Джаклин Беърд
Господарят на страстта (8)

Осма глава

Колата спря пред дъбовата врата на къщата. Париза погледна към Люк.

— Извини ме, че няма да сляза от колата, но шофьорът ще те изпрати до вратата и утре ще дойде да те вземе около десет. Ще се срещнем в болницата и ще съобщим радостната новина на мама.

— Да, да… Добре — прошепна тя.

— Париза — хвана ръката й той, когато вече се бе обърнала да си върви. — Надявам се, че няма да промениш решението си. Ще те чакам утре сутринта. Сделката остава в сила…

— Да, разбира се.

Той изглеждаше сякаш е някъде далече и говореше провлечено. Париза слезе от колата и остана загледана в него.

— Прибирай се вкъщи — нареди Люк кратко.

Тя се изкачи по стълбите и отключи голямата врата. Влезе, заключи след себе си и уморено тръгна към стаята си. Имаше чувството, че портретите по стената й се присмиват. Тръсна глава да пропъди това чувство и продължи нагоре.

Не искаше да мисли, но не беше толкова лесно. Наистина ли се бе съгласила да се омъжи за Люк? Знаеше, че що се отнася до финансите й, решението е правилно. Но можеше ли макар и за две седмици да живее с него, без да си припомня болката, която той вече й бе причинил? Имаше ли достатъчно сили и воля, а дори и възможности, да играе ролята, която той искаше? Имаше хиляди въпроси, на които не можеше да намери отговор. В какво всъщност се превръщаше тя, Париза Хардкорт-Белмонт, която сключваше брак по сметка? В користолюбива жена! Но нима бе толкова странно? В историята на семейството й доста бракове бяха сключвани по сметка. Защо трябваше тя да се отвращава от тази мисъл?

Любовта е за наивниците — научи го от собствения си опит. Люк ди Маги я научи. Спомни си как той за първи път спомена за отиването й в Италия с него и каза, че никога няма да се ожени, но не би имал нищо против да се сгоди, за да зарадва майка си. Той беше безмилостен човек, изградил цяла империя от малката пекарна, човек, който взимаше всичко, каквото поиска, без да мисли за другите. Колко ли хора беше използвал, а след това ги бе захвърлил така, както постъпваше и с нея самата?

Можеше ли да бъде цинична като Люк? Да! Щеше да вземе парите му! Защо не? Кой бе по-подходящ? В крайна сметка той бе купил титлата и тази мисъл й причиняваше болка. Париза се оплакваше заради старата къща, но всъщност я обичаше и не можеше да си представи, че ще живее някъде другаде. Спомените я върнаха към детството й, когато бе тичала из огромния парк, когато беше играла на криеница с баща си из стаите и се бе спускала по парапета… Всичко това й бе скъпо, но отсега нататък трябваше да живее с мисълта, че титлата принадлежи на Люк.

Заслужаваше тези пари, а и не можеше да отрече, че с тях ще й бъде много по-лесно. Като законна съпруга на Люк, макар само де юре и за кратко, положението й щеше да остане същото и нямаше да се наложи да обяснява на приятели и познати, че е продала титлата. Може би постъпваше като страхливка, но мисълта да излага на показ финансовите си проблеми не я радваше особено. И все пак решаващият фактор беше това, че ще може да осигури прилични пенсии за Диди и Джо до края на живота им.

 

 

Когато се събуди на другата сутрин, Париза почти успя да се убеди, че предишният ден е бил само сън или по-скоро кошмар. Люк се бе върнал в живота й, заявявайки пред целия свят, че са сгодени. Не хранеше никакви илюзии, че той изпитва чувства към нея… Вчера следобед със забележката си за нощта, която бяха прекарали заедно, той съвсем ясно й бе дал да разбере какво е отношението му към нея. Защо тогава така глупаво се бе съгласила с плана му да се оженят, та било то и само за две седмици? Да мами Диди! Да носи пръстена му!

Не беше влюбена в него… Пътуването й до Италия беше глупаво, макар че по онова време имаше основателна причина за него. Но две седмици в Лондон, една съвсем формална връзка в замяна на цяло състояние… Не налагаше ли здравият разум тя да приеме?

Изстена тихо. Главата й пулсираше и сърдечното „Добро утро“ на Диди, която влезе в стаята с чаша кафе, с нищо не й помогна.

— По-добре ставай, госпожице Париза. Някакъв мъж чака да му покажеш къщата!

— Какво? Кой? — извика тя и придърпа завивката чак до брадичката си. Взе чашата и изпи кафето на един дъх. Предишната вечер май бе попрекалила с шампанското.

— Господин Смайт, архитект. Изпратил го е господин Люк да види какво трябва да се ремонтира и как точно. Не е ли чудесно?

— Да, чудесно е — съгласи се Париза, като чак сега осъзна значението на това, което беше направила.

Люк не бе губил време. Очевидно не искаше да рискува тя да промени решението си и действаше бързо.

Едва успя да се измие и да облече кожения си костюм, когато лимузината дойде да я отведе в болницата…

 

 

Париза слезе от колата пред главния вход и още преди да е успяла да прехвърли чантата си през рамо, Люк вече стоеше до нея.

— Добре, вече си тук. Мама ще се зарадва. — И без дори да каже „добро утро“, той я поведе нагоре по стълбите.

— Добро утро — натърти тя иронично.

Люк все още изглеждаше блед и Париза се запита дали е само заради тревогата за майка му, или може би е от мисълта, че ще се жени, та дори и за кратко. Както й беше споменавал вече няколко пъти, той не беше от мъжете, които се женят. Тази сутрин носеше елегантен тъмносин костюм, синя копринена риза с висока яка и не носеше вратовръзка. Всеки друг мъж, облечен така, би изглеждал превзет, но на Люк тези дрехи стояха чудесно.

Качиха се на асансьора заедно с две момичета в бели престилки, които не откъснаха поглед от него. Париза се усмихна мрачно. Жените се лепяха на Люк като мухи на мед!

Когато слязоха на втория етаж, той я заведе до стаята на майка си. Цялото внимание на Париза се съсредоточи върху жената, лежаща на болничното легло.

Очите й се разшириха от почуда, защото сега сеньора ди Маги нямаше нищо общо с жизнерадостната жена, която бе видяла преди два месеца. „Как е възможно човек да се промени до такава степен за толкова кратко време?“, мислеше Париза, докато се приближаваше към леглото с усмивка.

— Добър ден, сеньора ди Маги. Как сте? — наведе се Париза и целуна набраздената от бръчки буза.

Старата жена се усмихна, а в тъмните като на сина й очи проблеснаха сълзи.

— Париза! Радвам се, че дойде! И ще се жените! Толкова съм щастлива…

— Недей да говориш много, мамо — прекъсна я Люк. — И никакви вълнения. Лекарят ти забрани. — Наведе се и целуна белокосата й глава, като стискаше ръцете й в своите.

После седна на леглото и за момент майка и син се гледаха мълчаливо.

Париза се почувства излишна, седна на един стол и се втренчи в ръцете си.

Когато след половин час си тръгнаха, не й беше нужен лекар, за да й каже, че старата жена, която се усмихваше и изглеждаше много доволна, се чувства по-добре след посещението им.

Люк спря пред колата и отвори вратата.

— Съжалявам, че не мога да те придружа, но шофьорът ще се погрижи да се прибереш невредима вкъщи. Ще ти изпратя колата в четвъртък сутринта, но преди това ще ти се обадя по телефона за подробностите.

— Люк, не съм сигурна…

Дълбокото безпокойство, което изпитваше при мисълта за сделката им, се бе засилило. Започваше да се пита доколко съгласието й се дължеше на шампанското, което бе изпила предишната вечер, но Люк й помогна да се качи в колата, без да й даде възможност да довърши изречението си.

— Късно е да променяш решението си, Париза.

В своя безупречен сив копринен костюм, бяла риза и вратовръзка в сиво и тъмночервено Люк изглеждаше фантастично — като изискан светски мъж, какъвто и беше.

Париза обаче се чувстваше като наивна ученичка. Знаеше, че е глупаво. От финансова гледна точка решението й беше съвсем правилно. Нямаше от какво да се притеснява — щяха да се разпишат само в кметството и бракът лесно можеше да се разтрогне. Защо тогава краката й трепереха?

Облечена в кремав костюм с права пола до коленете и блуза с цвят на праскова, Париза слушаше думите на служителя, без да ги осъзнава. Отърси се от вцепенението си едва когато Диди я стисна за лакътя.

— Да — успя да промълви Париза.

Погледна с невиждащи очи златната халка, която Люк сложи на пръста й. Но когато той я взе в прегръдките си, унесеността й внезапно изчезна и тя застана нащрек.

— Моята съпруга… — промърмори той, преди да я целуне.

 

 

— Колко си красива, госпожице Париза — отбеляза Диди, докато седяха в хотел „Риц“, след като току-що бяха завършили сватбения обяд. — Ще бъдеш щастлива, детето ми, вярвай на старата си бавачка. Когато господин Люк пристигна миналия ден, си поговорих доста дълго с него, докато ти се обличаше, и знам със сигурност, че те обича. Даде ми колана, който си забравила в Италия. — Очите й проблеснаха дяволито, а Париза се изчерви. — Не се притеснявай, момичето ми. Знам, че сега доста млади момичета не чакат сватбата. — Тя се засмя. — През тези два месеца виждах, че тъгуваш за някого, и когато видях Люк, разбрах причината. Но сега всичко ще бъде наред.

Париза въздъхна. Как можеше да разочарова старата жена? Диди и Джо бяха свидетели на сватбата и единствени гости. Всъщност те бяха причината да се съгласи на този брак. Двамата съпрузи се бяха грижили за нея през целия й живот и имаха право на спокойни старини. Беше се чудила как да ги осигури и сега проблемът се решаваше. Дори нищо по-добро да не излезеше от тези две седмици, щеше поне да е спокойна за хората, които обичаше най-много на този свят.

— Париза, мисля, че всичко мина много добре, нали, скъпа?

Вдигна глава и потрепери от победоносния блясък в очите му.

— Да — отговори тя, като тръгна след Диди и Джо към чакащото ги такси.

Какво точно означаваше този негов поглед? Париза въздъхна с облекчение след таксито, което отведе Диди и Джо в Хардкорт, и тръгна към колата на Люк. Той й помогна да се качи и се настани до нея.

— Най-после сме сами — провлече той и хвана лявата й ръка с халката на пръста. — Никога не бях мислил, че ще сложа халка на ръката на някоя жена. Диаманти може би, но това…

После съвсем неочаквано вдигна ръката й и целуна халката. Сърцето й подскочи, очите срещнаха неговите и по тялото премина тръпка. Издърпа ръката си и откъсна поглед от неговия. Отвори чантата, извади годежния пръстен и си го сложи. По някакъв странен начин големият диамант й напомняше каква е истинската причина за този брак и тя нямаше да я забрави.

— Казах ли ти колко си хубава? Идеалната булка, която се омъжва със съвсем малко нежелание. Имам късмет, че намерих такава идеална съпруга.

Стаеният гняв в думите му не остана скрит за Париза. Да, Люк никога не бе искал да се жени…

— Не съпруга, а бизнес партньорка — подчерта Париза и след като се отдръпна колкото можеше по-надалеч от него, добави: — Не е ли време да тръгваме за болницата?

Беше решила да запази определена дистанция между себе си и Люк. „През идните две седмици ще бъда хладна, спокойна и сдържана“, обеща си мълчаливо тя.

Когато най-накрая стигнаха до стаята на сеньора ди Маги, тя се стори на Париза още по-отслабнала и изтощена, отколкото преди два дни. Внимателно подаде на старата жена букет цветя и помисли, че почти си струваше да се омъжи за Люк само за да види щастието и облекчението — да, облекчението — в очите на старата жена.

— Толкова се радвам за вас двамата… — изрече през сълзи сеньора ди Маги. — Сега, когато знам, че Люк не е сам на света, мога да си отида спокойна…

— Не говори така, мамо — прошепна Люк дрезгаво. — Ще оздравееш и ще направим истинско празненство в градината в Италия — опитваше се да я развесели той.

Но когато след няколко минути дойде сестрата и ги предупреди, че трябва да си тръгват, за да подготвят сеньора ди Маги за операцията, усмивката изчезна от хубавото му лице.

Чакалнята представляваше безлична стая с голи бели стени, удобни кресла и малка масичка. Докато седяха там, Париза почти започваше да изпитва съчувствие към Люк.

Той я погледна със студени като арктическата пустош очи. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади оттам дълъг плик и го хвърли на масичката пред нея.

— По-добре прочети това и го подпиши. Смятам, че ще се съгласиш с условията.

Тя му хвърли удивен поглед:

— Сега ли?

Майка му влизаше на операция, за бога! И внезапно съчувствието й към него изчезна.

— Ние сме само бизнес партньори. Ти го каза, Париза. Това е споразумението ни. Прочети го и подпиши.

Тя взе документа и започна да чете. Пое шумно дъх от удивление при вида на сумата, отпусната й за издръжка. Той наистина беше много щедър. Защо ли тогава не се чувстваше щастлива? Единственото, което изпитваше, беше отвращение от себе си. Беше паднала до неговото ниво, където всичко имаше цена. Без да дочете до края, попита:

— Имаш ли писалка?

Люк й подаде скъпа златна писалка и без да каже нищо повече, тя подписа документа и му го подаде. Очевидно нямаше да й е лесно да изпълни обещанието, което даде пред себе си, да бъде хладна, спокойна и сдържана…

Прекараха целия следобед и началото на вечерта почти без да разговарят, като една сестра от време на време им носеше кафе. В осем часа се появи лекарят и им съобщи, че операцията е минала успешно.

Люк стисна ръката на Париза, докато сестрата ги водеше към интензивното отделение. Майка му още бе под наркоза и към вените й имаше включена система с физиологичен разтвор, но лицето й бе възвърнало здравия си тен.

— Тя ще се оправи, Люк — прошепна Париза.

— Да, мисля, че сега ще се оправи — въздъхна той. — Благодаря ти, Париза.

 

 

Шофьорът ги остави пред входа на хотела. Докато Люк я въвеждаше вътре, тя успя да забележи удобното елегантно фоайе с дебели килими и кадифени завеси.

Стоеше настрани, докато Люк размени няколко думи с администраторката и взе ключа.

— Шофьорът е докарал багажа ти — обърна се той към Париза. — В ресторанта ли искаш да вечеряме, или горе в апартамента?

— Всъщност не съм гладна — отговори тя, без да се замисли, но съжали, защото Люк се съгласи с нея и я поведе към асансьора.

Мълчаха, докато стигнаха до последния етаж. Вратата на асансьора се отвори, двамата слязоха и Люк я въведе в апартамента. Влязоха в квадратна всекидневна с дебел килим на пода и запалена камина. Сигурно беше газова, но все пак създаваше уют. В стаята имаше два дивана с малка масичка между тях, телевизор и неголямо бюро с телефон върху него.

— Спалните са там — посочи Люк към малък коридор. — Можеш да ги видиш по-късно. Сега имам нужда от душ и нещо за пиене. Налей ми уиски със сода и поръчай… сандвичи или каквото решиш. — И без да дочака отговор, изчезна в коридора.

Париза въздъхна с облекчение. Беше казал „спални“, а не „спалня“, така че нямаше от какво да се притеснява. Всъщност през следващите две седмици нямаше да е трудно да не прекарва много време с Люк. Изключение правеха само посещенията в болницата.

Отиде до барчето и сипа уиски в две кристални чаши, добави газирана вода и лед. Взе тази с по-малко уиски и се върна в средата на стаята. Седна на дивана, събу обувките си и разкопча сакото, под което се показваше прасковената блуза. Отпи от кехлибарената течност, после взе телефона и поръча сандвичи и кафе.

Взе чашата си и отпи още една глътка, оглеждайки обзаведената с вкус стая. Щеше да е много лесно да свикне с всичко това, а след две седмици можеше да си позволи подобен разкош и в собствения си дом. Но тази мисъл не я радваше така, както се бе надявала.

Париза никога не се беше стремила към богатство. Харесваше работата си и беше доволна, ако успяваше да свързва двата края. Защо тогава се бе съгласила с предложението на Люк? От огорчение, от алчност? Не можеше да повярва, че е така. Но вече се бе съгласила. Внезапно подскочи, разливайки уискито.

— Предполагам, че е за мен? — Люк стоеше пред нея, вдигнал чашата, която бе приготвила за него, и видът му й подейства като удар в слънчевия сплит.

Беше облечен само с бяла хавлия, завързана небрежно на кръста, която стигаше до средата на прасците му. Внезапно осъзна точно каква близост означаваше този брак и преглътна нервно, като стискаше чашата си до побеляване на кокалчетата. Господи, ако не внимаваше, скоро щеше да се превърне в истинска алкохоличка! За щастие, на вратата се почука и се появи келнерът с поръчката им.

Париза не беше хапвала почти нищо през целия ден, но и сега едва докосна храната. Започваше да се чувства леко замаяна. Изправи се бавно и всеки мускул на тялото й се стегна при вида на Люк, който също ставаше от дивана срещу нея.

— Уморена съм, денят беше много тежък. Ще си легна още сега — успя да каже тя твърдо, но не посмя да срещне погледа му.

Прекоси стаята. Чувстваше се уязвима и беззащитна. Тръгна по коридора, без да се оглежда, и отвори първата врата, която й се изпречи. Очите й се разшириха от учудване. Не беше спалня, а имаше вид повече на работен кабинет с компютър, факс и телефон върху огромно бюро. Излезе и отвори следващата врата.

Озова се в огромна стая с голямо легло по средата. До тоалетната масичка бе поставен куфарът й. Въздъхна с облекчение. Това сигурно беше нейната стая.

Отвори куфара и направи гримаса при вида на бялата дантелена нощница, с прикрепена към нея бележка. Беше подарък от Диди. Зарови ръце по-дълбоко и с отвращение откри, че обикновената й нощница не е там. Намръщи се и бързо окачи в гардероба малкото си дрехи, после с нежелание взе дантелената нощница, тоалетните принадлежности и влезе в банята. Взе душ, избърса се с пухкавата хавлия и облече отвратителната нощница.

Бързият поглед в огледалото съвсем не я успокои. Тънки презрамки придържаха лъскава дантела, която едва прикриваше гърдите й, а коприната надолу беше прозрачна. Горката Диди! Каква непоправима романтичка! Сви рамене — никой нямаше да я види, и се върна в стаята. Застана като вкаменена пред вратата.

На леглото, облечен само в бели слипове, лежеше Люк. Черните му очи проблясваха, докато я оглеждаше от горе до долу.

— Много секси и съвсем подходящо за младоженка — подразни я той.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Това е моята спалня! — извика тя.

Срещна погледа му и потрепери от гневните пламъчета, танцуващи в черните му очи…