Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (2)

2.
От все сърце

За сватбения прием бабчето и Доминик са избрали любимия си ресторант в Арецо — заведение, сгушено в тясна уличка близо до площада. „Антика Остерия Лаганиа“ е странно местно бистро, което Доминик познава още от момче. Оберкелнерът ни отваря старинна дъбова врата. Тежката извита дръжка от ковано желязо е украсена специално за случая с малък зелен венец и бяла панделка.

Влизаме в централната зала с дървени греди на тавана, заобиколени от стени с грапава мазилка, боядисани в убито златно. Огромните панорамни прозорци са скрити от златни шифонени транспаранти. В самия център е поставена дълга селска маса, покрита с бяла дантелена покривка с малки копринени пискюли отстрани. Ореола заобикаля масата и поставя торбички с конфети (розови и бели захаросани бадеми) до всеки куверт. В средата на масата са подредени букетчета теменужки, заобиколени от запалени вити свещи.

Всеки път, когато видя запалени вити свещи, си мисля за бившето си гадже Роман Фалкони и първата ни среща в ресторанта му „Ка д’Оро“. За миг ме бодва болка и усещам колко много ми липсва готвачът от Чикаго.

— Какво става? — пита Тес. — Не ми казвай…

— Не, вече продължих напред. Определено ми мина.

— Ако искаш да си върнеш Роман…

— Не искам да си го връщам.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

Работата е там, че един придружител днес щеше да ми дойде много добре. Когато има семейно събиране, винаги ми се напомня, че съм сама, затова преглеждам папката със стари гаджета, моята версия на „Къде са сега“ на списание „Пийпъл“, за да проверя дали няма да изровя някого, който да ме придружи, вместо за пореден път да бъда сама. Не е никак здравословно да стъпвам в гробището на романтичното си минало, защото резултатите ще бъдат съвсем същите. Въпреки това аз прекрачвам смело напред. Въпросът за самоусъвършенстването може и да е водещ в моето семейство, но същото важи и за самобичуването.

Обикновено ми е приятно, че съм неомъжена и без гадже, все разправям, че това е въпрос на избор, а не някакво проклятие, но от първа ръка научих, че една жена има нужда от придружител, когато ходи на погребения на хора от семейството и на сватби, ако не за друго, то поне да се поразсее от разиграващата се пред очите й драма. Много е приятно да имаш върху кого да изсипеш придошлите емоции, също като сос върху макарони. Тъкмо затова някой умник е измислил роднините по брак — дори само за да ти подсказват, че има и по-шантави семейства от твоето, както Чарли честичко напомня на Тес, а Том на Джаклин. Дори Тропчо — Памела, подкрепя брат ми, непоклатима и твърда като германец. Половинките поемат част от истерията — или поне се опитват.

Сватбените тържества в Италия не са като екстраваганцата, която ние организираме у дома, а тази вечер ми се иска поне малко да приличаха на нея. Предпочитам да потъна сред тълпата в шумната зала, просторна като хамбар. Много лесно е да се измъкнеш, когато диско топката заблести и гостите са обсипани с бели точици в тъмното. Обичам да имам възможност да се измъкна рано, преди да пуснат „Бийч Бойс“ и патешкия танц, и да знам, че няма да липсвам на никого. Нямам нищо против, че музиката дъни и заглушава всички противни забележки и досадно натрапчиви разговори. Сегашният задушевен прием (задушевен се получава винаги, когато средната възраст на присъстващите е петдесет) — събрали сме се двайсет човека на една маса, повечето сме кръвни роднини — ще ми коства твърде много усилия.

Бабчето и Дом поздравяват гостите един по един. Булката не крие щастието и оптимизма си, аз също съм щастлива. Нямах представа как ще се почувствам, след като бабчето се омъжи. Щастието й е толкова важно за мен, колкото и моето собствено, затова нито за миг не се поколебах, че трябва да е с мъжа, когото обича, дори това да означаваше да се откаже от живота си на Пери стрийт и да започне отначало в Италия. Сега обаче, след като церемонията приключи и тя е вече официално госпожа Векиарели, чувствата ми са доста объркани. Време е отново да се върна към действителността.

Настаняваме се около масата. Търся с поглед Джанлука, но все още го няма. След церемонията, веднага щом приключихме със снимките, той изчезна. Много съм любопитна къде е, но бързо си казах, че нямам никакво понятие от италианските обичаи — кой знае, може да е отскочил до кметството, за да подпише документи или да се срещне със свещеника. Кой знае?

— Запазих мястото до теб — шушне Тес. — Къде е Джанлука?

— Не знам. — Отново поглеждам към вратата.

— Той е единственият неженен мъж на тази сватба.

— Като изключим Джепето — соча аз якия осемдесетгодишен господин с гъста бяла коса и също толкова бели мустаци, който тъпче лулата си с тютюн така ожесточено, сякаш млати камъни в държавния затвор. — Вече започва да ми харесва.

— Можеш да излизаш с мъже до двайсет години по-стари от теб, но нито година повече — заявява Тес.

По всичко личи, че Джанлука, осемнайсет години по-възрастен от мен, се класира в желаната категория.

Доминик и бабчето спират, за да побъбрят с Джепето. Кръвните роднини са скупчени в центъра, децата щъкат навсякъде с надеждата никой да не забележи лудориите им. Зет ми Том налива шампанско в чашите ни — очевидно сервитьорите не реагират достатъчно бързо за вкуса му. Долива чашата на леля Фийн.

Брат ми Алфред се настанява срещу мен.

— Какво ще кажеш?

— Приятен ресторант — отбелязва Алфред и потраква с лъжицата върху масата. Обикновено е изтупан и свеж, но днес ми се струва уморен. Под очите му има тъмни кръгове, а в лъскавата му черна коса, сресана на една страна, личат бели кичури. Разхлабва вратовръзката си.

— Питам за това, че бабчето се омъжи.

— Ще ми липсва — признава той. — Не я виждам всеки ден като теб, но се чувствам добре, когато знам, че е вкъщи.

— И аз така. — Бръквам в чантата и вадя кърпичката на Джанлука. Милите думи, които каза брат ми, нещо напълно нетипично за него, ме трогват.

— Ти пък защо плачеш? — пита Алфред.

— Не знам, има един милион причини. — Рядко ми се случва да плача, така че ревна ли, то е за много неща. Тъжно ми е, че отношенията с брат ми не са блестящи, че двамата никога няма да станем близки, дори да опитваме цял живот. Плача заради промените, които ме очакват у дома, а и защото знам, че бабчето ще ми липсва. Плача, защото нямам мъж до себе си и защото световният мир няма да бъде постигнат, докато съм на този свят. И така сълзите ми рукват на воля.

Вратата на ресторанта се отваря и влиза някаква жена. Невероятна е! Висока блондинка в гарвановочерно палто от норка. Мама вдига поглед — шестото й чувство винаги се задейства на пълни обороти, когато се появи някой със самурена дрешка.

Всички без изключение се обръщат към тайнствената богиня, а пък мъжете не могат да откъснат очи. Сякаш някой е извил главите им към нея и те нямат сили да помръднат. Да, наистина е зашеметяващо красива.

— Може да е дошла, за да си поръча храна за вкъщи — обръщам се аз към Тес.

— Как ли пък не — отвръща тихо тя.

Сексбомбата пуска Джанлука, който я прихваща за ръка и я повежда към масата. Помага й да си свали палтото. Мъжете издишат шумно, сякаш току-що са открили първата нота от музикалната скала, докато изпиват с погледи тялото й. Жената е божествено пропорционална: изваяна талия, налети гърди и бедра — прилича на папийонка. А пък тази bella figura е сякаш специално създадена за bella faccia.

— Не мога да повярвам — прошепва Тес. — Джанлука си е довел гадже! — Тя дръпва чантичката си от стола, който пази за него, и я скрива под масата. — Да се оправя сам.

И аз не мога да повярвам. Дали да не се преместя някъде другаде? Има едно свободно място до неженения Джепето.

Бабчето, която все още не е забелязала богинята, се навежда към мен и стиска ръката ми.

— Кажи, Валънтайн, какво мислиш за церемонията?

— Беше чудесна.

— И аз така мисля — усмихва се бабчето. — Как беше пътуването с каретата?

— Все едно се бяхме накачулили върху копа сено — оплаква се на висок глас леля Фийн. — Друсаше, едва не изпопадахме и беше гадно… абе същата работа като старостта. — След това взема чашата шампанско и я надига така, сякаш полива цвете в саксия, оставено без вода цели две седмици, докато стопаните са били във ваканция. Том бързо долива чашата й.

— Беше твърде необичайно — бързам да я поправя аз.

— Панаирджийска работа. — Леля Фийн попива устни със салфетката. — Целта ни в живота трябва да са семплите неща.

Джанлука профучава покрай нас, за да поздрави гостите в далечния край на масата.

Тес дръпва стола назад.

— Къде тръгна? — Никак не ми се иска да ме остави.

— Отивам да кажа здрасти на блондинката — заявява тя.

— Защо?

— Това е проучвателна експедиция — уточнява тя, след което прошепва — и опознаване на врага.

— Идвам с теб. — Надигам чашата шампанско, след което хуквам след сестра си. Когато се изправям, перлите ми подрънкват като веригите на Марли^[1] в „Коледна песен“.

— Здрасти! — поздравява Тес гостенката.

— Чао. — Русата коса на забележителната дама се стеле по голите й рамене, подчертани от сърцевидно деколте, а черната коктейлна рокля, както трябва да се предполага, е без презрамки. Зелените й очи са обрамчени от гъсти черни мигли. Тя е просто великолепна. Напръскала се е със зашеметяващо примамлив парфюм с аромат на лавандула и мед. Не мога да определя на колко години е, а и няма значение. Тя е от онези жени, чиято възраст няма начин да познаеш.

— Parla inglese?^[2] — чурулика Тес.

— Un po^[3] — отвръща тя.

— Che nomme?^[4] — питам аз.

— Mi chiamo Carlotta — отговаря тя. След това посочва двете ни с Тес. — Sorelle?^[5]

— Si, si, siamo sorelle. Teodora u nostra nonnina.^[6]

— Леле, онази програма на „Розета Стоун“ си струва парите — поздравявам аз сестра си.

— Si — кима гордо Тес.

Татко, брат ми и мъжете от селото се струпват зад нас и се присламчват към Карлота. Заобикаляме я като участници в някое състезание, в което лелеяната награда е многопластова торта със захаросана глазура.

Двете с Тес отстъпваме назад, тъй като в личното ни пространство са нахлули неканени гости. Първо, салонът не е достатъчно широк и е най-разумно всички да останат седнали, но Карлота е неустоима примамка, а красотата й и всичко останало по нея привлича като магнит мъжете. Двете с Тес се връщаме на местата си и се налага да разблъскаме със сила стената от мъже, за да се измъкнем.

Карлота отмята глава назад и избухва в смях, докато бъбри с предалите се на обожанието мъже. Тя е пленителна. Ако бях на мястото на Джанлука и в този момент трябваше да избирам между нея и себе си, със сигурност изборът ми щеше да падне на Карлота.

Поглеждам перлените гирлянди на врата си. Тази сутрин ми се струваха невероятно шик, а сега изглеждат дори още по-пластмасови, отколкото са, като детски дрънкулки са, без всякаква изисканост и ми се струва, че дванайсетте наниза са прекалено много. Приличам на отрупаните с лъскави играчки най-ниски клони на коледната елха, където родителите са позволили на децата да се развихрят. Аз просто се задушавам от дрънкулките си, докато Карлота е с най-обикновена златна верижка на дългия си врат. Със сигурност е двайсет и четири карата. Полегнала е над пищните й гърди като някаква огромна река Мис-из-сип-вам-се. А как само блести тази златна верижка върху мургавата й кожа.

— Знам какво си мислиш — обажда се Джаклин.

— Обзалагам се, че не знаеш.

— Ти си по-млада — опитва се да ми набие разум в главата тя.

— Едва ли това има някаква значение.

— Ами… ти си не по-малко привлекателна от нея. — Тес свива вежди, когато вижда как съпругът й налива на Карлота чаша шампанско. Дори Чарли Фазани е покорен.

— Нека бъдем реалисти — тя може да изпълни сцената на Анита Екберг във фонтана „Ди Треви“ от „Сладък живот“ по-добре от самата Анита Екберг. И аз мога да изпълня същата тази сцена, но единственото впечатление, което ще направя, е на мокра кокошка.

Джанлука е отишъл при момчетата, които продължават да се опитват да заслепят Карлота. Оставям чашата шампанско на масата и се отправям към кухнята.

Тя е два пъти по-голяма от салона. Главният готвач, напрегнат мъж в средата на четирийсетте, и двама помощници приготвят обяда.

— Avrebbe bisogno di un ро’ d’aiuto?^[7] — питам аз.

Главният готвач се усмихва и клати глава, че няма нищо против.

— Le displace se rimango a guardare mentre lavora?^[8]

Кима, че може. По-добре да остана в този огнен ад, отколкото в другия, в салона.

Готвачът вади огромна цедка с паста от врящата вода. Парата обгръща работния плот като мъгла. Готвачът се протяга, грабва меден тиган и го слага на огъня. Изсипва с лъжица масло в тигана, добавя сметана и лъжица захар.

След това отваря малко шишенце ликьор. Навежда се над плота и го протяга към мен, за да помириша. Сладко бренди или нещо подобно.

— Questo l’ho fatto io. E’ un liquuore fatto gi pesche e more, да, от праскови и къпини го направих — обяснява той.

Долива малко алкохол в маслото и сметаната, след това завихря сместа в тигана. Разнася се сладкият аромат на лятна градина и зрели горски плодове.

Готвачът посяга към пастата във формата на нежни розетки и ги изсипва в тигана със соса, без нито една да падне на пода или да остане полепнала по цедката. Пренася тигана на плота и непрекъснато обръща сместа, без да използва лъжица, докато розетките не поемат масления сос.

Помощник-готвачът започва да разпределя порциите в малки чинии. Готвачът бодва по една захаросана теменужка и я поставя в средата. Сервитьорите поемат чиниите и ги пренасят в салона.

— Mangia — нарежда готвачът, плясва с ръце и ме гони от кухнята. На мен обаче ми се иска да поостана. Искам да го гледам как ни приготвя обяда. Иска ми се да науча техниката, да я запомня. Имам желание да мия чинии, да търкам тенджери, готова съм да върша всякаква работа, само да не се връщам в ресторанта, където ще трябва да изтърпя безкрайно дългия обяд с много ястия в компанията на семейството, Карлота, Джанлука и цялата кашория и дандания. Стигнах дъното. Сега искам да се прибера у дома. Искам да си вървя в Съединените американски щати. Искам да поспя в собственото си легло. Сама.

Мама наднича в кухнята.

— Време е, Валънтайн.

Аз съм средното дете, което отстоява онова, което иска, единствено когато въпросът е на живот и смърт. Инак винаги вдигам ръце и се съобразявам с волята на мнозинството. Появата на Джанлука с невероятното му гадже не е точно въпрос на живот и смърт, освен ако не броите унижението, затова се предавам и тръгвам към салона, където гостите са насядали и лапат паста.

Джанлука се е извърнал към Карлота, обърнал гръб на гостите. Браво, чудничко. Леля Фийн дъвче хапка хляб, докато децата се забавляват с приборите. Баща ми залисва Джепето с някаква история на английски, която италианецът се преструва, че разбира, а бабчето и Дом са заели местата си на челно място на масата.

Доминик се изправя.

— Bienvenuti tutti al nostro matrimonio. Teodora ed io ci consideriamo davvero fortunate d’esserci trovati e siamo lieti di avere le nostre famiglie unite im amore. Vi ringraziamo d’essere qui presenti a celebrare con noi questo bellissimo giorno, e tutti i bei giorni del nostro avvenire. Auguriamo ehe il nostro matrimonio portera tanta fortuna alle nostre famiglie. SALUTE!^[9] — Той вдига чаша.

Чашите се докосват и се чува тих звън като от клавиш на пиано.

След пастата поднасят сочно печено пиле с качамак. Следва филе миньон в тесто, после зелена салата с ядки от пиния и резени портокал. Забравям неприятностите и обидите и се заемам с това, в което най-много ме бива на този свят — яденето. Наслаждавам се на всяка хапка. От време на време поглеждам към края на масата, където Карлота и Джанлука са потънали в разговор, и лапвам нова хапка в тяхна чест.

Най-сетне, след един обяд с повече ястия от вакханалиите на Берлускони, от кухнята изнасят сватбената торта. Това си е традиционната бяла торта, но най-отгоре вместо миниатюрни младоженци се виждат чифт марципанови дамски обувки на висок ток до шоколадови мъжки.

Гостите ръкопляскат, докато готвачите поставят тортата в средата на масата.

Сервитьорите бързо донасят и плата с розови сладки, поръсени със захар или полети с медна глазура. Ще пробвам всяка от тях и да видим дали някой ще успее да ме спре. Давам знак на сервитьора да ми донесе еспресо, за да остана будна, докато не приключа с пиршеството.

Леля Фийн се надига от мястото си и вдига чаша.

— Искам да вдигна тост.

Гостите притихват и всички очи се обръщат към нея.

— Сестра ми Теси — точно така, Теси — знам, че префърцунените ти италианци те наричат Теодора, но ти така предпочиташ. Аз ще наричам сестра си така, както съм я наричала цял живот. Теси… Та докъде бях стигнала?… Теси ми е сестра… И е свястно парче. Доминик, утре да те срещна на улицата, няма да те позная, но ми се струваш приличен тип. Малко шантавко е осемдесет и две годишни бабки да се женят — поне на мен така ми се струва. Само че ти го направи, стореното — сторено, и ето ни докъде стигнахме…

Добре, че повече от половината в ресторанта не говорят английски, защото ако говореха, щяха да се обидят. Поглеждам към мама, която отваря уста като риба, но звук не излиза, все едно е шаран, изхвърлен на брега. Докато леля Фийн продължава да дърдори, Джаклин и Тес се споглеждат, силно притеснени. Снаха ми Памела е стиснала очи, сякаш всичко това е краят на „Тексаското клане“^[10] — сцената на самото клане.

Леля Фийн продължава:

— Така че вдигнете чаши в чест на осемстотингодишните…

— Осемдесетгодишните — поправя я тихо баща ми. Не може да бъде. Той току-що поправи чужда грешка. Останалите от семейството ми се споглеждат изумени. Какво ли следва? Може би ще видим как изглежда София Лорен без пластичните си операции?

Фийн замахва пренебрежително с ръка и се обръща към Доминик и бабчето.

— Осемстотин, осемдесет — все едно на колко сте. Cent’ Anni^[11].

Чашите издрънчават злобно, сякаш са решили да заглушат всичко друго, което леля Фийн е решила да каже. Чувам тихото възклицание на Чарли „Леле!“, а Джаклин се опитва да вледени леля Фийн с поглед, сякаш е Бамби, изправена пред лумнали пламъци.

Лудостта на семейството ми може да бъде опазена за не повече от четири часа, преди да блесне ослепително пред останалите. В момента тече петият час и положението е отчайващо. Аз захапвам една от перлите си.

Бабчето и Доминик се целуват, но крясъкът на леля Фийн ги стряска.

— Режете тортата! — Очевидно младоженците не са достатъчно бързи за нейния вкус. Тя скача, грабва сребърния нож, украсен с бели панделки, и замахва с него като със сабя. Всички гости ахват.

— Лелче — обажда се мама, след това избухва във весел смях, сякаш на всички семейни сбирки си играем с ножове.

Леля Фийн е стиснала здраво ножа с две ръце и се е надвесила над тортата също като готвач, който се кани да разреже змиорка на две в някоя реклама.

— Лелче, остави ножа — настоява спокойно мама и поглежда татко, за да му подскаже да направи нещо.

Поглеждам татко и зетьовете, които, докато са зяпали прелестите на Карлота, очевидно са вдъхнали от парфюма й, наситен с криптонит^[12], и са изгубили способността си да отнемат ножове от немощните ръце на старици. Те извръщат погледи. Дори Джепето се е зазяпал някъде в далечината и пухти като парен локомотив. Очевидно мъжете не смятат, че проблемът е техен. Затова аз се изправям и протягам ръка.

— Лельо Фийн, дай ми ножа.

— Ще разрежа тортата — провиква се тя. — Разрязвам тортата!

— Нищо подобно. Булката ще разреже тортата — заявявам аз.

— И мишката ще отмъкне сиренцето! — изревава леля Фийн и размахва ножа над главата си. Гостите се разпищяват. Леля Фийн продължава да крещи. — А пък сиренцето е вкусотийка!

— Дай ми ножа, лельо Фийн — повтарям аз. — Веднага.

Бабчето се изправя, заобикаля насядалите гости и застава зад сестра си.

— Фийн… — прошепва тя, — дай ми го. — Стисва дръжката на ножа и леля Фийн се отказва.

— Ох, по дяволите — тръшва се на стола си тя. — Режи си тортата. Хайде, режи.

Доминик застава до бабчето, двамата стискат заедно дръжката на ножа и разрязват най-долния пласт. Нежността на истинската любов победи грубостта на омразата. Гостите продължават да се веселят, вадят мобилните си телефони и започват да правят снимки на щастливата двойка от всички ъгли. Бабчето и Доминик позират за снимки, докато сервитьорът връща тортата в кухнята.

— За малко — шепне Тес.

— Трябва да я изведем — прошепвам в отговор аз.

Леля Фийн допива виното и стоварва празната чаша върху масата. Всички се обръщат по посока на трясъка. Тя се надига от мястото си и стисва ръба на масата в опит да запази равновесие. Остава права. Изпъва рамене. Оглежда салона. Дори Джепето, който не разбира нито дума на английски, ми се струва уплашен, когато вижда надвесената над масата леля Фийн.

— И още нещо… — започва тя и вдига ръка, насочила показалец към тавана. Тогава, също като пружина, която не става за нищо, се просва върху масата.

В следващия миг двайсет стола изстъргват по дървения под, съпроводени от викове „мили боже“ и „Dio“, след което леля Фийн се изсулва на пода и завесата на второ действие пада.

 

 

Болница „Санто Пиетро“ не прилича много на лечителски рай, по-скоро наподобява офиса на кредитна банка у дома. В празната чакалня има най-обикновено бюро и лампа, най-обикновени дървени пейки, подредени покрай стените. Зад чакалнята са скрити няколко малки стаички, поне така твърди мама, която вече успя да надникне. Това място не ми вдъхва доверие, а като виждам израженията на останалите от семейството, и тяхното мнение не е много по-различно. В сравнение с тази така наречена болница, нашата „Куинс Дженеръл“ (инициалите на латински се превеждат като „Не ходете там“) прилича на клиниката „Мейо“^[13].

Леля Фийн е вътре с лекаря. Поради някаква причина, когато се свести, тя се сви на кълбо в ръцете на Чарли, който я изнасяше от ресторанта, за да я качи в каретата, която ни беше докарала. Очевидно беше забравила, че одеве го скастри, или може би беше гузна и тъкмо затова настоя Чарли да влезе с нея, докато я преглеждат.

Том пое бебето и го заведе заедно с останалите деца в хотела. Веднага звъннаха на сеньора Гуарачи, собственичката на хотела, и тя незабавно се съгласи да помогне с племенничките и племенниците ми. Нощта се очертава дълга и сестрите ми имат нужда от подкрепа, за да останат при леля Фийн.

Мама крачи напред-назад. Шифонената й коктейлна рокля в бледосиньо прилича на дрешка от някое развлекателно музикално предаване. Шлейф от същата материя, обсипан с бледосини перли, се стеле зад нея, докато тя нервничи. Когато мама се облича за официален случай, прилича на пъстропера птица, която залага на цветовете, движението и блясъка. Сресаната й назад коса, образец на съвършенство в ресторанта, вече започва да прилича на ритана зелка.

Баща ми седи между нас с Джаклин на малката пейка под филмов постер на „Една нощ в операта“ с братята Маркс.

— Фийн тупна като камък — разхлабва той вратовръзката си. — Прас.

— Дано не й стане нещо. — Очите на Джаклин се наливат със сълзи.

— Кой знае? Ще чакаме и ще разберем. Когато става въпрос за нараняване на главата, знам, че е най-добре да видиш кръвта. Тогава разбираш, че няма вътрешно кървене. А пък аз не видях дори капка — уточнява татко.

В подобни моменти ми се иска поне един от семейството да беше учил медицина. Точно сега имаме нужда от специалист.

— Човек може да има и външен, и вътрешен кръвоизлив — поправям аз татко. — Не е или-или.

— Добре. Тогава падането може да е от онези, мълчаливите убийци, инсултите. — Мама скръства ръце на гърдите. — Инсулт и последвал удар по главата… ако е станало така, значи с нея е свършено.

— Татко. — Джаклин попива сълзите си с парче тоалетна хартия.

Когато леля Фийн се сгромоляса, приемът приключи. Тя се свести сравнително бързо, докато лежеше на пода, и беше доста замаяна. Тортата остана неизядена, пликовете с конфети лежаха недокоснати по масите, никой не вкуси и хапка от подносите със сладки. Ние си грабнахме чантите и бързо последвахме леля Фийн към болницата. Притеснявам се за пралеля си, но ми е тъжно за бабчето, защото сватбеният й ден е съсипан. Ставам и отивам при нея.

— Съжалявам, че стана така. — Прегръщам я.

— Всичко е наред. Просто искам Фийн да се оправи.

Лекарят се показва. Доминик се втурва към него. Двамата говорят нещо на италиански.

— Този изтупан доктор знае ли английски? — пита татко.

— Знам — обръща се докторът към него. Човекът е около четирийсетте, слаб, започнал да оплешивява, с очила.

— Не чувам звън на сватбени камбани — шепне Тес.

Поглеждам я вбесена.

— Сериозно ли е? — питам лекаря.

— Направихме скенер на мозъка и врата. Няма травма на главата.

Всички аплодираме добрата новина.

— Искам да видя този скенер — съска татко. — С какво са го направили? С пинцети и огледала ли?

— Allora, dottore — мърка мама, — mi dica la prognosi per la miazia?^[14] — Със сестрите ми се споглеждаме. Мама флиртува, когато положението изисква незабавна намеса. Това правило се прилага както върху техниците, така и върху лекарите и върху Пиер, който боядисва корените на косата й в салона „Жан Луи“ на булевард „Куинс“.

— На скенера не излезе нищо — свива рамене лекарят. — Извадила е късмет.

— Какво е предизвикало падането? — любопитства татко.

— Алкохолът в кръвта й е прекалено висок — отвръща лекарят. — Тя е под неговото въздействие.

— Пияна ли е? — Татко вдига ръце. — Фийн е пияна! — обръща се той възмутено.

— Дадохме й да изпие едно еспресо и два аспирина — обясни лекарят. — Започва да изтрезнява.

— Не мога да повярвам — въздиша Джаклин.

Вече ми липсват и тортата, и платото със сладки, които оставихме в ресторанта. Точно сега с удоволствие бих похапнала малко каноли^[15].

— И какво да правим? — пита мама лекаря.

— Отведете я вкъщи и я оставете да се наспи — свива рамене лекарят.

Семейството ми превключва от потискащата тъга преди погребение към раздразнение, след това към гняв, и то за нищо и никакви десет секунди. Единствено бабчето се усмихва. Облекчена е, че най-сетне новият й живот може да започне. Ние си събираме нещата и се каним да тръгваме.

— Знаех си аз, че от това пътуване няма да излезе нищо добро. Не можете да заведете възрастен човек в чужбина и да се надявате да оцелее, след като го откъснете от обичайната му среда. Според мен никой няма работа в страни, където не говорят родния му език — обяснява татко.

— Така ли? В Бейсайд не говорят английски, ами холандски, а това е на по-малко от половин километър от вкъщи.

— Знаеш какво имам предвид. Говоря за чужбина. Леля Фийн е прекалено стара и прекалено много американка, за да я лашкаме по света. Тя не може да се справи със стреса, затова е посегнала към бутилката.

— Какъв стрес? — чуди се Тес. — Трябваше да се облече и да седне в църквата, след това да се премести в ресторанта, за да се наяде. Това да не би да е трудно?

— Не е, но очевидно нещо я тревожи. Защо й е на леля Фийн да се напива? — обръща се мама към групата. — Тя не пие.

— Просто ревнува — споделям аз.

— От кой? — пита мама.

— От кого. Ревнува бабчето.

— Я стига. Едната е на осемдесет, другата на седемдесет и осем. От какво има да ревнуват?

— Цял живот са си съперничели. Фийн винаги се е чувствала втора класа, малката, която така и не е успяла да надмине постиженията на сестра си. Тя още помни кой е получил кънки за Коледа и кой къси чорапки.

— Валънтайн, това са пълни смехории.

— Така ли? Ако беше спипала леля Фийн, докато надигаше втория коктейл, защото след третия се тръшна на пода, щеше да ти разкаже как бабчето е била любимката, как сестра й винаги е получавала всичко, което пожелаела. А сега дори е успяла да се сдобие със съпруг. Днес сутринта леля Фийн се престори на болна, за да привлече вниманието ни. Заспа по време на церемонията, все едно сватбата на сестра й не беше достатъчно важно събитие, и тъй като нито едно от тези неща не задейства в нейна полза — сватбата така и не бе отложена, тя направи необходимото, за да отклони вниманието от бабчето и да привлече погледите към себе си.

— Мили боже — клати глава мама, неспособна да повярва. — Наистина ли сме такива?

— И вижте какво стана. Леля Фийн спечели. Тръгнахме си от приема и дойдохме в болницата, за да сме до нея. Така, вместо булката да бъде в центъра на вниманието на сватбения си ден, всички се въртим около Фийн. Мисията е изпълнена! Сега бъдете готови. Когато изтрезнее, идва ред на разкаянието. Толкова ще съжалява, че е съсипала деня, посветен на по-голямата си сестра, и то заради напълно случайно падане. Не вярвайте на нито една нейна дума. Това си беше добре обмислено представление още от самото начало.

— Чарли я е чул как се опитва да върти номера на лекаря. Представлението със сълзи и всичко, както се полага, било достойно за Мерил Стрийп — издава Тес. — Казала на лекаря, че има проблеми с нервите.

— Леля Фийн съсипа сватбата и това беше намерението й още от мига, в който се качи на самолета — уверявам ги аз.

— Ненормална работа — отбелязва Джаклин.

На нея й е трудно да повярва, че нечия сестра би могла да извърти подобен номер. С Тес и Джаклин сме се карали неведнъж, но бързо се сдобряваме. Всяка от нас се грижи за щастието на другите и правим всичко по силите си, за да си помагаме. По нищо не приличаме на пралеля Фийн и бабчето. Тес клати тъжно глава, когато осъзнава, че казаното от мен е истина.

— Направо ужасно. Наистина — въздиша мама.

Джанлука и лейди Великолепна също пристигат. Парфюмът на Карлота насища въздуха като лек ветрец след приятен летен дъждец. Ненавиждам тази жена.

Джанлука се оглежда. Когато забелязва баща си, се отправя към него. Говорят бързо на италиански, докато Доминик обяснява диагнозата. Не разбирам нито една дума от онова, което той казва, но изглежда уверява сина си, че всичко е наред и може да си тръгва.

Джанлука целува бабчето по бузата, след това прегръща баща си. Накрая отива при родителите ми, за да им каже лека нощ. После се обръща към останалите от нас, скупчени заедно, и ни помахва с ръка на излизане. Ще ти помахам аз, иска ми се да извикам след него, само че след като прибера четири от пръстите си. Сега вече мразя и него. Не мога да повярвам, че само преди дванайсет часа копнеех да го целуна. Сега ми се иска да го ударя. Как само ми се иска да му кажа да си вземе устните и целувките и да се маха. Прекалено късно. Той вече си е взел и устните, и целувките и е излязъл. Излезе с Карлота, а тя е всичко, което аз не съм.

 

 

Извива се студен вятър и ни пронизва, докато вървим пеша към хотела. На леля Фийн й трябваше цял час, за да изтрезнее, а когато най-сетне се свести, мама, татко, Доминик и Чарли я натовариха в каретата, за да я върнат в хотела. Сестрите ми, бабчето, Алфред и аз изявихме желание да се приберем пеша.

В Арецо цари невероятно спокойствие. Както в повечето италиански градчета, и тук всичко замира с падането на нощта. Светлините от къщите хвърлят ивици златна светлина по тъмните улици, докато минаваме.

Алфред, бабчето и аз вървим заедно, без да говорим много. Единственият звук, който чуваме, е тихото потропване на токчетата ни по каменните улици и шепотът на Тес и Джаклин, които вървят пред нас и несъмнено обсъждат дали да не натикат леля Фийн в някоя клиника за рехабилитация. Ние се наслаждаваме на кризи, в резултат на които някой от нас се оказва за известно време в клиника. За нас най-голямото удоволствие е да напълним кошниците за пикник и да посетим болните през уикенда.

Бабчето хваща Алфред под ръка, а с другата стиска моята.

— Колко е хубаво да сме само ние тримата — отбелязва тя.

Когато става въпрос за нас с Алфред, бабчето е непрекъснато на умиротворителна мисия. Макар аз да съм й партньор във фирма „Анджелини“ и да ми се доверява, тя трябваше да вземе много решения, както големи, така и малки, някои лични, други професионални, когато прие предложението на Доминик да се омъжи за него. Алфред се е превърнал в резонатор на всички уговорки и й помогна да оформи плана си за бъдещето.

Той е най-властният в малката ни семейна вселена. И е единственият внук на баба. Освен това е най-големият от всички нас и единственият син в семейството, което му дава предимство благодарение на древния римски закон за първородството. Алфред е „принцът“ и де факто се явява наш лидер. Нито едно решение не е окончателно, преди брат ми да го одобри.

— Какъв ден — въздиша бабчето.

— Ще си спомняме единствено хубавите моменти — казвам й аз.

— Надявам се — усмихва се тя. — Истинско облекчение е, че сестра ми ще се оправи.

— Ще се оправи — уверявам я аз.

— Знам, разчитам и на двама ви. — Бабчето стиска по-здраво ръката ми.

Тя искаше да се видим с Алфред след приема. Сигурна съм, че това щеше да е последният опит да ни накара да се държим мило един с друг. Не съм се доверявала на мотивите на брат си, откакто миналата година се опита да продаде къщата на бабчето под носа ни и да закрие фирмата за обувки, която съществува още от 1903 година.

Четири години бях работила като чирак, когато той се опита да направи преврат. Икономическият срив на американската банкова система миналата есен ми помогна да го откажа от плана му. Тъй като цените на недвижимите имоти паднаха рязко, той вече не напира чак толкова да продаде къщата на бабчето, но на мен ми е ясно, че е замислил нещо. Брат ми винаги има готов план Б.

В света на манхатънските недвижими имоти къщата на бабчето е все още превъзходна хапка, разположена в Уест Вилидж, със страхотен изглед към река Хъдсън. Само че сега бабчето никога няма да успее да я продаде за цената, която можеше да получи преди година. Затова Алфред ме намрази още повече. Сега, след като бабчето си има нов живот в Италия, аз отново съм сама. Да не говорим, че съм единствената пречка брат ми да не продаде имота на Пери стрийт. Очаквам да се развихри страховита битка в мига, в който самолетът кацне на „Джей Еф Кей“^[16] утре вечер.

— Нали ще се грижиш за леля Фийн? — започва тя.

— Ще се грижа — обещава Алфред.

— Всички ще се грижим за нея — добавям аз. Винаги помагам на брат си. Освен това знам каква е истината. Със сигурност нито Алфред, нито Памела ще хукнат към апартамента на леля Фийн, за да й носят храна. Брат ми няма да я пере, нито пък да я води на лекар. Няма да седи до нея, докато тя играе бинго. С това ще се заемат жените — мама, сестрите ми и аз.

— Не съм казал, че няма да го правиш, просто уверявах бабчето, че може да разчита на мен.

С този тон, с който ми говори, е очевидно, че Алфред има за цел да ме обиди.

— Браво — ръмжа аз.

— Достатъчно. Чуйте ме. Мислих много за бъдещето на фирма „Анджелини“. Вече измислих план. Ще ви направя партньори.

— Аз и Алфред ли? Шегуваш се, нали? Трябва да наречем фирмата „Огън и вода“, защото няма други двама, които да се по-различни от нас.

Брат ми натъпква ръце в джобовете и обръща поглед настрани.

— Фирмата ще си остане „Анджелини“ — заявява убедено бабчето.

— Изведнъж те обхвана носталгия. Как според теб ще стане? — соча Алфред. — Невъзможно.

— Трябва да стане. Аз съм те обучила, Валънтайн, и ти доказа, че си в началото на забележителна кариера като обущар-дизайнер, човек на изкуството, за разлика от мен. Аз никога не постигнах подобно нещо. Но имаш нужда от помощ.

— Не ми трябва помощ. Не искам неговата помощ. Справям се чудесно и без него.

— Трябва ти помощ по финансовите въпроси.

— Финансовите въпроси са много по-лесни от дизайна — опитвам да се защитя аз.

— Тези думи доказват, че нямаш представа какви ги плещиш — срязва ме Алфред.

— И какво точно не знам, Алфред?

Той се обръща към мен.

— Трябваше да продадем сградата миналата година, когато можехме да получим добра цена. Можехме да се задействаме и да преместим работилницата на някое по-евтино място като Джърси. Сега, защото чакахме, защото ти ни накара да изчакаме, трябва да се съобразяваме с всички проблеми на икономиката, докато нещата не се оправят!

— Няма да изоставя кариерата си на дизайнер! Вече съм решила, че ще се занимавам с това.

— Той говори за стойността на сградата, съотнесена към дълговете ни — обяснява спокойно бабчето. — Валънтайн, няма да се чувствам спокойна, ако те натоваря с всичко, свързано с бизнеса. За две неща обаче си права. — Бабчето поглежда Алфред, за да се увери, че той слуша. След това се обръща към мен. — Поръчките не трябва да се местят от Пери стрийт — произвеждани са там почти сто години и трябва да останат там. Важно е да запазим оригиналния бизнес, докато ти разработваш новата линия. Това име е заредено със сила, разчита на традиция, така че трябва да го използваме максимално. Според мен ти направи изключително попадение с ежедневната обувка. Никога досега не ми беше хрумвало да разширя фирмата по този начин. Но ти създаде „Бела Роза“, пусна я в производство и това е огромно постижение.

— Благодаря — прошепвам аз.

Бабчето продължава.

— Разбрала съм се по всички въпроси с адвоката си, Рей Риналди. Алфред, вече съм взела решение и очаквам да го уважиш. Работилницата и бизнесът остават в тази сграда. Валънтайн, можеш да продължиш да живееш в къщата. Ти ще бъдеш изпълнителният директор на фирма „Анджелини“. Ще отговаряш за творческата част и за ежедневните поръчки, които постъпват в работилницата. А ти, Алфред, ще бъдеш главен финансов директор.

— Не ми причинявай това, моля те! — умолявам я аз.

— Валънтайн, имай ми доверие — настоява тя.

— Та това е огромна грешка! — Спирам и вдигам ръце. Джаклин е права. В нашето семейство винаги се крещи — и в хотела, и по тихите улици на Арецо — няма значение къде сме и кое време на денонощието е, ние винаги сме готови за кавга.

— Това е желанието на бабчето — обръща се към мен Алфред. — Тя вече е взела решение.

Мислите ми препускат, но изглежда, ако не се съглася, бабчето ще трябва да измисля някоя друга стратегия — и тя едва ли ще бъде в моя полза. От друга страна, Алфред си има хубава работа, така че няма много да ми се мотае в краката. Не, няма да се виждаме кой знае колко често. Поемам си дълбоко дъх.

— Добре, бабче, щом искаш…

— Така е най-добре — прекъсва ме бабчето.

— Трябва да има някои условия в тази сделка.

— Сега пък искаш и условия — скръства ръце Алфред.

— Аз работя там. Работя от пет години и имам намерение да остана.

— Щом казваш — примирява се той.

— Аз ще управлявам работилницата. Аз ще избирам материалите, аз ще сключвам сделки с продавачи и купувачи, аз ще решавам каква стока да се поддържа. Аз ще се срещам с клиентите, аз ще създавам обувките, които жените искат, след това аз ще ги правя. Аз ще следя целия процес на разработване на обувките. Вече съм подготвила второстепенна линия и нямам никакво намерение да деля дизайна на „Бела Роза“ с когото и да било. Всичко, което създам, си е мое. В момента аз водя счетоводните книги, аз плащам сметките и се оправям със заемите. Ако искаш да поемеш счетоводството и да се занимаваш със заемите и данъците, добре. Времето, което ще ми спестиш, ще ми даде възможност да отделям повече внимание на дизайнерската работа. Нямам желание да ти бъда шеф и няма да позволя ти да се правиш на шеф.

— Разбрахме се — съгласява се тихо той.

— Освен това… няма да се съглася с цялата тази работа, освен ако не приемеш, че няма да се занимаваш с творческата част…

— Добре — прекъсва ме Алфред не защото не иска да спори, а защото истината е, че изобщо не му пука за обувките. Със същия успех спокойно би могъл да стане изпълнителен директор на предприятие за производство на тухли — за него „Обувки Анджелини“ е просто продукт, цифри в счетоводна книга. Наследството за брат ми е кръст, не корона.

— Не искам да те командвам — продължавам аз.

— Значи имаме проблем — заявява той.

— Алфред ще бъде пълноправен партньор във всяко отношение — подчертава бабчето. — Той ще се посвети на модернизиране на фирмата и ще се занимава с този въпрос всеки божи ден.

— Как точно ще стане? Той вече си има работа.

— Вече не работя в банката — отвръща тихо Алфред.

— Какво? — Да не би затова двамата с Памела да се карат. Какво точно е чула Джаклин през стената в хотела? — Напуснал си банката?

— Освободиха ме от работа — признава той.

— Но ти работиш там цели осемнайсет години! — В този момент съм готова да се втурна да защитавам брат си. Той е все пак великолепен бизнесмен, човекът, постигнал най-голям успех от цялото семейство, фактът, че изобщо не уважава работата ми, не означава, че аз не уважавам неговата. Ядосана съм заради него. — Тези гадни банки!

— Знаех, че ще стане така — отвръща Алфред. — От това обаче не ми става по-леко. Уверявам те, че нямаше да приема тази работа, ако не ми се налагаше.

— Бабче, не е редно да се промъкваш зад гърба ми и да се договаряш с Алфред, без преди това да си ме попитала.

— Трябваше ни план, Валънтайн. Не исках да стоваря цялата отговорност за фирмата върху теб и да те оставя да се бориш в тази икономика, без да имаш план за действие.

— Добре, но защо Алфред?

— Валънтайн — предупреждава ме бабчето. — Имаме късмет, че човек от семейството притежава такъв опит и знания.

— Точно той ли? Че той ме мрази.

— Изобщо не те мразя — отвръща нетърпеливо брат ми. — Просто не одобрявам начина, по който действаш, не одобрявам решенията ти…

— Ти пък от къде на къде ще одобряваш или не решенията ми? Знам какво изпитваш. Мислиш си, че съм се прецакала и в работата, и в живота. На теб много ли ще ти бъде приятно, ако някой те съди през всичкото време?

— И ти си имаш качества — отвръща тихо той.

— Не мога да повярвам на ушите си.

— Виж, бабчето е права. Имаш нужда от помощ. Някой трябва да поеме юздите.

— Ти няма да си този, който ще поеме юздите, Алфред. Ще ги поемем заедно. Нали така, бабче?

Спомням си пътуването до църквата днес сутринта, как в момента, когато конете се отклониха от пътя и колелата поднесоха на мокрия паваж, кочияшът стисна здраво и двете юзди и овладя каретата. Нямаше да се получи с двама кочияши, ако всеки държеше по една юзда и всеки имаше различна представа как да овладее каретата. Един кочияш е достатъчен, за да води каретата, достатъчна е и една гледна точка, за да се ръководи фирмата.

Нямам никаква представа какво ще излезе от съдружието с брат ми. Не мога да си представя да работя рамо до рамо с Алфред и да вземам важни решения или да се разправям с него за инвентара. Само че бабчето така е решила, фирмата си е нейна, къщата също. Можеше да ми ги даде и двете, но не го направи. Налага се да приема нейните условия. Просто нямам избор. И тя го знае.

— Когато се върнеш вкъщи, съм насрочила среща с Рей в работилницата. Той ще прегледа подробностите, но аз вече съм подписала това, което трябва. Вече не съм единственият собственик на фирма за производство на обувки „Анджелини“. Ще запазя почетно място в борда на директорите, в който сте включени и двамата. Когато дойде време да продам бизнеса, това ще бъде едно от решенията, които ще вземем заедно. Междувременно мога ли да разчитам, че ще се грижите за семейния бизнес?

Алфред потвърждава на висок глас, а аз кимам. Страхувам се, че ако проговоря, ще заплача и така само ще доставя удоволствие на Алфред.

— Дядо ви така щеше да се радва и да се гордее, че внуците му са обединили сили, за да поемат фирмата му. — Гласът на бабчето пресеква. Споменът за дядо е надвиснал над този ден като буреносен облак, който заплашва всеки миг да изсипе дъждовния си товар. Покрай щастието си с Доминик, тя не е забравила и първия си съпруг. Дългият им труден брак е останал в сенките, макар все още да не е потънал в мрака. Бабчето е прекарала повече от петдесет години от живота си с дядо и дори след смъртта му желанията му са важни за нея.

— Грижила си се добре за семейната марка — уверявам я аз.

— Ти ще се справиш дори по-добре — уверява ме тя. — Двамата с Алфред ще успеете.

Онова, което ще запомня от сватбата на бабчето, няма да е трогателно (изричането на клетвите), нито пък тъжно (леля Фийн се просва на пода), нито пък весело или романтично. Определено ще бъде практично. С едната ръка тя подписа брачното свидетелство, а с другата разряза фирма „Анджелини“ на две, също като парче кожа.

Докато се качваме по стълбите на хотела, нощното небе се променя от тъмно индиговосиньо в стоманеносиво. Тънък резен бледосиня луна наднича иззад мрачните облаци. Луната не хвърля много светлина, но и не е необходимо. Всичко се вижда — пътят е тъмен, лъкатуши, а аз нямам представа накъде ме отвежда.