Скот Прат
Един невинен клиент (35)

9 юли
10:50

Четири безсънни нощи след бягството на Мейнард отидох на погребението на близнаците Бауърс в Маунтън Сити. Спрях пред черквата и останах в колата, която купих втора ръка, след като Младши ме беше избутал в езерото. Направих си гаргара с вода за уста и зачаках всички да влязат. Когато отвън не останаха хора, се примъкнах в задната половина на черквата. Вътре имаше поне стотина полицаи и имах усещането, че всички ме гледат. Веднага щом службата свърши, си тръгнах, без да говоря с никого.

Час по-късно минах през сложната процедура за посещение на затворник, държан в отделението за максимална сигурност в затвора „Нортист“ съвсем близо до Маунтън Сити. Затворът е кокал, хвърлен преди петнадесет години от законодателното тяло на щата Тенеси на един селски окръг, изправен пред икономическа катастрофа. Хората, създали Джонсън Каунти, бяха пропуснали едно важно условие за икономическото оцеляване в днешно време. Бяха забравили, че за да има нормална търговия, купувачите не бива да пътуват повече от половин ден.

Пътищата, които водят до Маунтън Сити, са тесни и бавни. Не можеш да стигнеш там по никакъв друг начин. В резултат никой не ходи в града. Това е причина окръг Джонсън да не събира достатъчно данъци и поради това не може да наеме достатъчно полицаи или да финансира училищата.

Обаче през 1991 г. великият щат Тенеси се готвеше да разшири системата си от затвори и започна да се оглежда за жертви. Започна да лобира пред икономически засегнати окръзи, а те, от своя страна, започнаха да лобират пред него. След като звездите по политическото небе се подредиха както трябва, Джонсън Каунти, разположен в сърцето на Апалачите и едно от най-красивите места в цялата държава, беше награден със собствен средно голям бетонен затвор, побиращ 2000 легла. Хората, уредили това, разправяха, че целта им била затворниците да работят в публично/частни проекти — една хитра смесица от капитализъм и комунизъм.

Когато влязох през главния вход, цели осемдесет души от двете хиляди затворници участваха в програмите за работа на затвора. Влязох в района за посетители и зачаках идването на надзирател. Той поиска да види служебната ми карта, претърси ме и ме снима. Подписах се в книгата за посетители и служителят ме поведе през двора, ограден с висока пет метра телена мрежа, завършваща отгоре с бодлива тел. Небето беше блестящо синьо и красотата на околните планини представляваше ироничен контраст на бодливата тел и бетонните стени.

Щом се озовах в комуникационния център, един приличащ на робот надзирател в черна униформа се обърна към мен през бронираното стъкло и поиска служебната ми карта. Сложих я на въртящата се табла от неръждаема стомана. Тя изчезна и пазачът ми нареди да продължавам. Последвах водача си обратно под слънчевите лъчи, но този път поехме по оградена с телена мрежа и бодлива тел странична алея, която водеше до отделението за максимална сигурност, където бяха затворени хора, нападнали надзиратели или други затворници.

Мнозина от населяващите отделението за максимална сигурност бяха извършили убийства след влизането си в затвора. Отнасяха се към тях, както хората се държат към опасните животни — с крайна предпазливост. Те стояха затворени в килиите си по двадесет и четири часа дневно седем дни в седмицата, освен когато ги водеха на баня два пъти седмично. Ако по някаква причина се наложеше да излязат, им слагаха белезници, окови на краката и верига на кръста. Единственият начин за общуване, с който разполагаха, бяха отворите за храна във вратите, откъдето си крещяха.

И го правеха наистина с желание.

Какофонията започна веднага щом минах през четвъртия контролен пост и влязох в блока с килии. Мъж с костюм означава само няколко неща за затворниците в отделението за максимална сигурност: ченге, адвокат или някой от затворническата администрация. А те мразеха и трите групи. Докато измина десетте метра по коридора до помещението, където щях да проведа разговора, чух всички възможни обиди на майка, сестра, съпруга и дъщеря, които е измислило човечеството.

Блокът с килии беше на два етажа, отворен в средата и с кръгла форма. Пазачът, който седеше на контролния пост, виждаше всички двадесет килии и всички затворници го виждаха през малките прозорчета на вратите. Надзирателят, як млад мъж на около двадесет и пет, ме пусна в помещението и каза:

— Отивам да го доведа. Няма да отнеме много време.

Тръгна, но се поколеба, обърна се и добави:

— Съчувствам ти.

— Благодаря — отговорих. — Аз също се съжалявам.

Мейнард Буш беше заловен отново четири часа след смелото си бягство посред бял ден от градския затвор в Джонсън Сити. Трупът на Бони Тейт беше открит в колата й на паркинга на голф клуба „Роун Вали“. Очевидно Мейнард беше получил от нея каквото бе искал и веднага след като бе отключила белезниците му, я беше гръмнал.

След като убил Бони, Мейнард поел право към майка си, която го изгонила, когато бил на четиринадесет. Мама Буш видяла Мейнард да крачи към къщата, звъннала на ченгетата и те пристигнали в галоп с извадени пушкала. Чули няколко изстрела в къщата. Мейнард не искал да отвори. След час антитерористичната част на пътната полиция на Тенеси пуснала сълзотворен газ в къщата и нахлула. Намерили Мейнард да седи на кухненската маса и да стиска изгорените си от газа очи. В чинията пред него имало полуизяден сандвич. Надупченото от куршуми тяло на майка му било простряно в краката му. Когато го попитали защо не е стрелял, той отговорил, че изразходвал всичките си муниции за майка си.

 

 

Бях разговарял с Бърнис Буш, майката на Мейнард, когато се подготвях за процеса му през май. Тя останала сама да гледа Мейнард, след като баща му влязъл в затвора, защото застрелял съседа по време на спор за границите на имотите. Странното в цялата история беше, че бащата на Мейнард бил наемател, а не собственик на парцела.

Бърнис, слаба болнава жена на петдесет и пет, живееше в барака с четири стаи на тридесетина километра от магистрала №67 в Картър Каунти, недалеч от границата на окръг Джонсън. Жилището й беше очукано като нея самата. Миришеше на кучешки говна и застоял цигарен дим. В жилището и малкия преден двор се валяха найлонови торбички, пълни с празни кутийки от бира „Кийстоун“.

Бърнис живееше за сметка на социални помощи, купони за храна и рецепти за лекарства, предоставяни й от „Тенкеър“, благородното, но зле насочено усилие на щата да осигурява здравни грижи на сиромасите. Разказа ми, че на четиринадесет Мейнард станал наркоман. Непрекъснато крадял таблетките й за успокояване на нервите и започнал да експериментира с продаван на улицата наркотик, наричан „лед“. Престанал да ходи на училище и започнал да се движи с група „малки бандитчета“, както ги нарече тя. Докато седях, вторачил поглед в нея, не можех да си представя, че има по-лоша група от тази, към която принадлежи тя.

Каза ми, че имала едно старо куче, Кикот, кръстила го така заради странния му лай. Когато спомена за него, изведнъж се подмлади с десет години и грубият й глас стана нежен. Една вечер четиринадесетгодишният Мейнард се прибрал късно и надрусан и седнал на дивана. Тя влязла в стаята, за да се опита да поговори с него, но той бил възбуден и говорел несвързано. Затова тя тръгнала да се връща в стаята си. В този момент Кикот скочил на дивана и близнал Мейнард по лицето. Той го хванал за кожата на врата, изнесъл го в градината, извадил пистолет изпод колана си и го прострелял в главата.

На следващата сутрин, когато Мейнард се събудил, тя му казала да избира между две възможности: или да се махне, или да влезе в затвора. Той бил имал неприятности и преди и в момента бил с условна присъда. И двамата знаели, че ако тя звънне в полицията, веднага ще го откарат в някой затвор за малолетни. Мейнард избрал да се махне. Тя била доволна, че си тръгнал, защото се притеснявала, че ако го затворят, може да изгуби някои от социалните си помощи. Събрал някои неща в една стара мешка и към три следобед същия ден се качил в кола с неколцина свои приятели. Оттогава не го била виждала. Каза, че го мрази, защото й убил кучето.

 

 

Шест часа след ареста на Мейнард и връщането му в затвора съдия Глас се обади в кабинета ми.

— Искам да вървим напред и да насроча нова дата за първия процес — започна той, — а ти можеш да го защитаваш и по новите обвинения. Обвинен е в бягство, четири предумишлени убийства, заговор за извършване на предумишлени убийства. Нали няма да имаш нищо против?

Дали съм нямал нещо против? Това беше най-тъпият въпрос, който бях чувал. Процесът на Ейнджъл ме притискаше, непрекъснато се озъртах за Тестър-младши, майка ми умираше, сестра ми беше в затвора и се чувствах донякъде виновен за смъртта на Дейвид и Дарън. И като капак знаех, че ако защитавам Мейнард, след като е убил двама обичани заместник-шерифи, ще си създам нови неприятели в Джонсън Каунти и вероятно ще се наложи да продължа да практикувам право поне още две години. Имам ли нещо против?

— Съдия, казах ви, че не искам повече дела. Напускам тази работа.

— Виж, всички си имаме проблеми — отговори той. — В момента моят най-голям проблем е да се оправим с това лайно. Вече си назначен за първите две убийства, още няколко няма да ти навредят. Сключи сделка за всички наведнъж и приключи с тази работа.

— Господин съдия, вие не ме слушате.

— Процесуалното право казва, че мога да те назнача да защитаваш, когото си поискам. Ако откажеш, мога да те осъдя за неуважение. Сега или се дръж като професионалист, или ще те обвиня в неуважение и ще те пратя в затвора.

— Къде са го затворили? — попитах. Държеше ме за топките и го знаеше.

— Доколкото знам, са го откарали в отделението за максимална сигурност в Нортист. Трябва да бъде обвинен колкото може по-бързо, освен ако не успееш да го накараш да подпише, че се отказва от това си право. Мислиш ли, че ще успееш?

— Нямам представа. Трябва да го попитам.

— До петък да говориш с него.

— Ще ида след погребенията — обещах аз.

 

 

Младият як надзирател се върна придружен от още двама също толкова здрави и млади колеги плюс Мейнард, който крачеше между тях и се усмихваше самодоволно. По лицето и ръцете му имаше синини — предположих, че са дело на полицията. Надзирателите го сложиха да седне на стола срещу мен. Нямаше куки в пода, където да могат да закачат веригата, затова я прекараха няколко пъти през краката му и я заключиха за краката на стола. По такъв начин, ако решеше да се нахвърли върху мен, щеше да се наложи да повлече и стола.

— Искате ли да останем в стаята? — попита един от надзирателите.

— Не, благодаря. Много пъти досега съм разговарял с господин Буш.

— Ако имате някакви проблеми, просто викнете. Ние ще сме пред вратата — каза той.

Погледнах Мейнард. На раирания му гащеризон, и на предницата, и на гърба, пишеше „Максимална сигурност“. Той зяпаше в нищото с отвратително самодоволна усмивка на лицето.

— Много беше зает тия дни — подхвърлих.

— Благодаря за помощта — отговори той.

— Кучи син. Ти ме използва.

— Прав си и за двете. Майка ми беше кучка и да, поиграх си с теб. Обаче да не ти пука. Аз си поиграх с всички. Защо смяташ, че толкова много настоявах за смяна на мястото на процеса? Знаех, че ония тъпаци в Маунтън Сити няма да са толкова добри в охраната.

— Защо, Мейнард? — попитах. — Защо ти трябваше да отидеш и да направиш нещо толкова глупаво?

— От двадесет години исках да видя сметката на тая безполезна стара чанта. Трябваше да го направя, когато бях дете. Единственото, за което съжалявам, е, че нямах повече време за нея. Исках да я видя как страда.

— Това ли е единствената причина да избягаш? За да убиеш майка си?

Той се усмихна.

— И тази Тейт? Защо?

Той вдигна рамене.

— Тя забаламоса онези заместник-шерифи, даде ми пистолета и след това ме откара, точно както й бях казал. Тоест беше също толкова виновна за смъртта им, колкото и аз. Не мисля, че щеше да й хареса в затвора, затова й направих услуга. Между другото вече не ми трябваше.

— Сега си обвинен в още четири убийства — казах. — Двамата заместник-шерифи, Бони Тейт и майка ти.

— Знам колко са убитите. Мога да броя.

— Съдията иска първо да те съди за подрастващите, след това за полицаите, след тях Бони и после заради майка ти. Обаче имат малък проблем. Законът казва, че трябва да ти отправят тези обвинения колкото може по-бързо. Обикновено го правят седемдесет и два часа след ареста, но заради твоята охрана ще изгубят малко повече време. Тук нося писмен отказ, който трябва да подпишеш. Той им разрешава тридесет дни, за да ти отправят новите обвинения, но те вероятно ще го направят след седмица или две. Може и да не го подпишеш. Накрая така или иначе ще попаднеш сред осъдените на смърт.

Извадих документа от куфарчето си и станах, за да се приближа до него. Той беше увит във вериги като салам, но ще излъжа, ако кажа, че не внимавах. Сложих куфарчето си на коленете му и пъхнах химикалката в дясната му ръка. Той надраска подписа си на празното място и каза:

— Не може да ме убият повече от веднъж.

— Е, свърши ли вече? Уби майка си, и край. Така ли? Или ще се опиташ да убиеш още някой през времето, докато ти забият иглата във вената?

— Няма още дълго да се тревожиш за мен.

— Защо? Да не би да замисляш самоубийство?

— О, не. Твърде много се обичам, за да направя подобно нещо. Но те ще ми видят сметката тук вътре, Дилард. Запомни ми думите.

— Кой?

— Убих две ченгета в този окръг. Да не мислиш, че ще ме оставят жив?

— Ти си в блока с максимална сигурност, ако си забравил. Тук никой не може да те доближи.

— Надзирателите могат. Няма да изкарам седмицата. Но няма значение. Аз си живях живота и накрая си отмъстих.

Отидох до вратата и я отворих. Тримата яки млади надзиратели влязоха и отведоха Мейнард, а аз отново започнах слалома между различните контролни постове, за да изляза. Когато най-сетне оставих отделението за максимална сигурност зад гърба си, се замислих за казаното от Мейнард. Вероятността Дейвид и Дарън да имат роднини и приятели, които работят в затвора, беше голяма. За миг си помислих, че трябва да направя нещо, например да пусна искане да го прехвърлят извън Джонсън Каунти, за да не бъде убит. След това се замислих за причините, които би трябвало да посоча: че вероятно надзирателите в Нортист ще се наговорят да го убият. Представих си как го обявявам пред съдия Глас. Той щеше да ме прати направо в затвора.

Реших, че Мейнард ще трябва да се оправя сам.