Джаклин Беърд
Господарят на страстта (3)

Трета глава

Париза си отключи с ключа, който Мойя й бе дала. Влезе, отиде направо до телефона и поръча такси до гарата. Събра си багажа за няколко минути, остави бележка на Мойя, че всичко е наред и ще се върне в неделя вечер и отново излезе.

След около три часа въздъхна с облекчение, когато застана пред масивния вход на къщата в имението Хардкорт. Изтича вътре, захвърли чантата си на една маса в салона и извика:

— Диди, върнах се, скъпа!

Отнякъде се появи дребна прегърбена белокоса жена.

— Няма защо да викаш. Не съм глуха, моето момиче.

Париза се засмя и я прегърна.

— Извинявай, Диди, но толкова се радвам, че отново съм вкъщи!

— Нямаше те само една вечер. Не е хубаво младо момиче като теб да се погребва в провинцията. Трябваше да останеш в Лондон и да се забавляваш. Двамата с Джо се справяме и сами.

— Зная, Диди, не започвай пак. Днес ще вечерям с Дейвид — засмя се Париза. — А утре пак заминавам за Лондон и ще остана няколко дни. Доволна ли си?

— Разбира се.

Изтича леко по стълбите. Бог знае какво щеше да каже Диди, ако разбереше истината — Париза заминаваше за Италия с мъж, когото едва познаваше, при това — мошеник. Но с малко късмет икономката никога нямаше да узнае. Свали пръстена и го пусна в чантата си.

Когато родителите на Париза загинаха, макар и само икономка, Диди й стана като майка. Настойници на Париза бяха семейният адвокат и баба й. След смъртта на баба й — само месеци след злополуката с родителите й — адвокатът остави момичето на грижите на Диди, към която Париза бе силно привързана…

Намръщи се, когато стигна до най-горната площадка и без да се замисля, прескочи скъсаната част на килима. Ако адвокатът й не намереше скоро някакво решение, къщата щеше да се срути и какво щеше да стане с Диди и Джо? Господин Джарвис беше много мил старец, но понякога й се искаше да не бе чакал пълнолетието й, за да обясни ужасното й финансово положение. Да си последният представител на рода Хардкорт и да се грижиш за къщата, имението и двамата старци беше голяма отговорност…

 

 

В понеделник сутринта Париза стоеше на тротоара и чакаше да се появи Люк. Погледна златния часовник на ръката си. Десет и десет — Люк закъсняваше. Погледът й попадна на блестящия пръстен, който беше прекалено голям, за да може да си сложи единствените прилични ръкавици, и ръцете й замръзваха.

— Радваш се на пръстена, нали, Париза?

Обърна се рязко и се озова лице в лице срещу Люк.

— Закъсня — каза тя гневно.

Дори не бе забелязала кога колата е спряла на няколко метра от нея…

— Липсвах ли ти? — усмихна се той, повдигна вежди подигравателно и като я хвана за ръка, вдигна куфара й със завидна лекота.

Тя го погледна скришом. Профилът му сякаш бе изваян от талантлив скулптор. Сивото палто с вдигната яка му стоеше чудесно. Черните очи, тъмната коса, загорялото лице, гордата осанка и плавната походка… Той бе изключително привлекателен! Спомни си слуховете за Тина — момичето, свързано с мафията…

„Училищни клюки“, успокои се тя, макар че не бе напълно убедена. Застана до черната лимузина, докато шофьорът поемаше куфара й.

— Влизай — подкани я Люк.

След един час, когато се качваше по стълбичката на самолета, съмненията й се бяха увеличили. Двамата с Люк бяха минали през митницата и стигнаха до самолета, без да си разменят и дума. Докато влизаше в самолета, Париза почувства как стомахът й се свива от страх.

Минаха покрай няколко кресла, поставени около масичка с позлатени краища, и стигнаха до седалките за пътниците. Тя седна с широко отворени от удивление очи. Това бе частен самолет!

— Чий е този самолет? — попита тя.

— На фирмата, разбира се. Сега затегни колана си, Париза. — Той умело и бързо затегна своя.

Париза се извърна, за да не гледа привлекателното му лице. „Фирмата! О, господи! Нима това е още едно име за мафията?“, помисли ужасена тя.

След като излетяха, се появи един стюард:

— Желае ли дамата кафе или закуска?

Тя вдигна глава с пламнали страни:

— Само кафе, моля.

— За мен и закуска, Макс — изправи се Люк. После се наведе и подаде ръка на Париза. — Ела да се настаним по-удобно. Чака ни доста път.

Тя стана, без да обръща внимание на протегнатата му ръка. Люк се усмихна иронично на демонстративното й пренебрежение, но не каза нищо, а просто отиде до едно от креслата и се настани в него. Париза седна на дивана колкото може по-далеч от него. Той я заоглежда внимателно — русата глава, тънката талия, полата, покриваща стройните бедра, и тънките глезени над кремавите обувки.

— Имаш страхотни крака!

— Това не те засяга! — парира тя и придърпа полата, за да покрие коленете си. — Двамата сключихме сделка: прекарваме два дни с майка ти и аз получавам снимките на Мойя!

Беше обзета от страх и искаше още веднъж да подчертае условията на уговорката им.

— Права си, Париза. Но трябва да се опознаем отблизо… — промълви Люк, без да отмества поглед от нея. Тя застина. — Не ме разбирай погрешно. Искам само да кажа, че майка ми не е глупава жена и ще очаква да зная повече за теб и за семейството ти, лейди Париза. — И като взе нож и вилица, той се съсредоточи върху храната пред себе си. — Докато закусвам, можеш да ми разкажеш всичко, нали?

Тя пое дълбоко въздух, като си напомни, че е зряла жена, а не изпаднало във възторг глупаво момиче. А и молбата му й се стори съвсем разумна.

— Преди всичко не съм лейди. Баща ми беше лорд Хардкорт, титлата вървеше с имението. Предполагам, че когато загинаха, а след тях почина и баба ми и аз останах последната представителка на рода, някои хора решиха, че трябва да се обръщат към мен с лейди Париза. Но това не е така.

— Защото живееш в Лондон — каза Люк и добави: — На колко години беше, когато загинаха родителите ти?

— На четиринадесет.

— Как са загинали?

— Когато се запознали, баща ми бил автомобилен състезател. После опитал с моторница, а след това — с въздушен балон. Изчезнаха с балон над Атлантическия океан. Доволен ли си?

Не обичаше да говори за смъртта на родителите си, която я беше съкрушила. Бяха толкова весело и щастливо семейство! След злополуката Париза се бе почувствала съвсем сама и изоставена. Беше заспивала обляна в сълзи месеци наред. Диди и Джо правеха каквото могат, но не можеха да заместят собствените й родители. С годините бе започнала да понася загубата по-лесно, ала все още изпитваше мъка и се чувстваше самотна.

— Приличаш на баща си.

— Не е вярно.

Обичаше родителите си безкрайно много, но през целия си съзнателен живот се бе опитвала да потушава всеки изблик на безразсъдство в собствения си характер.

— Добре, не се притеснявай. Кой се грижеше за теб след смъртта на родителите и на баба ти?

— Семейният адвокат. Завърших университет и сега преподавам физическо възпитание в едно училище — обясни набързо тя. — А ти? Зная само, че си италианец, имаш майка и братовчедка Тина. Изнудваш хора достатъчно успешно, за да можеш да си купиш казино и вероятно имаш някои съмнителни връзки, ако съдя по този самолет. Трябва ли да зная нещо повече? — попита тя хапливо.

За момент й се стори, че е отишла твърде далече. Загорялото му лице почервеня от гняв, погледът му стана леденостуден. Пръстите му стиснаха ножа, но с огромно усилие на волята той успя да се овладее и се облегна назад.

— Не, мисля, че това е достатъчно, Париза. А сега ме извини, трябва да свърша някои неща.

Сложи едно куфарче на масата, отвори го и извади някакви документи, в които се зачете, без да й обръща повече внимание.

„Чудесно“, каза си тя и като облегна глава на облегалката на дивана, леко притвори очи.

— Почти пристигнахме, Париза — стресна я по едно време гласът му.

— О, господи, морето! — извика тя и сграбчи ръката на Люк.

— Няма нищо страшно. Кацаме в Генуа.

Оказа се, че митничарят познава Люк и двамата започнаха да си говорят. Тя стоеше сковано с паспорта си в ръка, без да има представа от разговора. Митничарят се обърна към нея с дружелюбна усмивка на мургавото си лице и от потока думи, който изля, тя разбра, че я поздравява с добре дошла. Усмихна му се едва-едва в отговор и измърмори на италиански една от малкото думи, които знаеше:

— Благодаря.

Люк я хвана за ръка и я поведе към изхода, а после — към червена спортна кола. Париза огледа намръщено скъпия автомобил. Не разбираше нищо от коли, но можеше да разпознае едно ферари. Все повече и повече се убеждаваше, че Люк е мошеник от висока класа.

— Качвай се! — нареди той. Улови тревожния й поглед и добави: — Не се безпокой, в пълна безопасност си. Аз съм чудесен шофьор.

— Майка ти в Генуа ли живее? — попита тя учтиво, решена да преживее следващите четиридесет и осем часа с колкото може по-малко сътресения. Не беше нейна работа какво прави той или с кого. Колкото по-малко знаеше за него, толкова по-добре…

— Понякога, но аз имам вила на брега в Портофино. Празненството ще бъде там.

— Чудесно! Чувала съм за това място. Не е ли живял Рекс Харисън там? — попита тя, за да завърже светски разговор.

— Предполагам — хвърли й бърз поглед Люк. — Няма нужда да се стараеш, когато сме сами, Париза. Запази актьорските си способности за срещата с майка ми.

„Така ми се пада, щом се мъча да бъда любезна с него. Е, добре, негоднико! Ще се вслушам в съвета ти!“, помисли тя ядосано.

През останалата част на пътуването Париза гледаше през прозореца, а когато излязоха от града, великолепната гледка на синьото море и белите къщи край брега напълно я заплени.

В колата беше топло и човек почти забравяше, че не е лято. Слънцето грееше, небето беше яркосиньо и само току-що наболата зеленина, напъпилите дървета и някой рано раззеленил се храст подсказваха, че е ранна пролет. Колата зави наляво между две масивни каменни колони с глави на лъвове върху тях. Вече се движеха по сенчеста широка алея между високи борове.

Внезапно отново се озоваха на ярката слънчева светлина и Париза ахна от изненада. На върха на една скала се извисяваше най-фантастичната къща, която някога бе виждала.

Люк спря колата и се обърна към нея.

— Харесва ли ти моят дом? — попита той с лукав блясък в очите и почти момчешка усмивка.

Това беше шега! Измислица! Париза не можа да сдържи усмивката си на възхищение.

— Не мога да повярвам на очите си! — изрече тя със страхопочитание.

Пред тях се издигаше огромна, кръгла, боядисана в розово сграда с бели орнаменти около високите сводести прозорци. Някъде по средата, вероятно на първия етаж, цялата къща бе опасана от изящен балкон от ковано желязо, а над него се виждаше още един ред сводести прозорци. Но най-интересното нещо в нея бе покривът — почти бели плочки, които се издигаха до средата, и още една кръгла стая с меден куполовиден покрив.

— Прилича на огромна торта — засмя се Париза. — Не мога да повярвам, че някой ще иска подобна къща.

— И аз не можах, когато я видях за първи път — каза Люк. — Проектирана е и е построена от някаква рок звезда през шестдесетте години. Стаята най-горе е обсерватория — очевидно е обичал да гледа и истинските звезди. Купих я, защото е на много хубаво място, като мислех да я съборя и да построя друга, но някак се влюбих в нея. Толкова е ексцентрична… Съвсем не като мен… Но… — Той сви рамене и се усмихна мрачно.

Когато й помогна да слезе от колата и я поведе към входната врата по мраморните стълби, Париза все още се усмихваше. Преди да стигнат до последното стъпало, вратата се отвори широко, величествена белокоса жена, облечена в черно, протегна ръце и Люк се хвърли в прегръдките й.

Париза разтвори широко очи. Старата му майка с крехко здраве се оказа една доста висока и едра жена. „Ясно е на кого прилича Люк“, помисли тя, наблюдавайки щастливата сцена.

— Париза, скъпа, позволи ми да ти представя майка си.

Тя отвори уста при това „скъпа“, ала бързо я затвори. Пристъпи напред и протегна ръка на възрастната жена.

— Приятно ми е — изрече тихо. Почувства как дърпат ръката й и се озова притисната в здрава мечешка прегръдка.

— Забрави формалностите, детето ми. Та ти ще ми бъдеш снаха и дъщеря! — И Париза получи звучни целувки по двете бузи. Тя се взря в тъмните искрящи очи на белокосата жена и с вълнение забеляза, че са влажни. — Заповядайте, влезте моля…

Париза не знаеше как точно стана, но след минута бяха взели палтото й и вече седеше на доста удобен диван в една прекрасна стая, чиято цяла стена беше в огромни изящни прозорци. Тъмносини пердета с ресни скриваха светлите мебели от ярката светлина. Прекрасните картини и предмети на изкуството, подредени в стаята, издаваха добър вкус и огромно богатство.

— Трябва да пием шампанско… Да вдигнем тост…

— С удоволствие ще изпия глътка шампанско — благодари Париза.

Люк й подаде пълна чаша и пръстите му докоснаха нейните. Тя потръпна при допира и си каза, че е от омраза.

— За моята годеница Париза! — каза той. — За дългия и щастлив живот, който ни очаква заедно! — повдигна чаша за наздравица, а тъмният му поглед й каза, че е забелязал реакцията й и я намира за забавна.

Тя смело отпи от искрящата течност. Прие многословните поздравления на майка му на смесица от италиански и английски колкото можеше по-мило. Изчерви се, когато старата дама започна да се възхищава на годежния пръстен, съзнавайки през цялото време, че тъмните очи на Люк я следят и той е готов да се нахвърли върху нея при най-малката грешка.

Въздъхна с облекчение, когато майка му каза на развален английски:

— Сигурно уморена. Пътували толкова дълго. Люк покаже стаята. Ще говорим повече довечера, преди пристигне бандата, нали?

Когато излязоха в огромния коридор, Париза хвърли на Люк укорителен поглед.

— Горката ти болна майка! — присмя му се тя. — Какъв лъжец си само! Тя има телосложението на амазонка и е в цветущо здраве!

Опитваше да скрие страха си зад иронични забележки — нали старата жена бе споменала думата „банда“. Не беше ли това само друго име за мафията?

— Мълчи и ме следвай! — Той се заизкачва по широко мраморно стълбище. После минаха по коридора и спряха пред вратата на нейната стая. — Това е стаята ти. Надявам се да се чувстваш удобно. Ако имаш нужда от нещо дръпни шнура до леглото си. А и аз съм в съседната стая.

Париза вдигна рязко глава и го погледна стреснато, защото мисълта, че ги дели само една стена, никак не й харесваше.

— Сигурна съм, че всичко ще бъде наред, благодаря ти — отговори официално, за да прикрие безпокойството си.

Двамата влязоха и тя се огледа. Стаята бе красиво боядисана в бяло и бледорозово, съвсем женствена, но в същото време — елегантна. Огромното легло бе застлано с бяла дантелена покривка с розова подплата. Край истинска камина от бяло-розов мрамор с месингова решетка бе поставен малък диван. Тоалетната масичка бе вградена в една от стените заедно с гардероби с огледални врати.

Една ръка обгърна раменете й и тя се сви — не бе осъзнала колко близо е Люк.

— Банята е там — посочи той със свободната си ръка.

— Благодаря — отговори Париза, като й се искаше той да е някъде другаде.

— Толкова си любезна, а само преди няколко минути ме наричаше лъжец. За такова държание трябва да бъдеш наказана — уведоми я той с чувствен глас. Тя трябваше да се досети, че Люк няма да остави забележката й за майка му без възмездие! Люк продължи: — Вече те предупредих, но явно имаш нужда от още няколко урока за това как да се държиш като моя годеница…

Силните му ръце се сключиха около нея. Париза го отблъсна.

— Не се ли държиш като дете, Люк? — предупредително изрече тя, но решимостта в тъмните му очи не намаля при несполучливия й опит да се освободи. — Пусни ме…

Не успя да продължи. Тъмнокосата му глава се сведе… Париза се извърна настрани, решена да избегне целувката. Но когато острите му зъби леко захапаха нежната кожа на врата й, цялата потрепери. Това бе по-лошо от целувка. Устните му я милваха, а ръцете я държаха здраво. Чуваше биенето на сърцето му и след секунди, когато устните му накрая намериха нейните, тя престана дори да мисли, завладяна от сладостната му целувка…

Нямаше значение кой и какъв беше! Само като я докоснеше, тя цялата пламваше от страст. Какво ставаше с нея? Дейвид никога не й бе действал така. Люк откъсна устни от нейните и тя тихо простена. Съжаляваше ли?

— Става интересно, Париза, не мислиш ли така? — попита той с гърлен шепот. — Получих неочаквана награда, моя малка разбойничке… — Тя се втренчи недоумяващо в него. Люк повдигна лицето й към своето така, че да вижда очите й: — Ти ме желаеш…

— Не! — извика тя, като се мъчеше да се овладее.

— Добре, Париза, много добре — притисна я той до себе си.

— Не! Ти си луд! — извика тя и с всичка сила се опита да го отблъсне още веднъж.

— Не ме отблъсквай, скъпа. Знаеш, че го искаш точно толкова, колкото и аз — прошепна той и я повдигна.

Париза остана в прегръдките му, безсилна да се съпротивлява.

Устните му се впиха в нейните и тя почувства как кръвта бушува във вените й. Малките й ръце се сключиха около врата му. Усети как мускулестата му ръка се плъзга по гърдите й. Господи, какво ставаше с нея? Никога не бе изпитвала толкова силна възбуда! Но някакво дяволче дълбоко в нея й нашепваше, че веднъж вече бе почувствала нещо подобно, когато беше съвсем младо момиче, и при това със същия мъж!

Опомни се едва върху леглото и изпадна в паника. Започна да се бори, успя да се изправи и да изтича в другия край на стаята.

— Мръсник такъв! Не ме докосвай! — извика разярена. Люк лежеше по гръб върху леглото, вперил поглед в пламналото й лице. Очите му я зовяха: „Ела при мен…“. Сърцето й биеше до пръсване. — Каза, че не съм твой тип, Люк… Обеща ми… — започна тя, зашеметена от собствената си реакция.

— Е, променил съм мнението си и защо не? На теб ти харесва, а доколкото си спомням, винаги ти е харесвало. По-рано беше малка, но сега няма какво да ни попречи, нали?

Тя се взираше в него удивена. Той не беше ядосан и не се шегуваше — наистина мислеше така! Сексът с всяка жена, която му харесваше, за него бе нещо съвсем естествено!

— Ела, Париза — протегна ръка той. — Обещавам, че ще ти хареса…

Люк имаше нахалството да се усмихва! Париза побесня. Каква наглост, каква самонадеяност! Не можеше да повярва!

— Няма да легна с теб за нищо на света! — беснееше тя. — Ти си изнудвач, мошеник, а вероятно и член на мафията! Ами да, със самолета на фирмата ти, с ферарито, тази къща…

За нейно учудване Люк избухна в смях.

— Мафията… — смееше се той. — Париза, ти си възхитителна…

Тя обаче не смяташе, че има нещо смешно.

— Дори и майка ти спомена „бандата“! За толкова глупава ли ме мислиш?

Тя нямаше представа колко е красива. Коприненият шал бе паднал от главата й и платинената коса се спускаше по раменете, докато стоеше, трепереща от гняв, с повдигащи се от вълнение гърди и с блестящи като сапфири сини очи.

Люк престана да се смее. Тъмните му очи се присвиха, лицето му се изопна и започна да диша тежко. Бавно се изправи и внимателно огледа разтрепераната Париза от главата до петите, сякаш никога по-рано не я бе виждал. Прокара пръсти през гъстата си коса.

— А ако ти кажа, че не съм изнудвач? — попита той тихо.

— Ако не беше изнудвач, аз нямаше да съм тук!

Улови мимолетен израз на изненада върху лицето му.

— Така е — призна той и тръгна към вратата. Постави ръка на дръжката: — Грешката е моя, Париза. Наистина обещах, че няма да те докосна. Вечерята е в осем и половина. А между другото, майка ми употреби думата „банда“, защото — както сигурно си забелязала — английският й не е много добър. — И излезе.

Париза остана загледана във вратата, без да е сигурна какво означаваше държането на Люк. За нея той беше абсолютна загадка — в един момент я прегръщаше страстно, в следващия заявяваше, че това е било грешка, и след секунди се превръщаше в любезен домакин. Как й се искаше и тя да може така бързо да се променя!

По някаква необяснима причина не можеше да устои на Люк ди Маги. Беше тридесет и седем годишен светски мъж и тя можеше само да гадае към коя социална прослойка принадлежи той. Може би майка му бе направила грешка на английски. Но Люк всъщност не отрече, че принадлежи към мафията. Париза потрепери. Не разбираше нищо…

Тя живееше в провинцията, като от време на време пътуваше до Лондон, за да отиде на театър или на някое шоу. Освен че парите никога не й стигаха, нямаше от какво друго да се оплаче. Беше доволна от живота си. След смъртта на родителите и на баба си живееше доста самотно — може би, защото местните хора я смятаха за член на макар и не особено значителен, но все пак аристократичен род и очакваха да се движи сред тези, които се забавляваха с лов. Тя обаче смяташе лова за варварство и така социалните й контакти доста се ограничаваха. Но към приятелите си — като Мойя, Диди и още няколко други — Париза беше изключително привързана и лоялна. Що се отнасяше до мъжка компания — имаше Дейвид. Неговите целувки не я вълнуваха така и тя не го приемаше сериозно, но той й подхождаше. Милият, обикновен Дейвид… Да можеше сега да е с него!

Люк не беше мъж, който можеше да се нарече обикновен. Той притежаваше някаква стаена сила и властност, които нямаха нищо общо с ръста му. Изобщо не биваше да тръгва с него за Италия… Бе допуснала голяма грешка! Трябваше да убеди Мойя да се обади в полицията и те да се оправят с Лука ди Маги. По някаква необяснима причина обаче само един поглед или докосване на Люк я караше да се чувства замаяна. Знаеше, че е изнудвач. Спомни си обляното в сълзи, ужасено лице на приятелката си. Нямаше съмнение, че този човек беше престъпник. Защо тогава я привличаше неудържимо? Това беше лудост! Разумът й подсказваше, че той е жалко нищожество, но тялото й пламваше при всяко негово докосване!

Въздъхна дълбоко. Господи, как й се искаше да е в Англия с Дейвид! Поне с него тя контролираше положението. Но не бе родена жената, която да контролира Лука ди Маги…