Джаклин Беърд
Господарят на страстта (7)

Седма глава

Щом Диди затвори вратата, Париза се нахвърли върху Люк:

— Каква игра играеш, по дяволите?! — скочи тя разтреперана и с пребледняло лице. — Идваш в къщата ми, казваш на икономката, че сме сгодени и че си купил моята титла… Какво означава това?

— Нищо особено. Съобщението беше публикувано в днешния брой на „Таймс“, а „Сейвиън Холдингс“ е моя фирма. Адвокатската кантора, към която си се обърнала, е част от собствеността, която придобих наскоро. Когато видях името Хардкорт, не можах да устоя на изкушението и купих титлата.

Явно той казваше истината. Виждаше победоносния блясък в очите му. Но всичко останало?

— Дейвид… Вестниците… — заекна тя. Внезапно осъзна какво точно бе направил Люк. О, боже! Всички щяха да прочетат съобщението!

Нямаше представа колко прекрасна изглежда, застанала в средата на стаята с блестящи от гняв учи и тясна, прилепнала по тялото й, червена рокля.

— Господи! Имаш лице на ангел, тяло на прелъстителка и сърце, студено като лед.

Париза се смути. Ако някой имаше сърце като лед, това бе самият той! Преди обаче да успее да отвори уста, за да му отговори, Люк скочи на крака и се приближи до нея.

— Онзи нещастник, приятелят ти, може да се радва, че се е отървал от тебе. Каза ли му, че двамата с теб сме се любили? — И тъй като страните й се покриха с руменина, той продължи: — Не, нали? Така си и мислех. — Сви подигравателно устни. — Време е да разбереш каква егоистка си и аз ще ти помогна.

Как смееше да я нарича егоистка? Без да мисли, вдигна ръка и замахна. Но със завидна лекота Люк хвана ръката й и я изви назад.

— Никога повече не вдигай ръка срещу мен, Париза! — смрази я леденият му поглед. — Не искам да ти причинявам болка. Не съм дошъл за това.

— А за какво тогава? — попита тя, като опитваше да се овладее.

— Разбирам защо ти трябват пари — не отговори на въпроса й Люк. — Къщата е прекрасна, но иска много разходи. Учудвам се, че можеш да си позволиш и апартамент в града, но сигурно адресът в Лондон е много удобен за нежелани приятели.

— Нещо подобно — тросна се тя. — Но в твоя случай явно не успях.

— Лъжеш. Апартаментът не е твой, а на приятелката ти Мойя.

— И какво от това?

Внезапно тя си спомни деня, в който бяха купили пръстена. Нищо чудно, че бе настоял да я закара до тях, за да разбере адреса й. Изнудвачът знаеше къде живее Мойя. Каква глупачка е била да не схване това тогава — щеше да си спести толкова много неприятности!

— Ти самият все още не си ми обяснил защо си тук, както и нелепата ти идея, че сме сгодени.

— Не е само идея, а и доста скъпият ти пръстен го доказва.

— Тази дрънкулка си изигра ролята — отговори тя, прикривайки негодуванието си с ледена учтивост. Можеше да се каже, че за двата дни в Италия Люк бе получил достатъчно в замяна на парите, дадени за тази дреболийка.

— Едва ли бих нарекъл един син диамант дрънкулка. Беше добра в леглото, но не чак толкова, а и аз не съм склонен да плащам цяло състояние за една нощ — провлече той насмешливо.

Париза не успя да скрие изненадата си — знаеше, че сините диаманти са едни от най-скъпите.

— Учудвам се, че не си го продала, тъй като очевидно се нуждаеш от пари. Или може би вече си го продала?

Последните му думи я накараха да замръзне на място.

— Не съм! — извика тя възмутена, като все още разсъждаваше над предишните му думи. Значи той не смяташе, че е била особено добра в леглото. Защо ли това й причиняваше болка?

Люк не се любеше — тази дума му беше непозната. За него съществуваше само секс. Беше се преструвал на загрижен и влюбен, което само влошаваше нещата. А сега и тази обида — твърдеше, че е платил прекалено скъпо за удоволствието си.

— Какво искаш, Люк? — запита тя направо. — Да ти върна пръстена ли? — Изправи се и тръгна към вратата. — Ще ти го донеса и тогава ще можеш да си вървиш.

— Не. Остани! — каза той рязко.

— Още нещо ли има? — Париза спря с ръка на дръжката. — Наистина ме учудваш. Титлата вече ти принадлежи, но къщата и имението не се продават. Двамата с майка ти ще трябва да се задоволите с лист хартия и герб.

В очите му се появи учудване, после гняв, след като осъзна думите й. Понеже очакваше избухването му, тя бе озадачена от престореното спокойствие, с което й отговори:

— Майка ми е в болница в Лондон. Обещах й да те заведа да те види. Дадох обявата в Таймс в случай, че не те намеря вкъщи. Едно официално съобщение би я зарадвало. Много е зле и не искам да се тревожи.

Ето какво било… Париза нито за момент не се усъмни в думите му. Разбира се, сега всичко се изясняваше. Беше си направил труд да я търси не защото изпитва някакви чувства към нея. Съвсем ясно й бе дал да разбере това…

— Съжалявам за майка ти. Какво й е? — попита тя любезно. Между тях сякаш се бе спуснала невидима бариера. Разговаряха като двама непознати и това беше съвсем удобно за Париза.

— Преди няколко седмици получи лек сърдечен удар. В четвъртък ще я оперират. Ще дойдеш ли с мен в болницата?

Съжаляваше за сеньора ди Маги, но нямаше намерение отново да се забърква с Люк или семейството му.

— Ами… Всъщност няма да мога — отговори тя хладно.

Люк се изправи.

— Ти си ми длъжница, а аз събирам дълговете си. — Тъмните му очи горяха гневно, докато се приближаваше към нея.

Тя бързо натисна дръжката в опит да избяга, но се сблъска с Диди.

— Реших, че е по-добре да ви кажа — усмихна се възрастната жена на Люк. — Шофьорът ви се върна и чака в кухнята. А масата съм запазила за седем. — Тя се обърна към Париза: — Така ще имаш време да покажеш къщата на господин Люк. Утре, когато отидеш да видиш майка му…

— Диди, няма да ходя нито на вечеря, нито в Лондон…

— Глупости! Не бива да разочароваш господин Люк и бъдещата си свекърва.

Париза би трябвало да познава Диди достатъчно добре, за да знае, че не може да спори с нея.

След десет минути вече развеждаше Люк из къщата, като се чудеше как се е стигнало до подобно положение. Спря пред огромен портрет в позлатена рамка.

— Фамилията Хардкорт живее тук от дванадесети век, когато местният барон дал земята и къщата на един от представителите на рода ни за бойни заслуги — заплащането с пари не било познато в онези дни. През вековете къщата била строена няколко пъти, като последният път било през 1850 година. Това е лейди Пинелъпи, а портретът й е един от най-старите…

Беше портрет на жена в костюм от седемнадесети век, която имаше платиненорусата коса на Париза.

— Съпругът й бил морски капитан и загинал с кораба си. Според някои слухове бил пират. Тя останала в къщата с малката си дъщеря. В онези времена къщата по право се падала на най-близкия роднина по мъжка линия, но се оказало, че той всъщност бил далечен роднина, който притежавал имение и имал титла, така че великодушно позволил наследник да стане първородното дете в семейството, независимо от пола му. Доста необичайно за онова време, но оттогава къщата минавала във владение и на мъже, и на жени. Затова някои от портретите имат имена с тиренца, като Хардкорт се повтаря навсякъде. — Думите й звучаха механично като безстрастен разказ на екскурзовод, но това не я интересуваше. — Решението на този далечен роднина се оказало доста полезно, защото повечето мъже от рода Хардкорт загивали млади. А що се отнася до жените, те се омъжвали за авантюристи и мошеници. — Тя се приближи до портрета на жена, облечена в рокля от деветнадесети век. — А тези, които не се омъжвали, самите ставали авантюристки. Тази била изнудвачка и завършила живота си в тъмница. Макар че за нейна чест трябва да кажа, че когато след смъртта на брат си останала да се грижи за племенника и племенницата си, успяла да създаде фонд за поддържане на къщата, преди младият наследник да пропилее всичко. За съжаление уставът на този фонд не позволява къщата да се използва за какъвто и да било бизнес.

— Това обяснява всичко — засмя се Люк.

— Не виждам нищо смешно — отговори тя рязко. — Ако някой от тях имаше, макар и малко усет за бизнес, сега нямаше да се чудя какво да правя с тази къща, която не мога нито да продам, нито да поддържам.

— Какво е станало с фонда? — попита Люк.

— През двадесетте години може и да е бил достатъчен, но сега доходите от него едва стигат за заплатите на Диди и Джо, и то само защото работят почти без пари. Що се отнася до къщата, според условията, поставени от онзи далечен роднина, наследниците нямат право да я продават, а според устава на фонда, нямам право да я използвам за бизнес.

— Не може ли този устав да се наруши?

— Да не мислиш, че не съм опитвала? С тези дванадесет спални мога да я превърна в отличен хотел или нещо друго, но господин Джарвис ме уведоми, че е невъзможно. Сега обаче, благодарение на теб и желанието ти да притежаваш титла — завърши тя саркастично, — ще мога да поправя покрива, а може би и отоплението.

Без да обръща внимание на сарказма й, Люк изрече съвсем делово:

— Това не е разрешение на проблема, Париза. Ще са ти нужни два пъти повече пари от тези, които получи от титлата, за да можеш да направиш само най-необходимия ремонт.

— Това изобщо не те засяга! — отговори тя рязко, макар да разбираше, че Люк е прав…

— Не съм сигурен. Като нов собственик на титлата…

— Може и да притежаваш титлата, но никога няма да притежаваш мен и да ми бъдеш господар, независимо от това, което си казал на Диди!

— Кой е казал, че искам това? А що се отнася до Диди, фактът, че й дадох червения ти колан, беше достатъчно доказателство за годежа ни. — И с небрежен поглед към часовника си той добави: — Часът е почти шест. Трябва ли ти време да се приготвиш?

При споменаването на проклетия колан тя се изчерви и отговори:

— Да. Сигурна съм, че ще намериш и сам пътя до гостната.

Съвсем беше забравила колана, който остана в обсерваторията, а и щеше да й е почти невъзможно да обясни нещата на Диди, която имаше старомодни схващания. Според нея наличието на колана на една жена в леглото на даден мъж беше достатъчно доказателство, че двамата са свързани за цял живот. Нищо чудно, че така лесно и безрезервно бе приела Люк…

Облегна се на вратата на стаята си и пое дълбоко дъх. Люк се намираше тук! Беше твърде невероятно, за да повярва в това! Знаеше, че не е дошъл заради нея. Беше го чакала в Лондон пет дни! Дори и да е трябвало да остане в Италия, можел е да се обади по телефона. Сега беше дошъл заради майка си. Разбираше затруднението му и до известна степен се чувстваше отговорна. В крайна сметка нали тя бе убедила сеньора ди Маги, че ще се омъжи за сина й? Искаше й се да откаже да посети старата жена, но съвестта не й позволяваше. Беше приела парите му, а също пръстена и се чувстваше задължена…

Започна бързо да се облича. Поне можеше да му върне пръстена. Взе кутийката и се спусна надолу по стълбите. Влезе решително в гостната, приближи се до Люк и без никакво колебание сложи кутийката в ръката му.

— Ваш е, господин ди Маги. Сигурна съм, че няма да ви е трудно да намерите някой, който да го носи.

— Париза, скъпа, не знаех, че си толкова романтична. — И за неин ужас, преди да успее да го спре, Люк отвори кутийката и падна на колене пред нея. — Ще се ожениш за мен, нали, Париза? — Сложи пръстена на пръста й в присъствието на засмяната Диди.

— Не! — извика тя дрезгаво, но никой не я чу, тъй като в същия момент Диди възкликна:

— Невероятен сте, господин Люк!

И Париза, изчервена от притеснение и гняв, седна на дивана със свити в юмруци ръце.

— Ще кажа на шофьора, че сте готови да тръгвате — забърза навън Диди.

Париза погледна ледено Люк и изрече със завидно самообладание:

— Ще нося този пръстен само един ден. Ще дойда с теб в болницата. Но нека да сме наясно — правя го заради две възрастни жени, а не заради теб… В замяна на това след няколко дни ще дадеш обява във вестника за развалянето на годежа и никога вече няма да идваш тук. Съгласен ли си?

— Ако ти искаш така, аз съм съгласен. Но ще говорим по-подробно по време на вечерята.

„Искам само времето да се върне с няколко месеца назад, когато не бях срещнала Люк!“, помисли Париза.

 

 

„Старата ковачница“ беше живописна истинска ковачница от шестнадесети век, превърната през тридесетте години на нашия век в малък частен хотел с чудесен ресторант, известен в цялата околност с отличната си кухня.

Париза гледаше как Люк отчупва парче топъл хляб. Той улови втренчения й поглед и каза:

— Храната ти изстива, Париза.

За кой ли път се чудеше защо е тук и какво у Люк я караше да изпитва сладостна тръпка, макар и да го презираше заради начина, по който се бе отнесъл с нея.

— Искаш ли още картофи? — подаде му тя чинията, като се мъчеше да мисли за друго, но не успя.

— Не си забравила добрия ми апетит… Поласкан съм — засмя се той. — Но се чудя дали си спомняш всичко. Тялото ти, притиснато до моето, ръцете ти, които ме прегръщат… Не, това за теб значеше толкова малко, че дори не ми каза къде живееш…

Сърцето й се разтуптя. Може би той все пак е искал да я види отново, може би все пак я обичаше поне малко! Но само един поглед към разгневеното му лице я отрезви. Беше го чакала в Лондон пет дни, а сега бе дошъл само заради майка си!

— За бога, говори по-тихо — изсъска тя, без да обръща внимание на думите му. — В ресторант сме.

— Извинявай, не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

Какъв лъжец! Искаше й се да крещи, но погледът му я накара да сведе очи. Защо й беше толкова ядосан? Не трябваше ли ядосаната да е тя?

Париза вдигна чашата си и отпи от шампанското, подарък от собственика и жена му, които също бяха видели обявата в „Таймс“. Париза беше редовен посетител и тук я познаваха добре. Приятелският им жест я накара да се чувства още по-виновна.

— Не те поканих тук, за да спорим, Париза. Точно обратното. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се задави с шампанското. Не можеше да повярва! Вдигна очи към Люк.

— Не… — едва прошепна тя с широко отворени очи. Лицето й бе бледо като платно. Днес й бе задал този въпрос два пъти и ако го бе направил преди два месеца, щеше да приеме, без дори да се замисли. Но оттогава бе поумняла…

— Импулсивна си както винаги, Париза. Дори не си обмислила предложението ми. — В очите му проблеснаха дяволити пламъчета. — Помисли добре! Всичките ти проблеми ще се разрешат. Стани моя жена за две седмици, посещавай майка ми в болницата и аз ще преведа в банковата ти сметка доста голяма сума.

Каква наглост! И какво искаше да каже с това „проблеми“? Да преведе пари… Като че ли дори и за момент би могла да си помисли да приеме!

— Ти си лъжец! Остави ме да вярвам, че си член на мафията! За теб всичко е само шега — каза тя горчиво. — Съвсем случайно прочетох във вестника, че си бизнесмен, а не престъпник. Но това не ти попречи да използваш снимките на Луиджи Рено, за да ме накараш да замина с теб за Италия. Всъщност ти си точно толкова изнудвач, колкото и той.

— Това обаче не ти попречи да спиш с мен, скъпа. И май ти хареса — отбеляза той.

— Няма нужда да ми напомняш каква глупачка бях!

Стори й се, че преди отново да се съсредоточи върху храната си, той промълви:

— Не знаеш какво искаш…

Бяха минали повече от два месеца от нощта, която прекараха заедно, а той имаше нахалството да… За да скрие объркването и гнева си, тя вдигна чашата и я изпи на един дъх.

— Още шампанско? — попита Люк любезно и напълни чашата й. — Довърши вечерята си и помисли добре, Париза.

През следващите пет минути се възцари мълчание, докато Люк с явно удоволствие се хранеше. Накрая каза:

— Диди беше права за този ресторант. Кухнята е превъзходна.

— Да — каза Париза механично, заета с мислите си. Не усещаше вкуса на храната.

— Добре. Имам специално разрешение за четвъртък. Ще се разпишем в единадесет и ще отидем да видим мама, преди да я закарат в операционната.

— Исках да кажа, че храната е чудесна — измърмори тя.

Беше като зашеметена от случилото се през последните часове и не можеше да разсъждава ясно. А и мисълта, че Люк всъщност й се надсмива, не помагаше особено.

— Сигурно си наследила безразсъдството на прадедите си — шегуваше се вече открито Люк.

— Не съм! — извика тя, забравила всичко друго. — Аз… — Изведнъж млъкна.

Той беше прав — не бе обмислила предложението му.

— Какво точно имаш предвид под „предложение“? — попита тя предпазливо, като наблюдаваше внимателно красивото му лице на светлината на свещите.

— То е съвсем просто. Както ти казах, майка ми е в болница и ще я оперират в четвъртък. Искам да ме види оженен, преди да легне на операционната маса, а ти, струва ми се, имаш нужда от пари, за да възстановиш къщата на семейство Хардкорт. Зная, че имаш парите, които ти платих за титлата, но те няма да ти стигнат за дълго и скоро отново ще изпаднеш в същото положение и ще ти трябват пари. Ако се съгласиш да се омъжиш за мен, ще ти дам месечна издръжка, както и сумата, необходима за ремонта. В замяна на това искам да дойдеш с мен като моя съпруга в четвъртък и да останеш с мен две седмици, не повече. Чиста сделка. Ще трябва да се преструваш само две седмици.

— Две седмици от живота ми срещу цяло състояние, това ли е всичко? — запита тя иронично и смело издържа погледа му.

— Да, това е всичко. Разбрах от Диди, че имаш още почти три седмици от великденската ваканция и малкото ни споразумение няма да се отрази на работата ти. Помисли, Париза. Всичките ти парични проблеми ще се решат, ще осигуриш на Диди и Джо пенсии, а ти самата няма непрекъснато да се тревожиш как ще поддържаш къщата. Аз съм изключително богат и съм готов да платя прескъпо за спокойствието на майка ми.

Люк беше прав. Никога нямаше да получи по-добро предложение, което да й позволи да ремонтира къщата. Тайно избърса влажните си длани под масата. Най-после ще може да даде пенсии на Диди и Джо!

— Ще се разпишем в четвъртък. Ще останем в моя апартамент в хотела и всеки ден ще ходим в болницата в продължение на около десет дни. Тогава, според лекарите, майка ми ще може да се върне в Италия. Но каквото и да се случи, ще бъдеш в Хардкорт навреме за втория срок.

— На майка ти няма ли да й се стори странно, че изчезвам след толкова кратко време? — попита Париза, без да забелязва победоносния блясък в очите на Люк, който разбираше, че тя вече е приела предложението му.

— Не, разбира се. Ще й кажем за ремонта на къщата и съвсем естествено е ти да следиш работата по нея. Сега, когато имам фирмата в Англия, и ще идвам тук по-често, така че тя няма да заподозре нищо нередно в отношенията ни.

— Всичко си обмислил. — Отпи още малко от шампанското. — Но майка ти все някога ще поиска да ме види.

— Дори и след операцията прогнозите за здравословното й състояние не са блестящи. Ще изкара най-много година или две. А след това ще се разведем набързо.

Париза го погледна със съчувствие.

— Съжалявам. Не знаех, че е толкова зле.

— Нямаше откъде да знаеш. Но ако приемеш предложението ми, можеш да направиш остатъка от живота й по-щастлив.

Париза знаеше, че говори искрено. Четеше го в очите му.

— Кажи „да“, Париза…

— Защо тъкмо аз? — попита тя тихо.

Люк познаваше много жени и всяка една от тях с радост би станала негова съпруга, като това нямаше да му струва толкова скъпо, колкото щеше да плати за нея. И този път той сякаш прочете мислите й.

— Не си забравила, задето майка вече смята, че сме сгодени, нали? И аз като теб нямам никакво желание да се женя и макар предположението ти, че всяка жена би се омъжила за мен, да ме ласкае, не мога да заведа при майка си някоя съвсем непозната. Нима мислиш, че това би я успокоило? — завърши той.

Твърдо решена да разсъждава логично, Париза вдигна чашата си и я пресуши, след това внимателно я постави на масата. Думите му звучаха правдоподобно. Единственият проблем беше, че ги изричаше Люк ди Маги… Не, не можеше да го направи.

— Няма да загубиш нищо, Париза. Забелязах, че всички наоколо използват титлата ти. Какво ще им кажеш — че вече не си лейди Париза? Тази титла сега ще принадлежи на жената, за която се оженя.

— Това няма никакво значение. Титлата въобще не ме интересува, макар че нямаше да я продам, ако не бях в подобно положение — отговори тя.

Сърцето й се сви от болка при мисълта, че Люк би могъл да се ожени за друга.

Наклони глава настрани и платинената й коса се разпиля по раменете. Беше я оставила да пада свободно тази вечер не защото Люк я харесваше така, а защото нямаше време за друга прическа… Започна да си играе с един кичур, докато съвсем явно разглеждаше Люк. Не можеше да прочете нищо върху изпитото му лице, но хладните черни очи изглеждаха откровени, когато срещнаха нейните. Можеше ли да му се довери? А всъщност имаше ли някакво значение само за две седмици?

— Да, добре. Съгласна съм, уговорихме се. Нека си стиснем ръцете.

Люк стисна ръката й и каза сериозно:

— Уговорихме се, Париза. — След това за нейно удивление вдигна ръката й към устните си и я целуна. — Благодаря ти.

През останалата част на вечерята Люк говореше непрекъснато за незначителни неща, сякаш за да не й даде възможност да промени решението си. Париза не беше сигурна за какво точно говореше той и когато накрая си тръгнаха, се чудеше дали не си е въобразила, че е обещала да се омъжи за него.

В колата тя се отдръпна колкото може повече към прозореца, за да е по-далече от него.

— Няма от какво да се страхуваш, Париза — хвърли й насмешлив поглед той. — Не изгарям от желание да се нахвърля върху теб, нито пък имам сили за това в момента. Бракът ни е само сделка.

— В противен случай не бих се съгласила — отговори твърдо тя, но някакво дяволче в нея я караше да се запита дали е искрена…