Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (13)

13.
Знанието крие опасности

Двамата с Гейбриъл пренесохме първата си коледна елха от Джейн стрийт и снощи я украсихме. Има точно две седмици до Коледа. Искаме да се радваме на смърча колкото е възможно по-дълго време.

Пренасям чашата с кафето до дивана и вдигам крака. Рано сутрин обожавам небесносините, златни, рубиненочервени и яркозелени проблясъци по клоните. Докато наблюдавам как светлините се отразяват в стъклените играчки, имам чувството, че най-сетне ще постигна вътрешен покой. Каква година само! Двамата с Гейбриъл украсихме елхата за нула време. Като знаем как протичат празниците, на които се събира цялото ми семейство, стигнахме до извода, че е най-добре да празнуваме още от рано и колкото е възможно по-често, защото човек никога не знае.

— Вал, Алфред и Брет са долу. — Гейбриъл застава на последното стъпало.

— Джун дойде ли?

— Всеки момент ще пристигне.

— Слизам.

Тръгвам след него надолу и влизам в работилницата.

Брет започва с отчета.

— Да ви обясня. След около час Шели Чеймбърс да Силва ще дойде в работилницата, за да гледа как работите. Иска да разбере какво вдъхновява дизайна ви, как Джун и Гейбриъл кроят, каква е ролята на Алфред като твой брат и партньор. Тя е консултант и представлява основните универсални магазини. Изпратили са я да проследи как създавате продукта. В момента търси стабилна фирма с установена практика. Иска да наблюдава теб, Вал, за да разбере подхода ти и да провери дали „Обувки Анджелини“ може да се вмести в плановете й.

— Трябва да й покажеш новите скици. Покажи й „Ла Бока“ — нарежда Алфред. — Истински шедьовър.

— Благодаря. — Поглеждам брат си, който е тук още от тъмни зори. Методичното му отношение към работата, останало от годините в банката, ни идва много добре в утрини като тази, когато ни се налага да представим стоката си на някой голям играч. Папките са надписани и оставени на кроячната маса, до тях е чашата, пълна с моливи номер 2, кафеварката е заредена, подготвена е дори малка кутия с батерии и кабели, в случай че лаптопът на госпожата има нужда от зареждане. Алфред е обмислил всичко предварително. Вече започвах да разчитам на предвидливостта му. — А ти разказа ли й за договора с Буенос Айрес?

— Знае за него. Тя имала връзки в Аржентина и вече са ходили да проверят фабриката на Роберта. Останали силно впечатлени от качеството на производството. Роберта поддържала много високо ниво. Сега трябва просто да убедим Шели да направи първата си поръчка — обяснява Брет.

— Дано поръча всичките десет хиляди чифта. Животът ни ще стане значително по-лесен, ако не се налага да търсим продавач, който да поеме остатъка — добавя Алфред.

— Трябва ли да правим нещо специално за въпросната Шели? — пита Гейбриъл. — Много ще ми бъде приятно да й представя уменията си в кроенето.

— Няма нужда да се престаравате — усмихва се Брет.

— Кой, аз?

— Просто се дръж естествено — уверява го Брет.

Телефонът звънва.

— „Обувки Анджелини“ — обажда се Алфред. Поглежда ме. — Тук е. — Подава ми слушалката.

— Валънтайн, запознахме се преди няколко години у Джун. Обажда се съседът й, Ърв Рейбъл.

— Собственикът на клуба ли? — Спомням си, че Ърв имаше пиано бар, в който Джун често ходеше с бабчето. Една вечер и аз отидох с тях.

— Да, аз съм. Тази сутрин Джун ми звънна, беше много рано. Не се чувстваше добре, затова отидох у тях. Канех се да я закарам в спешното на „Сейнт Винсънт“. Само че тя закуси и се почувства по-добре. А сега… мисля, че трябва да дойдеш веднага.

— У Джун ли?

— Да. Моля те. Побързай.

Затварям телефона.

— Съжалявам, момчета, трябва да изляза. Нещо се е случило с Джун.

— Идвам с теб — решава Гейбриъл.

— Не, не, ти остани за срещата. Не знам колко време ще отнеме. — Грабвам си палтото и чантата и хуквам към вратата. Започва да вали сняг, гъст, бял, и покрива калдъръмената улица.

Хуквам към ъгъла на „Уошингтън“ и спирам такси. Докато пътувам от Уест Вилидж към Ийст, сърцето ми започва да блъска. Слизам на Източна пета и хуквам към блока на Джун. Звъня първо на Ърв, след това и на нея. Той наднича от прозореца й на втория етаж. Хвърля ми ключовете.

Тичам по стълбите.

Ърв, мускулест, но дребен мъж на шейсет с обръсната глава и златни халки на ушите, ме спира на вратата.

— Много съжалявам, Валънтайн. Тя си отиде.

— Отиде си?

Изблъсквам го и се втурвам в стаята. Включен е каналът с прогнозата за времето. Гася го и се обръщам към леглото. Джун е отпусната върху индийската раирана кувертюра. Леглото й е оправено. Облечена е като за работа. Яркочервените й плитки са вързани с панделки. Докосвам лицето й. Кожата й е хладна. Все още не си е сложила червило. Усмивката й е спокойна, лицето й е като на дете.

— Според мен е сърдечен удар. Много бързо е станало — обяснява застаналият зад мен Ърв.

— Не мога да повярвам.

— Знам. Знам. Изглежда съвършено здрава.

Пристъпвам към прозореца и го затварям.

— Попадала ли си при… при току-що починал човек?

Клатя глава.

— Много е странно. Те не си тръгват веднага. Тя все още е тук.

— Как така?

— Духът й е все още в стаята. Ще отида да почакам линейката. Ти поостани.

Ърв излиза и затваря вратата. В първия момент ми се иска да го последвам. Ходила съм единствено на помени и погребения, където мъртвите са положени в ковчези, облечени в най-хубавите си дрехи, гримирани и заобиколени от букети цветя. Това тук е ново и много странно. Коленича до леглото.

Поемам ръката на Джун в своята.

Навеждам глава не за да се моля, а за да си представя как всяка сутрин влиза в работилницата с чаша кафе и понички за всички. Припомням си онова, на което ме е научила, нещата, които нито една жена в семейството ми не би изрекла от страх да не престъпи морала. Само че за Джун това не бе никакъв компромис. Тя вярваше в любовта, любенето и отдаването. Тя живееше в тялото си, без да се извинява. Колко много още можех да науча от нея.

А сега ще остане единствено тъга. Джун се опита да ме подготви, но аз не исках да слушам. Сега ще трябва да съхраня всичко, което е казала, все едно ми е давала напътствия по време на буря. Думите й ще ме изведат на сигурно място. Разплаквам се, когато осъзнавам, че повече никога няма да разговарям с нея.

— Тук ли си, Джун? — поглеждам аз умиротвореното й лице. — Каквото и да виждаш, сигурно е невероятно.

Поглеждам през прозореца.

— Навън вали сняг, Джун. Сигурно тази сутрин щеше да недоволстваш. — Усмихвам се, когато си припомням колко много мразеше снега. — Благодаря ти, приятелко. Благодаря ти, че беше най-добрата приятелка на бабчето, а след това, когато тя пое в друга посока, стана моята най-добра приятелка. Винаги се отнасяше с мен като с равна. Винаги ме караше да се чувствам така, сякаш съм си извоювала мястото на кроячната маса. Научи ме на толкова много неща. Не знам дали щях да се справя без теб. — Продължавам да стискам ръката й. Най-странното е, че колкото повече я стискам, толкова повече ми се струва, че тя ме води някъде. Оставам така дълго.

Напълно замаяна съм, когато заедно с линейката пристигат от полицията и Ърв обяснява какво се е случило. Чувам ги как удостоверяват смъртта, качват я на носилка и я изнасят.

Оставам сама в спретнатия просторен апартамент с ниските кожени столове, сгъваемото канапе, дългата бамбукова маса за кафе и купчината книги от обществената библиотека в центъра. Джун си е взела „Съжаленията на госпожа Астор“ от Мерил Гордън, биография на Уолис Симпсън Уиндзор, наречена „Госпожа Симпсън“ от Чарлс Хаймън, и огромен албум със снимки на Луиз Дал-Улф.

Стените, боядисани в бяло, са покрити с постери, един на балетния сезон на Американския балетен театър от 1967 г. и още един от музикалния фестивал в Западна Вирджиния от 1975 година. Няма нищо специално — нито някакво хоби, нито игли за плетене, нито скицници, само едно килимче за йога, спретнато навито в ъгъла. Има и пиано, а аз нямах представа, че Джун свири.

Влизам в кухнята, без да се замислям. Надниквам в мивката. Безупречна е. Купичката, в която си е сипала корнфлейкс, е измита, също и лъжицата и чашата от чая. Всичко е чисто, сякаш е знаела, че си отива. Отварям хладилника. Почти празен е. Спомням си, че рано в понеделник, преди работа, тя ходеше на пазар. Затова всичко е празно.

— Добре ли си? — пита Ърв и се обляга на стената между кухнята и хола.

— Не съвсем. — Затварям вратата на хладилника.

— Тя непрекъснато говореше за теб. И за теб, и за семейството ти. Много обичаше ангелското семейство. Така ви наричаше. Не семейство Анджелини, ами Ангелите. Знаеше ли, че твоите телефонни номера бяха единствените, които беше посочила, в случай че нещо се случи с нея?

— За баба ли говориш?

— Не, Валънтайн, за теб.

— Наистина ли? — Усмихвам се, когато чувам тези думи.

— Много обичаше младите хора. Имаше приятели на всички възрасти.

— Така е.

— Извадих й нещата — продължава спокойно той.

— Моля?

— Сети се, де. Нещата й. Марихуаната.

— Господи. — Потривам очи.

— Не се тревожи. Веднага се сетих. Нали трябваше да звънна на ченгетата. — Той се усмихва. — Ти искаш ли я?

— Тревата ли? Не, благодаря ти, Ърв.

— Вземи ключа й. Можеш да почистиш апартамента, когато решиш. Тя ми каза, че всичко тук е за теб. Сигурен съм, че някъде има и завещание.

— Ти ли си собственик на сградата? — питам аз.

— Да. От двайсет и седем години съм неин съсед и хазяин. Още бях млад като теб, когато дойдох да живея тук под наем, после започнах да пестя и един ден се оказа, че съм спестил достатъчно, за да я купя преди бума, слава богу. Първото, което направих, беше да настаня Джун. Тя си избра този апартамент заради светлината.

— Спомням си, когато живееше в Ъпър Уест Сайд.

— Познаваш я отдавна.

— Цял живот.

— Когато се премести тук, откри рая. Дори в тази част на града можеш да бъдеш себе си. Виждала ли си я някога как танцува?

— Никога.

— Беше невероятна. Слабо, източено тяло, безкрайни крака. Когато беше млада, нямаше равна на себе си. Червена коса до кръста, която се разстилаше зад нея, когато правеше невероятните си подскоци. Започна с Пол Тейлър. И аз бях при него. Там се запознахме. Никога няма да забравя танците й. Абсолютно никога.

Оставам на снега на Източна пета улица във Вилидж. През снежната пелена забелязвам отблясъци от светлините на коледно дърво от другата страна на улицата, където продават елхи. Червени, зелени и сини гирлянди от светлини се полюшват на вятъра и озаряват сивото утро.

— О, Джун — заговарям на глас. — Изостави ме на Коледа. — Сълзи парят бузите ми, но аз не мога да помръдна. Просто не мога. Джун вече я няма.

 

 

Веднага след като съобщавам на Гейб, Брет и Алфред, се качвам на покрива. Снегът е спрял и е покрил покрива. Поемам си дълбоко въздух с надеждата да спра да плача, но не успявам.

Помолих Алфред да позвъни на мама и сестрите ми. Казах му, че сама ще съобщя на бабчето. Вадя телефона и търся номера й. Поглеждам го, замислям се за момент и връщам на предишния номер — Джанлука Векиарели.

Не искам да му звъня и въпреки това той е единственият на този свят, с когото искам да поговоря. Той ще ме успокои. Той знае как. Натискам копчето. Телефонът превключва на международно избиране и аз чувам тихо бръмчене, последвано от звънене.

— Pronto — чувам гласа на Джанлука, дързък, ясен. Разплаквам се. — Pronto — повтаря той.

— Джанлука, обажда се Валънтайн, от Ню Йорк.

— Какво става? — пита тихо той.

— Джун почина.

— О, Валентина.

— Трябва да позвъня на бабчето, но ми се искаше да си до нея, ако се разстрои. — Плачът ми преминава в ридания.

— Разбира се, разбира се — отвръща той. — Моите съболезнования, Валентина.

— Не знам какво да правя — хлипам аз. — Днес сутринта я чаках да дойде на работа. А сега няма да я видя никога повече.

— Къде е Гейбриъл? — пита той.

— Долу, в работилницата. И той не е на себе си. Джун го учеше как да крои. Всъщност тя го обучи. Научи го на всичко, което знаеше.

— Беше прекрасна жена.

— А е била съвсем сама — продължавам да хлипам аз.

— Не е така, carissima. Била е заобиколена от обич.

— Не, отидох там и тя беше съвсем сама. Не можах да го понеса.

— Такъв е бил изборът й. Джун е искала да бъде сама накрая, но не й е липсвала обич. Била е обичана. Ти добре се грижеше за нея.

Думите му ме успокояват. Джун беше най-запаленият защитник на Джанлука. От миналата есен се бяха виждали само няколко пъти, но беше прочела всичките му писма и бе харесала всяка написана от него дума.

— Много съжалявам за всичко, Джанлука. Не исках да те нараня. Дори не те последвах, когато си тръгна от хотела. Бях прекалено горда. Съжалявам и за глупавото писмо, което ти изпратих. Винаги се шегувам, сякаш хуморът е необходим във всеки момент. Няма нищо смешно в чувствата ти… нито пък в моите. Не съм искала да те обидя с тъпото си небрежно отношение. — Лицето ми пари там, където сълзите са си проправили пътечка през студа.

— Разбирам — отвръща тихо той.

— Благодаря.

— Отивам у баща ми. Нали ще позвъниш там?

— Добре.

Затварям телефона и го притискам към гърдите си. Студеният вятър се усилва и вдига сняг от покрива, за да го отнесе на запад към река Хъдсън като чаршаф от простора. Снежни облаци са надвиснали над моята река като сива мъгла. Не виждам нищо. Сякаш всичко е изчезнало.

 

 

Бабчето и Доминик смениха билетите си за полет до Ню Йорк веднага щом определихме датата за погребението на Джун. Приятелите на Джун са планирали погребалното празненство или по-точно празненството, посветено на живота й, нещо средно между католическа и будистка церемония в „Интеграл йога“ на Тринайсета улица.

Джун ходеше там на йога от години. Напоследък се беше заела и с Пилатес, но йогата й беше страст. Често се случваше да ходи там през обедната си почивка, защото салонът се намираше на няколко пресечки от „Анджелини“. Пъхваше навитата постелка в раничката на гърба си като колчан със стрели и се връщаше няколко часа по-късно, спокойна, уравновесена, готова да посвети целия следобед на усилена работа.

Гейбриъл чука на вратата на стаята и наднича.

— Готова ли си?

Той нагласява черната си вратовръзка. Облякъл е черна риза и черен костюм.

— Изобщо не съм готова. — Изправям се и вдигам ципа на полата. — Не съм ли облечена прекалено официално?

— Ти ходила ли си някога в „Интеграл йога“? Разбира се, че си облечена прекалено официално. Аз също. Там хората медитират по бельо.

— Нали не говориш за магазина?

— Щандът с екологично чисти храни е на долния етаж. Ние сме горе, в студиото за йога. Какво ще кажеш? Можем да оставим Джун да почива до суровите ядки.

— Не знам.

— Хайде — отвръща Гейбриъл. — От време на време пазарувам там. Вегетарианците са най-измъчените хора, които съм виждал. Кожата им е с червеникавокафяв оттенък. Имат нужда да изядат по някой и друг бургер. Няма начин да се присъединя към редиците им.

Бабчето и Доминик са облечени и ни чакат в хола. Тя изглежда чудесно в тъмносиния си костюм, който Джун обичаше. Доминик е в черен костюм с вратовръзка на тъмносиньо и бяло райе.

— Гейбриъл, къщата е прекрасна.

— Бабче, бях полудял от притеснение, преди да пристигнеш — признава той. — Наистина я преобразих.

— Одобрявам. Много ми хареса как си направил стаята на Майк. Запазил си тапетите и си боядисал мебелите.

— Чувствате ли се добре там?

— Много — усмихва се Доминик.

— Трябва да тръгваме — напомням им аз.

 

 

„Интеграл йога“ е на няколко пресечки, но заради снега и поледицата не искам да рискувам бабчето или Доминик да паднат, затова поръчваме кола. Докато минаваме по Пери стрийт, усещаме колко е неравен калдъръмът. Джун щеше да полудее, ако знаеше, че се возим за това късо разстояние. Тя не обичаше превозните средства на колела, с изключение на работния си стол. Понякога се качваше на автобус, но това се случваше рядко. Вървеше пеша навсякъде из града, независимо от времето.

Когато пристигаме в „Интеграл йога“, откриваме написан на ръка надпис на вратата „Джун Лотън“ със стрелка, която сочи към горния етаж. Гейбриъл отваря вратата. Двете с бабчето тръгваме нагоре по стълбите, следвани от Гейбриъл и Доминик.

Когато влизаме в студио „С“, залата се оказва пълна със сгъваеми столове, а пред тях са оставени постелки за йога, предвидени явно за всички, които предпочитат да седнат с кръстосани крака по време на службата. Залата е просторна, в лакирано светло дърво. Дългата стена срещу вратата е покрита с огледала от пода до тавана. Опечалените са закачили на стенката чадърите и шапките, с които се предпазват от снега. Огромен прозорец гледа към градината. Самотно старо дърво с чворести клони е покрито с лед.

Цялото ми семейство се е настанило на два реда сгъваеми столове. Облечени сме като истински католици, докато приятелите на Джун, от деветнайсет до деветдесетгодишни, са в дънки или ластични рокли с клинове, а един господин е дошъл в яркосиньо кимоно. Семейството ми изглежда съвсем не на място — като настолни лампи с копринени абажури, подредени на битака.

Мама вече плаче. Сложила си е черна плоска шапка с нещо като воалетка над очите. Щом вижда бабчето, става и тръгва към нея.

Сестрите ми и съпрузите им, седнали на третия ред, са запазили места за мен и Гейбриъл в самия край. Метнали са на облегалките черния шал от пашмина на мама, за да не седне никой.

Алфред е застанал най-отзад, в приличен костюм. Кима на двама ни с Гейбриъл, когато се настаняваме. Брет също ни маха от ъгъла.

Импровизираният олтар е семпъл и красив. Статуя на Буда от рубинен мрамор е поставена на пиедестал точно пред столовете. В основата й са запалени три свещи.

На малка маса до иконата се вижда снимка на Джун. В черно и бяло е, с черна лакирана рамка. Тя танцува, направила е висок подскок. Освен това е гола. Татко се е втренчил в очите на Буда, за да не гледа младата гола Джун.

— От моята колекция — прошепва Ърв, докосва ме по рамото и сочи снимката.

— Bellissima — кимам аз.

Снимката е напълно в стила на Джун от разцвета на младостта й. Тялото й е истинско произведение на изкуството; стегнатите мускули, дългите, елегантни прасци сякаш изваяни от гранит. Тънките й глезени и заострените пръсти на краката допълват дръзката извивка на ръката, която почти ги докосва, както е застинала над земята. Косата й се развява зад нея като копринена пелерина.

Католически свещеник в черни панталони и бяла якичка под пуловера носи малка книжка, подвързана в кожа. Спомням си го от бързата служба в параклиса на болница „Сейнт Винсънт“. Следва го плешив будистки монах в червена роба.

Татко се обръща и ме поглежда, извива и двете си вежди с изражение, което подсказва: „Тая работа ще бъде много яка“.

— Добър ден, приятели — започва свещеникът. — Казвам се отец Боб Бонд, а това е приятелят ми, будисткият монах Бинг Лао. — Монахът се покланя дълбоко. — И двамата познавахме Джун и решихме да поговорим за нея, след това вие, хората, които я обичахте, да разкажете спомени.

— Къде е тялото? — чувам татко да пита мама. Тя притиска пръст към устните си, за да го накара да престане с въпросите. Църквата на неортодоксалното, с други думи „Интеграл йога“, е място, на което татко не би попаднал при никакви други обстоятелства. Когато става въпрос за смърт, той предпочита да се опре на познатите ритуали, за да издържи. А сега случаят не е такъв.

Вратата на залата се отваря. Памела, облечена в строго палто и подходяща шапка, се оглежда, за да мерне някое познато лице. Със сестрите ми й махаме. Откакто бракът й с Алфред се разби в скалите, изведнъж сме се превърнали в най-милите и благоразположени зълви в историята на света. Сами не бяхме предполагали, че можем да сме толкова мили и любезни. Правим й място, ходим да гледаме децата, когато тя има нужда от помощ. Щом среща погледа на Алфред, тя се промъква през тълпата към задната част на залата, за да застане до него.

Татко посяга към ръката на мама и я стиска. Отец Бонд започва.

— Джун е кръстена според католическата вяра. Родена е в Бруклин и е учила в някогашната академия „Сейнт Джозеф“ на Лонг Айлънд. Учила е две години в колежа Меримаунт и тогава я избират за двугодишно международно турне с танцовата трупа на Пол Тейлър. Обиколила е целия свят — Ирландия, Полша, Германия, Италия. Джун безкрайно ценеше годините, които бе прекарала като професионална танцьорка. Много запалена беше по йогата и често преподаваше тук, в „Интеграл“.

— Ти знаеше ли? — шепне Гейбриъл.

— Нямах представа, че е водела часове по йога.

— Джун идваше на службите в център „Дороти“ в Ийст Вилидж.

— И това не знаех — шепна аз на Гейбриъл.

— Мислех, че се е отрекла от католицизма. Също като мен — признава шепнешком той.

— Джун би казала: „Отче, не забравяй да се молиш за мен, защото аз се моля за теб“. Това беше същността на тази добра жена, сега вече в ръцете на Господ. Тя се грижеше много за хората, които обичаше, и намираше място в сърцето си за целия свят. Ще липсва на всички.

Свещеникът отстъпва и монахът прави крачка напред.

— Джун се изразяваше физически по начин, недостъпен за повечето от нас.

— Много е изразителна на снимката — шепне татко на мама.

Монахът продължава:

— Джун танцуваше и когато го правеше, се превръщаше в произведение на изкуството. Тя споделяше многобройните си таланти, разбираше същността на будизма, който е обновление, а също и на прераждането. Разбираше, че човек трябва да се промени, ако иска да израсне. Знаеше, че човек трябва да е в непрекъснато движение, да не се оставя на застоя…

— Не можеше ли да е в трико? — мърмори татко.

— Джун вярваше както в щастието, така и в болката. Смъртта й ни напомня, че можем да умрем в най-обикновен ден, без фанфари и драма, и същевременно да сме открили душевен мир и задоволство. Научих този урок от живота на Джун и от смъртта й. Живей и се радвай на живота.

Оставаме смълчани. После свещеникът заговаря:

— Сега е ред на всички, които искат да кажат по нещо.

Мама прочиства гърлото си и застава пред олтара между свещеника и монаха. Бърка в чантата си и вади лист. Разгръща го. Виждам, че е писала с огромни букви, за да не й се налага да си слага очилата за четене пред непознати.

— Благодаря ви, че дойдохте на възпоминателната служба за Джун Лотън. Казвам се Майк Анджелини-Ронкали. Въпреки че не познавам повечето от вас, съм сигурна, че всички много сте обичали Джун, също като мен и семейството ми. — Мама си поема дълбоко въздух, за да не заплаче. — Бях съвсем млада, когато се запознах с нея.

— Беше на трийсет и шест — шепне Тес и извива очи.

— Вече имах семейство, отговорности. Джун беше бохем от Гринич Вилидж — няма много като нея в наши дни — и беше най-добрата приятелка на мама, която днес е тук. Преди почти трийсет години Джун си търсеше работа, която да е творческа, но също така и предизвикателство. Стана най-добрата кроячка на обувки във фирмата на родителите ми, „Анджелини“. За нас обаче беше много повече. Всички й се доверявахме, тя беше наша приятелка. Превърна се в една от нас, макар да беше забележителна ирландка с червена коса и сини очи като вълните на Северно море в летен ден. Пазя много скъпи спомени за нашата любима Джун, но искам да ви разкажа една случка. Имах проблеми и Джун знаеше за тях. Заведе ме на дълга разходка и съвсем откровено ми каза, че робувам на простотии, че трябва да се стегна и да престана да хленча.

Небрежно облечените опечалени кимат одобрително.

— Джун не търпеше глупаците. Аз може и… — Мама престава да чете. Сгъва листа и прибира ръце зад гърба си.

Джаклин и Тес се притискат до мен. Тази работа като нищо може да излезе от контрол.

— Аз може и да съм глупачка, но благодаря на Господ, че бе дарил Джун с умението да забелязва глупаците. Един ден ме вкара в правия път. За мен тя беше най-забележителната приятелка и остана до мен в момент, когато имах нужда. Бях сигурна, че ще го стори пак, ако се налага.

Мама поглежда към небето.

— Благодаря ти, Джун.

Тя се връща на мястото си.

Ърв Рейбъл става и пуска диск на портативния плейър. Майлс Дейвис изпълнява Равел и ние притихваме и слушаме. Когато музиката свършва, свещеникът отново се изправя.

— Благодаря ви, че дойдохте, за да почетете паметта на нашата приятелка. Знам, че тя щеше да е доволна.

Мама се надига отново.

— А, да, заповядайте всички на Пери стрийт 166, за да похапнем след службата. И вие, отче… — Свещеникът кима. — И вие, господин монах Лао… — Будистът също кима, че ще дойде. След това мама поглежда опечалените. — Има достатъчно храна — тя се оглежда, — табуле за вегетарианците будисти…

— Майка ти винаги знае какво да каже — мълви тихо Гейбриъл.

Будисткият монах се усмихва на мама и се покланя.

— Благодаря — отвръща той.

След това мама, доброто католическо момиче от Пери стрийт, също се покланя на монаха в деня, когато се сбогуваме с Джун.

 

 

След като качихме бабчето и Доминик в колата и изпратихме останалите от семейството на Пери стрийт, двамата с Гейбриъл се разбрахме с всички от „Интеграл йога“ да се върнем заедно след погребението. Всички часове са отложени заради службата на Джун, затова ние се почувствахме длъжни да поканим хората.

— Добре ли си? — питам Гейб.

— Писна ми.

— От какво?

— От смърт. От погребения. Просто ми писна.

— Това е смисълът на погребенията, да започнеш да се съвземаш и да продължиш напред. Нали чу какво каза монахът?

— Да, чух го. Според мен Джун беше замислила нещо.

— Така ли? — Според мен Джун не беше от хората, които замислят разни неща предварително. Тя винаги действаше според обстоятелствата. Никога не я канех на обяд седмица предварително, защото щеше да забрави. Затова пък, ако й предложех да я заведа след работа да похапнем паста в „Пиколо Анголо“, тя веднага се съгласяваше.

— Джун искаше всичко да е изрядно — обяснява Гейбриъл. — Тя ме научи да почиствам кроячната маса всяка вечер. Никога не започваше нова кройка в края на деня. Казваше, че започнеш ли работа, трябва да е на чисто.

Замислям се за апартамента на Джун. Там цареше безупречна чистота, всичко беше подредено. Тя самата беше облечена. Готова да излезе.

— Дали е знаела?

— Че ще умре ли? Не мисля. Ърв прослуша телефонния й секретар, за да позвъни на хората. Имаше съобщение от дилъра й. Ако е знаела, че ще умре, сигурно е щяла да откаже поръчката.

Пресичаме Осмо авеню и Хорейшо стрийт и аз забелязвам, че нашият Вилидж се е променил. Онзи Гринич Вилидж, който познаваше Джун, вече го няма. Сега съседите ни са изтънчени и в много отношения предсказуеми. Новите бохеми се обличат в костюми на „Тиъри“ и ботуши от „Джефри“. Говорят по мобилни телефони и бързат като бизнесмени.

Поглеждам към Джейн стрийт, откъдето Джун е минавала пеша всеки ден, за да дойде на работа в „Анджелини“. Мога да се закълна, че я мярнах как върви бързо, изпънала врата си на танцьорка, с едри грациозни крачки, яркосиньото й палто разкопчано, въпреки че е студено, развява се около работната престилка, докато тя излиза с две пластмасови чаши от кафенето. Завива по Пери стрийт, метнала постелката за йога на гръб, червените й плитки подети от вятъра.