Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (6)

6.
Април засвири на цигулка

1 aprile 2010

„Cara Valentina,

Току-що се върнах в новия си дом. Настаних се в апартамента над старата печатница в края на площада в Арецо. Запазени са много елементи от оригиналната архитектура, но е оборудван с всички съвременни удобства. Подовете са от лъскав бял гранит, който почти ме ослепява, когато седна на слънцето. Ще отскоча до Флоренция, за да си купя килими.

Днес вечерях с Теодора и татко. Баща ми е много щастлив. Обожава я. Няма защо да се притесняваш за нея. През деня ходят на дълги разходки. Готвят заедно. Всяка сутрин са на църковна служба и според баща ми, след като се помолят, се връщат вкъщи, за да се любят. Какъв живот!

Днес на вечеря разговаряхме за теб. Надявам се да си разбрала, че баба ти много ти вярва и цени безкрайно таланта ти. Освен това е важно да знаеш, че не съм обсъждал с тях чувствата си към теб. Не го правя единствено заради семействата ни. Това е проява на уважение към твоите чувства и надежда, че ще избликнат.

Любовта се гради върху серия от дребни неща, които човек осъзнава. Започва със смях — твоят смях, още първия ден, когато влезе в работилницата ни. Чувах смеха ти дълго след като си тръгна. Все още го чувам. След това лицето ти, което помня в подробности и го виждам дори сега, докато пиша. Колко прекрасно беше изражението ти на почуда, докато разглеждаше мострите фина коприна във фабриката в Прато. Запазих този образ, след като се върна в Америка. Все още го пазя. Ами целувките ни. Една целувка (не говоря за откраднатата в Капри, а за тези в хотела, когато инициативата беше твоя, не моя, както би трябвало) носи послание за любов. Сънувам те, сънувам и твоята любов.“

С много обич: Джанлука

— Какво ще кажеш?

Джун оставя внимателно писмото върху кроячната маса, сякаш е фин сатен.

Сваля очилата за четене и се обляга назад на работния стол.

— Не си била с достатъчно мъже, затова не знаеш нищичко за любовните писма. Подобни бисери се срещат рядко. Никога не съм получавала подобно писмо. А можеш да ми вярваш, че много ми се иска да съм получавала. Този мъж си пада по дребните неща. Освен това си ви представя двамата заедно. Той умее да премисля нещата.

— Идва ми прекалено. Направо не мога да повярвам.

— Вярваш на всеки търговец на едро, който влиза в тази работилница, защо да не повярваш на Джанлука?

— Същата работа беше и докато бях дете и ядях прекалено много бял шоколад — след първата хапка знаех, че съм се наситила, но просто не можех да спра. Готова съм да изям цяла франзела, а след това трябва да полегна. Имам същото чувство и докато чета писмото.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не знам. Радвам се обаче, че съм на разстояние и имам време, за да помисля. Той е там, аз съм тук.

— Колко удобно. Дели ви цял океан, който ти успешно запълваш с извинения защо да не се влюбиш в Джанлука. Веднага познавам кой е страхливец като теб. Слушай какво ще ти кажа, малката. Този мъж е един на милион — нека да е милиард, ако вземем под внимание факта, че планетата ни е пренаселена. Не го казвам единствено защото е висок и красив италианец, любимата ми хранителна група, а защото този мъж знае какво има значение за една жена. Някои цял живот не успяват да разберат. Докато този е разбрал, дори го е написал и ти е изпратил писмо. Ти просто не си наясно какво имаш.

— Много добре разбирам какво имам, но проблемът е, че не знам какво да правя с него. Когато говорим за мъже, ти какво искаш, Джун?

— Цял живот съм се надявала някой да ме забележи. Не съм искала да съм в светлината на прожекторите, достатъчно ми беше, докато бях танцьорка. Говоря за нещо по-дълбоко. Искам мъжът да види каква съм в действителност.

— Тъкмо това е проблемът с писмата. Той все едно говори за богиня.

— Значи така те възприема. Описва ти опита си. Имам новина за теб — това е истинската любов. Той така те възприема — очевидно не по начина, по който ти се възприемаш. Остави се да бъдеш обичана. За бога, престани да се дърпаш.

— Добре де, добре.

— Нали го искаш?

— Разбира се.

— За да получиш онова, което искаш от живота, трябва да знаеш как да го поискаш. — Джун ме посочва и намига като някой пищовлия в стар уестърн. — А ти какво искаш?

— Надявах се да го позная, когато се появи.

— Този мъж е истински.

— И ти си същата като Тес и Джаклин. Те вярват в „единствения и неповторимия“. Срещаш един добър мъж, сравнително млад, след това… това е. Той е завинаги. Едно време и аз вярвах в „единствения и неповторимия“. Това, разбира се, беше по времето, когато той беше до мен. Познавам Брет открай време, а когато станах на двайсет и двамата бяхме заедно още от гимназията, се сгодихме. Мислех, че така става при всички — израстват с някое момче, после, след като са били заедно години наред и са прекарали предостатъчно време със семейството на другия, продължават връзката си в брак. Повечето от жените, които познавам, са следвали тази формула, затова реших, че и при мен ще се получи по същия начин. Така и стана, докато не открих нещо в живота си, което изискваше повече от преподаването в училище, което ми харесваше, или работата в някой офис, която не ми харесваше. Налагаше се да пожертвам всичко — и уикенди, и социален живот, и всичко, което една жена трябва да направи, за да създаде традиционен живот. Просто не можех да разбера как бих могла да се справя и с двете — а по онова време Брет също не разбираше.

Джун остави писмото на масата.

— Мъж, който може да те прелъсти с дума или фраза, няма да те разочарова в леглото. — Тя става и си налива чаша кафе. — Всички чакаме единствения и неповторимия, миличка. Ако бях на твое място, щях да побързам, да не би да стане късно. Джанлука се е качил на влака в правилната посока, а ти не искаш да се озовеш на грешната спирка. Аз на твое място щях да съм си събрала багажа и да чакам на перона. Ако можех, щях да заема мястото ти. Има моменти дори и сега, когато опитвам. Но той е за теб. Вземи Джанлука и бягай с него.

— Говориш така, сякаш трябва да спра влака.

— Единственото спешно в този живот е да тръгнеш да търсиш любовта. Щом разбереш как става, значи си разгадала гатанката.

— А пък аз си мислех, че след като намеря начин как да оцелея в тази работилница, тогава ще съм я разгадала.

— Това са съвсем различни неща. Работата е оцеляване, докато любовта ти дава сили. Работа можеш винаги да си намериш. А любов? Съвсем невинаги когато поискаш.

— Ти защо не си се омъжила, Джун?

— Не съм искала.

— Може и аз да не искам.

— Напротив, ти искаш — отвръща тихо тя.

— Откъде знаеш?

— Жени, които се грижат за стари хора, са от онези, които искат да се омъжат — отвръща тя.

— Бабчето сама се грижеше за себе си.

— Да, но ти болееше за нея. Не говоря за работа, а за нещо, което ти идва отвътре. Същата си и с мен. Никой не ми звъни, когато се прибирам от работа, след като е навалял сняг. Единствено ти.

— Мили боже. Изкара ме адски жалка!

Джун избухва в смях.

— Ни най-малко. Ти обръщаш внимание на хората, а ние имаме нужда от това. Но не мислиш достатъчно за себе си. А времето лети — наистина лети. Когато остарееш, времето лети още по-бързо, все едно си настъпила педала на газта до дъно. Чувам старите хора по телевизията да казват, че не съжаляват за нищо. Аз обаче съжалявам за хиляди неща.

— Кажи поне едно.

— Щях да поискам още. Щях да поживея до насита.

— Но, Джун…

— Знам, знам, поживяла съм си петдесет години с всякакви мъже, цветове и предпочитания. Един господ знае колко хиляди километри съм изминала и колко континента съм обиколила в търсене на удоволствия. Сега, като се обръщам назад и мисля за всички мъже, ми се иска поне един от всички тях да беше седнал с писалка в ръка, за да опише това, което е видял, когато съм влязла в стаята.

Джун поглежда през прозореца и зарейва поглед някъде навън.

— Не се е случвало, трябваше сама да се сещам. Сама трябваше да попълвам празните места. — Тя подсвирва тихо. — Ами ти? Той ти казва истината с прости думи, пише го на хартия, обяснява недвусмислено какво означаваш за него. Ако не можеш да осмислиш думите сега, прибери писмото и го препрочети утре, след като си помислила. Повярвай ми, такъв като Джанлука няма да се появи отново, не и докато си жива. — Джун грабва писмото и ми го връща. — Да не би пък да има нещо, което не знам?

Тя бодва очилата за четене на носа си и се навежда над списъка със задачи. Вдигам една обувка и преценявам разкроената кожа, за да я напасна към тока. Джун отваря кутия с прави карфици, грабва ножиците и ги поставя на масата. Изтласква с коляно работния стол под масата, слага топче сурова коприна на макарата и аз й помагам да застопори плата.

Ние сме две жени, свързани не само от приятелството. Работим заедно и макар аз да се водя шеф, истината е, че тя ми е шеф. Джун знае повече за света, отколкото аз някога ще успея да науча — и по въпросите на любовта никога досега не ме е подвеждала. Като учителка на ученичка, тя винаги ми е казвала истината. Може и да не вярвам на красивите думи на Джанлука, защото той е италианец, а те са известни с лековатото си отношение към живота. Може би се нуждая някой да тропне по масата, когато става въпрос за любов, не да бъда убеждавана. Може би си мисля, че красивото и изящното няма да издържат на ударите на живота.

 

 

— Открай време разправям, че на тази къща й трябва малко драма. — Мама се настанява на червения кожен бар стол пред плота, който разделя кухнята от хола на бабчето. — Навсякъде. — Тя разлиства списание „Интериор“ и откъсва страниците с подходящите идеи. — Старата къща има нужда от драстична промяна.

— Ще попитаме бабчето.

— Не е нужно. Тя ти остави къщата, така че можеш да правиш с нея каквото пожелаеш. Хайде, развихри се. Представи си как би се почувствала в нова обстановка. Позабавлявай се!

Животът ми вече има ново мото. Очевидно не се забавлявам достатъчно. Джун ми повтаря да поосвежа живота си в леглото, а мама се е хванала за мебелите. Хрумва ми, че нейният мотив е коренно различен.

— Да не би татко да е наложил вето на промените в Куинс?

— Това няма нищо общо. Но, да, наложи. Когато става въпрос за вътрешен дизайн, той успешно скапва удоволствието на хората. Ако питаш него, цял живот ще си кюта с прашния килим в червено, бяло и синьо от старото ни жилище през 1976-а. В това отношение е като майка си. Когато минаваш килимите с прахосмукачка, по тях остават следи на местата, където са ги застъпвали мебелите. Те са си направо ями. Баща ти просто не разбира, че обстановката има значение, че промените те поддържат млад и свеж, че те държат нащрек. Нали не обличаш едни и същи дрехи всеки ден?

— Не — лъжа аз. Поглеждам униформата си — дънки и работна престилка.

— Значи и домът ти не бива да е непрекъснато със същите дрехи. Едни и същи пердета в продължение на трийсет години. Стига бе, хора. Все едно сте се забили да живеете във фоайето на „Ходжо“^[1]. Когато на баща ти му поставиха диагноза на простатата, първото, което направих, след като прегледах основно диетата с ликопен^[2], беше да се поинтересувам в подробности от цветотерапията. След задълбочено проучване боядисах стаята ни в бледожълто, защото жълтото води към изцеряване. Не искам да си приписвам заслуги за блестящата му ремисия, но не се опитвай да ми разправяш, че няма връзка.

— Има връзка.

— Защо този човек не ме слуша поне от време на време?

— Мамо, той прави всичко, което ти поискаш.

— Накрая го прави.

От лаптопа зазвучава нещо като звънче. Тогава на екрана се появява бабчето.

— Виждаш ли ме?

Сядам и кликвам върху иконата с камерата.

— Тук сме, бабче. Виждам те.

— Ето ме, мамо. — Мама оставя списанието, бухва косата си и притиска устни, за да съживи гранулките на двайсет и четири часовото си червило. — Готова съм да застана пред камерата. — Притиска се до мен на стола и вижда образа си на екрана. — Мили боже, осветлението е кошмарно.

— Изглеждаш чудесно, Майк — уверява я бабчето.

— Не, приличам на жена, минала шейсетте. Така изглеждам. Питам всички продавачки на козметичните щандове дали имат представа кой е оправил лицето на Сюзан Сарандън. Че ние сме на почти една и съща възраст, а виж я как изглежда във филма „Осъденият на смърт идва“. Аз пък съм като осъдения на смърт.

— Според мен Сюзан Сарандън не си е правила нищо на лицето — отвръщам аз.

— Сега вече се чувствам още по-зле! — Мама отчаяно вдига ръце.

— Как върви с Алфред в работилницата? — поглежда ме бабчето и престава да обръща внимание на мама. Не мога да повярвам, че каза подобно нещо по скайпа. Тя обаче знае много добре, че ако започнат да обсъждат въпроса с пластичната хирургия, ще минат часове. — Разбирате ли се?

— Не е зле — лъжа аз.

Бабчето ме поглежда.

— Алфред ми каза, че всичко било наред.

— Добре. Радвам се, че си говорила с него.

— Престани. Той ми изпрати имейл за някакви данъчни формуляри.

— А, ясно. — Много добре знам, че бабчето и Алфред си пращат имейли всеки ден. Освен това знам, че той й докладва за всяка моя стъпка. Само че онова, което все още не е разбрал, е, че тя иска единствено добри новини, за да може спокойно да си живее многообещаващия нов живот. Той би трябвало да престане да я занимава с бюджета и да обсъжда с нея данъците. — Как е Доминик?

— Прекарвам си разкошно. Ами меденият ни месец! Черно море е истинско вълшебство.

— Мамо, направо няма да повярваш — навежда се към екрана майка ми. — Всеки път, когато посегна към някое списание за пътешествия, пишат по нещо за Черно море. Не бях чувала за него, преди да отидеш на меден месец там. Ти си новаторка.

— Руските дворци по крайбрежието са невероятни, а пък хайверът беше най-прекрасният, който някога съм вкусвала. Беше студено, но водата беше спокойна като живак. Почти сребърна.

— Много се радвам за вас — въздиша мама.

Може и да се радваме на новия живот на бабчето, да сме доволни, че е получила всичко, което заслужава, като невероятни пътешествия и внимателен съпруг, но аз не спирам да се питам дали правенето на обувки не й липсва.

— Бабче, нали се сещаш за скицата, която открих? Онази, която сканирах и ти изпратих? — Вдигам модела на Рафаел Анджелини. — Ти имаш ли представа кой е Рафаел? Проверих името в Гугъл, но не го открих никъде… Затова пък попаднах на Роберта Анджелини в Буенос Айрес. Възможно ли е да сме роднини?

— Възможно е.

— Ти знаеш ли нещо за други Анджелини?

— Има една стара история… само че нямам представа дали е истина. Прадядо ти имал брат. Двамата се отчуждили, това се случило много отдавна — може би още тук, в Арецо. Не знам подробностите.

— Прадядо е имал брат? — Поглеждам мама.

— Не ме гледай мен. Аз съм експерт по семейните въпроси, откакто всички са пристигнали в Америка. Знам за Хобокън и преместването в града… Тези неща знам аз.

Не мога да повярвам. Мама знае с точност колко сребърни прибори има в семейството, как изчезнал един черпак, за който е убедена, че е задигнат, когато поканили братовчедите Мартинели на обяд на първи май след короноването на кралицата^[3] през 1979 г. Баба бе надписала и разпределила наследството за внуците си още в деня на раждането ни и го беше подготвила, за да ни го връчи в деня на първото причастие, да не би нещо да се случи с нея. В това семейство всеки знае какво има в чекмеджетата, в шкафовете и в кутията с бижута. Завещанията ни се обновяват също като снимките на зъбите (а ние сме истински фанатици по отношение на зъбите!). Възможно ли е да отрежем цял един клон от семейството и никой досега да не спомене и дума?

— Не знаех много за този брат — казва бабчето. — Те никога не говореха по този въпрос. А за Аржентина чувам от теб.

Не откъсвам очи от екрана. Идва ми да се разкрещя: „Не знаеш много или просто си забравила да споменеш пред мен, както беше забравила да кажеш, че дядо си е имал любовница чак до времето, когато ти самата си се влюбила в Доминик, който се сети да спомене за тази работа цели десет години след като сте се свалили!“.

Имам чувството, че съм отворила грешната кутия от склада и съм разкрила семейни тайни и вендети, които като нищо могат да взривят покрива на Пери стрийт 166.

— Струва ми се важно. Излиза, че в семейството е имало още един обущар.

— Какво значение има? — намесва се мама.

Поглеждам първо бабчето, а след това и нея.

— Вие сериозно ли говорите? — Ама те двете не разбират ли? Опитвам се да разширя марката. Следователно трябва да знам всичко за компанията и историята ни. Може да се окаже, че има нещо ценно, което да използвам в бъдеще. Не бива да ме оставят на тъмно. Никак не ми се иска да споменавам, но имам чувството, че бабчето и Алфред се опитват да ме държат на тъмно.

— Майка ти е права — заявява бабчето. — Да гледаме напред, към бъдещето. Освен това скицата не беше добра като на дядо ти и на прадядо ти. — Тя се усмихва. — Нито пък като твоите.

— Може ли поне да те помоля за една услуга? — питам аз. — Отиди в църквата в Арецо и провери дали ще успееш да откриеш книгата, в която са записвали кръщенетата. Ако Рафаел Анджелини наистина е бил чичо на дядо, той ще бъде записан.

— Побиват ме студени тръпки — обажда се мама. — Дали да не отидем на екстрасенс?

— Мамо, последния път, когато ходихме, беше истинска катастрофа. Пратихме леля Фийн на три безплатни сеанса и онази й обеща да спечели състезанието по пауърбол.

— Да, да, след като леля ти не спечели и от лотарията, искаше да съди екстрасенската и комисията по игрите.

Бабчето ни прекъсва.

— Как е Фийн?

— В събота ходихме да я видим — отвръща мама. — Нацупена беше, както винаги. Записала се е да ходи на водна аеробика в Миниола. По-добре да изпие басейна, отколкото да се налива с „Джони Уокър“ червен етикет.

Мобилният ми, оставен на плота, звънва. Вдигам го, а мама и бабчето започват да се оплакват от дългия живот заедно с Фийн.

— Валънтайн, Памела е. Алфред кога си тръгна?

Поглеждам към часовника.

— Към пет. Имаше срещи в центъра с някого от Програмата за малкия бизнес.

— Трябваше да се е прибрал за родителската среща на Роко. Аз съм уредила бавачка и всичко останало.

— Не отговаря ли на мобилния? — питам аз.

— Включва се направо на гласова поща. — Тя е искрено възмутена.

— Ще го открия. Ти върви в училището, аз ще му кажа да дойде там.

Затварям и набирам мобилния на брат си. Той се обажда след две позвънявания.

— Здрасти, Алфред. Обади се на Памела. Не може да се свърже с теб и каза, че имало някаква родителска среща.

— Олеле.

— Забравил ли си? — Това е напълно нетипично за Алфред. Та той помни абсолютно всичко — включително и как взе изпита по висша математика в единайсети клас. — Качвай се на автобуса, брат ми. Тя те чака.

Затварям телефона, силно подразнена. Не стига, че трябва да се съобразявам с партньор, когото изобщо не съм искала, ами сега се превръщам и в негова секретарка. Какво следва? Може би в неделя сутрин ще трябва да започна да гладя ризите му.

Мама оглежда клавиатурата.

— Това чудо как се затваря?

— Приключи ли?

— Да.

Натискам съответните клавиши и излизам от скайпа. Екранът позеленява. Мама пляска с ръце.

— Какво невероятно изобретение. Обожавам двайсет и първи век! Съвсем в стила на Уилям Шатнър и „Стар Трек“.

— Старомодният живот не ти ли липсва понякога?

— Кое по-точно?

— Любовните писма, написани с писалка.

— Боже, не. Баща ти не умее да пише правилно. Изобщо не може да се изразява с думи. Веднъж, още бяхме млади, се опита да ми напише нещо, но се оказа, че ми трябва драматург, който да ми го разтълкува. Не, не. Сегашният начин на комуникация много ми харесва. Дъч ми казва лично какво изпитва. Натискам копче и лицето на собствената ми майка, която е в Италия, се появява на екрана. Днешните времена са истински връх.

 

 

Офисът на Програмата за малък бизнес е през две врати от стаята, където ни изпращат, когато сме призовани да се явим също като съдебни заседатели. Чакалнята е пълна с хора, извадили лаптопи, включили мобилните си телефони, за да си свършат работата. Записвам се. Когато си имаш работа с лекари или правителствени агенции, винаги някъде виждаш един клипборд и две химикалки, провиснали на връвчица. Катлийн наднича от едната врата и ми дава знак. Соча списъка — има поне девет имена пред мен. Тя ми маха с ръка да вляза.

— Комплектът с документите ти е готов — заявява, щом затваря вратата.

— Вече? — Не мога да повярвам и се чувствам малко виновна, че ме приеха още с влизането. Катлийн май наистина е била очарована от продуктите на фирма „Анджелини“.

— Стана бързо. Двамата с Алфред прегледахме всичко и подписахме.

— Браво.

— Рей Риналди ги одобри и ми изпрати три комплекта, които трябва да подпишеш и ти. — Катлийн поставя документите пред мен и ми подава химикалката. Подписвам всичко. Тя слага печати.

— До шест седмици ще получите кредита. Така ще имате време да намерите производител.

— Заемам се веднага.

Катлийн се изправя.

— Беше ми приятно да работя с вас.

Отварям чантата си и вадя типичната кутия на червено и бяло райе.

— Това е за теб.

Тя отваря кутията.

— Великолепни са! — Вади чифт кожени пантофки „Флора“. — Не мога да приема.

— Защо да не можеш? Това не е подкуп. Заемът вече е одобрен. — Посочвам букет с благодарствена картичка на бюрото й. — Ние изразяваме благодарността си с обувки вместо с цветя. Това е просто приятелски жест.

— Беше истинско удоволствие да работя с теб и семейството ти — усмихва се Катлийн.

Досега не бях забелязала колко е красива, но сега, след като ми обеща достатъчно пари, за да пусна в производство „Бела Роза“, мога да кажа, че е истински бонбон.

Пъхам моето копие от договора в чантата. Чувствам се виновна, когато минавам през чакалнята, пълна с хора, които имат нужда от заем, за да оцелеят, и се надяват да намерят начин фирмата им да се разрасне.

Пускам есемес на Брет.

Аз: ЗАЕМ ОДОБРЕН!

Брет: Браво!

Аз: Благодарение на теб.

Брет: Сега да намерим фабрика.

Аз: В Щатите ли?

Брет: Разправям се с брат ти за Китай.

Аз: Той ще е проблем.

Брет: Нали затова съм тук. Ще се боря. Ти прави красивите обувки.

Аз: За никъде съм без теб. Знам. Щях да ходя на терапия.

Брет: Ти си моята терапия. Никой не ме разсмива като теб.

Аз: Или като теб!

Брет: Целувки.

Аз: Целувки.

 

 

С Тес и Джаклин седим в чакалнята на болница „Слоун Кетъринг“. Татко е дошъл за преглед, а на мама не й се идваше сама, затова и трите дойдохме за подкрепа. Човек би казал, че в месеците лечение, след като поставиха диагнозата, сме приели неизбежното, но не е така. Живеем в страх, но не споменаваме и дума. Ухилваме се, шегуваме се и се опитваме да повдигнем духа на родителите си. През цялото време обаче стискаме броениците в джобовете си, прехвърляме мънистата и се молим новините да са добри всеки път, когато татко се покаже.

Обожаваме думата ремисия и не спираме да повтаряме излекуване, защото това е най-силното ни желание (това е самата истина). Само че ракът се превърна в официален член на семейство Ронкали. Не ни е приятно, не сме го викали, но той се натрапи и се налага да го приемем: и противните му настроения, и поведението, на което не може да се разчита, и бързото му оттегляне, когато лекарите изпробват някое ново лекарство и ни нареждат да се приберем у дома и да чакаме резултатите. Междувременно се опитваме да се справим с пораженията, които той нанася на баща ни — той е ту в нормално състояние, ту изтощен, ту му е лошо, докато лекарите се опитват да подобрят състоянието му.

Днес обаче се чувствам невероятна късметлийка. След като получих одобрението за заема, може да ни потръгне и в други отношения и нещата в семейството да се оправят. Но съм и суеверна, защото съм виждала как мечтата ми се изплъзва, затова предпочитам да пазя оптимизма за себе си.

— Мислиш ли, че изследванията на татко ще са добри? — пита Джаклин.

— Изглежда добре. Поне физически.

— Вал, той винаги изглежда добре. Хората в нашето семейство може да са на прага на смъртта, но не изглеждат болни. Когато умрат, околните имат чувството, че са били в цветущо здраве.

— Дано остарея като татко. Той си е същият от четирийсетгодишен.

— Заради носа е — отвръща Джаклин. — Носът е много важен, докато остаряваш. Той е опората на всичко останало. Също като централната подпора в палатка. — Тя преглежда блекбърито си. — Виж. Бабчето ми е изпратила снимка на двамата с Доминик. Погледни само.

Бабчето и Доминик са прегърнати на палубата на кораб за круизи. По вълните на Черно море се мяркат бели гребени. Двамата са омотани като шерпи в пухени грейки, плетени шапки, черни очила и дебели ръкавици.

— Те на меден месец ли са, или са решили да станат видни членове на руската мафия?

— Сигурно е било адски студ — отбелязва Тес.

— Наистина адски. А, ето и една с Джанлука. — Джаклин ми подава телефона.

Поглеждам снимката. Той е застанал отпред до колата си и изглежда кисел. Бабчето и Доминик сигурно закъсняват за някъде. Ядосан или не, Джанлука изглежда страхотен на снимката.

— Чувала ли си се с него? Нещо ново, откакто го спипах в банята?

— Да.

Сестрите ми се присламчват.

— По скайпа ли? — пита Тес в напразен опит да не досажда, макар че отчаяно й се иска да научи дори най-незначителните подробности.

— Не. Пишем си писма.

— С марки ли?

— Да, Тес. Написани с мастило, с марки на пликовете. Типичното писмо, пуснато по пощата.

— Леле. Много романтично — въздиша Тес, макар да усещам, че не говори искрено. Нейната представа за романтика са музикалните картички, а когато ги отвориш, отвътре да изскочи огромен букет, на който е провиснало диамантено сърце на дебела златна верига. Писано на ръка писмо е начинът на горкия мъж да се добере до сърцето на жената, обаче Тес, също като мама, предпочита блясъка. — Старомодно писмо.

— Но защо? — Джаклин, която все още не е навършила трийсет, не помни живота преди мобилните телефони и имейлите. — Колко време му трябва на такова писмо, за да стигне до Италия? Сигурно години. Мама ни изпрати картичка от Италия, а се беше върнала от три седмици, когато я получихме. Защо си губиш времето с писане на писма, след като можеш да му пуснеш есемес?

— Той не си пада по съвременната техника — обяснявам аз.

— Стар е — свива рамене Джаклин, доволна, че е разбила шифъра на Векиарели.

— Да, стар… старичък е, но не е това. Той обръща специално внимание на хората около себе си. За него има значение как прекарва времето си. Не го познавам чак толкова добре, но всичко, което прави, всичко, което казва, е истинско. Той премисля нещата. Не бях срещала човек като него.

— Мислиш ли, че намеренията му са сериозни?

— Не бързай да си купуваш шаферска рокля.

— Да, ама в „Бендъл“ има разпродажба — недоволства Джаклин. — Много си паднах по една мостра на „Родарт“.

Тес се обръща към мен.

— Не й се оставяй. Винаги ще има прекрасни рокли и сватби, на които да ги облечеш. Първо се увери, че той е подходящ за теб. Не бързай. Накрая ще знаеш със сигурност дали Джанлука е единственият и неповторимият.

— Никак не ми е приятно, но не съм сигурна дали все още вярвам в тази работа с единствения и неповторимия.

— Разбира се, че вярваш! Виж ни нас! — настоява Джаклин. — Чарли е единствен и неповторим! Том е единствен и неповторим!

— При вас, момичета, се получи. При мен е различно.

— Все така разправяш, но не си чак толкова различна от нас — недоволства Тес.

— Ако щете вярвайте, но ми се иска да съм съвсем същата като вас. Щом си намислите нещо, правите каквото правите, и го докарвате докрай. Някои хора са доволни и на медна халка, докато вие искате да получите диамантена. При вас просто се получи. Само че аз така и не успявам да се влюбя в мъже, които да правят това, което аз искам. Винаги има някакъв конфликт.

— Сигурно това е проблемът. Може пък Джанлука да е склонен на компромиси — предполага Тес.

— Той кога ще дойде на гости? — пита Джаклин с надеждата роклята, която си е харесала, да е все още на разпродажба, когато Джанлука ме убеди да предприемем следващата стъпка.

— В момента работи сам в кожарската работилница. Едва ли ще намери време да се откъсне от задълженията си.

— Значи все едно си попаднала в някой от любовните романи на Джейн Остин, където хвърчат писма, но секс няма — не крие разочарованието си Тес. — Никакъв екшън. Просто думи.

— Поезия — поправям я аз.

— Какво ти пише в писмата? — пита Тес.

— Не е ваша работа.

Няма да допусна грешката да ги покажа на сестрите си. Когато Гейбриъл направи анализ на писмото на Джанлука, останаха поразена. Преценката на Джун ми помогна, защото беше направена на базата на богатия й любовен живот. Последните, на чието мнение бих разчитала, са най-близките от семейството. Отдавна вече отминаха дните, когато споделях с тях всичко, което ми се случваше.

Като последната неомъжена в семейство на женени, аз съм се превърнала в тяхна задача, в проект, който спешно трябва да бъде реализиран. Няма да мирясат, докато не се обвържа. Предпочитам да използват енергията си, за да помогнат на мама да направи мечтаното езерце с лилии на Остин стрийт, вместо да се месят в любовния ми живот.

Мама се измъква през летящите врати, които отвеждат към вътрешността на болницата. Облечена е от главата до петите в жълто. В слънчево жълто. Майк Ронкали е донесла теорията за лечебната сила на цветовете в манхатънската клиника.

— Момичета! Всичко е ясно! — Тя ни прегръща и трите и ревва. — Всеки път, когато вляза тук и ми кажат нещо хубаво, разбирам, че направо съм била побеляла от тревоги. Обикновеният живот може да е истинска съсипия.

— Така си е — съгласявам се аз.

— Не говорим за големите неща, а за дреболиите. Благодаря на Господ и на света Тереза, която никога не ме изоставя, че Дъч засега е добре.

— Ще пусна есемес на Алфред — предлага Джаклин.

— Благодаря — отвръща мама и затяга колана на жълтото си двуредно палто. Очевидно е, че има нещо, което продължава да я измъчва.

— Искам да ви кажа — започва тя, — баща ви забеляза, че Алфред никога не идва на тези прегледи.

— Той е в работилницата, мамо — обяснявам аз. — Прави проучване…

— Хич не му търси извинения. Ти правиш проклетите обувки, Вал, а намираш време, за да дойдеш и да поседиш при татко си. Не, брат ти просто не разбира. Ще ти кажа още нещо. Никога няма да разбере! Ще се цупи на баща ти, докато старият умре.

— Да се надяваме, че няма да стане точно така — отвръща дипломатично Тес.

— Какво е тази работа? — вдига ръце мама. — Не могат ли децата да простят на родителите си? Ние не показваме разочарованието си пред вас. Наистина не го правим. А ако все пак го направим, първи разбираме това. Доколкото мога да преценя, баща ви си плати репарациите. Не че той би използвал същите думи…

— Нито пък би ги произнесъл правилно — кимам аз.

— Честно ви казвам — продължава мама, — човекът се опита да ми се реваншира по всички възможни начини, с отношението си към семейството, към Господ. Освен това неведнъж е опитвал да създаде близост с брат ви, и то при условията на Алфред, който не спря да се дърпа. Случваше се всеки път! Баща ви не се прави на съвършения родител. Много добре знае какви недостатъци има, както и аз познавам моите. Господи, помогни ми, минаха цели двайсет години. Почти не помня онова време, докато за брат ви то сякаш е било вчера.

— Алфред си е такъв — отвръща Тес. — Няма да го промениш, мамо, не се трови.

Мама се замисля. Тъгата и гневът се оттичат от лицето й толкова бързо, сякаш ги е забърсала с най-попивателната си гъба.

— Напълно сте прави. Алфред ще разбере, когато разбере. Но ви моля вас, трите ми ангелчета, не позволявайте лошото ми настроение да скапва деня ви. Вие сте върхът! Всяка от вас си има толкова тревоги, коя с децата, коя с работата, съпруга или… — мама ме поглежда, — презокеански любови. Като ви гледам, си казвам, че двамата с баща ви сме се справили добре, защото и трите сте тук до нас.

— Че къде другаде да бъдем, мамо? Нали сме семейство — отбелязва Джаклин.

Сядаме и чакаме татко да се облече и да дойде при нас, а аз се замислям за брат си и как вечно има някой, който му е сърдит. Едва ли това се отразява добре на Алфред. Много е тъжно, че изпуска най-хубавите моменти с нас. Облекчението е истинска амброзия, но трябва да се извоюва. Алфред обръща гръб на агонията, но пропуска и радостта. Той не желае да направи емоционална инвестиция в нас. Може пък да пази всичко за Памела и момчетата.

Може пък те също като нас да знаят истината, че никой от семейството не е достатъчно добър за Алфред, независимо дали сме родени след него, дали сме го родили или сме омъжени за него. Стандартите му са толкова високи, че никой не е в състояние да ги стигне. Да не забравя да кажа на Брет да го има предвид. Не мога да позволя на Алфред да преобърне взаимоотношенията ми във фирма „Анджелини“, защото има нереалистични стандарти или не иска да види как сестрата, която не брои за нищо, ще успее.

 

 

— Знам, че това не е типично за религията ти… — говоря аз по мобилния. Застанала съм на ъгъла на Четиринайсета улица и Осмо авеню, притиснала с една ръка ухо, докато с другата стискам телефона. — … но просто трябваше да ти се обадя.

— Валентина? — Джанлука е на седмото небе от радост.

— Имам добри новини. Изследванията на татко са блестящи.

— Va bene! — Джанлука е очарован от новината и искрено зарадван, че чува гласа ми.

— Просто исках да ти кажа. — Един автобус намалява на спирката и декомпресира с тежко пъшкане, докато стълбичката се накланя към тротоара. — Извинявай, шумно е, но съм навън. Връщам се към работилницата.

— Шумът не ме притеснява — уверява ме той. — Много се радвам да чуя гласа ти.

— Джанлука?

— Да?

— Моля те, прояви търпение към мен.

— Валентина.

Спокойният му глас, начинът, по който изрича името ми, направо ме омайва. Как само ми се иска да му разкрия какво означава за мен, да призная, че нямам търпение да се прибера у дома и да запиша мислите си на синята хартия. Ето че всичко се забърза, стана спешно. Трябваше само да отида до „Слоун Кетъринг“, за да си припомня колко къс е животът и че няма нищо лошо в това да подредиш нещата в него по важност.

— Не съм толкова добра в това като теб, не умея да се изразявам. Аз просто… — млъквам и се замислям.

Той изчаква търпеливо, докато се изкажа. Не ме прекъсва. Оставя ме да открия точните думи, после ми дава време да призова достатъчно смелост, за да ги споделя.

— Опитвам се да кажа, че обожавам писмата ти. Те са описателни, искрени… и чувствата в мен избликват, когато ги чета.

— Grazie — отвръща той, след секунда добавя, — mille grazie.

— Опитвам се да ти кажа… да не преставаш да ми пишеш. А когато пристигнат, ще ги чета със същото внимание, с което ти си ги написал.

— Валентина, трябва да те видя.

— Кога? — питам го аз.

— Иска ми се да стане още днес.

— И на мен — отвръщам искрено аз.

— Само че в работилницата ми е много трудно. Татко е вече нов човек, има нов живот. Почти не проявява интерес към стария. Затова ми се налага да работя двойно повече.

— Същото е и при мен.

— Значи сме… как се казваше…

— В едно положение!

— Точно така. Така беше. А това сближава ли ни? Не, нали? — пита той.

— Напротив — отвръщам аз.

 

 

Когато се връщам в работилницата, Гейбриъл и Джун се заливат от смях над кроячната маса. Толкова е естествено да работят рамо до рамо.

Гейбриъл не идваше толкова често, докато живееше в Челси, но сега, след като ще се пренесе тук, той е част от всеки аспект на живота на Пери стрийт 166, включително и производството на обувки.

— Какво става? — окачам палтото и поглеждам към Алфред, който е свел глава над някаква папка.

— Джун ме учи как да кроя — отвръща Гейбриъл. — Реших да направя сам пердетата за хола.

— Ще можеш ли?

— Хич не ми задавай подобни въпроси. Мога да направя всичко, което си наумя.

— Да знаеш, че е невероятен. Много е схватлив — обяснява Джун. — Има страхотен усет, което е едно от задължителните качества за кроячите.

— Щом реша да науча нещо ново, винаги се уча от най-добрите — заявява Гейбриъл.

— Значи от мен, малкия — киска се Джун. — Трийсет и кусур години съм с тези ножици. Мога с чиста съвест да кажа, че съм най-добрата.

— Какво ще кажеш да си починем и да пийнем по едно кафе? — пита я Гейбриъл.

— Дадено — отвръща Джун.

— Направих кекс с орехи. — Той поглежда и двама ни с Алфред.

— Аз не искам — обажда се брат ми, без да вдигне поглед.

— И аз. Обядвах късно. Вие вървете.

Гейбриъл и Джун се качват по стълбите.

— Изследванията на татко са чисти.

— Браво — отвръща Алфред.

— Не можеш ли поне да се зарадваш?

Той оставя папката.

— Какво очакваш да направя? Да друсна една жига ли?

— Не. Иска ми се да го покажеш — натяквам аз. — Никога не си идвал в болницата, дори когато му направиха операцията, дори докато ходеше на химиотерапия и на лъчетерапия. Просто ни остави да се оправяме сами. Не е честно.

— Държа да ти напомня, че аз го вкарах в „Слоун“, аз платих за допълнителното лечение. Дал съм своето.

— Ти си единственият му син.

— Едва ли мога да се похваля с тази работа — сопва се той. — Не искам да се караме, Валънтайн — продължава уморено той.

— Няма, но ти се караш с целия свят, а след това аз трябва да живея в него.

— Това пък какво трябва да означава?

— Ти не се разбираш с хората. Заемаш отбранителна позиция. Или пък издаваш заповед и очакваш да ти се подчиня незабавно. Решаваш, че ще произвеждаме „Бела Роза“ в Китай и слагаш точка. Премазваш ме като валяк, караш Брет да се чувства нещастен…

— О, сега пък съм отговорен и за щастието на Брет?

— Щом работиш с него, значи си отговорен. Той е важен за мен, ценя мнението му, застъпвал се е неведнъж за фирмата.

— Ще си получи комисионата.

— Не е там работата. Той не беше длъжен да се заема с нашия случай. Ако успеем, това все още е под въпрос, но трябва да знаеш, че голяма част от заслугата ще бъде на Брет. Затова би ли показал малко уважение, ако нямаш нищо против, и по възможност да не се държиш толкова властно.

— Както кажеш, шефке — отвръща той.

— Де да беше така. И да не ми се беше наложило да сключа сделка с дявола.

Алфред ме поглежда.

— Сега пък се превърнах в дявол.

— Можеш да си ужасно жесток. Не ми харесва как се държиш с баща ни.

— Винаги стигаме до този въпрос. — Той ми обръща гръб и се връща на бюрото си.

— Не може ли поне да направиш усилие?

— Няма да стане. — Алфред сяда, подпира се на едната си ръка и отваря папка. Престава да ми обръща внимание и се връща към работата си. Затова вадя тежката артилерия, торпедото от арсенала на Ронкали — чувството за вина.

— Татко няма да е вечно жив.

— Какво облекчение — сопва се той.

— Вземи си думите обратно! — изкрещявам аз.

Усещам как в гърдите ми напира бяс. Брат ми се отдръпна нарочно от семейството и затова на всички ни е по-трудно да приемем болестта на татко. Според мен му доставя удоволствие, че е настрани от нас, от проблемите ни — защото, докато постъпва така, тези проблеми не са негови. Но с родителите на Памела не се държи по същия начин. Когато те са в криза, винаги е до тях. Най-му е удобно в ролята на онеправдан член от семейството. Нищо, че със семейство Ронкали е прекъснал връзката сам и ни е оставил да се оправяме, както си знаем.

— Ако не искаш да си оправиш отношенията с татко заради мама или сестрите си, помисли за синовете си. Гарантирам ти, че ако не преодолееш това, което си натрупал срещу татко, много скоро същото ще се случи между теб и синовете ти.

— Синовете ми са различни. — Алфред отново се навежда над работата си.

По тона му става ясно, че разговорът е приключен. Ако можех да го изхвърля от работилницата, досега да съм го направила. Не знам колко дълго ще го издържа тук. Опитваме се да се разбираме, по-точно казано, аз се опитвам да се разбирам с него, но знам, че стъпвам на пръсти, докато съм около него, а после разчиствам опустошението след експлозията. Караме се за дреболии, а после аз оправям нещата. Не стига, че имам достатъчно работа, ами трябва и да се съобразявам Алфред да е в добро настроение. Така е било цял живот и вече ми писна от него.

Освен това съм бясна. Ще поговоря с Брет за сроковете. В такива дни, когато всички са настръхнали от напрежение, едва смогвам да си свърша работата. После, напълно изтощена от този танц, си лягам и мечтая какво би било, ако притежавах този бизнес. Представям си работилницата без дългове, всичките ни задължения изплатени. Аз съм шефът и не трябва да отговарям пред никого. Някой ден ще купя дела на брат си и ще се отърва от него завинаги.

 

 

На Гейбриъл Бионди му трябваха дели два дни, за да се изнесе от апартамента на братовчед си в Челси и да се пренесе на Пери стрийт 166. Той има толкова много вещи.

Осемте етажа на магазин „Ей Би Си“ за килими и домашни потреби на „Бродуей“ предлагат по-малко неща, отколкото е събрал Гейбриъл Бионди. Спокойно можем да напълним допълнителна сграда (ако имахме) с неговите боклуци. Кашони и пак кашони, всички натъпкани до пръсване с безценните му вещи.

Има позлатени огледала в стил рококо, стойки за шапки в стил ар деко, лежанки в кожа от зебра, шест стола с прави облегалки и ратанови седалки, скрин от началото на миналия век, достоен за „Титаник“, лампиони от „Тифани“ с бронзови стойки, имитация на дърво, мозаечни лампи от тюркоазно и розово стъкло и постери в рамки на представление на „Бродуей“ още от времето на „В двайсети век“^[4] и „Тя ме обича“^[5].

Гейбриъл застава с ръце на ханша.

— Знам, че всичко прилича на гей гаражна разпродажба. Уверявам те, че голяма част ще замине.

— Кое например?

— Порцелановият сервиз със супници.

— По-добре да го запазиш.

— Защо? — пита нервно Гейбриъл.

— Защото отива на английското седло за езда, което искаш да закачиш на стената.

Гейбриъл поглежда към небостъргача от кафяви кашони в хола ми и се кани да попита: „Кое седло“, когато разбира, че се шегувам.

— Ха, ха, ха. Много смешно.

— Ти имаш повече вещи, отколкото са изложените в „Метрополитън“. Няма период от вътрешния дизайн, който да си няма достоен представител тук.

— С изключение на ранния американски период. Ненавиждам го. Обичам много Ейбрахам Линкълн, но не понасям мебели, които имат вид на дялкани с брадва.

— И аз ги мразя.

— Знам, че имам доста неща. Да ти призная, мечтая си за вила в окръг Бъкс. Представям си я как ще изглежда. Накъдето и да се обърнеш, все едно попадаш в историята Четириетажна бяла къща с черни кепенци, кацнала на зелен хълм в Пенсилвания, заобиколена от равни поля. С плувен басейн, тераса с теракота, кухня с медна посуда и островче за готвене в средата, а стаите широки, просторни.

Представям си как се вихрят партита, а гостите са все хора, на които се възхищавам — Дорис Кърнс Гудуин^[6] и Тина Фей^[7] в единия край, братя Коен и Лейди Гага в друг. Виж! Тони Кушнър^[8] обсъжда икономическите проблеми в театъра с Джо Мантело^[9], Майкъл Патрик Кинг^[10] ги хвали, а Майк Никълс^[11] ги прекъсва. Представи си загорялата Франсис Макдорманд, носа й покрит с лунички, докато репетира сцена от „Арсеник и стари дантели“, а Бартлет Шер^[12] я наблюдава, после си казва мнението. След това ще пием грапа и ще пушим пури, насядали до пукащия в камината огън, а след като Мери Теста изпее нещичко от „Розовата тауировка“, ще обсъждаме съдбата на националния ни театър — стига да е останало нещо от него, когато си купя мечтаната къща.

— О, Валънтайн, имам такива планове за страхотен живот! Когато мога да си го позволя, което ще рече да съм в състояние да платя в брой, ще ми посадят вече пораснали дървета, също както направи Мое Харт^[13] преди шейсет години, защото и аз като него нямам търпение да чакам, а после ще напълня къщата все с любими предмети. Интериорът ще бъде моето вдъхновение. Мебелите ще ми доставят удоволствие. Това са все нещата, които виждаш тук.

— А междувременно какво ще ги правим?

— Ще ги използваме тук.

— Слушай сега. Какво ще кажеш да променим хола и да сложим твоите неща — безценните ти вещи…

— Наистина са безценни.

— Съгласна съм. Всичко, което не пасва или не ти харесва, ще го дадем на склад.

— Добре. Мога да си позволя да оставя нещо на склад, след като ми помагаш с наема.

— Ще предложа вещите на бабчето на семейството. С изключение на фермерската маса. Тя остава. — Прокарвам ръка по ръба на масата, на която се е събирало цялото семейство още от времето преди да се родя. Не мога да си представя къщата без нея. — Това е единственото правило. Масата остава на сегашното си място.

— Няма проблем. Харесвам я — съгласява се Гейбриъл. — Може да ми се прииска да я приведа в по-приличен вид.

— Разрешавам.

— И ще запазим полилея. Винаги съм харесвал венецианското стъкло.

Двамата с Гейбриъл бързо се връщаме към рутината от годините в колежа. Много е лесно — аз го оставям да прави каквото той пожелае, а той ме юрка също като каубой на кон, препуснал по коритото на пресъхнала река, докато прекарва добитък през прериите.

— Това грамофон ли е?

— Да, от едно време.

— Работи ли?

— Не знам. Никога не съм го пускала. Горе пазя всички албуми на Синатра, които бабчето е събирала.

— Страхотно! Мога да се пренастроя на вълна Синеочко и после да приведа къщата в приличен вид. Франсис Албърт^[14] ще бъде моята муза.

— Отивам да заключа работилницата — заявявам аз. — Джун и Алфред си тръгнаха преди часове.

— Как върви търговията?

— Безкрайните дни от по дванайсет часа си казват думата. Харлин Ливайн от „Дом на обувката Пикадили“ в Милуоки ще си получи пратката навреме.

— Имаш ли нужда от мен?

— Не. — На най-горното стъпало съм, когато се сещам за нещо. — Какво ще вечеряме?

— Пиле по флорентински със салата от глухарчета и варен на пара артишок, а за десерт има крем брюле.

Притискам ръка към сърцето си.

— Обичам те.

— Естествено — отвръща той.

Слизам и отварям вратата. Джун е забравила да угаси лампите над масата за гладене. Упътвам се да ги щракна и по пътя посягам да заключа прозорците. Едва сега забелязвам, че тя вече е спуснала капаците и е заключила.

Гася лампата над масата. В този момент забелязвам, че не съм сама.

В далечния край на работилницата, където опаковаме доставките, има някого. Застивам на място. Не мога да повярвам, че алармата не се е включила. В мислите ми цари пълен хаос, някой ни обира, кой ли е, какво искат, какво да правя? Само че крадците не помръдват. Не се опитват да избягат. Разбирам, нямат представа, че аз съм тук.

Присвивам очи, за да видя кой е.

Ахвам и изпускам дълго сдържания дъх. Катлийн Суини, която беше дошла за среща, е в прегръдките на брат ми. Двамата се целуват страстно и дори не ме чуват, докато не пристъпвам към задната врата с намерение да се измъкна, но без да искам, си изпускам ключовете. В тишината те издрънчават толкова силно, сякаш съм изтървала тежката ютия.

Катлийн се скрива в банята, а Алфред се извръща.

— Алфред. Какво правиш? — едва успявам да прошепна аз.

Той не отговаря.

— Какво става тук? — Вдигам ръка към главата си, макар да знам какво видях, не искам да повярвам.

Алфред продължава да мълчи.

Оставям ключовете на масата и излизам от работилницата. Затварям вратата след себе си. Тръгвам по стълбите — краката ми са омекнали, въпреки това прескачам през стъпало, за да се отдалеча колкото е възможно по-бързо от видяното.