска ми се да мисля, че ме остави, когато разбра, че нямам представа какво ти причинявам. Криех се зад работата с надеждата да постигна нещо велико (изкуство може би), което да ме дари с любов. Мога да разчитам на изкуството, нали? То няма да ме разочарова, защото избликва от мен, аз го създавам, то е израз на прищевките и фантазиите ми. Но ти се оказа прав. Няма изкуство без любов. Само любовта може да разкрие пред човек възможността да живее и твори. А пък аз си мислех, че цветовете, моливите и скицникът отразяват идеите, които ме вдъхновяват да създавам. Не е нито едно от тези неща. Била е любовта. И ти. През всичкото време си бил ти.

Ще изпратя това писмо по «Федеръл Експрес Интърнешънъл». Ще си представя как белият камион се изкачва по хълмовете на Тоскана в дъжда. Ще си представя как пощальонът звъни на вратата ти, а ти си вътре, препасал престилка, и режеш напата с абсолютна точност. Виждам как ще се намръщиш, защото почукването на вратата ще те прекъсне. После ще си представя как седиш пред работната маса, отваряш плика и четеш написаното от мен. Надявам се, когато стигнеш края, да разбереш, че съм наясно колко съм изгубила. Пожелавам ти да прекараш една много весела Коледа, Buion Natale, както казвате на красивите хълмове.“

Валентина

Двамата с Гейбриъл сме седнали един срещу друг на масата. Разбрахме се ние да направим десерта за вечерята на седемте риби, коледната традиция на семейството ни. Тес и Чарли поканиха цялото семейство у тях. Гейбриъл предпочиташе всички да отидем някъде, защото сега трябва да планираме всичко много внимателно и да отскочим до Малката Италия, за да купим продукти.

Той щрака с пръсти.

— Ехо! — Поглежда ме. — Може ли да се съсредоточиш? Остава ми само седмица, за да спретна десерта. Имам нужда от помощта ти.

— Тук съм — уверявам го аз. — Много ми се иска тази година да пропусна Коледа, да си остана вкъщи сама и да поплача под елхата.

— На Джун тази работа никак няма да й хареса. Ще се подразни, че си се отпуснала така.

— Знам. — Очите ми се пълнят със сълзи. — И не само Джун.

— Още ли няма нищо от Джанлука?

Клатя тъжно глава.

— На „Федекс“ вече не може да се има доверие, както и никога не е ясно дали зехтинът е студено пресован. Може пък да не го е получил.

— Получил го е. На следващата сутрин. Проверих. — Оставям молива и побутвам масата.

— Знам, че никак не ти се иска да го чуеш от мен, но едва ли едно писмо е достатъчно.

— Излях си сърцето!

— Трябва да му позвъниш.

— И какво да кажа?

— Ако му позвъниш, ще се разберете веднъж завинаги. Виж дали все още те обича. След това забрави. Винаги съм казвал, че не трябва да скърбиш за един мъж по-дълго, отколкото си излизала с него.

— Да, прав си — съгласявам се аз. — Само че ми трябва някаква причина, за да му се обадя.

— Измисли.

Надявах се Джанлука да ми позвъни, след като получи писмото. Мъжът, когато познавах, беше прям. Винаги ми показваше ясно чувствата си. Не ми е писал, след като е получил писмото. То не го е накарало да се свърже с мен. Написах му го, за да разбера дали все още държи на мен. Ако държи, искам да го поканя за Коледа.

— Ще го поканя за Коледа.

— Ето — подава ми Гейбриъл телефона. — Действай.

Отварям капачето на мобилния и набирам Джанлука.

Междувременно си представям Коледа без него. Ще се държа като добра леля, ще играя с децата, ще обличам новите им кукли, ще обяснявам как се играе с новите игри, ще мия чинии, ще помагам на по-старите да се преместят от стола на канапето и после пак на стола. Ще наливам вино, ще режа сладкиша, ще паля свещите. Просто ще помагам. При мисълта, че ще прекарам поредния празник, като се грижа за всички останали, натискам копчето. В работилницата се включва телефонен секретар. Покривам мобилния с ръка.

— Включи се телефонният секретар.

— Остави съобщение! — шепне Гейб.

— Здрасти. Pronto. Обажда се Валентина. Ами… обаждам се да попитам как си и дали имаш планове за Коледа. Искам да те поканя. Ако искаш да дойдеш, моля те звънни ми. Имаш номера ми. Благодаря.

Затварям.

— Какво ще кажеш?

— Просто върхът — отбелязва сухо Гейбриъл и се връща към списъка с продуктите.

Спя дълбоко, когато мобилният на нощното ми шкафче звънва. Посягам към него полузаспала и отварям капачето.

— Валентина, да не би да е прекалено късно?

Разсънвам се на секундата.

— Джанлука?

— Да — потвърждава той. — Късно ли е? — пита отново.

— За нас ли? — изломотвам аз.

Той се смее.

— Не, питах дали е нощ?

Готова съм да умра. Поглеждам към часовника.

— А, три след полунощ, но съм будна.

— Получих писмото ти преди няколко дни — започва той.

— Така ли? — Не знам какво друго да кажа и усещам, че всеки момент съдбата ще нанесе поредния си удар. Карлота се търкаля до него в леглото, накарала го е да ми звънне, за да престана с глупостите и тя да може да си вее на воля палтото от норка.

— Много искам да дойда за Коледа. Благодаря ти за поканата — продължава той. — Не исках да ти звъня, преди да купя билет. Не е лесно да си намериш билет по Коледа.

— Знам.

— Валентина, трябва да ти кажа нещо — обяснява той. — Става въпрос за нещо, което си написала в писмото си. Предполагаш, че съм си намерил друга. Истината е, че няма друга.

Не виждам от сълзи. Не очаквах подобно нещо. Надявах се, истина е, но не предполагах нито за миг, че той продължава да ме обича.

— Сигурен ли си?

— Да — отвръща направо той. — Не може да има друга, Валентина.

— Защо? — Бърша сълзите с ръкава на пижамата.

— Защото за мен съществуваш единствено ти.

— Много се радвам, че се обади.

— Аз съм сигурен в чувствата си, Валентина. А ти?

— Вече нищо няма да ни раздели, Джанлука. Искам да си щастлив дори повече, отколкото го желая за себе си. Ако ми беше казал, че си продължил напред, щях да се зарадвам за теб. Това е истината.

Когато затварям телефона, се отпускам на възглавниците и поглеждам нагоре. Лъч светлина от улицата е прерязал тавана, ясен и блестящ. Дълго оставам загледана в него. Това не е сън. Мина толкова време, а Джанлука е на път и с него ще прекарам най-хубавата Коледа в живота си.

 

 

Пътниците от полет 125 на „Ал Италия“ се изсипват покрай митницата и излизат в залата за посрещане на летище „Джей Еф Кей“. Оглеждам се за Джанлука. Мобилният ми вибрира в джоба. Вадя го. На екрана се появява есемес. „Ciao“.

Поглеждам думата, след това и адреса, от който е изпратен. [email protected].

Аз: Джанлука?

GV: Аз съм.

Аз: Къде си?

GV: Живея в XXI век. Вдигни поглед.

Пускам блекбърито в чантата и вдигам очи.

Джанлука ме забелязва в мига, в който излиза. Вдига блекбърито високо и доволно, сякаш е трофей. Изглежда великолепно — косата му е по-дълга, облякъл е страхотно кашмирено палто, дълго, черно, с тесни ревери. Досега не го бях срещала през зимата и за пръв път го виждам в палто. Отдолу е с дънки и тъмносиньо поло.

Влюбена съм.

Прегръща ме и ме целува. Тъгата изчезва, мъката по Джун се стопява, депресията ми, предизвикана от Алфред и Памела, съчувствието към Брет и Макензи — всичко изчезва. Оставаме само двамата с него и целувките, ароматът на цитрус и напа, полепнал по кожата, по врата му. Шумът на летището заглъхва. Не чувам дрънченето на количките, виковете на пътниците, подсвирването на полицаите. Отпускам се в ръцете му.

— Обичам те — шепна аз. Изчаквах да го прегърна и тогава да му кажа тези думи. Притискам лицето му в ръце.

Сините му очи се присвиват.

— Сигурна ли си? — шегува се той.

— И още как.

— Обичам те, Валентина. — Прегръщаме се сред тълпата. Чувствам се така, сякаш някой ме е открил за пръв път в живота ми. Лутах се по света и търсех нещо, търсех някого и ето че го открих, голямата си любов, моя любим.

Нямам представа колко дълго пътувахме от „Джей Еф Кей“ до Манхатън — шофьорът не престана да се оплаква от трафика, но аз дори не забелязах. Откакто взехме багажа, чак до Бароу стрийт не спряхме да се целуваме и не можем да се откъснем един от друг, докато Джанлука се настанява в „Сохо Гранд“ и се качваме към стаята му.

Палтото, багажът, роклята ми, чантата, обувките, чорапогащникът, шапката, ръкавиците, всичко пада като черешови цветове, понесени от вятъра в последните дни на пролетта, венчелистчетата се сипят като сняг, въздухът се изпълва с розови цветове и зад нас остават единствено голите клони, по които някога са цъфтели.

Любим се бързо, страстно, без да се разсейваме — аз се любя от името на всяка жена, която някога е била влюбена, включително Джун, която намига от лунния сърп и ме подтиква да отдам чувствата си на този добър мъж, който ме обича така, както никой досега. „Сексът е живот“, казваше Джун. Тя изпитваше съжаление към хората, които не го разбираха, не търсеха секс и не го получаваха. Сексът ни показва, че сме живи, че не сме сами, той ни помага да пуснем корени в настоящето.

Научавам онова, което Джанлука иска от мен.

На пръв поглед изглежда нещо съвсем дребно да научиш какво иска мъжът до теб, но за мен това е важен урок. Предполагах, че Джанлука ще ми разкрие от какво има нужда, без да се налага да го питам. Научих се да задавам въпроси, да се вслушвам в отговорите, да се движа в зависимост от тях.

Нуждите му са съвсем простички, но ако той ги пренебрегне, животът ще стане твърде сложен — или може би той ще се превърне в сложна личност, или просто това е едно и също. Джанлука обожава времето, сграбчва часовете, без да е намислил предварително какво иска да прави, тръгва на разходка без посока, приготвя храната бавно, храни се дълго и води безкрайни разговори, след което двамата заспиваме и продължаваме обсъжданата тема, след като се събудим. Освен това трябва да съм напълно откровена с него. С удоволствие бих му казала истината, защото сега, докато съм в прегръдките му, изживявам с наслада всеки миг.

Устните на Джанлука се спускат по врата ми и аз си поемам толкова дълбоко дъх, че той леко се отдръпва. Ето го истинското чувство, когато си влюбен, него чаках толкова отдавна, чаках човека, за когото ще означавам всичко на този свят.

Господи, знам, че тази Коледа ще бъде невероятно щастлива. Нито един подарък, нито една изненада няма да ми донесе подобна радост. А тази вечер, в този момент знам, че живея за Джанлука, но също така и за себе си, а също и за Джун Мари Лотън, която умееше да живее.

 

 

Пръскам се с парфюм „Тер“ на „Ермес“.

Облечена съм за коледната вечеря, за гощавката на седемте риби в дома на Тес. Избрах сребърното ламе, с което бях на сватбата на бабчето и Доминик, но този път съм без перлите. Много се изкушавам да си ги сложа. Все пак, след като се навечеряме, татко ще чете от „Коледна песен“ на Чарлс Дикенс и аз мога да съм звуковото оформление, когато Марли подрънква с веригите.

Бабчето и Доминик прекараха целия ден у Тес, подготвяха морски охлюви, скариди, раци, камбала и два вида миди за вечерята.

Джанлука отиде да изпълни последна поръчка преди Коледа. Гейбриъл е застанал на вратата.

— Искам да ти дам коледния подарък.

— Гейбриъл, не трябваше.

— Лъжкиня. Няма човек, който да обича подаръци повече от теб. Ела. Вземи си палтото — нарежда той.

Дръпвам палтото на Джанлука, закачено на вратата, и го намятам. Загръщам се в кашмира. Той е съхранил неговия мирис, затова го пристягам още повече.

— Ела — настоява Гейбриъл.

Тръгвам след него към покрива.

— Добре, сега стой тук — разпорежда се той. — Остани до стената. След това се обърни.

Треперя от студ.

— Само секундичка.

Гейбриъл отива до нишата. В следващия момент нахлува музика. Франк Синатра.

Притискам длани към бузите си.

— За това ти говорех. Атмосфера на покрива. А сега, дами и господа, Председателя на борда — замахва той театрално.

— Мислех, че покривът е довършен!

— Не беше, докато не инсталирах музиката.

— Страхотно е! Много ти благодаря!

Гласът на Франк Синатра се носи над Гринич Вилидж в тази синя коледна вечер. Гледам надолу към Пери стрийт с езерцата златна светлина от уличните лампи. Хората бързат към къщи с последните покупки, сякаш в такт с музиката на Синатра, който ги изпраща с песен по домовете.

— Взех старите албуми на бабчето и ги качих на диск. Шест часа Синатра. Чуваш ли? „Свали звездите“. Страхотен хит от 1940-а. Истински покрив и истинска звездна музика!

— Бабчето направо ще полудее — отвръщам аз. — Тук имахме само едно старо радио. — Обръщам се към Гейбриъл и го прегръщам. — Как да ти благодаря?

— Каквото и да се случи, винаги ще имаш Синатра… Валентина.

Гейбриъл ме нарича Валентина за пръв път. Ще се престоря, че не разбирам какъв смисъл влага, защото той може да се престори, че не разбира за какво говоря.

Поема си дълбоко въздух и ме поглежда.

— Двамата с теб сме свещи от „Тифани“. Най-хубавите от най-хубавите. Дойде обаче времето да разделим двойката. Единият от нас се влюби. В тази къща има място само за един мъж.

Затварям очи. На покрива е поне минус двайсет градуса, но аз не усещам студа. Замислям се над възможностите, които ще донесе животът ми с Джанлука.

— Все някой ден трябваше да се случи — продължава тихо Гейбриъл. — И ето че стана. Не можеше да се случи на по-готино момиче. Радвам се за теб. — Той ме прегръща отново.

— Но ти си най-добрият съпруг, когото някога съм имала.

— Май е време да намеря един и за себе си — въздиша Гейбриъл. — Хайде. Не обичам престояли морски охлюви, а пътят до Джърси с влака е безкрайно дълъг.

На покрива се чува звънецът на входната врата.

— Дали е каквото си мисля?

Той кима.

— Аха. Това е втората част от подаръка. Инсталирах звънец и тук, за случаите, когато си на покрива и чакаш някого. Няма да тичаш чак до долу и да се притесняваш, че си изпуснала пощальона.

— Ти си гениален! Сигурно Джанлука си е забравил ключовете — отвръщам аз. Натискам копчето, за да отворя.

— Работи като змей — хвали се гордо Гейбриъл.

— Какво ще правя без теб?

— Всеки ден ще ме виждаш в работилницата. Просто няма да живея тук. Трябва да потърся нещо изгодно и наблизо.

— Моля те — прегръщам го отново аз. — Да е зад ъгъла.

— Ще се постарая. Отивам да взема десерта. Кухнята ще ми липсва. Обичам мраморните плотове. Но какво пък толкова. Нова година, нови хоризонти, ново начало. Ще пратя Джанлука горе. — Гейбриъл отваря вратата. — Целуни го, докато пее Синатра. Ако го направиш, той никога няма да си тръгне.

Усилвам звука и чакам. След малко чувам стъпките му.

Нямам търпение.

В следващия момент на вратата се появява Брет.

— Брет?

Той пристъпва към мен. Виждам, че е много разстроен. Изглежда е плакал.

— Какво е станало?

— Мак и момичетата отидоха при родителите й за Бъдни вечер… — започва.

— В центъра ли? — Изправям яката на палтото му. Изглежда ужасно и не е облечен подходящо. Никога досега не го бях виждала разрошен.

— На Осемдесет и първа. — Потрива ръце. Измръзнали са. Сигурно е вървял пеша дълго.

— Ти защо не си с тях? — питам аз.

— Не можах да остана. — Очите му се пълнят със сълзи.

— Защо? — питам аз. Поемам ледените му ръце в своите, за да ги стопля.

— Притиснах я. Бях й купил подарък. Сапфирено колие… Тя отказа да го приеме. Каза, че всичко било приключило. С брака ни било свършено. — Сълзите се стичат по лицето му. Прилича на момче, на същото онова момче, което помня от Остин стрийт.

— О, Брет, заради напрежението покрай празниците е — опитвам се да го успокоя аз.

— Не е заради празниците. Влюбена е в друг. — Подпира се на стената и навежда глава. Прегръщам го през раменете и той отново се разплаква.

Не мога да повярвам. Брет беше споделил, че имат проблеми, но не бях и предполагала, че може да се стигне дотук. Мислех, че двамата ще оправят отношенията си, че Мак ще предпочете подредения живот пред хаоса на новото начало.

Спомням си случая през лятото, когато тя се отби, дойде на покрива и ме обвини, че имам връзка със съпруга й. Сега разбирам, че е била решила какво да прави много преди да дойде при мен. Знаела е, че ще го напусне, просто си е търсела извинение. Опитвала се е да използва мен за това. Вече е имала друг и е искала да хване Брет в изневяра, за да го напусне без чувство на вина.

— Брет, много съжалявам.

— Не знам какво да правя. За пръв път в живота си не знам какво да направя. — Привличам го към себе си и го прегръщам.

— В момента не можеш да направиш абсолютно нищо. Коледа е, а ти имаш момичетата. Трябва да мислиш за тях — обяснявам аз.

След малко Брет се отдръпва.

— Ще тръгвам. Не знам защо дойдох.

— Винаги можеш да дойдеш. Можеш да разчиташ на мен — уверявам го аз.

Той се оглежда. Очевидно мъжът, когато познавам, силен и самоуверен, се разпада пред очите ми. Обзет е от отчаяние. Как иначе. Животът, който е създал, е приключил.

— Ти си имаш планове — продължава той. — Имаш семейството си.

Познавам Брет от времето, когато бях още момиче, и никога не съм го виждала в такова състояние.

— Не можеш да си тръгнеш. Ела с нас. Ще ходим у Тес и Чарли.

— Не мога. Искам да се прибера вкъщи. — Когато казва „вкъщи“, в очите му се появява отчаяние.

Прегръщам го отново. Притискам го до себе си, а той заравя лице във врата ми и отново се разплаква. Разтварям палтото и го привличам до себе си, за да го стопля.

— Всичко ще се оправи — шепна аз. — Ще се оправи.

Усещам устните му по врата си, след това на бузата.

Лекотата, с която общуваме, удоволствието, когато сме заедно, миналото, което ни свързва, ме обгръщат като фин кашмир. Искам да го успокоя. Искам да го прегръщам. Искам да му помогна. Топлите му сълзи изстиват на бузата ми. Усещам устните му върху своите. Той се отдръпва в мига, в който се отдръпвам и аз.

— Извинявай — шепне.

— Не, ти извинявай. — Не мога да повярвам, че се случи подобно нещо. Какво направих? Исках да го утеша, не да го целуна.

Чувам как вратата зад мен се затваря. Обръщам се. Мисля, че е Гейбриъл, но се оказва, че не е той.

Джанлука е.

Имам чувството, че това е поредният удар на съдбата, но не мога да помръдна от мястото си и да оставя Брет сам. Поглеждам Джанлука и протягам ръка, каня се да обясня защо сме се целунали, но той вече слиза надолу.

— Вал, не знам защо те целунах. Не трябваше — започва Брет. — Прости ми. — Пуска ме и тръгва към вратата. Моля го да остане, но той хуква надолу, преди да успея да го спра.

Тръгвам след него и се загръщам в палтото. Трябва да намеря Джанлука и да му обясня какво се случи. Той ще разбере, когато му кажа, че съпругата на Брет го е напуснала на Бъдни вечер. Просто се опитвах да помогна. Целувката беше случайност. Бръквам в джобовете на палтото.

Вътре напипвам кутийка. Усещам, че е малка, кадифена.

Сърцето ми препуска. Вместо да сляза, вместо да последвам инстинкта си и да постъпя както е редно, да му обясня, аз оставам.

Пристъпвам към трейажа, където бяха розите. Отдолу идва светлина. Бъркам в джоба и вадя кутийката. Знам, че не бива, въпреки това я отварям. Пръстен с диамант и платинен обков. Великолепен, искрящ, той улавя синята светлина и проблясва в мрака.

Затварям кутийката и я пъхвам в джоба на палтото му.

Обзема ме паника. Брак. Съпруг. Живот. Готова ли съм за това? След това се засрамвам, че съм погледнала… че съм съсипала абсолютно всичко.

Не беше ли ясно още от самото начало какви са намеренията на Джанлука? Че иска да се ожени за мен и да се погрижи за всичко? Той не се е променил, след като се е влюбил в мен. Останал си е същият традиционалист, какъвто е бил открай време. А аз съм голямата му любов. Показа го ясно дори без диаманта.

Вдигам поглед към небето и търся знак, който да ме насочи напред, нещо, което да ми подскаже как да постъпя, какво да кажа.

Поглеждам луната. Няма луна. Търся светлина откъдето и да е, от звездите, но няма и звезди. Дори облаци няма, които да ми напомнят, че небето винаги се движи и променя. Цари неподвижен мрак. Отникъде не се появява знак. Къде са картините, които Джун рисуваше за мен по нощното небе? И тях ги няма.

Хуквам надолу по стълбите. Джанлука е в кухнята с Гейбриъл и му помага да сложи десерта в плик.

— Брет каза да ти предам, че си отива вкъщи — започва Гейбриъл.

— Благодаря. — Свалям палтото на Джанлука и го мятам на облегалката на един от кухненските столове.

— Добре, готови сме — казва Гейбриъл. — Да вървим, деца.

Посягам към дрешника за моето палто.

— Аз какво да взема?

— Пластмасовите кутии — отвръща Гейбриъл. — В пазарската торба.

Въпреки че се страхувам, поглеждам към Джанлука, който се настанява на един от столовете до плота. Затваря капака на хладилната чанта и го заключва.

— Джанлука, би ли взел сака, ако обичаш? — моли Гейбриъл.

— Извинявай, Гейбриъл. Няма да дойда — отвръща бързо той.

— Защо не? Да не би да не ти е добре?

— Не.

— Тогава последното място, на което ти се ходи, е рибната вечеря. Да нямаш проблем със стомаха? Да ти дам ли хапче? Слагаш една таблетка във вода и си готов. За нула време ще се оправиш.

Не смея да погледна Джанлука, но усещам погледа му върху себе си.

— Гейб, и аз няма да дойда — обаждам се аз.

— Ама на вас какво ви става? — Гейбриъл поглежда Джанлука, после и мен. — Добре, добре, разбрах. Ще направите си Бъдни вечер тук. Малко забавленийце.

— Точно така — кимам аз.

— Какво да кажа на семейството? Че ви е прегазил автобус ли?

Джанлука мълчи.

— Добре, става — отвръщам аз.

— Ще се разсмърдят. Най-вече Тес. Поръчала е съдове за готвене на пара специално за случая.

— Ще го преживее — сопвам се аз. — Ще се оправиш ли с влака?

— Майната му на влака. Ще си взема такси.

— Чак до Тес ли?

— Точно така, сестро. Жълто такси чак до Джърси. Весела Коледа и на мен — пожелава си той и посяга към торбите. — Вие двамата се забавлявайте. Не ме чакайте — провиква се от стълбите. Хлопва вратата към фоайето.

Джанлука става и се обръща към мен. Скръства ръце и се обляга на мраморния плот. Заставам зад стола и прокарвам пръсти по кашмиреното палто.

Помня подобна сцена в хотел „Сполти“, когато нямах представа какво точно иска Джанлука от мен. Сега вече знам, въпреки това стоя зад стола, сякаш се опитвам да се скрия.

— Да се качим на покрива ти — предлага той. — Имам нужда от въздух.

Тръгвам след него обзета от страх. Каза моя покрив. Лошо. Последния път, когато беше в Ню Йорк, когато бабчето падна, той се качи горе и поиска да избера него, а аз не го направих. Тогава не хареса реката ми, а сега сигурно я ненавижда. За пореден път съсипах всичко.

Джанлука отваря вратата и излиза на покрива. Отива до стената с изглед към Хъдсън и се обляга на нея. Заставам до него. Коледната вечер е ясна. Градът е притихнал, само на магистрала „Уест Сайд“ се мярка по някоя и друга кола. Джанлука поглежда към Вилидж. Най-сетне пита:

— Ти ли го целуна или той теб?

— Не знам.

— Важно е.

— Съпругата му го е напуснала. Влюбила се е в друг. Казала му е тази вечер.

— И ти го утеши.

— Не съм. Никой не може да го утеши.

— Тогава защо го целуна?

— Била съм с Брет почти десет години. Още от тийнейджърка чак до края на двайсетте. Той беше първата ми любов — обяснявам аз.

Сега съм на трийсет и пет и съм прочела куп книги, които съветват жените да мълчат за романтичното си минало пред настоящия любим. Само че моето романтично минало е съвсем простичко, а той вече познава и Брет, и Роман Фалкони. Освен това осемнайсетгодишната разлика помежду ни означава, че Джанлука е опитен и мъдър по отношение на любовта и живота. След последните две вечери в хотел „Сохо“ честността е единственият избор от менюто на румсървиса.

— Искаш ли да се върнеш при него? — поглежда ме той.

Очите ми се пълнят със сълзи.

— Не.

— Тогава защо го целуна?

— Не знам, Джанлука. В мига, в който се случи, знаех, че допускам грешка. Не го обичам по този начин. Жал ми е за него, той е изгубил всичко.

— Жалостта е падението на жената, когато става въпрос за мъж — заявява той. След това се отдалечава от мен.

— Моля те, опитай се да разбереш — тръгвам след него аз.

— Va bene — отвръща примирено той. Отдалечава се в другия край на покрива и поглежда към магистрала „Уест Сайд“. Мълчи много дълго.

— Иска ми се да ми се разкрещиш — признавам аз.

— Просто си била мила с него. Възхищавам ти се.

— Тази вечер няма място за възхищение. — Чувствам се ужасно заради целувката и дори още по-ужасно заради пръстена в джоба. Мечтаната Коледа ми се изплъзва.

— Било е грешка — заявява той.

— Голяма грешка. Не обичам Брет. Не обичам нито един мъж, колкото обичам теб. Искам да прекарам живота си с теб. Всеки ден.

Джанлука хваща ръката ми.

— Студено ти е — казва той.

— Моля те. Поне се развикай. Излей гнева си. Да приключим. Допуснах грешка. Нараних те.

Той ми целува ръката.

— Прощавам ти — отвръща простичко.

— Защо? — Не мога да повярвам колко е спокоен. Ако си бяхме сменили местата, досега да съм изхвърлила кашпите от покрива, обзета от ревност и яд. — Как е възможно да ми простиш?

Той поема лицето ми между дланите си.

— Защото те обичам.

Тогава ме целува. Притегля ме до себе си и шепне в ухото ми:

— И ти имам доверие.

Това е. Доверие — неуловимата цел, основата за истинската любов и подаръкът на Джанлука за тази Коледа. Поднася ми го благородно, без всякакви съмнения. Той ми вярва. Знае, че му казвам истината. Доверието беше тайната на сдобряването на мама и татко, балсамът, който ще излекува Алфред и Памела, за да продължат напред, който ще подейства и при мен. Доверието означава, че няма нужда да се притеснявам, че сърцето ми ще бъде разбито. Доверието означава, че ще намерим начин да осъществим и неговите, и моите мечти. Доверието означава, че имам до себе си човек, който ще ме подкрепя дори ако се проваля, сбъркам или извърша нещо прибързано. Джанлука го доказа тази вечер. Мога да му се доверя, защото той ми има доверие.

— О, Джанлука, да вървим — притискам се до него аз. — Чакат ни в Джърси.

— Тази гощавка със седемте риби не ми харесва.

— Така ли?

— Искам да прекарам Бъдни вечер с теб. Само с теб.

— Не те заслужавам — въздишам аз.

Той ме прегръща отново.

— Има само един начин да ми се реваншираш.

— Как? Готова съм на всичко. Дори ще ти боядисам къщата.

— Не се налага да го правиш — смее се той.

— Тогава какво да направя? — питам аз.

— Омъжи се за мен.

Поемам си дълбоко дъх.

— Знаеш ли, веднъж прочетох една статия…

Джанлука извива очи.

Продължавам:

— Мъжът никога не пита жената дали ще се омъжи за него, ако не е сигурен, че тя ще се съгласи.

— Тази статия ми харесва — усмихва се той и поема лицето ми в ръце. — Предпочитам да чуя отговора от теб. — Притиска ме до себе си. Вече знае отговора, но нали е истински джентълмен, мъжът, когото обичам, затова чака търпеливо и е сигурен, че ще отговоря правилно.

— Да — отвръщам аз. — Ще се омъжа за теб.

Той ме целува, а Гринич Вилидж се завърта в палитра от индигово, зелено и коледно червено около нас.

Най-сетне нощното небе се разтваря и луната, млечна перла, се показва. Сребърна светлина танцува по река Хъдсън сред водопад от сапфири.

— Какво ще кажеш за реката ми този път? — питам го аз.

Той поглежда над стената, плъзва очи по магистралата и към Хъдсън.

— Реката ти ми харесва — отвръща той. — Много ми харесва.