Скот Прат
Един невинен клиент (13)

26 април
17:05

Обадих се на Ърлин Барлоу, за да й кажа, че приемам, и тя ме помоли да се срещнем на паркинга зад нейния клуб. Никога не бях влизал в заведението, но бях минавал оттам стотици пъти. Стигнах малко преди пет и паркирах на задна до едно черно беемве. Следобедът беше прекрасен, небето ясно и не бе повече от двадесет градуса. Слънцето клонеше към залез, на северозапад се надигаше огромен черен буреносен облак. Свалих прозореца и успях да помириша дъжда.

След пет-шест минути Ърлин излезе през задната врата на клуба. Носеше сак. Беше се преоблякла в комбинезон с шарките на зебра, толкова тесен, че можех да видя всички хлътнатини и дори цепнатини по тялото й. Крачеше внимателно с високите си токчета по чакъла, погледна наляво и надясно и накрая спря пред сваления прозорец. Наведе се и пусна сака в скута ми.

— Всичко наред ли е? — попитах. — Изглеждаш малко нервна.

— Тия типове от БРТ ме следят от цяла седмица. Това ме изнервя. Парите ти са в сака, захарче. Как е Ейнджъл?

— Изплашена.

— Горката. Направо не мога да понеса мисълта, че е арестувана. Трябва да ми обещаеш, че ще я измъкнеш.

— Ще направя всичко по силите си.

— Може би ще е по-добре, ако си тръгнеш. Трябва да прибереш парите на сигурно място. Утре ще си поговорим повече.

Прати ми въздушна целувка и аз потеглих. Докато карах по улицата, започнах да си мисля какво нося. И преди бях взимал големи хонорари от хора, търгуващи с наркотици, но сред тях нямаше и един, който дори малко да се доближава до четвърт милион. Не преставах да поглеждам в огледалото, за да видя дали някой не ме следва. Ако Ландърс имаше и най-малката представа какво става, нямаше да пропусне възможността да си измисли причина да ме спре, да претърси колата и да задържи парите.

На километър и половина от къщи спрях на паркинга на малък търговски център и влязох в магазина за напитки, за да купя шампанско. Не отместих очи от заключената кола през цялото време, докато бях в магазина. После пак подкарах към къщи и завих по един черен път в гората. Исках да преброя парите, а знаех, че щом се прибера, Рио ще вдигне такава врява, че Каролайн със сигурност ще излезе. Докато сумракът бавно се сгъстяваше, започнах да броя. Петдесет пачки стодоларови банкноти, във всяка по петдесет. Отне ми почти час, но парите бяха налице. Направо не можех да повярвам. Напъхах парите в моя сак и подкарах към къщи.

Каролайн беше в кухнята, тъкмо вадеше съдовете от миялната. Приближих я откъм гърба и я целунах по ухото.

— Здрасти, скъпи — засмя се тя. — Рио изпика ли ти се на обувката?

— Днес бях по-бърз от него.

— Не се обади цял следобед. Как мина срещата с госпожа Барлоу?

Беше ме търсила, но аз не отговорих. Първо, не бях сигурен, че ще поема случая на Ейнджъл, а по-късно не бях сигурен, че ще устоя да не й кажа всичко. Сега сложих бутилката шампанско на кухненския плот и попитах:

— Къде е Лили?

Каролайн ме погледна хитровато.

— На репетиция. Мама ще отиде да я вземе и ще я заведе да хапне нещо. Няма да се прибере скоро.

— Сара?

— Един неин приятел я взе, за да отидат на среща на анонимните наркомани.

Погледна шампанското и попита:

— По какъв случай?

— Да отидем на верандата. Трябва да поговорим.

— Идвам след секунда.

Взех две чаши за шампанско от шкафа, отворих бутилката и излязох на верандата. Сложих бутилката и чашите на масата и пъхнах сака под нея. Бурята се приближаваше и вече захладняваше, но все още имахме малко време. Тъкмо започваше да се стъмва. На североизток Голямата мечка вече изпълзяваше над хоризонта. Луната още не се бе скрила зад хълма на северозапад и отраженията на лъчите й проблясваха върху езерото подобно на светулки.

Запалих двете газови лампи в двата края на верандата и седнах точно в мига, когато Каролайн дойде. Тя седна срещу мен. Налях шампанското и я погледнах настойчиво.

— Какво? — попита тя.

— Изпитвам похот — отговорих — и не мога да я потисна.

— Личи ти. — Трапчинката високо на дясната й буза се появяваше само когато се усмихваше по определен начин. Сега го правеше точно така.

— Мина добре — започнах. — С госпожа Барлоу.

— По телевизията видях снимката на момичето. Наистина е красива.

— И е много мила. Освен това има голяма вероятност да е невинна. Днес говорих с нея.

Каролайн зяпна.

— Говорил си с нея? О, Боже, там ли беше през цялото време? Ще я защитаваш ли?

— Не мисля, че имам избор.

Очите на Каролайн светнаха. Знаех много добре какво си мисли.

— Колко? — попита тя.

— Колко мислиш, че може да струва предумишлено убийство, може би с поискано смъртно наказание и твърде вероятно моят последен случай?

— Не знам. — Тя отпи глътка шампанско и се наведе към мен. — Колко струва?

— Отгатни.

— Петдесет?

— Повече.

— Ъъъ… шейсет?

— Много си далеч. Вдигни още.

— О, Джо, седемдесет и пет? Не, изглеждаш толкова самодоволен. Не зная дали ще мога да го кажа. Сто?

— Почти стигна половината.

Тя зяпна.

— Не говориш сериозно! — Не зная дали го съзнаваше, но подскачаше на стола като ученичка.

— Напротив. Стигна до половината.

— До двеста и двадесет?

— Почти улучи. Плюс още тридесет.

— Двеста и петдесет? — Каза го сякаш в унес.

— Право в целта! И какво имаме за госпожата, която отгатна двеста и петдесетте хиляди долара, дами и господа? — Протегнах се под масата, сграбчих сака и го стоварих пред нея. Каролайн изплю шампанското, което току-що бе отпила.

— Това… Не, не е възможно… — Дръпна ципа на сака. — Джо! Това истина ли е?

— Честна скаутска — отговорих с ръка върху сърцето.

Тя заподскача по верандата като мажоретка на баскетболен мач. След това на бегом обиколи масата и ме прегърна през врата толкова силно, че едва не ме задуши.

— По дяволите, Каролайн, по-кротко. Искам да поживея още малко, за да мога да ги похарча.

Тя ме пусна, върна се на мястото си и си пое дълбоко дъх.

— Направо ще се задуша. Или ще се напикая. Разкажи ми какво стана.

— Няма много за разказване. Жената дойде, поговорихме си малко, отидох до затвора и поговорих и с момичето. И наистина произнесох думите, Каролайн, наистина казах: „Двеста и петдесет хиляди долара в брой предварително и никакво връщане“, а тя дори не трепна. Обадих й се, след като ходих до затвора, и тя ми плати.

— Искам да те нацелувам точно сега — възкликна Каролайн. — Искам да те изям. Искам да ти родя деца.

— Имаме достатъчно.

— О, Джо, направо не е за вярване! Това ще намали до голяма степен тревогите ни.

— Случилото се има две страни и ти го знаеш.

Тя се хвърли върху мен, преди да успея да свърша речта си, и ме зацелува по челото, устните, веждите и ушите.

— Трябва да кажа на някого — заяви, когато най-после спря да ме целува. — Къде е телефонът? Трябва да кажа на майка.

— Не го прави, защото ще висиш цял час на телефона. Пий си шампанското и нека се насладим малко на мига. Някак си изпитвам усещането, че ще изкарам всеки цент от тия пари.

Гледах я: ухилена на трепкащата светлина на газовите лампи. Тя отново надникна в сака.

— Мога ли да ги пипна?

— Ако искаш, ги разхвърляй. Твои са.

— Боже, Джо, какво облекчение! Сега… какво ще си купим?

— Какви ги говориш? От теб се очаква да си скъперничка. Нищо няма да купуваме. Имаме всичко, от което се нуждаем.

— Хайде да прахосаме само малко. Трябва да купим нещо.

— Не, не трябва.

— Напротив, трябва. — Очите й грееха ярко от пакостливост. — Дай тогава да идем някъде.

— Не.

— Когато процесът свърши, трябва да идем на Кайманите или някъде другаде. Винаги си искал да идеш там. Стига си бил такъв мърморко.

— Защо не се потревожим какво ще правим с тях тази вечер?

— Зная много добре какво ще направим с тях. Ще спим с тях. Няма да отделям поглед от тях, докато утре сутринта не ги прибера в банковата ни касетка. Тогава ще измисля какво да правим с тях. Разкажи ми за момичето. Какво е?

— Тя е… сладка — отговорих. — Наистина. Сладко дете.

— Колкото мен ли е красива?

— Не е дори наполовина.

— Добър отговор.

Тя протегна празната си чаша и аз я напълних отново. После я вдигна:

— Наздраве за красивите момичета и техните богати приятели.

— Наздраве — отговорих и отпих голяма пенлива глътка.

— Кога ще прочетат обвинението?

— В понеделник. В девет часа в Джонсбъро. Нека да поговорим за нещо друго. Вечерта е красива. Седя на веранда и до мен седи красива и малко пияна жена. Току-що съм изкарал за един ден повече пари, отколкото други правят за пет години. Правонарушенията и убийствата не ми се струват подходяща тема за разговор.

— Прав си. — Каролайн стана от стола и протегна ръка. — Ела с мен.

И ме поведе към спалнята.

— Тежък е — отбеляза и кимна към сака в другата си ръка. — Прекрасна тежест.

Щом влязохме в спалнята, пусна сака с парите до вратата, бутна ме на леглото и започна бавно да разкопчава блузата си. Каролайн е единствената жена, с която съм спал. От толкова време бяхме заедно, че тя знаеше много добре какво трябва да прави, когато се любим.

И през следващия час го правеше точно както трябва.