Скот Прат
Един невинен клиент (22)

16 юни
18:00

Бих предпочел да се съсредоточа върху случая на Ейнджъл, но трябваше да се разправям с Мейнард Буш. Освен Ейнджъл и може би Рандъл Финч, той беше моят последен клиент, който можеше да получи смъртно наказание.

Бях назначен да защитавам Мейнард от съдията в криминалния съд в Съливан Каунти и началото на процеса бързо наближаваше. Съдията бе назначил младия адвокат Тимъти Уокър от Картър Каунти за мой помощник, но скоро се оказа, че той не може да се оправя с Мейнард. Не можех да го обвинявам, но така посещенията в затвора оставаха на мой гръб.

Мейнард беше един от най-страховитите и опасни хора, които съм имал неудоволствието да защитавам. Имаше дълго криминално досие, изпълнено с насилие, и беше прекарал по-голямата част от съзнателния си живот в затвора. Беше хищник, който непрестанно търсеше слабости и начин да спечели предимство. Да си имаш работа с него си беше постоянна игра на котка и мишка. Проблемът беше, че и аз, и Мейнард искахме да сме котката. В резултат не се спогаждахме добре.

На съдебното заседание за смяна на мястото на гледане на делото Мейнард най-неочаквано каза на съдията, че не си върша работата, и заяви, че иска нов адвокат. Съдията много добре знаеше, че Мейнард просто се опитва да забави процеса, и му отговори, че ще трябва да ме приеме. Удовлетвори искането за смяна на мястото на процеса обаче. Той щеше да се проведе през юни в Маунтън Сити. Разполагах само с четири седмици да завърша подготовката си, а Мейнард не искаше да сътрудничи. Уредих да го прегледа съдебен психиатър, но той не пожела да разговаря с него. Наех детектив да разпита свидетелите и да провери фактите. Когато го изпратих в затвора, Мейнард му казал да се разкара. Постъпи по същия начин и с експерта по смекчаващи вината обстоятелства.

Цели три седмици не отидох при Мейнард. Отчасти защото бях зает, но исках и да си помисли, че сценката, която бе разиграл в съда, ме е обидила. Основната причина обаче беше, че винаги, когато бях близо до него, настръхвах.

Малко след осем вечерта трима надзиратели го въведоха в стаята за разпити в окръжния затвор на Съливан Каунти. Днес бях имал дълъг ден, но не исках повече да отлагам разговора с Мейнард.

Той беше висок и слаб. Годините злоупотреба с метамфетамин и кокаин го бяха направили кльощав като болен от анорексия. Черната му коса, която сресваше на път по средата, се спускаше чак до раменете. Кожата му беше мургава, а очите черни като косата. Никога не го бях питал, но предполагах, че във вените му тече индианска кръв. Най-вероятно на чероки или чикасоу. Ръцете и торсът му бяха покрити с татуировки — сложните изображения подсказваха на хората, които разбираха от подобни неща, че е член на някакво арийско братство. Повечето бели затворници членуваха в него: то им помагаше да останат живи. Татуировките по гърдите и гърба на Мейнард представляваха религиозни символи. На гърдите му се мъдреше голям гълъб, а на гърба още по-голям кръст. Видях ги, когато един ден надзирателите го доведоха без риза.

Днес Мейнард беше облечен — със стандартен затворнически комбинезон, твърде широк за него. Седна и сплете дългите си тънки пръсти на корема си. Изглеждаше така, сякаш с лекота може да извади тесните си китки от белезниците, които бяха закачени за верига, опасваща кръста му. Надзирателите заключиха оковите на глезените към краката на занитения към пода стол. Мейнард изобщо не ме погледна.

— Здрасти, Мейнард — започнах. — Как я караш, откакто се опита да ми скроиш номер в съдебната зала?

Мълчание.

— Днес трябва да поговорим за няколко неща — разбира се, ако имаш желание. Готов ли си?

Никакъв отговор.

— Приемам това за „да“. Първо, искам да разбера защо не искаш да се подложиш на психиатрична оценка. Мейнард, не намеквам, че имаш психически проблеми. Просто искам да те прегледат, за да видя дали лекарят не може да намери нещо, което да ни помогне.

Мейнард седеше неподвижен като камък. Дори не бях сигурен дали диша.

— Също така искам да разбера защо не искаш да говориш с детектива и специалиста по смекчаващи вината обстоятелства. Те се опитват да ти помогнат. Не разбираш ли?

Мълчание.

— Прегледах всички доказателства, включително сведенията за миналото ти. Какво ще кажеш да си поговорим откровено? Прекарал си по-голямата част от живота си в затвора. Убил си първата си жена, но си успял да олекотиш обвинението, убил си някакъв тип, който се е въртял около гаджето ти, и са те осъдили. Излежал си седемнадесет години. Убил си най-малко двама души в затвора, но си се измъкнал и не са те обвинили в тези престъпления. Веднага щом са те освободили, си започнал да пренасяш кокаин и амфетамини. Докато си се занимавал с това, си продавал, смъркал и пушел всичко, което ти попадало. Сега си убил и нарязал двама подрастващи. Могат да докажат, че си вързал момичето и се го чукал, преди да го застреляш. Извадили са семенна течност от вагината й. ДНК тестът показва, че е твоя. Разполагат с кръвта на двете жертви, която е из цялата къща, наета от теб. Разполагат и с твоя подпис на договора за наем на склада, където си скрил телата. Много умно! Не се ли сети, че след няколко дни ще започнат да миришат? Открили са кръвта на децата и твоите отпечатъци по моторния трион, който си използвал, за да ги нарежеш. И още много други неща.

— Не ми пука.

— Така ли? Защо?

— Защото знам, че съм вършил злини и че заслужавам да умра.

Едва не паднах от стола. Бях защитавал хора, решили да приемат съдбата и наказанието си, но при случай с вероятна смъртна присъда това не беше толкова лесно. Нямаше начин обвинението да предложи някаква сделка на Мейнард. Той беше изнасилил, убил и нарязал младо момиче — и приятеля му също. Освен това беше професионален престъпник. Единственото, което биха приели, беше Мейнард да се признае виновен за двете убийства и да приеме смъртната присъда. Но аз в никакъв случай нямаше да му позволя да направи това. Ако щатът държеше да го убие, аз трябваше да направя всичко възможно, за да могат властите да докажат, че са прави. Не можеше просто ей така да го заведа в съда и да кажа: „Окей, отказваме се. Можете да убиете подзащитния ми“. Щяхме да се явим пред съда независимо дали Мейнард го иска, или не.

— Високо оценявам това — казах, — но трябва да разбереш, че така или иначе ще се явим пред съда. За Бога, Мейнард, току-що спечелихме смяна на мястото на процеса. В Маунтън Сити поне ще имаш безпристрастен процес.

— Не искам да ми намираш свидетели — изсумтя Мейнард. — Когато ме изправят пред съда, ще кажа, че съм го направил.

— А какво да направя аз, по дяволите? Да стърча там като идиот?

— Просто направи най-доброто, което можеш. Бог ще се погрижи за останалото.

— Мейнард, без тия! Само не ми разправяй, че в панделата си открил Господ. Зная, че Той е тук, защото всички, които са вътре, го откриват, но ако ще те защитавам, се налага да ми помогнеш поне малко. Не оставяй нещата само в Божиите ръце. Бог помага на онези, които си помагат сами.

— Има едно-единствено нещо, което искам да направиш — каза той, — и то няма нищо общо с процеса.

— И какво е то?

— Само малко уединение.

— В смисъл?

— Пиша си с една жена отвън. Бони Тейт. Много се сближихме, нали разбираш? Тя ме накара да осъзная, че повече няма защо да лъжа. Бог ще ми прости и ще ме приеме на небето. Дилард, май съм влюбен. Можеш ли да повярваш? Дъртият злодей Мейнард влюбен като пубер в жена, която дори не е виждал! Дори й написах няколко стихотворения. И точно това е проблемът. Шибаните надзиратели. Четат ми пощата. И показали стихотворенията ми на другите. Всички ме спукват от подигравки.

Знаех, че надзирателите често унижават затворниците със съдържанието на писмата им. Мейнард вероятно казваше истината.

— Какво искаш да направя?

— Не много. Те не могат да ги отварят, когато напиша отгоре „правни въпроси“. Нали така?

— Не бива да го правят. Общуването между клиента и адвоката му е защитено дори ако клиентът е затворник.

— Искам да слагам писмата за Бони в плик с адреса на твоята кантора. На плика ще изписвам „правни въпроси“, а отдолу нейните инициали. Когато пристигне в кантората ти, ще трябва или да й се обадиш да дойде да си го вземе, или да й го изпратиш по пощата. Ще ти дам телефонния й номер и адреса й.

Обмислих думите му. Всичко, което искаше, беше да може да пише любовни писма, без да го унижават. Но след това си спомних с кого си имам работа.

— Съжалявам, Мейнард, но не мога да го направя.

— Защо?

— Защото вероятно е незаконно, а на мен ми харесва животът на свобода. Ако някой разбере какво правя, със сигурност ще ме окошарят.

— Добре де, не можеш ли поне да уредиш да ми идва на свиждане?

Бях уреждал посещения за много клиенти. Това не беше неразумна молба.

— Виж, това вече мога да направя. Включи я в списъка си с посетители.

— Дилард, знаеш ли какво искам да ти кажа? Когато се запознахме, не те харесах. Помислих си, че си като всички други мазни и лепкави адвокати. Но ти поне се опитваш да направиш правилното. Идваше редовно да ме виждаш и беше откровен с мен. Не казвам, че искам да се оженя за теб, но си доста почтен пич.

Не знаех какво да кажа. Един зъл, жесток, безмилостен социопат и убиец се опитваше да ме убеди, че ме харесва — и се запитах защо.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — каза той накрая.

— Давай.

— Дилард, как така се занимаваш с подобна работа? Няма начин да я харесваш, нали? Как стигна дотам да защитаваш хора като мен?

Въпросът ме изненада. Не исках да отварям дума за мотивите си и не исках да му казвам, че напускам, така че попитах:

— Защо ти е да знаеш?

— Хайде, Дилард, достави малко удоволствие на гадния Мейнард. Как така поемаш тези случаи със смъртно наказание?

— За повечето ме назначават като служебен защитник. Но ако чак толкова държиш да знаеш, мисля, че се придържам към една проста философия. Не може правителството да прави закони, в които забранява на своите граждани да се убиват, а после да обръща дебелия край и да убива гражданите си. Според мен това си е лицемерие.

Мейнард се ухили.

— Дилард, ти си добротворец. Да, точно така.

— Може би. А може би не.

— Нали ще се погрижиш за посещенията?

— Да, Мейнард. Ще го уредя.

Помислих си, че това е най-малкото, което мога да направя за човек, който скоро ще бъде осъден на смърт.