Джаклин Беърд
Господарят на страстта (10)

Десета глава

Париза излезе от ваната, облече дългата хавлия на Люк и уви мократа си коса с кърпа. Загледа се в отражението си в огледалото. Внезапно на вратата се почука. Нима Люк вече се бе върнал? Тя се усмихна. Завърза колана на хавлията и се втурна да отвори.

Остана като закована пред жената, застанала на прага. Марго Мей!

— О, извинявай, не знаех, че още си тук. Колко глупаво от моя страна! — започна Марго. — Мога да се закълна, че Люк ми каза, че си тръгваш в четвъртък. Нямаш нищо против да вляза, нали?

Париза покани Марго с жест, опитвайки се отчаяно да събере мислите си.

— Люк тук ли е? Ако не е, ще му оставя бележка. Просто не издържах да чакам повече, за да му благодаря за прекрасната гривна — вдигна тя ръка и показа изящна диамантена гривна. — Толкова е мил и щедър! Но ти, разбира се, знаеш това — засмя се Марго.

Гръмогласният смях прозвуча на Париза като погребален звън на камбани.

Тя мълчаливо благодари на бога за ледената безчувственост, която я бе обзела и която й даде възможност да изрече със студена учтивост:

— Моля, заповядайте във всекидневната. Извинете ме, но трябва да си приготвя багажа…

Излезе от всекидневната с натежало сърце, влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.

Свали хавлията и облече обикновена вълнена рокля. Не обърна никакво внимание на огромното количество дрехи от бутиците, които Люк бе купувал за нея. Събра в стария си куфар само малкото неща, с които бе пристигнала, и отиде във всекидневната. Госпожица Мей бе изчезнала, но погледът й привлече червилото, оставено на камината. Взе го — наситено яркочервено… Беше на Марго! Бързо и решително надраска на огледалото: „Сделката е приключена. Париза.“

Точно две седмици след пристигането си в хотела тя излезе, спря едно такси и се качи. Безчувствеността, обзела я през последния половин час, я напусна и сърцето й се сви от остра болка…

 

 

Когато спря старата си кола пред къщата, Париза се намръщи. За момент остана да седи, загледана в скелето, заобикалящо дома й. Отговорникът по строежа я бе уверил, че новият покрив ще бъде завършен до края на седмицата. Но това вече не я интересуваше. Беше страшно уморена. Двата дни, прекарани в тренировки по гребане със скаутите, на които Дейвид беше капитан, не й бяха помогнали да се почувства по-добре. Самият Дейвид се бе държал като сърдит ученик, напомняйки й по всякакъв начин, че се е отнесла зле с него. Освен това беше прав и тя не можеше да каже нищо в свое оправдание.

Захвърли чантата си на пода, развърза вратовръзката и свали шала от косата си. Трябваше да свали униформата. Би дала всичко за една нощ здрав сън, но знаеше, че пак няма да може да заспи…

— А, това си ти, госпожице Париза. Стори ми се, че чувам някакъв шум — застана до стълбите Диди.

— Да, Диди, и смятам да вляза направо във ваната и да си легна рано. Утре съм на училище.

— Но още е само пет, а освен това трябва да вечеряш. Сготвила съм любимото ти ястие.

— Добре. Ще сляза на вечеря след един час — заизкачва се по стълбите Париза.

Усещаше новия дебел килим под краката си, но устните й се свиха неодобрително, когато стигна до салона на втория етаж. Как бе могла да си помисли, че може да гледа на живота с достатъчно цинизъм, та да се продаде заради една къща? Сигурно нещо е замъглило здравия й разум. Не можеше да има друго обяснение. Изпитваше дълбока болка всеки път, когато погледнеше подобренията в къщата, защото знаеше кой е платил за тях… Затвори вратата на стаята си с въздишка на облекчение.

Спалнята — нейното убежище — бе единственото място, което все още не бе променено. Погледна с копнеж към старото си легло, но се насили да свали униформата и да отиде в банята. Взе набързо душ, върна се и както беше още с хавлията, се просна върху леглото. Затвори очи.

Веднага я връхлетяха спомени за Люк и страстта, която бе изпитвала към него. Колко е била наивна да се надява, че може да се влюби в нея! Ужасният ден, в който всичките й надежди и мечти рухнаха внезапно, нахлу болезнено в съзнанието й. Мислено отново преживяваше пътуването си от хотела към къщи…

… Беше отишла с таксито до гарата и там бе повърнала в тоалетната. Не знаеше колко дълго е седяла, но накрая един служител дойде при нея и й каза, че ще заключват. Последният влак бе заминал и тя прекара нощта в някакъв невзрачен хотел. Когато на следващата сутрин пристигна в Хардкорт, Диди я посрещна развълнувана. Люк се бе обаждал безброй пъти. Париза мина край ядосаната Диди, като отказа да говори за него и да му се обади на телефонния номер, който бе оставил.

Никога вече не искаше да види този измамник! На следващия ден пристигнаха дрехите, които бе оставила в хотела — ако все още бе таила някаква надежда, тя беше изчезнала завинаги… С дрехите имаше и бележка:

„Спечели ги, можеш да ги задържиш.

Люк“.

Париза въздъхна и накрая заспа неспокоен сън. О, господи! Пак започваше. Нямаше ли някога този кошмар да си отиде? Почувства как я обземат топли вълни и се размърда. Устните му отново докосваха нежно лицето й. Нейните се разтвориха, но целувките продължиха по-надолу. Тя простена тихо и клепачите й трепнаха. Знаеше, че когато се събуди, болката ще е непоносима…

Насили се да отвори очи и ахна от изненада. Не беше сън. На леглото й седеше Люк!

— Ти! — възкликна Париза.

— Предполагам. Кой друг, освен съпруга ти, има право да влиза в спалнята ти? — насмешливо попита той.

— Как успя да… Кой ти отвори и какво правиш тук? — попита хладно тя, учудена от спокойствието в гласа си.

— Нима е необичайно един мъж да поиска да види съпругата си?

— При обикновени обстоятелства — не. Но мислиш ли, че това важи в нашия случай?

Тя повдигна едната си вежда в насмешливо учудване и смело издържа погледа му. Залязващото слънце хвърляше златисти отблясъци върху черната му коса. Лицето бе съвсем безизразно, но по някаква причина очите му отбягваха нейните. Ако не го познаваше достатъчно, щеше да си помисли, че е неуверен, нерешителен. Но Люк ди Маги никога през живота си не бе изпитвал неувереност! Както добре й беше известно, той знаеше какво иска и го взимаше!

— Нашия случай… — повтори той. — Което ми напомня да те попитам дали прекара събота и неделя добре.

— Беше уморително, но приятно. — Чудеше се откъде е разбрал и не се сдържа да не го попита: — Откъде знаеш, че ме е нямало?

— Обадих се в събота сутринта и Диди ми каза, че си заминала за уикенда. Доста е унизително да разбереш от икономката къде е жена ти и с кого. Беше с Дейвид, нали? — изсмя се той горчиво и се изправи. — Със стария ти приятел.

Сините й очи се разшириха от учудване. В него нямаше нищо неуверено, беше ядосан! Но какво каза? Диди е говорила с него?

— Беше ли той добър като мен в леглото, Париза? — питаше той леденостудено, като се надвесваше над нея. — Разпиляваше ли косата си по раменете му? — Сграбчи сребрист кичур и го дръпна болезнено. Леденият му гняв премина в нещо много по-зловещо. — Прегръщаше ли го? Шепнеше ли името му? Казвай, мръсницо!

— Какво значение има това за теб? Ние сключихме сделка и тя приключи!

Как се осмеляваше да я обижда, да мисли, че и тя е като него? Беше изплакала сълзите си по този мъж! Колко напразно пропилени чувства…

Устните му странно пребледняха.

— За бога, Париза, не си играй с търпението ми, защото ще съжаляваш!

Устните й се разтегнаха в горчива усмивка. Тя и така съжаляваше, че въобще го е срещнала!

— Мога да направя и повече, затова предлагам да си тръгнеш веднага… — изрече тя саркастично, опитвайки се да потуши обзелите я предателски чувства при близостта му.

— Никой, а най-малко ти, скъпа ми съпруго, ще ми нареждаш кога да си тръгвам! — изръмжа той.

Устните му се впиха в нейните и когато най-сетне вдигна глава и я погледна гневно, тя се бе притиснала към него и бе обвила ръце около врата му. Почувства се унизена още веднъж, защото се бе поддала на страстта, която той събуждаше у нея.

— Този твой Дейвид не е успял да ти достави удоволствие, моя сладка разпътнице. Все още ме желаеш, Париза. Чета го в очите ти, така че не отричай!

Беше вярно, наистина го желаеше! Застина в прегръдките му и опита да потуши бушуващите в нея чувства. После го отблъсна, стана от леглото, а сините й очи започваха да блестят все по-гневно.

— Не отричай, Париза! — присмехулно настоя той и протегна ръка към нея.

В момента, в който видя самодоволната му усмивка, тя избухна и се нахвърли върху него:

— Самодоволен негодник! — Блъсна го в гърдите тя, когато той отново протегна ръка към нея. — Наричаш разпътна мен! Това е вече прекалено! Ако аз имам любовник, то поне не са двама по едно и също време, а ти… Ти не можа да останеш само с една жена дори и две седмици. — Махна презрително с ръка и продължи: — „Имам много работа, Париза“ — имитира го тя. — Работа! Ще умра от смях! Работа с любовницата ти Марго Мей! Да не мислиш, че съм пълна глупачка? А що се отнася до това дали те желая… Е, знай, негоднико, че по-скоро ще умра, отколкото да ти позволя да ме докоснеш отново! А сега се махай…

— Знаеш за Марго? — недоумяваше той с пребледняло лице и внезапно отпусна ръце.

Париза се изсмя горчиво.

— Знаех за Марго отдавна. — Отмъщението й доставяше истинска наслада. — Когато дойдох за снимките, влязох през прозореца на банята, а не през вратата, както ти помисли, и те чух да казваш на Марго Мей, че нямаш време, но обеща да се реваншираш по-късно. Трябва да ти кажа, Люк, че може малко да поразшириш речника си. Същите думи каза и на мен в Италия! — Сините й очи срещнаха гневния му поглед. Очевидно бе ядосан, че са го разкрили. — Учудвам се само, че накрая все пак твоята суперорганизираност се провали, въпреки че явно при апетита ти две жени едновременно са нещо, което чудесно те устройва.

Обърна се и тръгна към вратата. Марго бе нарекла Люк „господарят на страстта“! Париза се срамуваше, че това важи и за нея самата — той наистина бе господар и над нейната страст! Но стига толкова! Не можеше да го гледа повече. Споменът за последния път, когато го бе видяла, й причиняваше прекалено силна болка. Беше я оставил, след като се любиха, а вече й бе намерил заместница! От момента, в който го видя за първи път, й бе причинявал само болка и неприятности!

— Чакай, Париза! — обхвана той тънката й талия със силната си ръка.

— Пусни ме, животно такова! — изсъска тя.

— Не, Париза, моля те…

Започна да се бори с него, но Люк бе много по-силен и с обидна лекота успя да я хвърли в средата на леглото. Сграбчи лудо размаханите й ръце и ги прикова от двете страни на главата й, притискайки я с тежкото си тяло.

— Не можеш да ме обвиняваш, без да ми дадеш възможност да се защитя!

— Защо не? Нали ти постъпваш точно така. Защо сега аз да не направя като теб? — присмя му се тя, все още вбесена от предположението, че е прекарала края на седмицата с друг мъж.

— Господи! За какъв ме смяташ, Париза? — настоя той. — Наистина ли вярваш, че се уважавам толкова малко, че да поддържам връзки с две жени едновременно?!

— Да! А сега ме пусни — отговори тя студено. — Нямаме какво повече да си кажем.

— Аз обаче имам да ти казвам много неща и няма да позволя да си отидеш, преди да си ги чула. — Красивото му лице бе намръщено. — Преди всичко искам да ми обясниш какво значат думите ти, че моята суперорганизираност се е провалила. Говореше за последния ден в хотела, нали? Какво точно стана, след като тръгнах за болницата? Какво те накара да избягаш?

— Има ли смисъл от обяснения? — Обърна глава настрани, внезапно изплашена, че може би е казала повече, отколкото искаше.

— Кажи ми, трябва да зная! — настояваше той. — Оставих една влюбена жена, а се върнах в празен апартамент и няколко думи, надраскани с червило върху огледалото.

— Цветът на това червило трябваше да ти е казал достатъчно — отсече тя.

— Яркочервено… — раздвижи се той неспокойно. — Ти не носиш яркочервено червило. Значи е идвала Марго Мей!

— Позна от първия път.

— Това те е накарало да ревнуваш…

Париза се втренчи в него — по дяволите, той се усмихваше!

— Ти си луд!

— Да, права си, луд съм — съгласи се той и устните му се извиха в иронична усмивка. — Предполагам, че от години съм малко луд, но през последните няколко месеца съм абсолютно сигурен в това. Луд съм от любов по една синеока крадла!

Париза премигна. Отново сънуваше, не можеше да е истина! Май си въобразяваше току-що чутото, че Люк обича. Но не, не беше сън! Чу го да въздиша, докато се изправяше.

— Няма ли да кажеш нещо, Париза?

Тишината й причиняваше болка, но не можеше да я наруши. Ужасяваше се, че отново ще бъде същата глупачка, както и преди.

— Но защо да ми вярваш? — продължи Люк. — Отнесох се отвратително с теб и единственото ми извинение е лудостта ми — засмя се той дрезгаво. — Когато избяга от хотела, в пристъп на гняв опаковах дрехите ти и си помислих: „Нека сърба кашата си известно време“. Бог ми е свидетел, че преживях два нещастни месеца и накрая дойдох да те търся. Но се забавих прекалено много. Вече си намерила друг…

Париза почувства как сърцето й се изпълва с надежда.

— Прекарах събота и неделя, учейки скаутите да гребат. Дейвид е техен капитан и почти не разговаря с мен, защото съм се омъжила за теб. Аз спях в палатката на момичетата, а Дейвид — на момчетата — прошепна тя.

Той обърна глава и потърси очите й.

— Гребане ли? Скаути? Господи! — възкликна Люк невярващо. — Трябваше да се досетя. Диди ми каза, че си заминала с Дейвид, а ти ме остави да си въобразявам, че си била с него!

— На мен обаче не ми се наложи да си въобразявам. Ти беше с друга жена! И аз се видях с нея — промълви Париза сериозно.

Люк хвана ръката й и вплете пръсти в нейните.

— Заклевам се, Париза, че от момента, в който те залових в апартамента, не съм поглеждал друга жена! Аз те обичам и днес дойдох да те убедя да дадеш възможност на брака ни да просъществува, както и да те убия, ако това, което ми каза Диди по телефона, е истина! — изрече той с мрачна ирония. — Полудявам при мисълта, че някой друг би могъл дори да те докосне!

Нима този уязвим мъж бе нейният арогантен съпруг, нима той наистина ревнуваше? Не можеше да повярва в това напълно, но колко й се искаше да е така!

— Мисля, че Диди само се е опитала да помогне малко. Но каквото и да ти е казала, не й вярвай.

Тя се изправи и завърза хавлията си. Люк седеше на леглото, но Париза не искаше да срещне погледа му, когато промълви:

— Никога не си ми казвал, че ме обичаш.

— Не съм ти казвал? — изсмя се горчиво той. — О, Париза, повтарях ти го отново и отново всеки път, когато се любехме. Изливах сърцето си на своя роден език.

— О, Люк! — преглътна тя с усилие. — Не знаех.

И наистина, докато се любеха безброй пъти, той шепнеше нещо на италиански, но Париза не разбираше думите му.

— Мислех, че си с мен заради… заради майка си и… какво ли не… — прошепна тя, почти без да разбира какво говори, тъй като Люк я бе прегърнал и я притегляше леко към себе си.

— Срамувам се, но трябва да призная, че използвах майка си съвсем съзнателно. Колкото и силно да я обичам, рядко прекарвам дълго време с нея. Тя има апартамент в Генуа и свои приятели. Не живее с мен. Само за празненството беше в моята къща, защото сградата е голяма и можеше да побере всички гости. Вярно е, че искаше да се оженя, но тридесет и седем години от живота си съм прекарал в опити да не се обвързвам и със сигурност не бих се сгодил само за да доставя удоволствие на мама…

— Но ти каза… — Искаше да му вярва, но…

Той я притисна по-здраво в прегръдките си.

— Шшт, Париза. Слушай. Трябва да ти кажа всичко сега, преди да съм загубил куража си. Бях сразен още в първия момент, когато се хвърлих върху онази облечена в черно крадла, а може би и преди това, когато една синеока ученичка флиртуваше с мен… Не зная точно. Сигурен съм обаче, че когато те хванах в апартамента, пожелах да те видя отново. А ти започна да бърбориш нещо за изнудване… Знаех, че не аз съм изнудвачът, а Рено, управителят на казиното, който вече бе напуснал апартамента, в който дотогава живееше. Но съзрях златния си шанс и не успях да устоя на изкушението да го използвам. Затова те принудих да дойдеш с мен за няколко дни. Разбирам, че беше много подло от моя страна да те мамя така. Но едва когато бяхме вече в Италия и се опитвах да те прелъстя в стаята ти, а ти се ужаси и ме нарече изнудвач, разбрах, че всъщност съм не по-малко виновен от истинския изнудвач. По време на вечерята вече бях сигурен, че те обичам и те отведох в кабинета си, за да ти го кажа, но преди да успея, бяхме започнали да спорим, а после дойде майка ми, пихме кафе и… Вече беше твърде късно… — Люк се усмихна. — На следващия ден се забавлявахме толкова добре, че нямах никакво желание да разваля всичко, като си призная измамата. Мислех, че имам много време и не исках да прибързвам, като настоявам да започнем някаква връзка така изведнъж. За съжаление не бях подготвен за начина, по който ми влияеш, и преди да успея да се овладея онази нощ в обсерваторията, двамата вече се любехме… Нито за момент не се усъмних в чувствата ти към мен, но когато стана злополуката и ти не се обади…

— Не знаех за нея! Чаках в апартамента на Мойя пет дни, но ти не се обади. Тръгнах си, защото вече трябваше да започвам училище — обясни Париза.

— Добре, добре, да не говорим повече за това, то е отдавна приключено — настоя Люк доста сурово.

— Но, Люк…

— Париза, не искам от теб да ме обикнеш изведнъж. Зная, че не можеш да отговориш на чувствата ми. Когато оставих съобщението на телефонния секретар на Мойя, мислех, че поне ще ми се обадиш.

— Какво съобщение? — попита тя. — Изобщо не съм…

— Моля те, Париза, не е нужно да търсиш извинения. Ти самата ми каза, че поддържаш връзка с Мойя. Обадих се десет дни, след като ти замина от Италия, защото едва тогава можех да говоря. Тя сигурно ти е предала съобщението.

— О, Люк! — въздъхна тя, притискайки се до него. — Грешиш! Нито аз, нито Мойя сме получили съобщението. Тя отиде в провинцията в същия ден, в който и аз напуснах Лондон, а после замина на сватбено пътешествие. Ако бях разбрала, щях да дойда при теб незабавно!

— Господи, какъв глупак съм бил! — изстена Люк. — Бях бесен от безсърдечието ти. Лежах в болницата в Неапол и жадувах да чуя гласа ти, а после, когато вече можех да пътувам, бях толкова ядосан, задето не ми се обади, че смятах да те намеря и да ти поискам обяснение. Но майка ми се разболя. И в това видях още една възможност. Заминах за Лондон и отидох направо в апартамента на Мойя, но там от съседите разбрах, че това не е твоят адрес. Бях решен да те намеря и да те накарам да ми платиш за страданията, които ми причини…

„Каква ирония“, мислеше Париза с тъжна усмивка. Единственият момент, в който бе проявила предпазливост в Италия и бе дала на Люк телефона на Мойя, а не своя собствен, беше може би и единствената причина за страданията и на двамата…

— Съвсем случайно открих, че притежавам агенцията, която продаваше титлата ти, и не можех да повярвам на късмета си. Фамилното ти име е доста рядко срещано и след няколко дискретни въпроса бях сигурен, че това си ти. Признавам, че купих титлата, за да си отмъстя.

— А не защото майка ти жадува за положение в обществото или нещо такова?

— Да не си полудяла? Откъде ти хрумна такова нещо?

— Когато бях в Италия, Анна ми каза, че майка ти иска да се оженим, защото в мен вижда нещо като символ на добро положение в обществото.

— Глупости! Аз съм толкова богат, че парите ми дават точно такова положение в обществото, каквото искам — усмихна й се Люк. — Нека да довърша. Щом те видях отново, разбрах, че те желая повече от всичко на света. Бях точно това, в което ме обвиняваш — използвах ситуацията и те манипулирах. Но го направих, защото мислех, че ще успея да те накарам да останеш с мен…

— Каза, че не съм добра в леглото… — припомни му тя, взирайки се в тъмните му очи.

— Излъгах — усмихна се той. — Освен това ти много добре го знаеш, но трябваше да намеря някаква защита срещу желанието да те любя винаги, когато те погледнех. Трябва да те помоля да ми простиш толкова много неща, а може би никога вече няма да намеря смелост да го направя… Дадох обявата във вестника с надеждата, че това ще те накара да ме приемеш. Но когато те видях толкова хубава и безразлична, побеснях и се заклех да те накарам да ми платиш!

Чак сега Париза разбираше защо Люк й се бе сторил толкова ядосан!

— Не можех да се въздържа още веднъж да не те оплета в мрежите си — продължи Люк. — Казах си, че щом една жена е изоставила първия мъж в живота си, вероятно е достатъчно користолюбива. Тогава реших да сключа сделка с теб. Реших, че така ще ти дам урок, но само се заблуждавах. Дълбоко в себе си се надявах, че след като прекараме заедно две седмици, ти няма да искаш да си отидеш…

— Никога не съм искала да те напускам… — прошепна Париза, но зает със собствените си признания, Люк не я чу.

— Когато се оженихме, мислех, че съм успял. Последната вечер се върнах в хотела в очакване на приятна вечер, която да прекараме заедно, и бях готов да ти призная любовта си. Бях уверен, че ти изпитваш към мен същите чувства. Не повярвах на очите си, когато видях онова съобщение на огледалото. Направо полудях! А на другата сутрин разбрах, че си се върнала в Хардкорт и вече беше късно да предприема каквото и да било. Трябваше да придружа майка до Италия. А ми се беше натрупала и много работа…

Париза му вярваше безрезервно! Прегърна го по-силно. Той бе прекалено горд, за да й разкрива така всичките си мисли и чувства, ако не я обичаше. Стисна очи, изпълнена с любов. Той вдигна брадичката й и избърса една сълза.

— Париза, има ли някаква надежда за мен? Ще се съгласиш ли да опитаме още веднъж? Прости ми и ми позволи да те даря с любов…

— Влюбих се в теб от първата ни нощ в Италия — усмихна се тя. — Но когато чаках пет дни и ти не се обади, реших, че просто си ме използвал, че за теб това е било само секс… Знаех, че няколко дни преди това си бил с Марго, чух да й обещаваш, че ще прекарате заедно края на седмицата, а два дни по-късно ти беше с мен!

— Париза, Париза… — Придърпа я в скута си и я прегърна здраво. — Трябва да ми вярваш. Не зная какво си чула, но те уверявам, че в края на онази седмица не съм бил с Марго. След като ти си отиде, разбрах, че бившият ми управител е изнудвач и прекарах следващите няколко дни, помагайки на полицията да го залови. Не се бях виждал с Марго от няколко месеца. Връзката ни не беше сериозна. Когато идвах в Лондон, беше удобно да имам някого, с когото да прекарвам времето си. Не се гордея с това, но е така. Всъщност вече бях решил да сложа край на тази история. Ако беше слушала внимателно, сигурно щеше да чуеш, че дори не й бях казал къде живея.

Едва сега Париза си спомни — Марго бе споменала, че са й дали адреса му в казиното.

— Пристигнах в Лондон специално, за да оправя нещата в казиното. Апартаментът влизаше в сделката и в него живееше Рено, управителят на казиното, когото по-късно арестуваха. Ти ме завари там, защото стоях, докато той си опакова нещата и напусна. Само трябваше да изчакам Тина да ми донесе там важните документи, за които я бях помолил. Тогава се появи Марго. Признавам, че купих за нея гривна от „Картие“ в деня, преди двамата с теб да отидем за пръстена, но тя беше прощален подарък. Не е нещо, за което заслужавам похвала, но преди да срещна теб, жените в моя живот очакваха подобни подаръци. Изобщо не се видях с Марго, ала тя непрекъснато ми се обаждаше. Изпратих й гривната със специален куриер заедно с бележка, в която ясно й давах да разбере, че обичам теб и нямам намерение да се виждам с нея.

— Платил си й, за да те остави на мира… — не можеше да повярва Париза.

Та нали в деня след празненството Анна я беше предупредила, че макар да е получила пръстена, и Париза ще получи гривна — като всички останали любовници на Люк.

— По същия начин си платил и на Анна, нали?

— О, господи! — простена Люк. — Говориш сякаш съм чудовище, Париза, но предполагам, че до известна степен имаш право. Просто никога не съм се замислял за това. Подарък за сбогом беше нещо обичайно в отношенията ми с жените, преди да те срещна.

Тя обви изящните си ръце около врата му и го целуна.

— Дори и не мисли да купуваш гривна на мен — прошепна тихо.

Нежността в целувката им бързо отстъпи място на страстта.

— Прелъстяването на мъже влиза ли в това, на което учиш скаутите, или винаги си импулсивна? — подразни я той, като наведе глава към лицето й.

— Не съм импулсивна — отрече тя бързо.

Люк се изсмя високо.

— За Бога, Париза! Нима още не си разбрала? Ти си точно такава авантюристка, както и прадедите ти. Именно на това разчитах през цялото време!

— Не мисля, че думите ти ми харесват особено.

Люк се усмихна.

— В събота и неделя си гребала по реката — опасно е, скъпа. Но от друга страна, когато беше на четиринадесет години, ти се облече така, че да ме прелъстиш. — Усмивката му стана по-широка. — Изкачи се по пожарната стълба и влезе в чужд апартамент заради приятелката си. Замина за Италия с мъж, когото почти не познаваше и когото смяташе за мошеник. Продаде титлата си, без дори да се замислиш…

— Е, добре, може и да съм съвсем мъничко безразсъдна — призна тя. — Но все пак имам чувство за отговорност. Работя. О! — Изведнъж се сети, че не може да замине с Люк. Имаше задължения… — Трябва да живея тук, Люк, и обичам професията си на учител по физкултура.

— Зная, Париза, и ще съобразя с това. Не се тревожи — всичко съм уредил. Ще живея тук. За бога! Има достатъчно място, а и в прословутия устав на фонда не се казва нищо против това господарят на къщата да има кабинет с компютър. Що се отнася до работата ти, никога не бих настоявал да напуснеш, но искам да пътуваш с мен. Можеш да работиш на хонорар. Да основеш свой собствен фитнес център или да станеш треньор. Щом ме обичаш, нищо друго не ме интересува!

Беше зашеметена, че е помислил за всичко, но оставаше още един въпрос, който трябваше да зададе:

— Не мислиш, че съм користолюбива, нали, Люк?

— Усещах, че ме мразеше, когато се съгласи да се омъжиш за мен, но зная също, че го направи най-вече заради Диди и Джо. Не за пари.

Той наистина я разбираше прекалено добре!

— Значи съм импулсивна — призна тя накрая. — И ти искаш да пътувам с теб. — Прокара пръсти по гърдите му. Имаха да си кажат много неща, а животът беше пред тях.

Точно сега обаче Париза искаше нещо друго…

— О, да, Париза, не спирай. Тази твоя импулсивност ми допада, направо я обожавам! — Люк легна до нея. — Ще останеш ли с мен, Париза? Кажи ми! Обещай, че ще бъдеш моя съпруга завинаги!

Сърцето й преливаше от любов към този мъж, който само с няколко думи разкриваше цялата си уязвимост. Тя вдигна блестящите си от щастие очи към него и прошепна:

— Обичам те, Люк! — И го целуна страстно, но не успя да се въздържи да не добави: — Не съм сигурна обаче дали искам да имам владетел и господар…

— Все още не си разбрала нищо, Париза. Ако можех, бих ти подарил целия свят! Аз те обичам и не съм тиранин.

— И чувам това от „господаря на страстта“ — пошегува се тя, като го наблюдаваше внимателно, но не откри в очите му нищо, което да й покаже, че думите му напомнят нещо. Той само се усмихна от удоволствие.

— Надявам се винаги да бъда господар, но господар на твоята страст, моя любима, импулсивна съпруго!