Скот Прат
Един невинен клиент (23)

16 юни
21:15

Когато свърших с Мейнард, вече минаваше девет вечерта. Мракът се сгъстяваше, но времето беше ясно и топло. Звездите проблясваха над паркинга на затвора. Исках да се прибера бързо, защото бях уморен, така че поех по краткия път, покрай езерото Бун. Докато карах с отворени прозорци, започнах да си мисля как ли се оправя Ейнджъл. Беше затворена заедно с убийци, насилници на деца, наркомани, крадци, проститутки и измамници. Същото важеше и за Сара, но тя беше корава като камък. Сигурно беше невероятно трудно за младо момиче. Представих си какво ли е да си по цял ден зад решетките и през останалото време да те подкарват като овца, да ти се подиграват, да те заплашват и другите затворници, и надзирателите, да си подложен на всякакви физически неудобства и да нямаш никаква възможност да се усамотиш. А ако наистина беше невинна? Тази мисъл ме накара да потреперя.

На половината път до вкъщи забелязах фарове в огледалото за обратно виждане. Приближаваха се бързо. Помислих да отбия встрани, за да пропусна колата, щом толкова бърза, но се намирах на тясна отсечка, пълна със завои и стръмнини. От дясната ми страна имаше назъбени скали, а от лявата на около десет метра под пътя се простираше езерото.

Когато се приближи на пет-шест метра, колата зад мен пусна дългите и свалих огледалото за обратно виждане надолу, за да не ме заслепи. Намалих и погледнах в страничното огледало. Автомобилът буквално се беше залепил за мен.

Започнах лекичко да натискам спирачките, за да накарам онзи отзад да увеличи дистанцията. Той обаче не го направи. Дадох газ в един остър завой, но едва не изгубих контрол, защото стъпих на участък, осеян с чакъл. И точно това автомобилът отзад ме бутна.

— Мръсен кучи син… — Набих спирачките и спрях със скърцане на една къса права отсечка. Под седалката държах стара алуминиева бейзболна бухалка и наистина имах намерение да я използвам срещу оня гадняр в задната кола. Посегнах да я извадя.

С внезапен силен трясък колата подскочи напред. Извърнах се и погледнах през задния прозорец, но заради заслепяващата светлина на фаровете не можех да видя каква е колата. Онзи започна да ме бута по пътя. Сграбчих волана и натиснах спирачките. Гумите заскърцаха, но онзи бавно ме избутваше към езерото. Опитах се да завъртя волана надясно, но онзи зад мене беше забил бронята си в левия ми заден калник и ме обръщаше.

Миг по-късно усетих как дясната предна гума стъпи на банкета. Беше ме завъртял почти на сто и осемдесет градуса. Погледнах и най-сетне успях да видя колата, която ме буташе. Сребрист додж. А после дясното колело пропадна и се преобърнах. Главата ми се удари във волана, в очите ми избухна ярка светлина. Чух нещо като плясък, може би взрив, и си помислих, че умирам…

После — мълчание и покой. Нечии пръсти нежно ме милваха по челото.

— Джо — каза някакъв глас. — Джо, скъпи, време е да ставаш. Хайде, скъпи, трябва да ставаш. — Гласът беше на Каролайн.

Събудих се от грохота на водопад. Беше тъмно и жена ми я нямаше. Бях наклонен силно надясно и нещо ме стягаше през гърдите. Вдигнах ръка да опипам какво е. Беше предпазният колан. Нещо опираше в лицето ми. Въздушната възглавница. Очите ми вече свикваха с тъмнината — и чак сега си спомних, че доджът ме бе избутал от пътя. Бях в езерото и онова, което чувах, не беше грохот на водопад, а плисъкът на нахлуващата през отворения десен прозорец вода. Докато се мъчех да откопчая колана, колата се люшна и водата нахлу и през моя прозорец.

— Няма да се удавя! — казах високо. — Няма да се удавя в това шибано езеро!

Разкопчах колана, измъкнах се изпод въздушната възглавница и се преместих между двете седалки. Водата нахлуваше на мощни струи през двата прозореца и нямаше начин да изляза. Знаех, че трябва да изчакам, докато камионетката потъне. Огледах се трескаво. Фаровете още светеха. Виждах как се издигат мехурчета. Свалих си обувките. Водата продължаваше да нахлува с клокочене в купето.

И тогава настъпи мрак. Водата започна да ме залива. Беше толкова студена, че направо ми спря дъха. Вдигнах лице към тавана и когато купето най-накрая се напълни, поех дълбоко дъх и се измъкнах през десния прозорец. За миг нямах никаква представа накъде да плувам.

Сетих се за мехурчетата на светлината на фаровете. Мехурчетата се издигат, Джо! Последвай ги! Изпуснах малко въздух и усетих как мехурчетата се издигат покрай лицето ми. Заритах с крака и след секунди изскочих на повърхността.

Цареше призрачна тишина, но луната хвърляше достатъчно светлина, така че можех да различа очертанията на брега. Намирах се на около пет-шест метра от стръмния скалист бряг, от който бях избутан.

Погледнах нагоре, за да видя дали онзи, който се бе опитал да ме убие, още е там. Знаех, че е Тестър-младши, но нито видях, нито чух нещо.

Бун е планинско езеро и водата е леденостудена. Зъбите ми започнаха да тракат, ръцете и краката ми се разтрепериха. Заплувах към брега, хванах се за един надвиснал храсталак и се измъкнах на скалистия бряг.

Нямах сериозни рани. Ребрата и гърдите ме боляха, но явно нямах счупени кости. По лицето ми се стичаше нещо топло. Кръв. Бях се порязал над лявото око, но май не беше сериозно. Погледнах нагоре към брега и чак сега осъзнах от каква височина е паднала колата. Трябваше да се радвам, че съм жив.

Отне ми поне десет минути, докато изпълзя по каменистия склон до пътя. Починах си няколко минути свит в един храсталак. Минаха няколко коли, но ме беше страх да се изправя и да помахам, защото се опасявах да не би Младши да се върне. Най-накрая събрах смелост да стана и да тръгна по асфалтирания път. Знаех, че на около миля има къщи. Много скоро съжалих, че си бях изул обувките.

Докато крачех по асфалта с мокри чорапи и стичаща се по лицето ми топла кръв, се запитах дали Младши си мисли, че е успял да ме убие? А Каролайн и Лили? Дали нямаше да нападне и тях? Сърцето ми подскочи. Затичах.

След малко стигнах до една ферма доста навътре от пътя. Почти всички прозорци светеха. Докато се качвах по стълбите, се погледнах и видях, че ризата ми е подгизнала от кръв. Запитах се как ли ще ме посрещнат — непознат с риза цялата в кръв, бос, но с вратовръзка.

Почуках. Отвътре залая куче и след малко една жена съм седемдесетте дръпна пердето на прозорчето на вратата и се взря в мен през кръглите си очила. Побелялата й коса беше прибрала в стегнат кок. На лицето й се изписа ужас. Явно видът ми беше много по-страшен, отколкото бях предполагал.

— Какво искаш?

— Катастрофирах — отговорих. — Може ли да се обадя по телефона?

— Пиян ли си?

— Не, госпожо.

Тя ме огледа.

— Вир-вода и бос. Къде ти са обувките?

— Във водата. Колата ми падна в езерото. Трябваше да изляза с плуване.

— Вкарал си колата си в езерото? И защо бе, глупако?

— Без да искам, госпожо. Злополука. Моля ви, просто ми донесете телефона тук на вратата. Много ще съм ви благодарен.

— Тече ти кръв като на заклана свиня.

— Знам. Ударих си главата.

— Как се казваш?

— Дилард. Джо Дилард.

— Дилард? Имаш ли нещо общо с Хоби и Рина Дилард от Сулфур Спрингс?

— Не мисля. Моля ви, госпожо, имате ли телефон? Мога ли да го използвам?

— Е — каза тя, след като помисли малко, — всъщност не приличаш на бандит.

Отвори вратата и аз залитнах вътре. Сигурно причината да ми отвори беше вратовръзката.