Нора Робъртс
Наслада в смъртта (9)

9.

Ив хвърли пакета чипс на Пийбоди, когато влезе в почти празното общо помещение.

— Ха, благодаря!

— Заслужи ли го?

— Стартирах серия проучвания и справки. Дотук не намирам никаква връзка между Суийт и Юрик. И двамата посещават центрове за здравословен живот, но различни. Суийт има малка вила в покрайнините на щата. Юрик има лятна къща в Хамптънс, но при развода я е получила жена му. Не са отраснали заедно и не са ходили в общо училище. Имат различни лекари в различни части на града. Дори не пазаруват в един и същи район.

— Провери бившите. Също толкова подробно.

— Започнах и това. Дотук — нищо. Направих втора справка за шофьора тази вечер. И там нищо. Работи за фирмата от седем години, чисто досие, никакви контакти със Суийт. Возила е Юрик няколко пъти, но това се очакваше. Проверявам администраторката на Юрик и помощника й. Все още никакво попадение.

— Макнаб ще изпрати информация за чифта обувки. Искам списък на магазините, откъдето може да са купени.

— Обувки ли?

— Имаме частично изображение от охранителните камери на парка. Не е много, но можем да проследим обувката. Ще отскоча до жилището на жертвата, ще потърся бележника ѝ за срещи.

Пийбоди отвори пакета, вдъхна от аромата.

— И не искаш да дойда с теб?

— Трябва да свършим досадната работа. Когато напреднеш с нея, поспи час, дори два, ако е нужно, на кушетката.

Ив се зареди с кафе и излезе. Беше решила да остави покрива на колата вдигнат — въпрос на принцип, но размисли. Кой щеше да я види в четири през нощта, по дяволите?

Освен това, когато паркира пред лъскавата сграда на Парк Авеню, андроидът портиер не й се усмихна подигравателно.

Вместо това дотича, с уважение във всеки компонент, да отвори вратата.

— Добро утро, госпожице. С какво мога да ви помогна?

— Като не ме наричаш „госпожице“. — Доволна, Ив извади значката си. — Имай грижата никой да не докосва колата ми. Нужен ми е достъп до жилището на Ейва Крамптън.

— Госпожице… Лейтенант, госпожица Крамптън не се е прибрала в дома си тази сутрин.

— И няма да се прибере, защото е мъртва.

Андроидът остана с празен поглед, докато обработваше неочакваната информация.

— Жалко. Госпожица Крамптън беше уважаван наемател.

— Да. Набери кода и ме пусни вътре.

— Съжалявам, но трябва да получа потвърждение на самоличността ви, за да ви пусна.

Тя отново повдигна значката, изчака, докато очите му я сканираха и обработиха данните.

— Опитвал ли се е някой друг да проникне в жилището й тази нощ?

— Не. Госпожица Крамптън обитаваше триетажния мезонет в западния ъгъл и не е имало влизане или излизане от жилището, откакто самата госпожица Крамптън излезе в… — Отново празният андроидски поглед. — Двадесет и два и тридесет и две. В същия час взе частен транспорт с шофьор до неизвестна за мен дестинация. Искате ли информация за транспортната фирма или шофьора?

— Не, вече я имам.

— Ще ви осигуря достъп до жилището на госпожица Крамптън. Имате ли нужда от помощта ми?

— Само се погрижи колата ми да остане там, където е.

— Разбира се.

 

 

Крамптън бе живяла в разкош, забеляза Ив, докато се качваше с частен асансьор до шейсет и първия етаж. Ъглов мезонет на три нива, с градина на покрива, в изключително луксозна сграда.

Нещо повече от секс, помисли си тя. Не бяха достатъчни само акробатични умения и хубаво тяло, за да изкарва човек толкова, че да води подобен начин на живот.

От асансьора се влизаше в просторно фоайе с изящен полилей със сребърни орнаменти и висулки от стъкло, прозрачно като диамант. Върху тъмен паркет бяха постлани пътеки в ярки цветове, съчетани в сложни шарки. Картините продължаваха темата, смесици от искрящи цветове и странни форми на фона на топли пастелни стени.

Обзавеждането, реши тя, докато крачеше през главния етаж, успяваше да съчетае този сложен стил със забележителен уют. Дълбоки, меки тапицерии, проблясващи лампички, огледални маси, безброй възглавници.

Върху сребриста маса за хранене бе сложена огромна кристална ваза, в която цветята бяха аранжирани, и то скоро, от някого, който безспорно разбираше от това изкуство. Над абаносова камина в същата стая централно място заемаше портрет на покойната обитателка, дръзко гола върху легло, застлано с червена покривка.

Не, не беше от срамежливите и скромните.

Ив мина през кухня, ниши с огледала, отделен хол и с възхищение ги разгледа — по-скоро от любопитство, отколкото по задължение. Това ѝ помогна да опознае жената, която явно се беше наслаждавала на живота и плодовете на труда си.

Изкачи се до втория етаж по витата стълба, вместо с асансьора.

Главната спалня бе огромна, но иначе нямаше как да побере леглото. Ив прецени, че в него могат да спят шестима, и се запита дали някога се е случвало. Тук обитателката се бе спряла на златисти тонове и повече топлина и уют, отколкото лукс. И бе застлала леглото с покривка от златиста коприна, която изглеждаше дълга и широка километри. Заоблени дивани, още възглавници, резбовани масички, лампиони с висулки и мъниста и още една, по-скромна аранжировка на цветя продължаваха стила, издаващ влечение към удоволствията в живота.

В многото чекмеджета на нощните шкафчета Ив откри разнообразие от скъпи и старателно подредени сексиграчки и аксесоари.

Гардеробът представляваше стая, голяма колкото общото помещение в Централата, и също бе педантично подреден. Пълен с богати тъкани, забеляза тя, скъпи марки и достатъчно обувки за населението на малка държава. Имаше висок скрин, заключен и закован за пода. Бижута, досети се Ив. Щеше да стигне и до тях.

Засега надникна в банята и реши, че Крамптън надминава Рурк в някои отношения. Продължи към останалите помещения на втория етаж.

Две спални за гости, и двете просторни и добре обзаведени, друга всекидневна с малък кухненски бокс… И също толкова добре обзаведена стая за садо-мазо забавления. Изобилие от черна кожа, кадифени въжета, богат избор от камшици и белезници. Друго легло, този път застлано с черен сатен, голяма кутия с украса от скъпоценни камъни, в която бяха подредени малки ножове със сложно гравирани дръжки.

Качи се на третия етаж. Тук бе бизнес центърът, помисли си тя. Директорски офис, определено луксозен, но проектиран за сериозен бизнес. Цяла стена с екрани, картотекирани дискове, внушителен информационен и комуникационен център. И тук имаше кухненски бокс със заредена автоматична печка, голям хладилник и бюфет с няколко бутилки добро вино, ликьори, коктейли…

Както и очакваше, компютърът се оказа защитен с парола. Остави го за момент и претършува чекмеджетата, докато намери бележника за срещи. Бележките бяха сериозни и дискретни.

В деня на смъртта си Ейва Крамптън бе прекарала следобеда в салон за красота, навярно като подготовка за предстоящите срещи. За пет бе записала уговорка с Катрин Байджело в „Палас“. „Хотелът на Рурк“, помисли си Ив. Защо да не предлага услугите си на най-доброто място?

Имаше бележка и за Фостър Юрик, вземане с лимузина на „Елегант Транспортейшън“ за среща на Кони Айланд. Четиричасов ангажимент, с отворена възможност за цяла нощ.

„Скъпо“, помисли си тя.

Ейва бе отбелязала след името: Нов клиент, проверен и чист.

Ив използва комуникатора си, за да повика екип от електронния отдел да вземе само електрониката. Явно нямаше да открие отговорите тук, в дома на жертвата. Все пак трябваше да огледат личното й пространство, да узнаят всичките й тайни.

Притисна клепачи и силно ги потърка, опитвайки се да се пребори с изкушението. С копнеж поглеждаше към печката и мислеше за кафе. Сигурна бе, че жертвата не се е скъпила за качеството.

Но да открадне чаша от него би било непочтено.

Рязко се изправи. Трябваше да се задоволи с това, което намери на улицата, за да получи поне дозата, ако не аромата.

Когато излезе от сградата, в Ню Йорк вече застъпваше сутрешната смяна. Онези, които се забавляваха или работеха нощем, се отправяха към домовете си или където се надяваха да подремнат. Живеещите през деня включваха осветлението в апартаментите си, бързаха да хванат ранен влак или трамвай. Боклукчийските камиони пълзяха по улиците и с досадно дрънчене вършеха работата си.

Но мирисът на смет бе примесен с апетитни ухания от закусвалните, сладникави и натрапчиви, които струяха от вентилаторите, за да примамват новата смяна.

Ив си спомни за пакета чипс, който бе метнала на предната седалка, и го хапна за закуска, докато караше към моргата. Там се примири с кутия студен кофеин, по-малко съмнителен от онова, което минаваше за кафе.

Не очакваше някой да е започнал аутопсията на Крамптън. Просто искаше отново да погледне жертвата, преди да се върне в Централата.

 

 

Влезе във владението на Морис и го откри там, сложил предпазното си облекло, пред тялото, вече подготвено на масата.

— Хвана ли нощната смяна? — попита тя. Сега забеляза тъгата и признаците на безсънна нощ.

Отново бе облечен в черно, строго и без никакъв весел елемент.

— Не. Но виждам, че ти си я хванала. — Морис запечата ръцете си, докато оглеждаше трупа. — Била е забележително красива.

— Да. Елитна компаньонка.

— Прочетох това в доклада ти. Нямам нищо за теб. Не съм започнал.

— Бях на оглед и исках да я видя още веднъж, преди да се върна. — Ив се поколеба, но нещастното му изражение я накара да се реши да попита: — Тежка нощ си имал, така ли?

Той вдигна поглед и срещна очите й.

— Да.

Този път Морис се поколеба, докато тя се опитваше да измисли какво да каже, само и само да не мълчат.

— Понякога ми липсва толкова много, че ми се струва невъзможно или непоносимо. Вече е по-леко. Знам, че е по-леко, защото не се чувствам така във всеки миг от деня или дори всеки ден и всяка нощ. Но има моменти, когато осъзнавам отново, че Амарилис Колтрейн я няма на света, в живота ми, и това ме задушава.

Ив престана да мисли какво може и какво е редно да каже и изрече онова, което бе в сърцето и ума й:

— Не знам колко по-добре може да стане, Морис, или колко време е нужно. Не знам как хората го превъзмогват.

— Минута по минута, после час по час, ден по ден. Работата е успокоение, приятелите са утеха. Животът е за живите. Ние с теб го знаем, въпреки че прекарваме толкова време с мъртвите, може би затова сме наясно, че трябва да живеем. Чейл страшно ми помогна.

— Това е хубаво — прошепна тя, мислейки за свещеника, с когото бе предложила на Морис да поговори. — Можеш… Знаеш, по всяко време…

— Да. — Той присви устни. — Знам. С теб ни свързва и работата, и приятелство, така че ми носиш и успокоение, и утеха. — Въздъхна и отново погледна тялото. — Така.

— Ще те оставя да работиш.

— Кажи ми нещо за нея — помоли Морис, преди Ив да си тръгне. — Нещо, което не е в доклада ти.

— Живеела е добре. Грижела се е за себе си, за бизнеса си. Мисля, че е била умна и се е гордеела с работата си. И предполагам, че й е доставяла удоволствие. Не вярвам, че човек може да бъде добър в нещо, което не му харесва, дълго време. Струва ми се, че е обичала хората, допадало й е да ги кара да се чувстват значими и желани — и е знаела как. Не само със секс, не виждам как това може да бъде достатъчно. Била е родом от Ню Йорк, от работническо семейство, родителите й се разделили, когато била дете. Получила е лиценза си за първо ниво на деветнайсет, останала е с чисто досие и се е обучавала и издържала тестове за по-високите нива, издигнала се е до елита. Мисля, че е живяла живота си както желае, до последно.

— Какво друго може да иска човек? Благодаря ти.

— Трябва да тръгвам. — Ив пое към вратата, но когато стигна до нея, спря. — Слушай, Морис, можеш да дойдеш на вечеря някога. — Той просто я изгледа учудено, усмихна се и сви рамене. — Рурк ще си поиграе с онази скара, която купи миналата година. Ще си направим летен купон, с приятели, ще опечем малко телешко месо.

— Ще ми хареса.

— Когато го организирам, ще те известя.

Докато излизаше, го чу да казва за записа:

— Жертвата е жена със смесен расов произход.

Отвън извади линка си с намерението само да остави кратко съобщение.

Въпреки часа, Чарлс Монро вдигна.

— Добро утро, лейтенант Сладкиш.

— Какво става, всички ли са на крак призори днес?

— Ние — да. Луиз току-що се прибра от нощно дежурство в клиниката, аз приготвям закуска. Искаш ли омлет?

— Щях да ти оставя съобщение, да видя дали ще можеш да ми отделиш малко време днес.

— За теб — винаги… — Усмивката му постепенно изчезна. — Не се замислих. Щом се обаждаш по това време, следователно някой е умрял. Някой, когото познавам?

— Не съм сигурна. Ейва Крамптън.

— Ейва ли? — Той прокара ръка през косите си. — Да, познавам я. Какво се е случило? Можеш ли да ми кажеш?

— Предпочитам да не говоря за това по джобния линк. Навън съм, не съм много далече и мога…

— Да дойдеш тук ли? Ела.

 

 

Градината, която Луиз бе засадила дни преди с Чарлс да се оженят, сега процъфтяваше. По-скоро сладка, отколкото изискана, с лек полъх от дивата природа, тя придаваше още по-личен облик на къщата, която деляха.

Луиз я посрещна на вратата, с все още влажни от душа руси къдрици. Хвана ръката й, прегърна я и я целуна по бузата.

— Жалко, че някой е трябвало да умре, за да наминеш.

— Но ти пък изглеждаш добре. — Все още с лек слънчев загар от медения месец, забеляза Ив, и все още сияеща от щастието, което й носеше бракът. — Извинявай, че ви притеснявам във времето ви за почивка.

— Ще закусваме. Чарлс готви. Наистина. Прави невероятни омлети. Значи, ще хапнеш с нас, докато разговаряте.

Луиз тръгна навътре към кухнята. Чарлс стоеше до печката и разклащаше тигана напред-назад.

— Тъкмо навреме — зарадва се той. — Настанявай се.

— Да не ви се е повредила автоматичната печка?

— Обичам да готвя, когато имам време и повод.

— Ухае приятно. — Луиз й подаде чаша и Ив моментално отпи. — О, това е истинско кафе. Достатъчна причина човек да вярва в Бог.

— Почакай, докато опиташ омлета ми. Ще свидетелстваш за божиите чудеса. Какво се е случило с Ейва?

— Съжалявам за приятелката ти.

— Бяхме в приятелски отношения, но не и близки. Харесваше ми, всеки би я харесал. Беше чаровна, умна и просто интересна. Не мога да повярвам, че е бил клиент.

— Не съвсем. Подмамил я е, използвал е чужда самоличност, старателно се е прикрил, както изглежда. Срещнали са се в лунапарка на Кони Айланд. Обществено място. Проверила го е. Не мисля, че е имала причина да се усъмни в нещо.

— Искаш да кажеш, че дори не го е познавала?

— Така изглежда. Отбелязала е в бележника си за срещи, че го е проверила… Какво представлява тази проверка?

Със сръчност, която изненада Ив, Чарлс плъзна пухкавия омлет в чиния и сипа още от яйчената смес в тигана.

— Яж го топъл — посъветва я той. — Направила е справка за биографията му, както при полицейско или частно разследване. Прегледала е криминалното му досие, ако има такова, професионалния му опит, семейното му положение.

— Основна информация…

— Да. После е потърсила статии от и за него, споменавания в медиите. Накрая, предполагам, е използвала програма, която систематизира цялата събрана информация и му прави характеристика. Преди срещата е имала ясна представа що за човек е, какви са навиците му, начинът му на живот. Въпрос на самозащита, но и начин компаньонката да предвиди какво ще поиска клиентът.

— Значи е била предпазлива — каза Ив. — Но в същото време е обичала риска. Видях садо-мазо стаята в апартамента ѝ.

— Работил съм с нея един-два пъти. — Чарлс завърши още един омлет. — Но не в тази област.

Ив отпи кафе и се запита как Луиз може да седи и да хапва омлет, докато съпругът ѝ говори за участията си в групов секс.

Когато и последният омлет бе готов, той седна при тях.

— Чарлс, това е превъзходно. — Луиз му се усмихна и доля чашата му с кафе от кафеварката на плота. — Не ми обясни как е била убита, Далас.

— Пробождане с нож — рече Ив и засега не добави нищо.

— И убиецът се е представил за онзи друг мъж, когото е проверила?

— Точно така.

— Трябва да е приличал на него достатъчно, за да я заблуди.

— Да, работим върху това. Щеше ли да спази уговорката, да продължи с него, ако е разбрала, че не е мъжът, с чието име го е записала?

— Не. — Чарлс поклати глава. — Тогава би рискувала лиценза си, а това никога не би направила. Да излезе с някого, когото не е проверила, е също толкова опасно. Допадаше ѝ да живее на ръба, но не чак толкова, че да се постави в подобно положение. Обичаше разнообразието в работата, но спазваше правилата. Когато клиент или клиентка наема някого на нивото на Ейва, не плаща само за секс, а за преживяване, което относително малцина могат да си позволят. Тя предлагаше това, но оставаше в рамките на закона и вземаше всички разумни предпазни мерки.

Може би, помисли си Ив, но не се бе оказало достатъчно…

 

 

Когато се върна в Централата, не свари само Пийбоди, повечето от другите детективи бяха зад бюрата си. Бакстър, издокаран като в моден видеоклип, вдигна поглед към нея.

— Легна да подремне — осведоми я той. — Преди около петнайсет минути.

— Добре.

— Майра е в офиса ти.

— О!

— Ние с момчето излизаме. Удавник в езерото в Сентръл Парк. Открили са го две деца.

— Хубаво начало на деня.

— Забавленията нямат край.

Майра седеше на грозния стол за посетители в офиса на Ив, облечена с красив бледорозов костюм. Беше го съчетала с обувки, няколко нюанса по-тъмни, и гердан от малки перли и разноцветни камъчета. Наситено кестенявите й коси се спускаха на къдрици покрай приятното й лице и освен че изглеждаха стилно, й придаваха и младежки вид.

Спокойните й сини очи се вдигнаха от екрана на джобния й компютър и срещнаха погледа на Ив.

— Препрочитах информацията ти. Имах малко време и реших да те изчакам тук.

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

Ив беше леко стъписана. Обикновено консултациите бяха в кабинета на Майра и включваха чаша ароматен чай, който Ив се преструваше, че пие.

Това й напомни да предложи:

— Искаш ли чай или нещо друго?

— Всъщност с удоволствие бих пийнала от твоето кафе. Снощи с Денис излизахме с приятели и се прибрахме късно. Имам нужда от ободрение.

— Разбира се.

— Спала ли си?

— Все още не. Ще поспя, когато мога.

Някъде между апартамента на жертвата и Централата се бе почувствала заредена с нова енергия. Може би от омлета.

— Нашият човек действа уверено — заговори Ив, докато донасяше димящите чаши от автоматичната печка. — Два сполучливи удара. И двата рисковани, организирани и планирани.

— Да. Организиран е и е достатъчно спокоен, за да запазва самообладание, докато общува с жертвите си, и да поддържа избрания образ на клиент. Както е станало и двата пъти.

Ив се извърна, с кафето в ръка.

— Плаща си за тръпката да убива.

На лицето на Майра засия усмивка.

— Можеш да направиш кариера в моята област.

— Не, благодаря. Човек трябва да бъде тактичен със смахнатите. Плаща си за тръпката да убива — повтори тя. — Това е интересна гледна точка. Може би си въобразява, че след като е платил за тях, жертвите са негова собственост? Като ловец. Но никой не ловува с байонет, така че теорията за ловуване не е много правдоподобна.

— Не съм сигурна. Мислим за байонета като за оръжие, използвано по време на война, когато хора избиват хора. Убиецът е избрал терена, създал е своите правила и е избрал оръжието. Всичко това предварително.

— Но в случая на Хюстън не е можел да знае със сигурност кой ще бъде дивечът. Не, не е точно така — поправи се Ив. — В гората не знаеш кое космато животно ще обстрелваш. Само вида, типа. Преследва определен тип. Харесва му тръпката.

— И в двата случая убийството е станало отблизо и на място, където бързо могат да намерят трупа. Това за него е важен фактор, а вероятно и част от тръпката. Зрял е, а екзотичните оръжия говорят, че проявява интерес към уникалното, държи да демонстрира познанията и уменията си.

— Перчи се, така ми се струва.

— Да. Господи, наистина е добро — замърка Майра над кафето си. — Богат е и има достъп до пари. Притежава изключителни компютърни умения… Изборът му на лица, чиято самоличност да използва, ми подсказва едното от две неща: или проявява негодувание срещу хората с власт и влияние, особено в корпоративния свят, или ги смята за подчинени, от които може да се възползва. — Наклони глава. — Защо това те кара да се усмихваш?

— Връзва се с една теория, върху която мисля, но си казвах, че отивам твърде далеч. Вече не ми се струва толкова невероятна. Проучваме хора, които работят под ръководството на Суийт и Юрик, особено преките им подчинени, които или знаят кодовете и паролите, или имат достъп до тях. Тъкмо се каня да призова за разпит един негодник във връзка с други далавери, защото пасва. Но си мислех, че може би трябва да се насоча към по-високо, а не по-нискостоящите.

Заинтригувана, Майра кимна и си достави удоволствието само да вдъхва аромата на кафето.

— По-високо в корпоративния свят ли?

— Може би направо да започна от върха. Да поумуваме върху това… — Ив седна на ръба на бюрото с лице към Майра. — Той купува жертвите си. Господи, харесва ми тази гледна точка… приема ги като своя собственост. Скъпи са, изключителни. Те са удоволствия, които малко хора могат да си позволят, затова възможността да ги купи го кара да се чувства значим. Но желае нещо повече за парите си. И иска да се поперчи с ума, способностите и изобретателността си… Не ги обезобразява, няма бой, осакатяване, никакво сексуално посегателство.

— Времето също е важен фактор — изтъкна Майра.

— Да, но всичко може да се планира, можеш да предвидиш повече време, ако искаш да осакатиш, изнасилиш или унизиш някого. Доколкото мога да кажа засега, не се интересува от сувенири. Крамптън беше окичена с бижута. Нужна е само секунда, за да дръпнеш колие или пръстен.

— Не обръща внимание на това, което притежават — каза Майра. — Съгласна съм.

— Няма нищо лично, никаква страст или дори лек гняв. Просто планира, осъществява и си тръгва. Но оставя оръжието, за да видим колко е велик.

— Смяташ, че убива за удоволствие. Никакъв мотив, освен самото убиване.

— Не намираме връзка между жертвите. Никаква. Ще продължим да ровим и когато посегне на следващата си жертва, пак ще потърсим, но няма да намерим. Те са просто част от пакета.

— Зрял човек е, както казах. Образован, ерудиран, способен да приема различни роли и да се нагажда според ситуацията. Трябвало е да убеди двете си жертви, че е този, когото са очаквали. Мъж със завидно състояние, решил да изненада съпругата си с романтичен жест. Отново мъж със завидно състояние, потърсил компания и секс след провала на брака си. Различни типове, различна динамика. Трябвало е да влезе и в двата образа достатъчно дълго, за да подмами плячката на мястото на убийството.

Майра отпи още кафе, раздвижи се и красивият ѝ гердан проблесна на светлината от малкия прозорец на Ив.

— Със сигурност вече е очертал и проучил следващия си тип жертва, мястото, метода. Деня, часа и времето, което ще му отнеме. Най-вероятно живее сам или с някого, над когото доминира. И двете убийства са извършени късно вечерта и е било нужно значително време за подготовката им. Трудно би успял, ако е женен или съжителства на семейни начала, освен ако у дома никога не го разпитват или е изфабрикувал убедителни причини да отсъства. Не е направил никакъв опит да замаскира деянието си като грабеж. Значи ще добавим, че е самоуверен и арогантен. — Майра погледна часа. — Трябва да тръгвам.

— Благодаря, че ми отдели време.

Майра стана, подаде празната чаша на Ив, усмихна се и я докосна с длан по бузата.

— Поспи малко, Ив.

— Да, ще намеря време.

Но когато Майра излезе, тя се залови за работа. И мрачно се усмихна, когато прегледа последната информация на Пийбоди. С Макнаб бяха проследили обувката.

— „Емилио Стефани“, кожена мокасина, изключителна лъскавина, тока от истинско сребро. Цена на дребно… Сигурно се шегуваш. Три хилядарки за ежедневни обувки?

Това просто бе обида за здравия ѝ разум. Но продължи:

— Толкова много магазини предлагат тази глупост? Какво ги е прихванало хората? Все пак добра следа.

Продължи да чете и кимна. Макар и да се обличаше като психясал клоун, Макнаб имаше ум на ченге. Бе направил някаква компютърна магия и установил, че обувката е между четиридесет и четвърти и четиридесет и пети номер.

Наистина бе добра следа.

Ив разпореди биографични справки за Дъдли и Мориарити, нареди на компютъра да отдели магазините за обувки и да посочи трите най-луксозни. Докато течеше това, изпрати двама униформени да доведат Мичъл Сайкс и приятелката му за разпит.

Прозвуча сигнал за входящо съобщение и тя прочете предварителния доклад на Морис. Никакви изненади. Хрумна ѝ да се развика в лабораторията за повече информация за байонета, но реши, че умът ѝ е твърде замъглен, за да се препира с новия, по-добър Дикхед.

Енергията от втората доза кафе и омлета се бе изчерпала.

„Половин час дрямка ще ми дойде добре“, каза си тя, затвори вратата и се изтегна на пода.

— Компютър, нагласи будилника за след трийсет минути.

Прието.

Ив заспа на секундата.

 

 

Малко по-късно Рурк се справи с ключалката ѝ и влезе. По очи на пода, помисли си той, като мъртвите, чиито убийства разследваше…

Със сигурност имаше и по-добро място за спане, но отново задейства ключалката, преди да се изтегне до нея.

След секунди заспа.

Далас, край на тридесетминутния отдих.

— Мамка му, ставам… — Отвори очи и изведнъж скочи. — Господи, Рурк.

— Знаеш, че имаш право на по-голям офис. Достатъчно голям, за да побере диван. Много повече ми хареса онова, което правихме на пода вчера.

Тя потърка сухите си очи.

— Не бях ли заключила вратата?

Той само се усмихна.

— Трябваше да отида в своя офис за няколко часа и исках да целуна жена си за довиждане. Защо не се качи горе на кушетката за трийсетминутния си отдих?

— Отвратително е. Не знаеш кой може да влезе, кой последно е лежал там, какво е правил и с кого.

— Имаш право. — Рурк се надигна и застана с лице към нея. — Но не съм сигурен, че тук е по-добре. — Както Майра, той я докосна с длан по бузата. — Имаш нужда от още сън.

— Кой на кого го препоръчва?

— Мисля, че се казваше „присмял се хърбел на щърбел“…

— Все едно. Знаеш ли, че Пийбоди и Макнаб са успели с обувката?

— Да, разбрах.

— Три хиляди за нещо, което носиш, за да не стъпваш бос по земята.

Рурк се въздържа да ѝ каже колко е платил за обувките, с които е в момента.

— Трябва да си доволна. По-лесни са за проследяване от нещо, което можеш да купиш от разпродажба за триста.

— Вярно. Трябва да поизпържа малкото копеле, което пласира опиати под носа на шефа си, а после ще си поговоря с Трети и Четвърти.

— Забавлявай се. — Той се наведе и я целуна. — Ще се видим у дома, щом се прибереш. — Стана, подаде й ръка да се изправи и си позволи да я прегърне. — Ще ме осведомиш докъде си стигнала и ще наваксаме със съня и други неща довечера.

— Да, аз ще… — Ив се отдръпна назад, погледна го и очите й се усмихнаха. — Това е всичко.

— Така ли? — промърмори той и докосна устните й със своите.

— Не съвсем. Отбих се да видя Чарлс и да поговоря с него за втората жертва. Приготвяше закуска за Луиз, след като се беше прибрала от нощна смяна в клиниката. Говоря за истинско готвене, с тиган и яйца. Седим там, хапваме омлети и…

— Яла си омлет, а аз се задоволявам с пакет чипс.

— Просто така се получи. Поговорихме си за предлагане на сексуслуги, за това как няколко пъти е работил заедно с жертвата… Тогава си помислих: не е ли странно за нея, за Луиз, да седи и да закусва, докато разговаряме за секс, садо-мазо и клиенти? Но не е, това е техният живот. Както ние с теб говорим за убийства по време на вечеря. Просто е част от играта.

— Харесва ми нашата игра… — Рурк докосна брадичката ѝ. — Постарай се да не караш моето ченге да работи до преумора.

— Той ще убие отново, и то скоро — каза тя, когато Рурк тръгна към вратата. — Вече си е уговорил среща или поне я е отбелязал в графика си. И няма значение кой е, а само какъв е. Ще изпита удоволствие — и това ме вбесява.

— Тогава мисли как ще се вбеси той, когато го заловиш.

— Разчитам на това. Чао.