Скот Прат
Един невинен клиент (21)

15 юни
06:00

На сутринта в деня, когато щеше да танцува дъщеря ми, седях на масата в кухнята, закусвах и четях вестника. Влезе Каролайн и докато търкаше очите си, каза:

— Трябва да ти кажа нещо.

Свалих вестника.

— Май няма да е хубаво.

— Вчера следобед видях една сребриста кола, като онази, която едва не те е прегазила. Мина два пъти покрай къщи. После, когато отидох до магазина, беше паркирала точно до мен, но не можах да видя шофьора заради тонираните стъкла.

— Защо не ми каза още вчера?

— Целия ден бях заета с Лили и когато се прибрах, ти вече беше заспал. Помислих си дали да не те събудя, но реших, че може да почака до сутринта. Съжалявам.

— Синът на Тестър, онзи, който направи сцена в съда, нали ти казах, има сребрист додж. Сигурно е бил той.

— Джо, защо ще го прави? Защо ще иска да ни тормози? Ти си просто адвокат, който си върши работата.

— Мисля, че е превъртял онзи ден в съда.

— Какво ще правим?

— Няма кой знае колко възможности. Ако го видиш пак, обади се на ченгетата. Може би ще го проверят. Кажи и на Лили да внимава за сребрист додж.

След като закусих, отидох в спортната зала в Джонсън Сити и тренирах около час. След още половин час бях в Уникои Каунти, за да защитавам Рандъл Финч, един от двамата ми осъдени на смърт клиенти, за чийто защитник бях определен. Рандъл беше двадесет и пет годишен неграмотен бял бедняк, в наркотичен делириум убил тринадесетмесечния син на приятелката си. С гаджето му се тъпкали два дни с метамфетамини и хидрокодон, това е дериват на кодеин и тебаин, запасите им свършили. Момичето излязло, за да намери още, и оставило детето с Рандъл. Момченцето започнало да плаче може би защото Рандъл го използвал като пепелник — гасял си цигарите в петичките му. След това по причина, която знае само той, го сложил върху защитната решетка на газовата печка, от което на гръбчето му се появило изгаряне с формата на кръг. Детето обаче продължило да плаче и Рандъл го блъснал в стената и му счупил главата.

Приятелката му се върнала, видяла какво е станало и повикала полицията. Арестували и нея.

Рандъл не отрекъл, че е убил детето, но казал, че просто не може да си спомни. Единствената защита, която можех да предложа, беше намалени умствени възможности заради толкова силна интоксикация, че Рандъл не е осъзнавал какви ги върши. Обаче знаех, че няма да се получи. Щом съдебните заседатели видеха снимките на изгореното с цигари и на печката детенце, Рандъл щеше да извади късмет, ако успее да напусне съдебната зала, без да го линчуват. Когато ги видях, на мен също ми се прииска да го линчувам. Единственото, от което имах нужда, беше въже и малко време насаме с него.

Предварителното изслушване се бе провело преди два месеца в Ървин и доказателствата се оказаха ужасяващи. След този ден Дийкън Бейкър използваше голяма част от времето и енергията си да обявява из местните медии каква съдба готви на Рандъл Финч. Той заслужавал единствено смъртно наказание. И трябвало да го получи колкото се може по-скоро.

Обаче Дийкън не си бе направил труда да заведе искането си за смъртно наказание — неотменно изискване в случаи за смъртна присъда, така че реших да опитам нещо подло.

По време на изчитане на обвинението Рандъл трябваше да пледира виновен. Доколкото знаех, никой досега не се бе опитвал да изиграе подобен номер и нямах представа какво ще каже съдията. Обаче знаех, че това най-малкото ще породи един крайно интересен апелативен проблем. Рандъл се съгласи.

Съдия беше Айвън Глас. Не очаквах да ме посрещне топло. Наскоро беше хванал някаква инфекция на крака и прекарваше голяма част от времето си на съдийския подиум надрусан със същите болкоуспокояващи, каквито Рандъл беше взел, преди да убие детето. Ако по време на четенето на обвинението срещу Финч също беше друсан, знаех, че може да имам неприятности.

Съдията бе обявил началото на гледането на случая в десет сутринта. Съдебните пристави заведоха Рандъл до подсъдимата скамейка и Глас се вторачи гневно в него от пиедестала си.

— Значи това е мъжът, обвинен в убийството на детето? — Не заваляше думите и очите му изглеждаха ясни.

— Да, ваша чест — отговори Дийкън Бейкър. Беше се явил отново в съда заради камерите.

— В протокола да бъде отбелязано, че назначих господин Дилард за негов защитник и че днес той е тук заедно със своя клиент.

Бях му казал, че възнамерявам да се оттегля и че бих оценил високо, ако спре да ме назначава за нови случаи. Той само изпухтя и отговори, че с нетърпение чака мига, когато няма да му се мяркам пред очите. Чувствата ни бяха взаимни.

— Предавам на господин Дилард копие от обвинението — продължи Глас. — Отказвате ли се от официалното му изчитане?

— Да, съдия — отговорих аз.

— Как ще пледира подзащитният ви?

— Виновен.

— Добре. Що се отнася до датата… я чакай, чакай. Господин Дилард, какво казахте току-що?

— Казах, че господин Финч иска да пледира виновен. Не иска да оспорва обвиненията.

— Никога не бях чувал подобно нещо — отбеляза съдия Глас. — Признание за вина по време на официалното повдигане на обвинение и искане на смъртна присъда?

— Съдия, това не е случай за смъртна присъда — възразих аз. — Не е подадено искане за такава.

На съдията започна да му просветва какво се опитвам да направя. За мое облекчение, изглежда, му беше по-скоро забавно, отколкото неприятно.

— Господин Бейкър, какво мислите за това?

Бейкър скочи, целият червен.

— Ваша чест, това е без прецедент — запелтечи той. — Не може да го направи!

— В правилника няма нищо, което да го забранява — възразих. — Правилникът казва, че един подсъдим по криминално дело може да пледира виновен или невинен по време на произнасяне на обвинението. Ние искаме да пледираме виновни. Господин Бейкър не е подал искане за смъртно наказание, макар очевидно да е имал достатъчно време — все пак непрестанно тръбеше по медиите за намерението си.

— Щях да го внеса днеска — отговори Дийкън с по-тънък от обичайното глас.

Глас се изкикоти и погледна Рандъл.

— Господин Финч, разбирате ли какво се опитва да направи днес адвокатът ви?

— Да.

— Двамата обсъдихте ли това подробно?

— Да.

— Разбирате ли, че ако реша да приема признанието ви за виновен, вие се отказвате от конституционното си право да бъдете съден от съд и съдебни заседатели?

— Да.

Съдия Глас се облегна и прекара пръсти през снежнобялата си коса. Представих си как ръждясалите колелца в главата му започват да се въртят. След минутка той ме погледна и каза:

— Господин Дилард, ако откажа да приема това признание, предполагам, че веднага ще обжалвате?

— Точно така, съдия.

— А ако приема признанието, предполагам, че господин Бейкър ще направи същото. Прав ли съм?

— Напълно.

— Добре. Ако ще допускам грешка, предпочитам да го направя от прекалена предпазливост. Отказвам да приема пледоарията на господин Финч, че е виновен. Господин Дилард, може да внесете апелационната си жалба. Ще се занимаваме с определянето на дата, когато научим какво мислят по този въпрос мъдреците от върховния съд.

— Благодаря, господин съдия — отговорих. Нямаше никакъв смисъл да споря с него. Не че очаквах, че съдия Глас ще разреши на убиец на дете да се измъкне от смъртното наказание, но си заслужаваше да го направя дори само за да видя изражението на Дийкън Бейкър. Казах на Рандъл, че ще пусна жалбата веднага, и гледах след него, докато го извеждаха към единичната му килия. Останалите затворници бяха предупредили, че ако го пуснат сред тях, няма да изкара и час.

Лили скоро щеше да завърши и да се изнесе, така че тазвечерният й танц беше може би последната ми възможност да я видя на сцената в града. Каролайн бе хореографирала за нея соло на фона на песен за сексуалното насилие. Каква ирония, като се имаше предвид случаят с мен и Сара и някои от нещата, които Ърлин ми беше разказала за Ейнджъл.

Песента беше „Добре съм“ на Кристина Агилера. Лили танцуваше, откакто проходи. Много я биваше в акробатиката, степа, балета и джаза, но лирическият танц ми беше любим. Обичах гъвкавите движения, скоковете и грациозните завъртания.

Лили беше с бяла рокля с дълъг ръкав и деколте по врата. Ръкавите бяха буфан. Камъчетата по роклята проблясваха в синьо и златисто на светлината на прожекторите. Лили се носеше по сцената, сякаш летеше върху облак. Бях удивен от промените, които бяха настъпили в нея само за половин година, откакто за последен път бях имал удоволствието да я гледам. Тя вече не беше момиче, беше станала млада жена. Красива и талантлива млада жена.

Сърцето ме заболя, докато я гледах. Дългите й слаби ръце съвършено улавяха фините музикални акценти, краката й бяха силни и гъвкави. Осъзнах, че се усмихвам. Лили беше толкова чиста и прекрасна. Моят ежедневен свят беше изпълнен с жестокост, зло и грозота. Толкова рядко изпитвах възвишени чувства, че в един момент усетих главата си замаяна, а дъхът ми секна. Докато слушах текста на песента, разбрах какво иска да каже Каролайн. Песента беше за млада жена, поела вината и срама за сексуалното насилие от страна на баща си.

Когато танцът свърши, бързо отидох зад кулисите и помолих една танцьорка да повика Лили от съблекалнята. Когато тя излезе, я целунах по бузата.

— Благодаря, скъпа! Беше наистина прекрасно!

— Татко, какво ти става?

— Нищо — отговорих. — Чувствам се прекрасно.

Тя се надигна на пръсти, целуна ме по бузата и ми прошепна в ухото:

— За пръв път те виждам да плачеш.