Джаклин Беърд
Господарят на страстта (9)

Девета глава

— Това е нашата спалня, Париза — отекна в тишината насмешливият му глас. Той стана от леглото и тръгна към нея.

Париза стоеше като вкаменена. Сведе поглед и скръсти ръце на гърдите си, сякаш да се защити, а гневът й бързо се превърна в страх.

— Остави това, Люк — заотстъпва назад тя. — Ти каза „спални“… В множествено число… Каза… че сделката ни е за две седмици… заради майка ти — заекваше тя. — Ти ме излъга!

— Не, не съм те излъгал. Наистина има две спални, но използвам едната за офис. Наел съм апартамента за постоянно. А що се отнася до останалото, ти се съгласи да станеш моя съпруга за определено време с всички, произтичащи от това задължения и отговорности — присмиваше й се той, като се приближаваше към нея.

Париза опита да го отблъсне, но той бе по-бърз и я притисна в прегръдките си.

— Не… Не… — клатеше глава тя, а платиненорусата коса се разпиляваше по раменете й.

— Не ставай глупава, Париза. Нима си помисли, че ще дам цяло състояние за нищо? Ти се оказа най-скъпата жена, която съм притежавал. И имам намерение да получа това, за което съм платил — заяви той твърдо.

Да я притежава? Никога! Тя се сви пред ужасяващата решителност в черните му очи.

— Люк…. Не можеш… — молеше го тя. — Сделката ни не включваше… секс — насили се да произнесе последната дума, макар устните й да трепереха.

— Изобщо не сме споменавали думата „секс“, моя сладка Париза. Ако си спомняш, като истинска дама, ти изобщо не каза нищо по въпроса. А това ме устройваше — усмихна се той, като я гледаше победоносно.

Разбираше, че в думите му има някаква истина и самоувереността започна да я напуска. Той се наведе и впи устни в нейните. Топли вълни обляха цялото й тяло. Люк я мразеше — виждаше го в очите му, усещаше го по силата, с която дърпаше косата й — но не можеше да разбере защо. Бе почувствала гнева му от първия момент, в който се появи в къщата й, но заета изцяло със своето собствено огорчение, не се беше запитала каква е причината…

— Пусни ме, Люк! — промълви тя, когато той докосна голото й рамо с устни.

Удари го силно, но той пусна косата и я сграбчи за китките, извивайки ръцете й назад.

— Не можеш да направиш това! — извика Париза, ала в очите му нямаше и капка милост, докато разглеждаше бледото й лице.

Той свали презрамките на нощницата й със свободната си ръка и гърдите се оголиха пред блесналия му от желание поглед.

— Не можеш да ме накараш насила да се лю…

Но той отново наведе глава и покри шията с чувствени целувки, които накараха тялото й да потръпне сладостно.

— Не! — извика тя, но внезапно млъкна, пронизана от желание, което единствено Люк можеше да удовлетвори. Мразеше себе си заради това и с последни сили промълви: — Не… Не искам.

— Кой лъже сега, Париза? Няма нужда да те насилвам. Ти ме желаеш… — дрезгаво изрече Люк.

— Не биваше да приемам предложението ти. Мразя те! — извика тя.

— Знаеш какво казват за любовта и омразата, скъпа. — Той я вдигна на ръце и я отнесе на леглото, като не спираше да я целува. — Готов съм да приема и двете, след като тялото ти реагира по този начин на ласките ми.

— Не… — започна тя, но той запуши устата й със страстна целувка.

Усещаше как ръката му гали косата й и това някак я успокояваше. Опита се да го отблъсне, но когато го докосна, ръцете й сами започнаха да милват гърдите и раменете му. Цялата й съпротива беше изчезнала.

— Така е по-добре, Париза. Докосни ме, знаеш, че искаш. Искаш го, Париза, кажи ми, че е така! — настояваше той.

Тя стисна очи, като се мъчеше да прогони образа му от съзнанието си, но това бе невъзможно. Той се притисна до нея и ръката й бавно се плъзна по рамото му.

— Да… — промълви тя и се предаде напълно, когато устните им отново се сляха.

Люк целуваше ненаситно устните, очите, шията, гърдите й. Желание, страст и нежност се сляха, както и телата им…

Когато малко по-късно лежаха изтощени, с все още потръпващи тела, Париза отпусна ръце на леглото и здравият й разум отново се върна. Тя стисна очи на ярката електрическа светлина. Нямаше дори тъмнина, която да скрие безпътното й държание. По бузата й се търколи една сълза, останала незабелязана от Люк, който се отмести с едва чут стон. Тя я избърса скришом и се обърна с гръб към него. Сграбчи завивката и направи неуспешен опит да се покрие.

Предугадил това, Люк протегна ръка и отметна завивката. После погали косата й, целуна я леко и я обърна към себе си.

Париза бе като хваната в капан от странното сладостно усещане, на което тялото й отвръщаше, макар че разумът не искаше да го приеме.

Вгледа се в лицето на Люк. Той се бе подпрял на лакът и със свободната си ръка нежно си играеше с кичур от косата й.

— Е, Париза, ще признаеш ли истината? — попита я дрезгаво. — При нас двамата никога не може да става и дума за насилие. Достатъчно е само да те докосна, и между нас избухва пожар от страст. В теб е скрита толкова чувственост! Ти си всичко, за което един мъж може да мечтае — добави той с лукава усмивка.

В този момент Париза искрено го мразеше.

— С тялото си може и да те желая, но в сърцето си те презирам!

— Женското сърце не ме интересува. То е непостоянно. Ще се задоволя с тялото ти — проточи той цинично.

Знаеше, че Люк е безсърдечен, но при тези негови думи остра болка прониза гърдите й. Почувства се засегната и измамена. Насили се да издържи погледа му. Гордостта не й позволяваше да издаде чувствата си и да му покаже, че я е наранил.

— Учудваш ме. Доколкото си спомням, миналия път мислеше, че не съм достатъчно добра — напомни му тя нанесената обида.

— Сигурно съм сбъркал или може би и ти като хубавото вино ставаш по-добра с течение на времето — пошегува се той. — По-добре да пийна още малко, за да съм сигурен…

Тъмнокосата му глава се наведе към нея.

— О, не! — опита се да го отблъсне тя, но устните му бяха учудващо нежни.

Постара се да спре трепета на тялото си, очакващо ласките му. Сякаш почувствал моментната й съпротива, той я продължи да я целува, този път — със страст. Нежните й ръце вече не го отблъскваха, а галеха раменете му…

Когато почувства, че се е предала, Люк вдигна глава и започна да милва лицето й.

— Блондинка… — прошепна той. — Леденостудена отвън, но цялата пламък и страст отвътре.

Париза не се опита да го спре. Беше сломена, завладяваха я чувства, които не можеше да контролира. Телата им се сляха отново, докато накрая останаха да лежат изтощени, плътно притиснати един към друг.

— Не съм сигурен дали ще издържа две седмици — изстена Люк след малко и внимателно покри и двамата със завивката.

Думите му достигнаха неясно до Париза, която бе затворила очи и заспиваше, без да се опита да отблъсне прегръщащата я ръка на Люк.

Той затвори очи и зарови лице в косите й, прошепвайки:

— Моята лунна богиня…

 

 

Париза се събуди бавно. Отначало не можа да разбере къде се намира, съзнаваше само, че се чувства добре. И изведнъж й стана ясно — ръката на Люк беше върху рамото й. Отдръпна се леко, а той се обърна, промърмори нещо насън и остана да лежи с гръб към нея.

Не можеше да повярва на това, което бе направила. Лежеше по гръб и се взираше в тавана, а утринната светлина се процеждаше през прозореца. Отчаяна от глупостта си, помисли за бягство, но бързо отхвърли тази възможност. Сделка беше сключена и Париза трябваше да изпълни задълженията си. Сама бе виновна, че се озова в леглото с Люк…

Единственият звук в стаята бе дълбокото му равно дишане. Той не я беше излъгал. Само за удобство бе пропуснал да уточни някои неща. Сигурно много добре е знаел, че Париза има предвид фиктивен брак. Бог й бе свидетел, че във всеки друг случай Люк съвсем лесно успяваше да отгатне мислите й. Твърде лесно…

Обзе я негодувание. Опитът му в любовта беше несъмнен — доказваше го миналата нощ… Париза се поддаваше на страстта, която той искаше да й вдъхне, с унизителна лекота. Изтръпна при мисълта за лекомисленото си поведение. В съзнанието й започнаха да се редуват различни въпроси. Как щеше да преживее тези две седмици? Но още по-ужасен бе въпросът как щеше да живее до края на дните си без Люк….

Неведнъж си бе повтаряла, че не го обича, че всичко е било безумие — нищо повече. Но сега, когато лежеше до него, най-накрая бе принудена да го признае, поне пред себе си. Досега се бе самозалъгвала. Дали съгласието й да сключи тази сделка с него не се коренеше в дълбоко потисканото желание отново да се озове в обятията му?

Беше останала огорчена и разочарована, когато след нейното връщане в Лондон той не й се обади. Твърдо реши да го забрави напълно, но сега трябваше да размисли отново. Обичаше го…. Люк бе от тези, които използват и само вземат, без да дават. Как можеше да го обича? Един глас обаче й нашепваше друго. Люк не бе егоист в любовта — с него бе изживяла неописуема наслада…

Обърна глава и го погледна. Косата му започваше да пораства. Изведнъж отвори уста от изненада. Инстинктивно вдигна ръка и докосна белега от явно скоро зараснала рана.

Стоманени пръсти сграбчиха китката й и Люк се обърна към нея с леденостуден глас:

— Какво има, Париза? Нима белегът ми те притеснява?

— Не, разбира се, че не — бързо отговори тя, учудена на внезапния му гняв. — Не го бях забелязала по-рано. Как си се наранил?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Повдигна подигравателно вежди.

— Да.

Той пусна ръката й и легна по гръб.

— В деня след пожара в завода отидох да огледам изгорялата сграда със застрахователния агент. Част от покрива падна и ме удари по главата.

— О, господи! — Седна в леглото и се втренчи в безизразното му лице. Претърпял е злополука, а тя не е знаела!

— Да. Една седмица съм бил в кома, после още няколко се възстановявах.

Ето защо не й се е обадил! Не е можел, бил е болен! Това напълно променяше всичко. Устните й се разтеглиха в усмивка, а сърцето подскочи от щастие.

— Значи все пак си щял да ми се обадиш, ако не беше станала тази злополука с теб!

— Да, вероятно щях да ти се обадя много по-скоро, но както стоят нещата, може би е по-добре, че не го направих. Така не храним никакви илюзии един за друг.

Париза не разбираше нищо. Ако беше разбрала, щеше да е неотлъчно до леглото му! Протегна ръка и погали късата му коса.

— Косата ти… Затова значи си я подстригал — прошепна тихо тя, като го гледаше нежно.

— Разбира се — отдръпна се той. — Да не мислиш, че ще ходя полускалпиран по улиците по собствено желание? — Стана от леглото, протегна се с високо вдигнати ръце и взе халата си. Наметна го и се обърна към Париза: — Ще поръчам кафе, после ще взема един душ. — И добави студено: — Ти не бързай, изглеждаш уморена.

Париза отвори уста да възрази, но не успя да изрече нито дума. Какво можеше да каже? Че го е чакала, а когато не се е обадил, е решила, че е измамник и го намразила? Да, това щеше да прозвучи страхотно! Беше му заявила, че го презира, бе се държала като користолюбива сребролюбка, приемайки предложението му. Как можеше сега да му каже, че го обича?

Сърцето й се сви при мисълта, че отново е направила грешка. От самото начало трябваше да му вярва повече, вместо да мисли, че е лъжец и престъпник. Най-малкото в деня, в който бе открила кой е, трябваше да опита да се свърже с него и тогава може би всичко щеше да е по-различно… А тя избяга вкъщи да страда мълчаливо, намрази го, а той през цялото време е бил болен…

Как не бе забелязала раната? Но, разбира се! Когато се появи в къщата й, той носеше пуловер-поло, а после — копринена риза с висока яка. Сега разбираше, че дрехите е трябвало да скрият белега от раната.

Сълзи замъглиха хубавите й очи. Колко ли е страдал! Самият той е претърпял злополука, а после — и болестта на майка му… Нищо чудно, че изглеждаше отслабнал и имаше измъчен вид. Избърса очите си. Господи, колко безчувствена беше! Дори за момент да не допусне, че може да има някаква основателна причина за мълчанието му!

Какво да прави сега? Той бе казал: „Така не храним никакви илюзии един за друг“. Нима признанието й, че не е знаела за злополуката му, можеше да го накара да я обикне?

Реалното положение на нещата се стовари върху нея като огромна тежест. Ако Люк бе пожелал, можеше да спомене злополуката си. Вечерта, когато бяха в ресторанта, Париза го попита дали не му е зле, а той отрече…

Седна в голямото легло. Нямаше никаква полза да се чуди какво би станало, ако… Люк я желаеше, беше го доказал миналата нощ. Но й беше казал и че не се интересува от чувствата й. Може би, все пак щеше да промени мнението си. Скочи от леглото и с решителни крачки се отправи към банята.

Застана под душа и взе решение да каже на Люк, че не е знаела за злополуката, и колко съжалява. Нека той сам да си направи изводи. Тя го обичаше и го желаеше… Може би близостта им щеше да го накара да продължи за цял живот брака им. Можеше поне да опита…

След десет минути, облечена в любимата си права синя пола и син пуловер, със завързана с копринен шал коса и с възможно най-малко грим, Париза влезе във всекидневната.

Люк седеше до малката масичка с купчина документи и кафеник с две чаши пред себе си.

— Днес закусваш без яйца и бекон? — попита тя весело, за да скрие нервността си.

— Днес е Разпети петък — единственият ден в годината, в който постя, преди да отида на църква. — Огледа я небрежно. — Можеш да дойдеш с мен, после ще отидем при мама.

Изложи й плана за деня и отново съсредоточи вниманието си върху документите.

Париза седна срещу него и си наля кафе. Изпи го бързо и силната топла напитка й възвърна малко от самочувствието. Погледна наведената му глава и внезапно изпита желание да го докосне. Но вместо това обхвана с длани празната вече чаша и прошепна с очи, приковани в покривката:

— Люк, не знаех, че си пострадал. Ако знаех, щях да опитам да се свържа с теб. Съжалявам…

Той вдигна глава, погледна я и каза сухо:

— Да, сигурен съм, че е така. Все още ли поддържаш връзки с приятелката си Мойя?

Париза не вярваше на ушите си. Извинението й не значеше нищо за него! Разпитваше я за приятелката й! Сведе поглед, за да не прочете той в очите й явната обида. Отговорът на всичките й въпроси беше ясен — Люк не даваше пет пари за нея! И все пак не можеше напълно да повярва. Трябваше да опита отново.

— Да, разбира се. Но, Люк, за злополуката… Аз…

— Остави това, Париза. — Изправи се, приближи се до нея и я целуна по косата, като взе ръката й в своята.

Тя също стана. Вдигна глава към красивото му лице и погледите им се срещнаха.

— Люк… — започна тя, но той я прекъсна, като впи устни в нейните, и я прегърна.

— Да забравим миналото, Париза. Ти си моя съпруга и не мисля, че миналата нощ ти беше особено неприятна. Всъщност наслаждаваше се толкова, колкото и аз. — Черните му очи бяха приковани в нейните.

— Да — призна тя със свенлива усмивка.

— Добре. Значи, никакви караници повече, никакви разговори за миналото и, според мен, ще прекараме следващите две седмици страхотно.

Париза искаше да го докосне, искаше да остане с него завинаги, да го обича, но трябваше да се задоволи с двете седмици, които той предлагаше.

— Това ме устройва идеално — съгласи се тя. Ала се зарече тези две седмици да продължат цял живот!

Люк я прегърна през раменете и я целуна нежно.

— Облечи си палтото. И побързай, защото съм страшно гладен, а не е добре да ограничавам апетитите си…

Докато вървеше към спалнята, в ушите й отекваше изкусителният му смях.

 

 

Тези две седмици бяха като откровение за Париза. Никога не бе предполагала, че любовта може да я дари с такова щастие и възторг от живота.

— Хайде, скъпа, време е за болницата — вдигна я на ръце Люк и я отнесе в спалнята.

Обзети от страст, преди малко не бяха успели да стигнат по-далеч от всекидневната. Тя се засмя.

— Не, аз имам неутолим апетит…

— Като изключим храната, във всяко друго отношение си ми равна, Париза — засмя се Люк, след това повдигна кичура коса от челото й и седна на леглото. — Защо не прекараш следващите няколко часа в грижи за прекрасното си тяло? Аз ще отида в болницата сам, а като се върна, искам да си облечена с нещо зашеметяващо. Ще те заведа на вечеря.

Тя му се усмихна лениво и го подразни:

— Да, господарю мой.

— Говоря сериозно, Париза — изчезна внезапно усмивката му. — Мама трябваше да излезе от болницата днес, но отложиха изписването до утре и лекарят ми каза, че тогава тя може да пътува за Италия. Така че двамата с теб трябва да си поговорим. — И като стана от леглото, добави: — Ще се върна скоро. Най-много до два часа.

„Може би всичко ще бъде наред“, помисли си Париза, когато той изчезна в банята.

Обичаше Люк с цялото си сърце и последните две седмици само бяха задълбочили чувствата й, ако това изобщо бе възможно. Живееше като в сън от първия ден на брака им. Люк беше прекрасен любовник, с неизтощима енергия, равна на нейната. Двамата сякаш бяха създадени един за друг. Достатъчно беше само да я погледне по особен начин и тя знаеше какво мисли той…

Но когато не се любеха, между тях все още имаше някаква непреодолима бариера. Тя опитваше да се убеди, че е заради майка му, но не беше сигурна, че това е всичко. Този следобед бяха седнали в бара да пийнат нещо и не за първи път той рязко, почти гневно, настоя да се качат горе. Въздъхна. Когато влязоха в апартамента, всичко завърши прекрасно — винаги ставаше така, — но й се искаше да знае какво мисли и какво чувства той. Сега й беше казал, че иска да говорят и тя с цялото си сърце се надяваше, че става въпрос за брака им.

Люк влезе в спалнята и започна да се облича. Тя го наблюдаваше, докато той отваряше различни чекмеджета и вадеше дрехите си. Париза се чудеше как е възможно съпругът й да умее да върши дори нещо толкова обикновено с необикновена еротична грация.

— Ще се видим по-късно, скъпа — целуна я той. — И искам да ме гледаш така, и когато се върна. — Усмихна й се, преди да излезе.

Следващите няколко часа Париза прекара в очакване Люк да се върне. Единствената потискаща я мисъл беше, че днес изтича срокът на брака им. А Люк не бе споменал нищо… И тя не смееше дори да помисли какво би станало, ако…