Адриана Триджиани
Улицата на мечтите (7)

7.
Любовни лъжи

Гейбриъл отваря фурната и вади тава прясно опечени кифлички. Апартаментът се изпълва със сладкия аромат на масло, яйца и ванилия и аз усещам, че съм прегладняла, но също така си спомням и за бабчето, за великолепните торти, които правеше всеки път щом й останеше време.

Тази сутрин двамата с Гейбриъл сме доста мълчаливи, но вече сме свикнали да живеем заедно. Аз правя кафе, докато той слиза да вземе вестник „Таймс“ от входа. Връща се горе, подава ми вестника и се пъхва в кухнята. Гейбриъл е от хората, които вярват в питателната закуска. На масата трябва да има нещо топло, в противен случай закуската не е никаква закуска. Той например не яде кроасани, купени в пакетче, нито пък признава купичка с корнфлейкс. За него закуската е нещо много повече.

Кроасанът трябва да е прясно опечен, след това сервиран в чиния с малко сирене крема, парченца пушена сьомга, пресен лук и каперси, с чаша прясно изцеден портокалов сок. Яйцата са включени в менюто три пъти в седмицата, или бъркани, или на очи, или на омлет, задължително със здравословна порция пресен лук, чушки, спанак или белтъци, опечени на сух тиган.

Убедена съм, че новият ми съквартирант се грижи за продължителността на живота ми със здравословния си начин на хранене (де да ми стигаше волята, за да пропускам десертите!). Изобщо не пиех сок от нар, преди той да се нанесе, а сега всяка неделя ме чака чаша прясно изцеден.

Въпреки че приносът на Гейбриъл за здравето е безценен, имам проблеми със съня. Апартаментът, обикновено спретнат и чист, е в пълен хаос, докато той рови в кашоните и се чуди кое да извади и кое да остави на склад. Двете с Джун се стараем да се държим ведро, докато сме в работилницата, но това е почти невъзможно, тъй като Алфред, който доскоро караше гнева ми да пламне, сега вече събужда съжалението ми. Кой да предположи, след като години наред съм го избягвала, че сега ще се притеснявам за него.

Не мога да му спомена за Катлийн и целувката, а той, както трябва да се очаква, няма никакво желание да ми даде обяснение. Никога не сме били близки, а сега е дори по-зле. Острите забележки ги няма, заменени са с потискащо мълчание. Копнея за дните, когато можех просто да му обърна гръб и да си върша работата. Сега това е напълно невъзможно. Той се е променил. Властният Алфред е заменен с нацупена версия на същия човек, изключително потиснат и видимо тъжен.

Трябва да поговорим, но не съм измислила как да повдигна въпроса. Твърде болезнено е или може би просто не знам какво да кажа. След като мине неловкият момент, в който аз признавам, че знам, а той също признава, какво да правя? Дори да поговорим за нея, мнението ми няма никаква тежест пред Алфред, така че той ще пренебрегне всеки мой съвет. Независимо от всичко трябва да направя нещо, защото мълчанието се отразява на ежедневието в работилницата. Очевидно е, че докато работим, мислите ни се лутат някъде другаде, не се съсредоточаваме над изработката на обувките, а аз не спирам да се питам все едно и също: „Как можа да причиниш това на семейството си, Алфред? Как можа?“.

Гейбриъл слага масата за закуска, докато аз отварям пощата на лаптопа.

Първото съобщение, което привлича вниманието ми е от Роберта Анджелини. На реда, където обикновено се изписва темата на имейла, чета „Струва ми се, че сме роднини“.

Отварям имейла. Роберта Анджелини от Буенос Айрес знае кой е Майкъл Анджелини. Пише, че разполагала с информация, която щяла „да ме заинтересува“.

Колко странен израз, сякаш ме предизвиква да отворя врата, затворена преди няколко поколения. Само че интересът ми не е повърхностен, не търся клюка, а искам да си обясня защо преди сто години в семейството ми е имало разрив и защо той е бил крит толкова дълго.

Докато преглеждах кашоните на бабчето, научих, че историята на семейството ни е записана в счетоводни книги, в договори и сантиментални писма, в които се споменават важни случки и дати. Само че от тях не успях да науча всичко. Никъде не се споменават причините, поради които са взети решенията, споменати в документите. Няма липсващи части, нито пък пропуски. Прадядо просто е отписал брат си от семейната история. Въпросът е защо.

Човек би си казал, че отчуждение отпреди сто години няма никакво значение, но щом вляза в собствената си работилница, разбирам, че не е точно така. Все още не мога да се разбера с брат си и моменти, когато двамата с него се караме, осъзнавам, че причината е в миналото. Може би и отговорът на този въпрос се крие в миналото.

Все пак историята е енергията, която ни зарежда с желание за работа. Всичко, което създавам, е на базата на моделите на дядо; дали е възможно и отношенията помежду ни да се дължат на модел от миналото?

АЗ СЪМ РОБЕРТА.

„Как си?“, пиша аз и изпращам.

Минават няколко секунди. Питам се дали тя няма да ме прати по дяволите. След това идва ново съобщение от нея.

„Ръководя и притежавам семейния бизнес“.

„Какъв бизнес?“

„Произвеждаме мъжки обувки. Ние сме фирма за производство на обувки «Каминито».“

Роберта изписва името на фирмата, докато аз изписвам нашето. Потръпвам.

— Гейб, направо няма да повярваш. Роберта произвежда обувки.

Гейбриъл сяда до мен и прочита какво сме си написали досега.

— Шантава работа.

Продължавам да пиша:

„Много бих искала да обсъдя всичко с теб. Може ли да ти позвъня или предпочиташ имейли?“.

Роберта отвръща: „Изпрати ми въпросите си, след това ще поговорим. Имам новородено бебе и ми е трудно да се разберем за час“.

Излизам от пощата и влизам в Гугъл. Пиша: „Фирми за производство на обувки в Буенос Айрес“. След това изписвам „Каминито“. Появяват се няколко статии за производители на обувки в Аржентина. Ръцете ми треперят, докато пиша.

— Не мога да повярвам. Имам братовчедка, която също като мен прави обувки.

— Всеки си има близнак. Може тя да е твоят. Северно полукълбо, южно полукълбо — разделени от екватора. Предпочитах да намерим близнака ти в Рио — открай време искам да отида на карнавала.

— Извинявай, но пет пари не давам, дори фабриката й да беше на Луната.

Гейбриъл оставя чаша кафе и малка кифличка до компютъра.

— За мен ли са? — Поставям ленена салфетка на скута си.

— След като ще се ровиш в семейните тайни, трябва да се храниш.

— Ти си много по-добър от съпруг.

— Или съпруга. След като реших да запазя порцелана от „Минтън“, се чувствам като англичанин. След това трябваше просто да спретна малко кифлички. — Гейбриъл поставя конфитюра до чинията.

Отхапвам от топлата маслена кифла.

— Трябва да откриеш пекарна.

— Мислил съм по този въпрос. — Той ми налива чаша кафе, а след това и на себе си.

— Може ли да поговорим?

Гейбриъл сяда.

— Готов съм да говорим за всичко, включително и за НАСКАР^[1], стига да не говорим за Алфред.

— Извинявай. Направо съм като обсебена. Не знам какво да направя.

— Не прави нищо. Не можеш да си сигурна, че си ги видяла и какво точно си видяла.

— Мога, защото ги видях.

— Добре, за стотен път ти казвам — най-добре е да приемем, че така ти се е сторило. Ами ако това е била първата им целувка?

— Какво значение има?

— Огромно. Нищо не слага по-непреодолимо препятствие на една зараждаща се връзка от това двамата да бъдат хванати, когато са се отдали на непозволено удоволствие. Постави се на мястото на Алфред. Единственото по-лошо от това да те спипа сестра ти е да се натъкнеш на съпругата си. Представям си как Червенокоска и брат ти си казват всеки път, когато се виждат: „Господ ни подсказва, че е време да прекратим“.

— Прекалено много романтични филми гледаш.

— Знам — отвръща примирено той.

— Сега вече разбирам откъде идва напрежението между Алфред и Памела. Тя непрекъснато звъни в работилницата. Все не успява да го открие. Той забравя за родителски срещи. Вечно закъснява. Крие се зад работата. Използва мен и обувките за извинение.

— И какво от това? — свива рамене Гейбриъл.

— Тази работа никак не ми харесва.

— Според мен адски се кефиш. Най-сетне държиш брат си в ръцете си, а той никога не се е отнасял към теб както трябва.

— Не е вярно. Не съм искала да открия, че брат ми е от този тип мъже. Много ми е криво. Най-вече ми е криво, защото тормози татко емоционално години наред заради същото!

— Това си е тяхна работа.

— Да, но сме въвлечени и останалите.

— Добре, виж сега, познавам брат ти от точно толкова години, колкото и теб. Винаги съм мислил, че е голям дръвник, и никога не ми е бил приятен начинът, по който се отнася към теб, но не съм му лепнал етикет „Гадняр“. Надут пуяк, да. Винаги е бил сноб. И никога не се е провалял в нищо. Не и преди да изгуби работата си в банката на всички банки.

— Не е уволнен — поправям аз Гейбриъл.

— Добре де. Единствената разлика между вицепрезидента и рецепционистката е, че когато президентът бъде уволнен, може да заяви, че той пръв е пожелал да напусне. Подобни жестове не се правят към представителите на работническата класа. Казано с прости думи, нас ни смачкват и ни показват вратата.

— Ясно, ясно.

— Ти обаче не разбираш, че на четирийсет години на брат ти за пръв път му показват вратата. Досега животът му е бил като приказка. А това е още по-зле, отколкото да се друса по каменистия път като останалите от нас. Ние сме свикнали с разочарованията. Ние познаваме провала. Не само че очакваме да ни се случи някоя гадория, но сме се стегнали предварително, за да имаме сили да продължим напред. Знаем как да действаме, когато нещата се скапят. Докато Алфред няма никакъв опит в това отношение. Само че сега вече започва да трупа. И не знае накъде да се обърне.

— Знам. В интерес на истината, го съжалявам.

— Ще ти призная, че и аз го съжалявам. Яко се е накиснал. Вързан е с жена и деца, къща в Джърси, която струва цяло състояние — досега винаги е успявал да покрива сметките, а ето че идва моментът, когато не може. Сега вече всичко ще се промени. В скоро време ще се заеме сам да чисти басейна, сам да коси ливадата и да приканва Кльощавела да отиде да си намери някаква работа, за да влязат в къщата някакви пари. Сигурно се чувства така, сякаш някой му е стиснал топките и не ги пуска. Добре. Брат ти се скапва, докато се опитва да оправи нещата.

— Може и да е много умен, но не е предвидил подобно развитие. Не е усетил какво ще донесе кризата. Не е и предполагал, че банките ще се свият.

— Напротив, предвидили са тази работа, само че са отказали да повярват. Не са искали да повярват. И защо им е да го правят? Кой би повярвал, че парите ще спрат да текат като река? И да знаеш, че направо е бил смазан, когато се е наложило да дойде тук, за да търси работа при теб.

— Знам, знам.

— Обзалагам се, че бабчето му е казала още от самото начало: „Да се грижиш за Валънтайн“. Тя никога не е предлагала партньорство. Най-вероятно не е искала да го притеснява, сигурно го е помолила: „Отбивай се при Вал от време на време, помагай й с финансите“, а той е отвърнал: „Бабче, вече не съм на работа в банката, трябва ми работа, защото в момента не разчитам на нищо друго“. Ако щеш вярвай, но се кълна и в мама, и в татко, и в пудела ни Брут — те всички са мъртви, между другото — че брат ти сам е поискал да се включи в този цирк.

— Може и да си прав. Бабчето никога не беше споменавала и дума за партньорство, докато бяхме в Италия, за да планираме сватбата.

— Малко е късничко да седнете и да се разберете.

— Така е.

— И така, тъкмо когато Алфред се чувства най-уязвим и вече е паднал на колене като класически загубеняк, госпожица Червенокоска се появява на сцената.

— Катлийн.

— Да, същата. Алфред се чувства адски зле, наблюдава как Джун кълца кройки, докато той през целия си живот е мотал фалшиви цифри. Паднал е на дъното, защото разбира, че през целия си живот не е вършил абсолютно нищо. Госпожица Червенокоска работи за правителството в някакъв смрадлив офис, десет години по-млада е, следователно десет години по-глупава, ахва и губи ума и дума пред брат ти, който сигурно е пуснал някоя фалшименто историйка, че сам е предпочел да се върне към корените си и да ръководи фирмата, а тя го е погледнала, впечатлена от великия му живот, от необятния опит и гъстата коса, и си е рекла, че и тя иска частичка от цялата тази работа. И това точно е получила до вратата на стайчето, където някои жени си пудрят носовете. Частичка от това.

— Мили боже.

— И всички печелят — поне за известно време. Брат ти се държи по-мило със съпругата си, любовницата има и други очаквания, освен срещите с хора като теб, които я врънкат за заеми — а пък Алфред се кипри като царче. След най-голямото разочарование в живота, той отново се чувства умен, блестящ и желан, а накрая идва и страхотният секс. И ето че се разчува. Схващаш ли?

— Схващам, разбира се. — Отпускам глава в ръцете си.

Бабчето казваше, че ако имаш достатъчно късмет, за да живееш дълго, ще видиш как нещата идват и си отиват поне два пъти. Ако е трябвало да предскажа нещата в живота, които съм видяла два пъти, щях да съм наясно с модела: връщане на модата на дебелите вежди, къдравата коса и повторното нахлуване на полите панталони. Никога обаче нямаше да предположа, че ще преживея два пъти изневярата на татко, и не би ми минало през ум, че собственият ми брат Алфред, наранен толкова силно преди години, ще повтори неговата грешка.

Отсъствието на бабчето, преместването й, новият й живот за пръв път оказват такова огромно влияние. Тя беше умиротворителят на семейството, спойката между нас. Тя щеше да знае какво да каже, какво да направи — щеше да набие разум в главата на Алфред, както е сторила с татко преди много години. Само че семейните проблеми не са толкова въздействащи, когато не бълбукат в съседната стая. Разстоянието между работилницата ни на Пери стрийт и кухнята на Доминик в Арецо е огромно, все едно ни дели цяла галактика.

Налага се да се справим сами с този въпрос. Всеки път щом се изправя срещу брат си или си мълча и вътрешно кипя, както правеше той през всичките години след като баща ми допусна онази грешка, знам, че правя някакъв избор. Единственото ми желание е изборът на брат ми да е малко по-добър.

 

 

Замъкнах последните градински такъми на покрива, за да засадя доматите. Пръстта, колчетата и садилото са готови. Трябва ми само разсад, който татко обеща да купи от Куинс, където бил по-хубав и по-евтин от онзи, който съм щяла да намеря в центъра.

Мина ми през ум изобщо да не садя тази година, но си казах, че ще донесе лош късмет. Не искам да съм първата от семейството, която е занемарила семейната градина, след като десетилетия сме разчитали на августовската реколта. Бабчето може и да я няма, но доматите трябва да бъдат засадени.

Вадя мобилния си телефон и сядам на шезлонга. Набирам бабчето.

— Откри ли нещо за Рафаел? — питам аз.

— Оказа се права. Майкъл и Рафаел са били братя. Проверих кръщелното и ти изпратих копие. Били са с една година разлика. Майкъл бил по-големият.

— Невероятно. — Не мога да си представя какво ужасно прегрешение е развалило взаимоотношенията на двамата братя. Знам със сигурност, че между нас със сестрите ми не може да застане абсолютно нищо. Алфред е различен. Може би част от причината да искам да разбера какво се е случило в семейството е, за да се справя с брат си сега. — Според теб какво се е случило между тях?

— Не знам — чуди се бабчето. — Бях много близка със свекър си и не мога да си представя защо не е споменал и дума по този въпрос.

— Сигурно е било нещо ужасно.

— Може да е било заради пари — отвръща бабчето. — Свекър ми трепереше над всяко пени. Ако някой се опиташе да се възползва от него, той го отрязваше завинаги.

— Аз ще разбера какво се е случило. Ще отида там.

— Така ли?

— Не мога да преценя Роберта достатъчно добре от имейлите. Освен това искам да видя фабриката й. Няма ли да е страхотно, ако започнем да работим заедно?

— Ти правиш за бизнеса много повече от мен — отбелязва замислено бабчето. За пръв път след сватбата в гласа й се прокрадва нещо като съмнение за фирма „Анджелини“.

— Бабче, нали правим обувки. Всичко се върти около обувките.

Тя се смее.

— Май си права.

— Гейбриъл се нанесе. Нали нямаш нищо против?

— Напротив, чудесно е.

— И аз се радвам. А сега големият въпрос. Той иска да промени някои неща. Ако ти обаче не искаш, няма да му позволя.

— Ти как мислиш? — пита бабчето.

Сълзи парват очите ми.

— Аз нямам нищо против. — Не е точно така. Ще направя точно каквото каже бабчето. Ако се разпореди: „Да не си преместила и една чаша. Връщам се“, ще я послушам. Само че тя няма да го каже. Понякога си мисля, че преместването й в Италия е начинът, по който Господ се опитва да ме подготви за окончателната раздяла, за която изобщо нямам желание да мисля.

— Валънтайн, притеснявах се да се преместя тук. Страхувах се да започна живота си отначало. Да, Доминик е до мен и ми помага, въпреки това промяната е огромна. Кълна ти се, че щом страхът премина, аз се потопих в Арецо, чувствам се двайсет години по-млада. Достатъчно ми е това, че стените са различни, да не говорим за съпруга, за новото място, та това ми дава възможност да погледна на нещата от различен ъгъл. Вече имам ново мото: „Не се страхувай от промени“.

— Добре, добре — отвръщам аз.

— И не се страхувай от цветовете. Открай време ми се иска да внеса повече цвят в стаите.

— Бабче, Гейбриъл ще избере цветовете — едва ли ще бъдат мрачни.

 

 

Кафене „Бъс стоп“ е празно. Уморената сервитьорка ни налива кафе от кана. Ние сме първите й клиенти в началото на безкрайно дълъг ден. Гринич Вилидж се буди бавно, по Осмо авеню от време на време профучава по някое такси, а ранното утринно слънце хвърля съвсем малко светлина в моя квартал.

Брет добавя сметана в кафето ми, съвсем слабо, без захар, точно както го обичам. Докато бяхме тийнейджъри, често висяхме в това кафене и сега се чувстваме много пораснали. Целият свят се промени, с изключение на тази закусвалня. Пържената храна, собственикът и сервитьорките са същите, от двайсет години.

— Стари сме — отбелязва.

— Защо го казваш?

— Персоналът.

— Може те да са стари, а ние все още да сме млади.

— Мечтай си. Ти все още нямаш деца. Това ми напомня, че часовникът тиктака.

— И как е?

— С деца ли? Те са върхът. Винаги се радват да ме видят. Не са някои хитрани, освен когато искат нещо, а след това ме забравят. През повечето време искат да си играят. Какво по-хубаво от това?

Брет ми подава папка.

— „Чан“ ООД са най-добрите производители на обувки в Пекин. Те правят „Кейт Спейд“, „Мейси“ и слушай най-важното — „Найк“. Изработват всякакви модели от всякакви материали и минималната поръчка е само пет хиляди чифта.

— Звучи обещаващо.

— Алфред се е свързал с представителя. Искат мостра, за да се пробват.

— Ще ги проверя и ще изпратя веднага. Учудвам се, че изобщо прави нещо. Умът му е другаде.

— Ти не се отклонявай от пътя и всичко ще бъде наред.

— Да ти призная, независимо дали условията са добри или не, нямам желание да доставя на Алфред удоволствието да произвеждаме в Китай. Знаеш, че той настояваше за това. Проблемът е, че сега го съжалявам и съм готова да подпиша всичко, което той иска.

— Ти не се тревожи за Алфред. Ако условията са добри, значи са добри и точка по въпроса. Няма значение къде ще изнесете производството.

— Какво мислиш за Буенос Айрес?

— Чувал съм, че е страхотно.

— Подготвила съм нов въпрос за теб. Оказа се, че там имам братовчедка. Роберта Анджелини. Тя има фабрика, в която произвеждат мъжки обувки. Мисля да я попитам дали искат да се заемат и с дамски.

— Аржентина е известна с луксозните си кожени продукти.

— И аз мислех за същото. Знаеш колко много обичам семейния бизнес. Така че бихме могли да поръчаме изработката на „Бела Роза“ на семейство Анджелини. Там можем да кроим и съшиваме, а довършителните работи да са тук.

— Сега вече мислиш като човек с усет към маркетинга.

— Има нещо успокояващо, когато се замислиш за семейната марка в трудни времена. Говорим и за качество, и за внимание към детайлите, и за традиция, все такива неща.

— Как ще действаме? Искаш ли да говоря с въпросната Роберта?

— Имейлът й е в папката. Скоро е родила, така че е претрупана със задачи, но успях да й кажа за теб — че ти се занимаваш с финансирането и си ни помогнал да вземем държавен заем, така че тя е наясно, че пари ще има веднага след като намерим подходящата фабрика. Когато открих, че прадядо е имал брат, проверих в Гугъл и открих Роберта. Тя каза, че щяла да ми разкаже всичко — от гледна точка на Рафаел — когато отида.

— В семейство Анджелини се вихрят страхотни интриги.

— А сега и брат ми се е разгонил — добавям аз.

— Просто не мога да повярвам. Алфред е толкова праволинеен. — Брет клати глава.

— Те са най-опасните — отвръщам аз.

— Не, всички мъже са опасни. Всички до един сме уязвими. Миналата година ти ме спаси от голяма грешка. Наби ми разум в главата. Напомни ми за всичко, което можех да изгубя, ако започнех връзка с Чейс. Много бях изкушен. Тя беше готина, млада и много забавна. Освен това беше на разположение. За малко да съсипя целия си живот, и то за нищо. Наблюдавам момчетата в службата, които не спират да въртят очи. Накрая падат в капана. Не е задължително съпругата им да разбере, но става ясно, че те не успяват да понесат чувството за вина. Тогава започват да ги сполитат какви ли не неприятности. Пиенето е само началото. Не, ти се появи в най-подходящия момент. Както винаги.

— Винаги ще ти казвам истината, както и ти винаги си ми я казвал.

— Ще ти призная, че тогава наистина вярвах, че Чейс е хлътнала по мен. Наистина. Благодарение на изражението по лицето ти, когато ни видя заедно, разбрах…

— Какво съм направила?

— Намръщи се като сестра Бернадет, въпреки че беше в Грамърси. Все едно ми казваше: „Знам какво ти минава през главата, приятелче“. Накара ме да се замисля за нещо повече, не само за желанията си в момента. Вал, двамата с теб сме заедно отдавна, ти ме познаваш. Аз може и да се възприемам като двайсет и пет годишен хлапак, но не съм, вече напредвам към четирийсетте, не че се оплаквам. Чейс се държеше с мен като със свой връстник, все едно ме приемаше за съвсем младо гадже. Само че тя не се интересуваше от мен, беше омаяна от властта, която имах в офиса, и от положението ми.

— Какво се случи?

— Когато фондовете се свиха, мнението й за мен също започна да се свива, почти незабавно. Може да се каже, че най-голямата рецесия от 1980-те ми помогна да не изневеря на съпругата си.

— Странно как се стича животът.

— Както и да е, така и не ти благодарих. Ти спаси брака ми.

— А ти защо беше изкушен? Макензи е красавица и много се поддържа. Защо ти е да си хващаш друга?

Брет погледна през прозореца. Помня този поглед още от времето, когато бяхме заедно. Той наистина премисля нещата по начин, който аз оценявам и разбирам. Тогава мислехме еднакво и ми си струва, че все още е така.

— Отношенията се променят, когато се родят децата. А и двамата с Мак нямахме много време заедно, преди да се родят момичетата. Всичко стана твърде бързо.

— Какво се променя с раждането на децата?

— Вниманието на жената е насочено другаде. Така и трябва, нали тя се грижи за цялото семейство. Само че всичко се превръща в рутина. Копнееш пак да ти е лесно. Да ги няма усложненията. Но не се получава. Всичко е сякаш на живот и смърт, когато се появят децата. Тичаш при доктора, проверяваш дали нямат температура, будуваш по цяла нощ. Мак губи търпение с мен и аз се чувствам безпомощен. Скоро започвате да се карате за тъпи дребни неща, освен за големите и разбираш, че изобщо не спирате да се карате.

— А сега как е?

— С Мак ли? По-добре. Но хората очевидно не се шегуват, когато казват, че бракът изисква много работа.

— Защо пък работа? — пита неомъжената. Не ги разбирам тези неща. Защо трябва любовта да е трудна, след като животът и без това е невъзможен? Не трябва ли бракът да е лесната част — след дълъг ден вдигаш поглед над масата в кухнята и чувстваш, че човекът срещу теб те разбира и обича? — Бракът звучи зле.

Брет избухва в смях, макар казаното от мен да не беше шега.

— Ще ти обясня по следния начин. Мак има своя представа какъв трябва да бъде животът, аз също и понякога сме в синхрон, а друг път не сме. Това се отнася за тази част с работата. Аз се ожених за момиче, което винаги е получавало това, което е искало, и очаква и с мен да продължи по същия начин. Ние с теб сме расли в друга среда в Куинс. Ние ценим дома, колата, хубавите ресторанти. Макензи очаква те да й бъдат осигурени. Това не означава, че е лош човек, просто си е такава. Не познава друг живот.

— И как се справя с промените в работата ти?

— Страхува се. Ти знаеш, че аз извадих късмет, защото открай време работя за създаването на нови фирми и бизнеси. Когато обаче Мак отиде в парка и на някое парти, на което са поканени момичетата, тя разговаря със съпруги, чиито мъже не само че вече не получават премии от по няколко милиона, а са се оказали безработни, и разбира колко е трудно в моя свят. Тъкмо това й помага да оцени какво има. Пътят до благодарността е много дълъг.

Отпивам глътка кафе и поглеждам през прозореца; ъгълът на Хъдсън стрийт, където се влива в „Бликър“, е окъпан от утринното слънце. Пешеходците вървят бързо към работните си места, автобусната спирка вече е пълна с хора, които чакат. Една жена поглежда часовника си, слиза на платното на Хъдсън стрийт и присвива очи, за да види дали идва автобус.

Аз съм от семейство на жени, които работят. Мама, която е домакиня, често заплашва, че ще си намери работа, но единствено от желание да е в тон с околния свят, не от финансова необходимост. Родителите ми се съобразяват с доходите си, живеят в къща, която могат да си позволят, в квартал, където живеят и други хора от средите на работническата класа като семейство Фицпатрик, които са на съседната пряка.

Родителите ми сами се грижат за всичко, което имат. Никога не са си купували нова кола, само стари, но в добро състояние. Не помня бояджия или водопроводчик да е идвал у дома; татко поправяше всичко сам. Мама дори му помагаше да налее цимент за пътеката в задния двор, тъй като това бе една от мечтите й.

Мама винаги се стреми, така е и досега, да притежава най-фините неща в живота, но дори те — мраморно фоайе, джакузи в спалнята, кухня, която е последна дума на техниката, всичко, което символизира живота на богатите, дори те са били осигурени от татко, изработени със собствените му ръце. Той винаги е вършил работата, за която богатите наемат човек. Мама не е седяла със скръстени ръце, докато той е поправял това или онова, напротив, помагала му е с готовност. Отстрани може и да изглежда така, сякаш тя е въздухарка, но никога не се е отпускала.

Помня как родителите ми работеха заедно над различни неща по къщата ни. Желанието на мама да притежава красив дом се беше превърнало в семейна задача. Спомням си бояджийски мостри, мостри от кожа и плат и дълги неделни следобеди, прекарани в дърводелската работилница, където двамата обмисляха нова стая или как да оправят старата. Те бяха сродни души, бяха екип, обичаха да решават всичко заедно. Мама никога не бе преследвала кариера, но винаги имаше план за действие. А татко послушно се съгласяваше. И така, мама създаде живота мечта, а татко имаше цел.

— Да създадеш добър брак е истинско изкуство, нали?

— Май да — потвърждава Брет. — Да доставиш на някого щастие е целодневна работа.

— Макензи е щастливка — отбелязвам аз. — Но тя е умна жена. Избрала си е добър мъж, който й осигурява всичко, което е искала.

— Надявам се — усмихва се Брет. — Благодаря ти, че си забелязала.

Но истината е, че аз съм тази, която му е благодарна — независимо от всичко Брет Фицпатрик вярва в мен — може би става въпрос за стара преданост, която съществува и сега, когато сме вече зрели хора. Независимо от причината знам, че мога винаги да разчитам на него. Просто двамата произлизаме от едно място.

Семейства Фицпатрик и Ронкали са от хората, които се събират в кухнята около тава с домашно направени маникоти^[2] вместо в лъскав хол, където се поднасят сребърни подноси, отрупани с хапки. Там, откъдето идваме, шампанското е за тост, а хубавият порцелан за специални случаи, сребърните прибори са наследство, купувано с обич, за да бъде подарено, а не вещ, която да бъде разменена с надеждата да се постигне материална облага или да се докаже нечие социално положение.

Отсреща детската площадка в парк „Бликър“, сгушена под старите брястове, оживява с едва проходили дечица, изведени да си поиграят. Една майка бута количка с ръка, а с другата отваря портата от ковано желязо. Баща, с коса все още мокра от душа, облечен в делови костюм, стиска ръката на сина си, докато вървят с бърза крачка към Четирийсет и първо начално училище, за да пристигнат навреме за биенето на звънеца.

Люлките в парка, пълни с деца, започват да скърцат и аз наблюдавам малко момиченце, чиито крака щръкват все по-високо, докато се навежда назад на люлката. Имам чувството, че скоро ще полети.

8 aprile 2010

„Cara Valentina,

Правих доставка на ярешка кожа до фабриката в Прато и мислих за теб. Спомних си розовата ти рокля, колко красива изглеждаше, също като божур, в деня, когато те доведох преди година и половина. Госпожата във фабриката пита за теб. Пратих й много поздрави от твое име. «Прада» подготвят ботуш от кадифе и кожа за пролет 2011 и госпожата не може да смогне с поръчките от Векиарели.

Не спирам да препрочитам последното ти писмо, знам, че си много заета и не можеш да ми пишеш често като мен. Думите ти се запечатват в сърцето ми, където е и звънливият ти смях. Как само копнея да го чуя отново. Ще ти позвъня. Ще трябва да се примиря да чуя само гласа ти, но моля те, кажи, че ще дойдеш в Арецо през лятото. Лавандулата ще разцъфти в твоя чест. Обещавам.“

С обич: Джанлука

Работилницата е в предпролетно настроение, което означава, че всички плотове са отрупани с отворени кутии на червено и бяло райе. Все едно си попаднал в буркана за бонбони на леля Фийн, който целогодишно е пълен с ментолки, освен по Коледа, когато тя подменя понапрашените „Брах“ с шоколадови „Бачи“ с лешников пълнеж, увити в сини станиоли със сребърни звездички.

Поглеждам бройката на кутиите и я сравнявам със списъка за изпращане, подпрян на масата с инструкции. Оставям си кафето и щраквам работните лампи. Капаците на прозорците са вдигнати. Алфред вече се е настанил на бюрото. Шест сутринта е, а той обикновено идва към девет.

— Здрасти — обаждам се тихо аз, да не би да го стресна. — Има кафе в кухнята.

— Отбих се до кафенето.

Правя място за своето кафе на масата. Отварям шкафа, където обувките са натрупани по номера, разделени от тънки листове муселин. Светлите, от мека кожа в бледорозово, бледозелено, бледорозово и бежово, са натрупани по номера. Мирисът на восък и кожа изпълва помещението.

— Трябва да поговорим — заявява Алфред.

— Добре. — Отпускам се на работния си стол. Изпитвах неподправен ужас от този момент, когато той щеше най-сетне да признае, че има извънбрачна връзка с Катлийн Суини и щеше да ме накара да се закълна, че няма да го издам. Предпочитам да се преструвам, че не съм видяла Алфред и Катлийн заедно, за да може животът да продължи както досега. Беше много по-лесно, докато се дразнех от брат си заради начина, по който той се отнасяше към мен. Сега ще се дразня от него заради начина, по който се отнася към жена си.

Алфред си поема дълбоко дъх и започва:

— Мисля, че трябва да замина с теб за Буенос Айрес.

Изобщо не успях да скрия изненадата си. Бяхме се разбрали да отида аз, поне така беше преди седмица.

— Искам да видя как е организирано всичко там — отвръща бързо той.

— Дори не знам дали Роберта ще се съгласи да произвежда „Бела Роза“. А след като може да се наложи да те изпратим в Китай после, най-добре да не харчим безразборно и само единият да замине. Смятам, че е най-разумно да съм аз, защото трябва да обмисля какви промени ще бъдат необходими, ако пуснем там обувката за производство.

— Не става въпрос за способностите ти. Ти отлично знаеш какво правиш — заявява той.

Какво става тук? Алфред никога не ме е подкрепял. Нещо става. Тонът му ме стряска.

— Добре, къде е уловката?

Той ме поглежда объркан.

— Хайде, казвай. Сигурно това е моментът, в който ще кажеш: „Само се шегувам. Ако аз, Алфред, си тръгна, след седмица фирмата ще фалира“. Хайде, кажи го.

— Не е така.

— Алфред, сега не е момент за лоялност. Бъди откровен.

— Работиш упорито. Произвеждаш нещо. Поддържаш производството на обувки по поръчка, докато разработваш нова линия. Отдадена си на работата. Внимаваш с разходите. Дори си взе съквартирант, който плаща наем — всичко това помага за поддръжката на сградата и сваля разходите по дълга ни. Не те критикувам.

— Ами… — замислям се аз за момент. — Благодаря.

Аз съм съвършеното средно дете. Ако някой се държи мило с мен, и аз се държа мило. Ако се държи гадно, тогава и аз ставам гадна. Когато този някой става жесток, се отдръпвам. И така, покрай хубавите думи на брат ми за работата ми и продукта, чувствам, че трябва да му върна комплимента.

— Алфред, ти също даваш добри идеи и мисля, че производството ни е толкова добро, защото ти пое финансовата страна. Никога досега не съм правила подобни пратки, като знам предварително колко ще ми струва. Никога досега не сме обмисляли стратегии за печалба. Ти въведе истински бизнес стандарт във фирмата.

— Не е кой знае какво.

— За мен означава много. Благодарна съм ти за всичко, което правиш.

— Въпреки това продължаваме да се караме — отвръща той.

— Така е и никак не ми е приятно. Но нещата стават по-добре. Напълно сигурна съм, че мога да те оставя да ръководиш бизнеса, докато ме няма.

Той вдига поглед към мен и изражението му ми къса сърцето.

— Слушай, Валънтайн. Много добре знам, че нямаш нужда от мен в Аржентина. Просто трябва да се махна.

Брат ми страда. Никога не съм го виждала в подобно състояние. Независимо от това какви са били отношенията ни през годините, как се е държал, той е нещастен и има нужда да поговори.

— Алфред, какво става с теб?

Виждам как очите му се наливат със сълзи. За последен път бе готов да се разплаче на погребението на дядо. Двамата много си приличаха и Алфред усещаше, че е изгубил най-важния човек в живота си, когато той почина. Каквото и да казвахме, каквото и да правехме, беше неутешим. Сега ми се струва точно толкова тъжен, колкото и в онзи ден.

— Аз съм скапаняк — признава той. — Не исках да стане така.

— За Катлийн ли говориш? — питам аз.

Той кима.

— Мислех, че цял живот ще живея по начина, в който вярвам.

— Значи… просто се е случило. — Очевидно онова не е било първата им целувка. Попаднала съм на целувка в разгара на връзката им, която всеки момент е щяла да прерасне в нещо повече. — Какво ще правиш?

— Не знам.

Този отговор ме шокира, защото брат ми винаги знае как да постъпи.

— Как така не знаеш? — питам тихо аз. — Ами Памела и момчетата? Тя знае ли?

Той клати глава.

— Напоследък нищичко не й казвам. Трябваха ми две седмици, докато й призная, че са ме освободили от банката. Всяка сутрин се обличах и се качвах на влака, както обикновено. Идвах в града, сядах в Сентрал Парк и мислех. После, щом станеше пет, се качвах отново на влака и се прибирах, след като бях обмислил какво да й кажа, а щом стигнех вкъщи, нямах сили да й призная, че съм… че съм се провалил.

При мисълта, че брат ми е обикалял града, облечен в костюм и не е имал къде да отиде, очите ми се пълнят със сълзи. Можел е да дойде тук, в работилницата. Можели сме да пием кафе на масата на бабчето. Можел е да се качи на покрива, да поседи сам, да помисли. Само че Алфред не е от хората, които признават поражението си, дори пред собствената си сестра.

— Алфред, изслушай ме. Вълкът е дебнел пред вратата ни толкова много пъти през годините, че вече го каним да похапне с нас маникоти. Поне имаме бизнеса и тази малка работилница може да ни спаси, всички. Любимият ни прадядо е създал нещо за нас и дълго след смъртта си продължава да се грижи за семейството с тези обувки. Да работиш тук е нещо хубаво, не е провал. Ние сме собствениците. Всичко тук е наше.

— Срамувам се от себе си — прошепва той. — Цял живот съм осъждал баба и дядо. Мислех, че са прости, че са нещо по-малко, защото се трудят упорито и безспир, докато умората не ги притисне и гърбовете не ги заболят така, че да не могат да станат от стола. Дядо работеше толкова много, че вечер му се налагаше да кисне пръстите си в леденостудена вода, за да се поотпуснат.

— Спомням си. Мазолите по тях никога не изчезваха.

— И ето че сега съм тук. Също като него, като тях. Учих в добро училище, изкарах добра диплома, а сега работя тук.

— Толкова ли е ужасно?

— Не — признава тихо той.

— Защо тогава си тъжен?

— Защото… това не ми е достатъчно.

— Боже. — Отпивам глътка кафе. — Значи тук идва мястото на Катлийн.

Алфред мълчи.

Седим смълчани, докато той не продължава:

— Съжалявам, че ни завари. Аз съм лицемер. Може би дори ти е приятно, че съм лицемер.

— Престани, Алфред.

Той ме поглежда.

— Поне ме остави да се срамувам за себе си.

— Закъснял си. Самобичуването няма да ти помогне.

— Приключих. Двамата с Катлийн приключихме.

— И това е нещо.

— Какво друго можех да направя? Не мога да се погледна. Трябва да кажа на Памела.

— О, боже, недей! Не бива да й казваш. Тази тайна трябва да опазиш чак до смъртта си.

— Но аз потъпках клетвите си! Трябва да моля за прошка.

— И с какво ще ти помогне това? Пам открай време изпитва ужас от бъдещето. Тя не е от момичетата, които са в състояние да понесат подобен товар. Добра жена е, чудесна майка и съм сигурна, че е безупречна съпруга, но не е от жените, които ще се вгледат в пламъците и ще разберат значението на посланието. Запази тази тайна. Завинаги.

— Но как ще продължа напред, ако не й кажа?

— Обличаш костюм и ходиш на въображаема работа цели две седмици и не й казваш! Ето ти доказателството, че можеш да пазиш тайна. В противен случай само ще я нараниш. Истината е, че ти ще се почувстваш по-добре, но ще нараниш много нея. Тъй като ти си виновният, ти трябва да носиш товара, не Памела. Любовта е серия от малки жертви — цитирам аз Джанлука. Щом изричам думите, оставам учудена, че съм ги запомнила, и още по-учудена, че вярвам в тях. След секунда обаче разбирам какво е искал да ми каже Джанлука.

— А после какво? — пита Алфред.

— После трябва да издържиш — въздишам дълбоко аз.

Той кима.

— Да, има логика.

— Опитай се да си спомниш защо си избрал Памела. Върни се към началото. Помисли си за онези неща, без които не можеш да живееш — и онези, които нямаш търпение да получиш — а след това се ожени отново за нея.

— Добре, сестричке. — Алфред ми обръща гръб и се заема с работата си.

Избърсвам очи с ръкава. Брат ми не ме е наричал „сестричке“, откакто бяхме деца. Той има нужда от мен, а аз не съм допускала, че може да дойде такъв момент.

Освен всичко друго, което трябваше да науча, сега се налага да свикна отново да бъда сестра на брат си. Представих си битките ни в стогодишната война, която продължава цял живот. Защо? За одобрение. А ето че настъпи моментът, в който брат ми има нужда от моето одобрение.

Той спомена срама. И аз съм засрамена. Мислех си, че ако някога ми падне случай да говоря с Алфред, ще го накълцам на парчета и ще се насладя на всяка секунда от нещастието му. Само че той ми е брат и нещастието и разбитото му сърце са истински, също като моите.

Включвам скайпа, за да поговоря с бабчето. Лицето й се показва на екрана.

— Кажи ми, моля те, рецептата си за pizelle. С Гейбриъл сме организирали състезание.

— Имаш ли с какво да пишеш?

Кимам.

— Добре. Разтопяваш половин килограм масло и го оставяш настрани. След това ти трябват дванайсет яйца и три чаши захар. Разбиваш ги. Добавяш две супени лъжици прасковена ракия. Прибавяш четири супени лъжици ванилия. После ти трябват седем чаши брашно и осем чаени лъжички бакпулвер. Накрая прибавяш мокрите към сухите съставки. После затопляш предварително пресата — в кухнята е…

— Знам.

— Вземи чашата ми за шотове — нали се сещаш, онази с Емпайър Стейт Билдинг?

— Да.

— След като я вземеш, я топваш в тестото. Не знам защо шотовете са точната мярка тесто, което ти е необходимо, но е така. Изливаш тестото върху сгорещената плоча — най-отзад, да не е отпред. То само ще се разпредели и когато започне да пуска мехурчета, спускаш наполовина капака, а след няколко секунди е готово.

— Благодаря, бабче.

— Как е Алфред?

— Добре — усмихвам се аз. — Може да се каже, че достигнахме ново ниво на разбирателство. Оказа се, че Алфред Майкъл Ронкали е човешко същество.

— Ти не знаеше ли? — смее се тя.

— Ти го направи светец.

— Според мен и майка ти има нещо общо с цялата работа.

— Малко. Ти си тази, която му даваше кураж.

— Самата истина. Какво е направил, за да го провъзгласиш за човек? — любопитства бабчето.

— Провали се.

— Дори банкерите допускат грешки — клати глава тя. — Зле ли се получи?

— Да. И той много съжалява.

— Радвам се, че можеш да му простиш.

— Дори нещо повече, бабче. Помогнах му да намери начин, за да прости на себе си.

— Гордея се с теб — отвръща тя и добавя небрежно. — Джанлука се отби днес следобед. — Тя е напълно прозрачна. Навежда се към екрана и прошепва. — Сигурно не трябва да знам нищичко.

— Той ми пише писма, бабче.

— Та това е прекрасно.

— Писмата му наистина се прекрасни.

— Непрекъснато ме залива с въпроси за теб — шепти тя.

— Така ли? А ти представи ли ме в сияйна светлина?

— Естествено — смее се тя. — Може и да съм омъжена за Векиарели, но винаги ще си остана Анджелини.

 

 

Фирма „Анджелини“ прилича на работилницата на Дядо Коледа на Бъдни вечер, с тази разлика, че тук е май и ние сме притиснати от краен срок. Навсякъде са пръснати отворени кутии, на масата има златни панделки, чува се как се развива тиксо, смехът ни звучи като музика.

Проверявам на компютъра, докато броя готовите кутии с обувки и ги подреждам в кашоните като безценни кюлчета злато. Баба ме е учила, че пратката е също толкова важна, колкото подреждането на порцията с храна, преди да бъде поднесена. Искаме, когато получателят отвори кутията, да ахне пред красотата на съдържанието й още преди да види самите обувки. Затова използваме уплътняваща хартия на пукащи топчета, а най-отгоре покриваме кутиите с червено кадифе с избродирана на него буква „А“. Харлин Ливай от магазин „Пикадили“ прави възглавници от опаковъчните ни материали — можете да си представите колко са хубави.

Джаклин и Тес увиват обувките в прозрачна хартия и ги прибират в платнени торбички, а накрая слагат капаците. Мама нагласява златните медальони в средата на раираните в червено и бяло кутии. Не греши с нито един милиметър, защото ги слага още от момиче.

Татко вдига тежките неща. Проверява сметките ми, брои кутиите, след това ги претегля, запечатва и затваря. Накрая Алфред поставя етикет отстрани на кашона и го слага при натрупаните в антрето, за да са готови за фирмата превозвач.

— Татко! Накарай я да спре! — провиква се Тес от задната част на работилницата. — Джаклин мачка опаковъчната хартия.

— Престани, Джаклин. Не си любимият ми ангел — кара й се татко.

Ние избухваме в смях. Татко не е използвал тази реплика от „Ангелите на Чарли“, откакто Джаклин беше дете.

— Кой самоуважаващ се американец от италиански произход би кръстил едно от децата си на красавицата в „Ангелите на Чарли“? — пита Джун.

— Всички бяха красавици в този сериал — поправя я мама. — Фара^[3] ми харесваше най-много. Мир на праха й. Тя беше от моята група. — Мама смята, че всяка актриса, която е пет години по-млада или по-стара от нея, е от „нейната група“. Нищо, че никога не ги е срещала, тя ги смята за равни. — Ние оставяхме децата да кръстят бебетата.

— За малко да я кръстим Жената чудо — признава Тес.

— Да, това ни беше любимият сериал — потвърждавам аз.

— Нали не ви прекъсвам? — Памела е застанала на вратата с Роко и Алфред младши.

— Здравейте, момчета! — Малките хукват към баща си.

— Имам нужда от помощ, момчета — шегува се татко.

— Може ли и аз да помогна?

Поглеждам сестрите си. Те никога не се възползват от предложенията на Пам, независимо дали става въпрос за работа в двора, или за миене на чинии. Сега обаче Алфред работи тук и фирма „Анджелини“ е на всички. Може би е крайно време да започнем да се отнасяме към нея като към член от семейството, не като към досадна роднина по брак.

— Какво предпочиташ да правиш? — питам я аз.

— Каквото и да е.

— Ти си от момичетата с медальоните. Нали така, мамо?

— Ела насам, Памела, ще те науча на изкуството да поставяш фирменото лого върху кутия за обувки. Така, дори да ме прегази автобус, да не дава господ, някой ще знае как точно се поставя логото.

— Супер. — Памела се усмихва и оставя чантата си. Приближава се до мама, която й показва какво да прави.

Алфред разнася Роко и Алфред младши из работилницата и двете момчета се смеят, докато той ги подмята като чували с брашно на раменете си. Улавя погледа ми. Усмихва се със същото облекчение, което забелязах по лицето на татко, когато в „Слоун Кетъринг“ най-сетне му казаха, че няма и следа от рак. Двамата си приличат много повече, отколкото предполагат.

— Джун, кога заминаваш във ваканция? — пита мама.

— Веднага след като довършим пратката. Когато Валънтайн потегли за Буенос Айрес.

— Кой ще ходи в Буенос Айрес? — пита Тес.

— Аз.

— Винаги съм искала да отида!

— Може би следващия път. Въпреки че честно казано, следващия път ще отидат Алфред и Памела. Партньорът ми е пръв в списъка с чакащите за международно пътуване.

— И ще се възползваме — усмихва се Памела.

— Кой да предположи! Валънтайн и Алфред са истински партньори — възкликва мама. Тя е сменила свети Джуд, светеца на невъзможните каузи, със сина и дъщеря си, най-невероятните партньори.

— Това е истинско чудо — заявява татко. — Държите се като възрастни хора. Но вие сте възрастни хора. Гордея се с вас.

— Време е за почивка. — Гейбриъл влиза в магазина, понесъл огромен поднос с прясно опечени шоколадови сладки. Оставя ги на бюрото. Проверява кафеварката. — Леденостудено кафе. Как ще ядем сладки без кафе?

Отнася каната до мивката, за да я измие.

— Също както едно време — отбелязва мама.

— Да, някой винаги мрънка за нещо — подкрепя я татко.

— Стига, Дъч — обажда се Гейбриъл. — Внимавай какво казваш пред момчетата. — Говоря най-вече за себе си.

Джун сипва смляно кафе.

— Дайте и аз да направя нещо. Мога да покажа на чирака си какви други предназначения има масата, която използваме.

— Какъв чирак? — пита мама.

— Аз съм чиракът — отвръща Гейбриъл. — Точно така, вие, Лос Анджелини, трябва да внимавате. Нанесох се в къщата ви, уча занаята ви. Започнах с хората, а сега, като умен италианец, се прехвърлям на работилницата и се вмъквам в бизнеса с обувките. Скоро всички ще носите „Бионди“.

— Той има талант. — Джун счупва една бисквита и я опитва. — А какви вкусотии обядвахме, докато се учехме!

Някой звъни на вратата.

— Сигурно е камионът — опитвам се да надвикам данданията. — Татко, би ли отворил?

Татко отива да отвори вратата. Връща се, последван от Катлийн Суини. Облякла е червен шлифер. Изпъква сред нас като птица кардинал, кацнал на покрития със сняг покрив.

— Вал, Алфред. Имате гостенка.

Поглеждам Алфред. Той пребледнява. Не помръдва от мястото си. Добре, че Памела е навела глава и съсредоточено лепи медальони.

Веднага се задействам.

— Здрасти, Катлийн! Заповядай. Кажете здрасти на светицата закрилница на „Обувки Анджелини“ — Катлийн Суини от Програмата за малък бизнес.

Катлийн застава до кроячната маса. Изглежда съвсем дребна край купищата кутии. Не обръща никакво внимание на хаоса, интересува се от хората, оглежда мама, татко и сестрите ми, Памела и момчетата и е очевидно, че се чувства като спусната на вражеска територия и трябва да събере колкото е възможно повече информация, преди прожекторите отново да се насочат към нея и да бъде разкрита. Едва ли й е лесно. Както при всички прелюбодейци, срещата й със семейството на любовника е възможност да се поучи и тя се възползва от момента, за да разбере по-добре Алфред или дори да установи по-дълбока връзка с него.

Гейбриъл я наблюдава в пълно недоумение. Нито една италианска comare^[4] не би събрала достатъчно смелост, за да се появи в офиса на семейната фирма. Само че Катлийн е част от фирма „Анджелини“, не пряко, но ни помогна да получим заема, който без нейна помощ нямаше да видим. Каквото и чувство за вина да ме измъчва, трябва да се справя. И без това има достатъчно неща, за които да се притеснявам, когато става въпрос за доброто на хората в тази стая.

Без да откъсва очи от Катлийн, Гейбриъл грабва сладка от подноса, отхапва и започва да дъвче. Сякаш актьорите от „Централна болница“ снимат на живо в работилницата. Той е като омагьосан.

Роко се обръща към Катлийн.

— Имаш коса като на парцалената Ани.

— Знам — усмихва се тя. — Ами ти кой си? — Тя коленичи, за да поговори с него. Гейбриъл ме стрелва с поглед. Мелодраматично й движение е като извадено от „Йезавел“.

— Аз съм Роко.

Алфред младши избутва Роко.

— Аз съм Алфред младши.

— Така ли? — впечатлена е Катлийн.

— Да, така се казвам.

— Страхотно име — кима тя. Оглежда децата на Алфред. Погледът й е внимателен, сякаш се опитва да пренесе разговор, който е водила с брат ми за семейството, в действителността. Може би дори се пита как ще изглеждат нейните деца от Алфред. — Много съм чувала за вас.

Неочаквано Памела вдига глава. Мама и сестрите ми се споглеждат.

Веднага се намесвам, за да прикрия Катлийн. Тя не знае ли, че всички италиански майки и сестри са винаги нащрек, готови да бранят семейството от натрапници? Тес е в състояние да разкрие връзката им с няколко добре насочени въпроса.

— Да, истина е, аз отегчавам целия свят с разкази за племенниците и племенничките си. Показвам снимки. Много досадна леля съм — опитвам се да я спася аз.

Гейбриъл ме поглежда, за да ми подскаже да престана, защото преигравам. Ако можеше, досега да е грабнал линията, за да ме перне през ръцете и да ми се скара: „Лоша актриса! Лоша!“.

— Това е съпругата ми… Памела — представя я Алфред на Катлийн.

— Приятно ми е — протяга ръка Памела.

По изражението на Катлийн ми става ясно — не е предполагала, че съпругата може да е толкова привлекателна. Дългата светлоруса коса на Памела е пусната, до лицето изпъкват почти бели кичури, а правите й тесни дънки подчертават слабата й фигура дори след раждането на двете деца. Катлийн не може да оправдае връзката с изтърканото извинение „Съпругата ми се е запуснала“. Очевидно й се налага да търси друго.

— Да се качим горе — предлагам аз. Обръщам се към семейството си. — На работа, хора. Двамата с Алфред си имаме задължения. Тази маса да е празна, когато се върна.

С Катлийн и Алфред се качваме по стълбите към апартамента. Каня я на масата и й предлагам стол. Тя се настанява и отваря куфарчето си.

— Имам навик да посещавам фирмите, на които сме отпуснали заем. Съжалявам, че се натрапих на семейната сбирка.

— Няма проблем, просто всички сме се хванали на работа, за да пуснем пратката.

Катлийн се навежда над документите. Преравя ги. Вади един лист и го подава на Алфред.

— Това е планът за връщане на заема. — Избягва да го поглежда в очите.

— Благодаря — отвръща той.

— Ето и чека. — Тя ми подава плик с достатъчно пари, благодарение на които можем да пуснем „Бела Роза“, първия модел от линията „Ейнджъл“.

— Благодаря, това е страхотна помощ.

— Радвам се, че бях част от операцията.

В очите на Катлийн Суини заблестяват сълзи. Мъчно ми е за нея, макар да знам, че е имала връзка с женения ми брат, което според мен не е никак редно. Единственото, от което се страхувам, е да не се е влюбила в брат ми. Тя поглежда Алфред с тъга.

— Искам още да кажа… — Катлийн се обръща към мен. — Съжалявам.

Поглеждам към брат си и забелязвам, че и неговите очи са пълни със сълзи.

— Всичко ще се оправи — казвам аз, защото дори животът ми да зависи от това, няма да успея да измисля нещо друго. Ако ме бяхте попитали преди месец, сигурно щях да си представя как крещя: „Вън от къщата ми, вещице!“. Истината е, че тя не е никаква вещица, да не говорим, че никога не биха ми стигнали силите да съдя друга жена.

Ставам, за да изляза. Не й подавам ръка, нито пък я прегръщам. Все пак съм част от семейството, което тя можеше да съсипе. Трябва да подкрепя моите хора, дори да разбирам слабостите им.

Катлийн се изправя. Разбирам, че иска да остане насаме с брат ми. Но това е моята къща, работилницата е моя и снаха ми е на долния етаж, няма представа какво става тук, затова предлагам:

— Ще те изпратя.

Тръгвам до нея по стълбите. Алфред е застанал до масата и не знае какво да направи. Вместо да ни последва двете с Катлийн, остава в кухнята. Когато се обръщам към него, забелязвам единствено примирението от загубата.

Излизам с нея на улицата и затварям вратата.

— Беше трудно — признава тя. Притиска чантата си с една ръка, а с другата приглажда косата си. — Съжалявам — повтаря, без да крие разочарованието си. — В момента трябва да мисля за себе си. Не съм искала да създавам неприятности — продължава тя. — Не си търсех… не съм имала намерение да започвам връзка… просто се случи.

Много ми е трудно да повярвам, че една извънбрачна връзка просто се е случила, че просто се е разиграла. Сигурно е хубаво да си от хората, които бродят по земята и най-случайно се натъкват на любовта. Катлийн очевидно е от тези, които остават изненадани, когато любовта се появи, сякаш тя е някаква прищявка, а не избор. При мен не става така. Аз трябва да избирам. Винаги е трябвало да търся неприятностите, за да ги открия. Същото важи и за любовта.

— Трябва да вървя — казва Катлийн и поглежда към табелите на улицата, сякаш търси най-бързия начин да се махне оттук.

— Катлийн, преди да тръгнеш, искам да разбереш нещо. Благодаря ти, че загърби чувствата, че остави брат ми, независимо каква е причината. Спести разбитите сърца на всички. Само че… аз съм с тях. Те са моето семейство. Те са на първо място. Ако искаш да обсъждаш бизнес с мен, ще дойда в офиса ти, независимо дали е ден или нощ. Безкрайно благодарна съм ти за онова, което направи за мен. Въпреки това не очаквам отново да те видя на Пери стрийт. Разбрахме ли се?

Тя си тръгва и вероятно си мисли как би могла да спаси собственото си сърце да не бъде разбито. Само че вече е прекалено късно.

Наблюдавам я как пресича Пери стрийт, заобикаля дупките и стъпва внимателно по паветата. Иска ми се и брат ми да беше пристъпвал със същото внимание.

Алфред трябваше да помисли, още повече че знаеше какво е преживял татко. Обаче винаги е бил многознайко, докато не станеше дума за неговия живот. Сега ще трябва да си измисли нова философия, защото старата вече не я бива за нищо.

Скръствам ръце, когато Катлийн завива по „Уошингтън“ и изчезва от поглед. Надявам се заради брат си и всичко, което е преживяло семейството ни, да не я видя никога повече.

 

 

Куфарите ми са подредени до вратата, дрехите ми за полета до Буенос Айрес са готови. Мислите ми препускат и се лутат около хилядите неща, които трябва да свърша, да попитам и се надявам да постигна в Аржентина.

Роберта не ми каза почти нищо за семейството си. Иска да ми разкаже всичко лично, което е чудесно, но аз много мразя да пропътувам няколко хиляди километра, за да науча нещо неприятно. От друга страна, съм много развълнувана, че ще видя фабриката й и ще преценя възможностите за работа с нея и за реализацията на „Бела Роза“.

Доволна съм от времето, което избрах. Тайната връзка на Алфред и Катлийн ме умори, както и подготовката на пратката за Милуоки. Гейбриъл вече започна да преобразява апартамента и ще му дойде добре да има свое пространство, където да си върши работата. Алфред ще поеме работилницата, докато мен ме няма. Ваканцията на Джун е планирана, а Гейбриъл ще бъде на линия, за да помага, когато има нужда от него. На пръв поглед всичко изглежда наред. И всичко е наред, докато не получавам последното писмо на Джанлука.

18 maggio 2010

„Cara Valentina,

Прилагам кожената мостра, която ме помоли да изпратя. Плетката е от велур и кожа и прилича на плътен сатен. Сама ще видиш, че е изключителна. Благодаря ти за писмото. Тук всичко е наред. Знам, че си много заета, затова приключвам.“

С обич: Джанлука

Пуснах писмото му на пода, до леглото. Това е първото му писмо, в което няма и следа от поезия или страст, при това в навечерието на голямото ми приключение. Щеше да ми бъде безкрайно приятно да получа едно сексапилно излияние, което да препрочитам по време на полета, но изглежда ще трябва да си взема последния роман на Джаки Колинс. Джанлука знае, че съм притеснена заради пътуването, защото споделих тревогите си с него. Човек би си казал, че мъдър стар човек като него ще измисли точните думи, за да ме окуражи.

Някъде в далечината долавям сирената на пожарен автомобил, идва откъм Челси. Не мога да спя. Винаги страдам от безсъние, преди да летя. Представям си турбулентността, ужасния полет, усещам как светкавица удря самолета или кацаме без колесник, тъй като крилата са се откъснали, и веднага щом се озовавам на земята, ме пускат по аварийния ръкав, а Роберта ме чака и ме намразва от пръв поглед. Получавам обрив по цялото тяло и не мога да ходя. Натъпкват ме в някаква противна болница и ме напомпват с какви ли не наркотици, а накрая ми променят името. Получавам амнезия и се налага да ме пренесат на носилка до малка болница на островите Галапагос, където специалист по вуду може да излекува обрива, но не успява да ми върне паметта. Постъпвам в манастир, защото обривът е толкова гнусен, че мога да живея единствено в колония, където носят воали. Чакайте! Знам защо не мога да заспя този път. Това изобщо не е любовно, прощално писмо. Той ме праща по дяволите. Прекратява въображаемата ни връзка! Двамата бяхме заедно единствено в писмата, свързваше ни хубавата хартия и неговият италианско-английски речник. Обречени сме. Всичко приключи. Край. Господ да ми е на помощ, но ако самолетът падне, последните думи, които ще съм прочела от Джанлука, ще са съвсем обикновени и неангажиращи. Е, беше много литературно и възбуждащо. Много обичах думите му, вярвах им, надявах се той да вижда образа на жената, която описваше в писмата си. Само че тази жена вече я няма. Мастилото му е свършило. Комплиментите, проникновенията и обожанието също ги няма, изхабени като последните капки мастило.

Приеми истината, Валънтайн, казвам си аз. Сигурно си е намерил друга. Може би някоя дизайнерка от Русия с дълги крака, високи скули и безупречно права коса. Може дори да е украинка. Сигурно е брюнетка с пълни устнички и истински перли на врата. Или пък французойка. С огромни цици, която умее да прави страхотни сладкиши. Джанлука е добра партия навсякъде в Европейския съюз. Същият този мъж, поне за кратко, ме желаеше.

Въртя се в леглото, потупвам възглавницата, за да стане по-пухкава и удобна. В Ню Йорк Сити може и да е пролет, но в Буенос Айрес е есен. Есента е любимият ми сезон. Аз разцъфвам през есента. Няма повече да мисля за писмото (Джанлука ще има късмет, ако получи от мен пощенска картичка от Аржентина) и ще насоча цялото си внимание към „Бела Роза“. Поне знам какво правя, когато става въпрос за обувки. Любовта ще трябва да почака.