Джаклин Беърд
Господарят на страстта (6)

Шеста глава

Пронизителен звън я накара да премигне и неохотно да отвори очи. Беше светло, а над нея синееше небето. Отначало не разбра къде се намира, после почувства как Люк се размърда.

— Извинявай, Париза. Трябва да вдигна телефона — погали я нежно той. — Сигурно е нещо важно, иначе нямаше да ме безпокоят. — Зави я с одеялото и сякаш без да съзнава собствената си голота, отиде до бюрото и вдигна слушалката. — Моля.

Забележката му, че никой не би го безпокоил, изведнъж я накара да осъзнае унизителното положение, в което се намираше. Приказката, продължила почти денонощие, бе свършила. Не разбираше какво говори Люк, но беше ясно, че напълно е забравил за нея…

Накрая тя осъзна съвсем ясно какво точно е направила и затвори очи. От срам лицето й се покри с руменина. Опита да намери роклята си, без да пуска одеялото, в което се бе увила. Не си направи труда да обува чорапите си, а само бикините, после нахлузи роклята. Сигурно е била пияна, луда, омагьосана или — и трите заедно.

— Разваляш удоволствието ми…

Вдигна глава и присмехът в очите на Люк я накара да потрепери. Щом забеляза реакцията й и поруменялото лице той изрече няколко кратки думи в слушалката и затвори. Приближи се бързо до нея и я взе в прегръдките си.

— Миналата нощ между нас се случи нещо прекрасно и няма да позволя да се срамуваш от него, Париза. Исках тази сутрин да бъде празник, но се налага да замина. В един от заводите в Неапол е станал пожар и трима души са ранени. Но първо ще те целуна. Не съжалявай, скъпа. Няма да позволя да съжаляваш.

Люк така лесно четеше мислите й, че започваше да й става страшно!

— Не, не съжалявам — каза тя с тъжна усмивка. Каквото и да станеше, двамата с Люк наистина бяха преживели една прекрасна нощ и не можеше и да си представи, че някога ще изпитва същите чувства към друг мъж. Опитваше да се убеди, че всичко се е случило твърде бързо, че това не може да е любов, но дълбоко в сърцето си знаеше, че го обича…

— Не ме гледай така, Париза! — помоли той. — Трябва да замина след половин час, но искам да останеш тук, докато се върна.

— Кога ще се върнеш? — попита тя тихо.

— Най-много след ден или два.

Тя застина в прегръдките му.

— Но аз трябва да отида в Англия. Мойя ще ме чака…

Снимките! Как бе могла да забрави за тях? Любовникът й беше обикновен изнудвач, а може би — мафиот! И щастливите искрици в прекрасните й очи изчезнаха… Не можеше да стои в Италия и да го чака. Разумът й подсказваше да изпълни задачата си и да заминава.

— Добре. Нямам време да ти обяснявам сега, затова ще ти дам снимките и ще уредя да заминеш за Англия днес, но помни, че си моя и чакай да ти се обадя. Дай ми телефонния си номер — нареди той бързо.

Докато Люк я отвеждаше в нейната стая, чувството й на вродена предпазливост я накара да му даде телефонния номер на Мойя.

— Не искам да те оставям, но наистина трябва да замина, Париза.

— Всичко е наред, честна дума. Разбирам те напълно.

В действителност обаче не го разбираше. Не разбираше дори себе си! Една част от нея искаше да остане с Люк завинаги, а разумът й казваше да бяга и никога повече да не се връща!

— Добро момиче. Точно това харесах най-напред у теб — лоялността към приятелката ти, а сега, надявам се — и към мен — изрече той сериозно. — Зная, че съм много по-възрастен от теб и трябваше да се овладея, но ти беше толкова прекрасна, че не можах да се въздържа. Желаех те както никоя друга жена през живота си! Носи пръстена и ме чакай!

— Ще те чакам… — обеща тя, омагьосана от нежността му.

Той я целуна още веднъж.

— Ще се реванширам, обещавам ти!

Изведнъж Париза се вкамени. Беше чувала тези думи! „Ще се реванширам, обещавам!“, бе казал Люк на Марго Мей. Съвсем беше забравила за певицата…

Влезе в стаята си с натежало сърце. Огънят гореше, а леглото й беше оправено. Приближи се до камината, хвърли в огъня снимките на Мойя, които Люк й бе дал, и се загледа в пламъците. После бавно влезе в банята.

Беше объркана. Всъщност имаше ли значение, че Люк се е любил с Марго Мей? Това беше минало.

Всеки човек можеше да се влюби внезапно. Бог й бе свидетел, че с нея бе станало точно така. Три дни, прекарани с Люк, и вече го обичаше! Защо и с него да не е така? Беше й казал, че я желае. Не искаше да вярва, че я е излъгал. А всичко останало? А изнудването му?

Върна се в стаята и бързо се облече. Сложи си лек грим. Щеше да чака да й се обади и нямаше да го съди прибързано. Може би той щеше да й обясни всичко.

Господи, защо ли се заблуждаваше? Бе влюбена в злодей! Единственият мъж, когото можеше да обича, беше сто пъти по-безразсъден от всичките й предци, взети заедно. Но членовете на нейното семейство са били поне честни и благородни…

Събра багажа си механично и хвърли последен поглед на стаята. Пръстенът лежеше на шкафчето, където го бе оставила. Люк й бе казал да го носи и когато го сложи на пръста си, се почувства много по-добре.

След един час Париза стоеше в трапезарията и се опитваше да реши какво да закуси, когато вратата се отвори и влезе Тина.

— Париза, много си потайна! Защо не ми каза в петък, че двамата с Люк сте сгодени? Толкова е романтично! Винаги съм подозирала, че е луд по теб. Беше така ядосан, когато му изиграхме онзи номер в училище! А обикновено такова нещо само би го разсмяло. Радвам се за двама ви!

— Благодаря — измърмори Париза в отговор.

— Обещах да занеса нещо за ядене на Джино — намигна й Тина, взе по малко от всичко на масата, подреди го върху поднос и излезе от стаята.

Париза взе един кроасан и тъкмо си наливаше кафе, когато се появи Анна, красивата брюнетка.

— Ти и Люк… Чух… Познаваш Люк от дълго време… — застана тя пред Париза и заломоти на развален английски: — Той ти купил пръстен. Ожени се за теб заради майка си. — Тъмните й, студени като лед очи гледаха Париза с омраза. — Майка му! Нали тя доволна! Английска лейди си, нали? Люк й дава — как казвате — общественото положение, което искаше.

Париза пребледня при тези жлъчни думи.

— Бъди щастлива. Люк не е особено верен мъж. Скоро ще получиш гривна, както всички нас… — протегна ръка тя. — Ето, той ми я подари. Хубава, нали?

Преди Париза да успее да отговори, в стаята влезе сеньора ди Маги и каза на италиански нещо, което накара Анна да се изчерви и да излезе бързо.

Останалата част от сутринта Париза прекара в опити да разбере накъсания английски на сеньора ди Маги, но без особен успех. И когато накрая колата дойде да я отведе на летището, от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение…

 

 

— Взе ли ги? Какво стана? — настояваше Мойя. Париза хвърли куфара си на пода.

— Може ли поне да вляза, преди да си започнала с въпросите си? — провлече тя, но безпокойството върху лицето на Мойя й напомни, че именно Люк бе причината за това. Как можеше да обича мъж като него? — Край на тревогите ти, Мойя. Снимките са изгорени лично от мен. А сега, ако ми направиш чаша кафе и седнеш с мен, ще ти разкажа всичко…

Десетина минути по-късно бе разказала накратко почти всичко, като пропусна интимните подробности. Пръстена беше свалила още в самолета и го бе скрила на сигурно място в чантата си.

— Париза, не мога да ти обясня какво означава това за мен! Честно казано, когато замина за Италия с онова животно, не вярвах, че ще успееш. Благодаря ти!

При тези обидни думи по адрес на Люк Париза едва преглътна гневния си отговор. В очите й обаче се появи тъга, защото осъзна, че те може би са самата истина. Защо тогава се бе влюбила в него?

Когато най-сетне си легна, бе вече два часът през нощта, а Люк не се беше обадил. Но той щеше да се обади. Непременно! Може би пожарът е бил по-сериозен, отколкото е предполагал. Внезапно разбра, че дори не знае за какъв завод става въпрос. Може би завод за наркотици? О, господи! Не можеше да си позволи връзка с търговец на наркотици!

Започна да се върти неспокойно в леглото. Само преди седмица щеше да се изсмее, ако някой й бе казал, че ще се влюби, и то — в престъпник. Дали не бе изпаднала във вечната заблуда на жените, че с любовта си са в състояние да променят един мъж? Накрая заспа, като все още се опитваше да намери приемлива причина за мълчанието му…

 

 

В неделя вече не можеше да се заблуждава. През изминалите няколко дни се бе преструвала на доволна и весела пред Мойя, а вътрешно й се искаше да плаче от мъка. Вече трябваше да приеме факта, че Люк няма нито да се появи, нито да се обади. Трябваше да се върне в Хардкорт и да се опита да забрави всичко. Имаше работа, имаше своя дом и Дейвид… Люк бе мошеник, който просто я беше използвал! Край на историята… Но не можеше да потисне болката в сърцето си и ужасното чувство, че е загубила нещо безценно…

Париза седеше мрачно пред подредената за закуска маса и отпиваше от кафето си.

— Париза, погледни тук! — възкликна Мойя, подавайки й неделния вестник. — Хванали са мошеника, който ме изнудваше!

Погледна към страницата, която Мойя сочеше и кръвта се отдръпна от лицето й. Люк — арестуван? Но приятелката й сочеше не снимката на Люк, а на друг мъж. Започна да чете с разтуптяно сърце.

Не можеше да повярва… Беше невъзможно… Като част от една сделка миналата седмица Лука ди Маги, един от най-богатите бизнесмени в Европа, бе получил и собствеността върху известно лондонско казино. Първото нещо, което направил като собственик, било да уволни управителя на казиното, Луиджи Рено, уличен в злоупотреби. В четвъртък Рено бил арестуван от полицията.

Париза започна да се смее истерично. Беше заминала за Италия не с истинския изнудвач, а с невинен мъж…

 

 

След час, когато седеше сама във влака и нямаше нужда да се преструва, очите й се напълниха със сълзи, докато препрочиташе статията. Пишеше доста за Люк. Син на хлебар от малко селце, той разширил бизнеса на баща си в цяла верига хлебарници, а после и пицарии, които процъфтяваха на четири континента. Недоволен от успехите си обаче, той се впуснал и в корабостроене и строителство, така че сега притежаваше огромна международна компания.

Облекчението й, че не е мошеник, бързо се смени с отчаяние. Когато мислеше, че е престъпник можеше по-лесно да го забрави, отвратена от начина, по който печели парите си. Но фактът, че е мултимилионер, който съвсем съзнателно я е прелъстил и зарязал, й причиняваше непоносима болка.

Колко глупава е била да мисли, че светски мъж като Лука ди Маги може да се влюби в нея! Беше все така наивна, както и на четиринадесет години, когато го бе срещнала за първи път.

Сама се бе хвърлила в обятията му, беше му се отдала, а за него това е било само игра! Първо я бе накарал да замине за Италия. Всъщност я беше изнудил! Може и друг да е направил снимките, но Люк ги бе използвал, за да я изнуди! Сигурно му е било страшно забавно. През цялото време в Италия, докато тя се бе тревожила за приятелката си, той тайно й се е присмивал…

Беше се поддала на чара му с наивност, която сигурно му се е струвала изключително забавна. Сама си бе виновна — беше се съгласила да замине за Италия и да заблуждава всички на празненството. Но Люк бе заблуждавал повече от нея — беше я любил със съзнанието, че няма никакво намерение да я види отново.

Остана в Лондон пет дни и ако беше честна, щеше да признае, че всяка минута се бе надявала той да пристигне или да се обади. Сега разбираше, че никога не е имал намерение да го направи. Сигурно беше спал с нея, за да й отмъсти за шегата, която си бе направила с него в училище, нищо повече…

Внезапно държанието му, когато я откри в апартамента си, й стана ясно. Спомни си, че бе доста озадачен и беше казал: „Мислиш, че изнудвам това момиче“, а тя го бе обвинила, че играе някаква игра… До известна степен беше права. Само за няколко секунди бе схванал положението и го бе използвал. Беше доставил удоволствие на майка си, представяйки й годеница с безупречен произход, а в същото време бе отмъстил на Париза за това, че го беше поставила в неудобно положение преди години!

Нищо чудно, че изобщо не бе възразил, когато поиска да се върне в Лондон. Сигурно едва е дочакал да я качи на самолета!

„Носи пръстена ми!“, изсмя се тя. Фалшив камък за такава фалшива история беше съвсем подходящо нещо.

Беше ли й казал поне една истина? Тя не знаеше италиански. Телефонният разговор можеше да е за каквото и да било.

Когато накрая влезе в Хардкорт, болката й се бе превърнала в леден гняв. Беше се държала като истинска глупачка! Но стига толкова! Утре тръгваше на работа в училището, а щеше и да отиде при адвоката да говори с него за финансовото си положение. Беше се върнала в реалния свят и нямаше да позволи чувствата й отново да надделеят над здравия разум!

 

 

Париза караше внимателно старата си кола по улиците на Брайтън. Напоследък й се струваше, че е остаряла с десет години, но днес се чувстваше добре, след като влезе в банката и депозира чека за шестдесет хиляди лири.

Най-после поне едно нещо в живота й вървеше както трябва. Насилваше се да се държи както преди, дори беше излизала няколко пъти с Дейвид, но накрая му каза, че могат да бъдат само приятели. Беше се върнала от Лондон помъдряла, приела неприятната истина, че Люк няма никакво намерение да я вижда повече. Всичко, което й бе казал на раздяла, са били само празни обещания…

Единственото хубаво нещо през тези дни беше, че господин Джарвис най-после намери начин да й осигури малко пари. Париза не можеше да продаде къщата, а според съществуващото завещание не можеше и да я превърне в хотел или нещо подобно. Но се оказа, че през 1922 година е приет закон, който позволява титлата да се отдели от имението, и тя можеше да я продаде, без да продава къщата. Господин Джарвис се свърза с една фирма, която с удоволствие се зае със сделката.

Разбира се Диди опита да я разубеди, но Париза не я послуша. Все още се учудваше на лекотата, с която стана всичко. Очевидно имаше чужденци, готови да платят цяло състояние за една титла. Тревогите й почти бяха свършили — сега поне можеше да направи най-неотложния ремонт и да осигури някакви средства за Диди и Джо.

Чувстваше се щастлива. Най-после започваше отново да поставя някакъв ред в живота си.

Една кола профуча край нея и като сграбчи здраво волана, Париза съсредоточи цялото си внимание в шофирането, чак докато стигна в Хардкорт. Втурна се засмяна в къщата:

— Диди, чудесна новина!

Икономката излезе бавно от всекидневната.

— Да, по-късно, госпожице Париза, нека първо…

— Не, слушай, Диди! Видях се с господин Джарвис и сделката е сключена, а сумата е в банката!

Спря за момент да си поеме дъх, а и да види как ще реагира Диди.

— Остави този стар глупак, момиче. Но защо…

Поела си вече дъх, Париза я прекъсна:

— Шестдесет хиляди, Диди! Само си помисли — вече можем да поправим покрива.

— Импулсивна както винаги, Париза — прозвуча насмешливо добре познат глас.

Господи, нима сънуваше?! Погледна над рамото на Диди и замръзна — на вратата на всекидневната стоеше Люк!

— Точно това се опитвах да ти кажа, госпожице Париза — възмутено се обади Диди. — Годеникът ти пристигна преди няколко часа и искам да ти кажа, че можеше да ме предупредиш. Отначало не разбирах за какво говори господин Люк. Чак след като обясни за пътуването ви и си спомних онзи пръстен, ми стана ясно, че казва истината, а и телефонът не е спирал да звъни…

— Казал ти е, че сме сгодени? — не можеше да повярва Париза.

— Да, но ти трябваше да го направиш. Хм! Сгодила си се и не си казала нищо на старата си бавачка, но в края на краищата аз съм само една прислужница. Кой ми обръща внимание? Мисълта, че продаваш титлата, ме ужасяваше — можеше поне да ми кажеш кой я купува, за да не се тревожа. — Диди явно беше разстроена. — Благодаря на бога, че годеникът ти е по-откровен с мен. Отивам да направя чай. Сега вече ти можеш да вдигаш телефона.

Без да осъзнава напълно думите на Диди, Париза се подпря разтреперана на масичката.

Пред нея стоеше един по-различен Люк от този, когото помнеше. Беше отслабнал, лицето му бе изпито, бронзовият загар на кожата му имаше сивкав оттенък. Дрехите му изглеждаха широки, а косата му… хубавата му гъста коса…

— Какво е станало с косата ти? — възкликна неволно тя. Беше отрязана съвсем късо — не повече от сантиметър.

— Подстригах се — заяви Люк. — Но сигурно си очаквала да е така.

— Какво?!

Не разбираше какво говори той и опита да сложи в ред обърканите си мисли. Той беше тук, в нейния дом… и… Какво беше казала Диди? „Годеникът й“! Този нахалник беше казал на Диди, че са сгодени!

— Как смееш да идваш в дома ми и да говориш лъжи на икономката? Ние не сме сгодени и никога не сме били! Страхувам се, че трябва да те помоля да напуснеш — завърши тя и му показа вратата с царствен жест, учудена, че гласът й звучи студено и властно.

— Направи го много добре, Париза. Истинска лейди си! Жалко, че титлата вече не ти принадлежи.

Сигурно я беше чул, когато говореше на Диди.

— Личните ми истории не са твоя работа, господин ди Маги! — намръщи се тя.

— Тъй като съвсем неотдавна бях първата ти „лична история“, мисля, че имам право да проявя поне малко любопитство.

Париза се изчерви при този намек за нощта, която бяха прекарали заедно. Искаше й се да забрави добрия тон и да изхвърли Люк от къщата си. Той го знаеше. Личеше си от усмивката, с която гледаше стиснатите й в юмруци ръце.

— Една нощ не може да се нарече история — изрече тя унищожително. — И ако беше поне малко джентълмен…

— Но ти никога не си ме смятала за джентълмен, Париза. За теб бях някакъв престъпник. Добрите момченца не ти бяха достатъчни и искаше да опиташ нещо по-грубо като начало, така ли? Или може би искаше да задържиш пръстена? Явно имаш нужда от пари.

— Как се осмеляваш да дойдеш в моя дом и… — Беше пребледняла от гняв. Чакала го бе да й се обади в Лондон пет дни, а сега — след два месеца, той просто се появяваше отново в живота й и имаше нахалството да твърди, че е спала с него заради някаква евтина дрънкулка!

— Чаят, мис Париза — влезе Диди, бутайки стара дървена масичка, отрупана с най-хубавия семеен порцелан, сребърния сервиз за чай и купичка с домашни бисквити.

Париза замълча. Звънът на телефона я накара да подскочи. Вдигна слушалката. Бледото й лице пламна и пребледня отново, докато слушаше ужасена обезумелия Дейвид, който току-що бе прочел в „Таймс“ съобщението за годежа й.

— Можеше да ми кажеш, Париза! Мислех, че заслужавам по-добро отношение! Нищо чудно, че когато исках да ти предложа да се ожениш за мен, ти каза, че можем да останем само приятели. Как можа? Но, разбира се, той е червив от пари… — От другата страна на линията прозвуча отвратителна ругатня и Дейвид затвори.

— Щял си да се жениш за мен, така ли, господин ди Маги? — Тя се обърна бавно. Сините й очи искряха от негодувание. Но Люк вече вървеше към гостната. — Какво, по…? — спусна се тя след него, но внезапно се спря.

Люк седна в голям поизносен фотьойл и се усмихна мило на Диди, която наливаше чая.

— Седни и изпий чая си, госпожице Париза. Предполагам, че имате много да си говорите с господин Люк.

— Благодаря ти, Диди — отговори той.

Париза остана с отворена уста. Никой, освен нея, не наричаше госпожа Тримбъл Диди и не можеше да повярва, че Люк е омагьосал старата жена толкова бързо. Един поглед обаче към благата усмивка на Диди й бе достатъчен да разбере, че се е поддала на чара му.

— Защо не покажеш къщата на господин Люк, след като си изпиете чая? — предложи Диди. — Разкажи му и историята й. Все пак сега титлата е негова и сигурно ще му е интересно.

— На телефона беше Дейвид, той е… — Изведнъж схвана думите на Диди. — Титлата! О, господи! — извика тя, строполи се на дивана и започна механично да отпива от чая.

Внезапно стомахът й се сви. Беше продала титлата на някаква фирма. Какво беше казал Джарвис? Искали да използват герба за бланките си или нещо такова. Възможно ли беше фирмата да е на Люк?

— Да. Права си, Париза — прочете той мислите й.

— Може да си купил титлата, но това не ти дава право да посещаваш къщата ми. Адвокатът е трябвало да ти го обясни.

— Госпожице Париза, какво е това държание?

Чувстваше как гневът й нараства, макар че опитваше да запази спокойствие, да разсъждава разумно и да подреди мислите си. Вбесяваше я фактът, че чекът за шестдесетте хиляди лири е дошъл от Люк. И какво от това, че фирмата му е купила титлата? За Париза тя бе само безполезен лист хартия, с чиято продажба си осигуряваше още малко време в стария си дом…

Но защо ли Люк бе дошъл тук? И защо беше казал на Диди, че са сгодени и бе публикувал съобщение в „Таймс“? Всъщност нямаше никакво значение какво желае той. Тя искаше Люк да се махне от очите й, от къщата й, от живота й…

С огромно усилие на волята накрая отговори на Диди:

— Всъщност къщата не е никак интересна и аз съм сигурна, че Люк бърза да се върне в Лондон. Много мило, че се отби, но не искам да те задържам — обърна се тя любезно към него.

Но той нямаше да й позволи да го отпрати така лесно, а и думите, които изрече Диди, преди да излезе, съвсем не й помагаха:

— Нима можеш да говориш така на бъдещия си съпруг? Запазила съм ви маса за вечеря в „Старата ковачница“. Днес играя бинго, така че, ако не възразяваш, отивам да се приготвя…