Нора Робъртс
Наслада в смъртта (13)

13.

Ив се събуди в тишината, в среднощното спокойствие, и за миг си помисли, че сънува. Но усети ръцете, обвити около нея, краката, преплетени с нейните. Долови познатото му ухание и вдъхна от него, докато мислите й се носеха през изтъняващата мъгла на съня.

Почти не помнеше как е стигнала до леглото. Той я бе отнесъл, както често се случваше, когато задреме на бюрото си. Купища информация, помисли си тя, и нищо солидно, което да тласне разследването отвъд теориите.

Отново бе преповторила и пренаредила всичко, преценила нещата от всички гледни точки. Връзките, водещи до други връзки, винаги означаваха нещо, щяха да разпитат още хора…

Когато човек плава дълго по течението, не може да не се натъкне на нещо солидно.

— Разсъждаваш твърде шумно.

Отвори очи, погледна Рурк. Рядко се събуждаше заедно с него в работен ден, обикновено той ставаше много преди нея. Често й се струваше, че свършва повече работа в часовете преди и след разсъмване, отколкото повечето хора през целия ден.

Дали двамата работеха, за да живеят, или живееха заради работата си? Господи, умът й не бе готов да се справи с подобен въпрос по това време. По-добре бе просто да знае, че което и да е от двете, така им е добре.

Обикновено, преди тя да стане, той вече бе седнал да преглежда цени на акции и други финансови сведения на екрана, пиейки кафе, облечен с един от десетките си съвършено стоящи му костюми.

Защо мъжете се обличаха с костюми, запита се тя. Кой и кога бе решил те да носят костюми, а жените — рокли, освен ако не става дума за травестити? Кой измисляше тези неща? И как така всички просто ги приемаха… Мъжът казваше: „Да, ще нося костюм и шарена примка на врата си“. А жената: „Няма проблем, ще нося това нещо, под което краката ми остават голи, а на ходилата си ще слагам тези кокили“?

Струваше си да помисли върху това. Но не сега, защото бе толкова приятно да се събудят така, затоплени и голи един до друг, както докато бяха на почивка.

— Все още си твърде шумна — промърмори той. — Заглуши ума си.

Накара я да се усмихне. Съненият глас, тази раздразнителност преди сутрешното кафе… Обикновено това бе нейна работа. Опита се да отгатне колко е часът по слабата сивкава светлина, която проникваше през прозореца, и да прецени колко са успели да поспят.

Очите му се отвориха. Като сини светкавици, помисли си тя, сред сивкавия полумрак.

— Няма да млъкнеш, а?

Щом той все още бе в леглото, значи беше дяволски рано.

— Смятам, че мога да започна да мисля за друго. — Тя погали тялото му. Гледаше го в очите, когато плъзна ръка между преплетените им крака. — Интересно е, че членът на мъжа се събужда преди него, нали? Защо е така?

— Не му харесва да пропуска възможност. Като тази — добави той, когато тя го пое в себе си.

Въздъхна и започна да се поклаща бавно и спокойно.

Нежна и сладка — тази страна на неговата жена воин не преставаше да го омайва. Умът му, тялото му се пробуждаше за нея… В него се надигаше желание на дълги, спокойни вълни при първото дихание на деня в небето.

Очите й го опияняваха, но по-завладяваща бе светлината в тях, за която бе копнял през целия си живот. Тя беше неговата зора, неговият изгрев след дългите, мъчителни сенки на нощта.

Жадувайки за още, ненаситна, тя се раздвижи, придърпа го под себе си, притисна устни към извивката на врата му. Усети вкуса му и се предаде на изкушението.

Последва нова въздишка, но по-дълга, по-дълбока, прорязана от трептене, докато насладата навлизаше през всяка пора. Съзнанието й се освободи, всички онези мисли бяха заглушени от завладяващата музика на усещанията. Несекващият ритъм, който бе сърце, кръв и дихание, бе техен в този миг на тишина и утринна омара преди разсъмване. В него нямаше въпроси, нямаше престъпления, тъга и разкаяние.

Тя се предаде на изживяването, на него, остави се във властта на това бавно пътуване…

Когато дишането й се ускори, когато всичко се сля в едно в нея, достигайки до онази тънка граница между жаждата и блаженството, обхвана лицето му с ръце. Искаше това лице пред очите си, когато тази граница се разпадне.

За един дълъг, прекрасен миг светът се оттегли и утрото засия с тиха радост…

 

 

След страхотното начало на деня не се чувстваше гузна, че се заседя на масата със закуската от горски плодове и кравайче. Докато гледаше сутрешните репортажи, си позволи още една чаша кафе.

— Тридесет и седем градуса. — Кимна към екрана с прогнозата за времето. — И ужасна влажност.

— Градът ще бъде като парна баня.

— Обичам парата. — Ив захапа кравайчето си, докато котаракът се взираше в нея с надежда и негодувание. — А и ще прекараме известно време извън града. В Кънектикът… — напомни му тя. — Загубих доста време в търсене на информация за бившата годеница на Дъдли, бившата му жена и бившата на Мориарити. Никой не те познава така добре, както бивш интимен партньор, и общо взето, никой не се радва повече да разкаже за лошите ти страни.

— Тогава не е в мой интерес да ставам твой бивш.

— Би било глупаво. Никой от двамата не е успял, а може би и не е искал да поддържа сериозна трайна връзка. Освен, както изглежда, с другия. — Тя грабна едра малина от купата. — Това издава нещо. Заболяха ме очите да чета светски новини, статии, клюки. Често са излизали с едни и същи жени, което също е интересно. Може би друг вид съперничество.

Взе си още плодове.

— И още нещо, което ми се стори интересно. Има безброй кратки хроники, където пишат, че някой от двамата е бил на корида в Испания, на голяма премиера в Холивуд, на ски до Матерхорн или някъде другаде. Ходят на най-бляскавите места, сред хората от елита. И ние ли щяхме да правим същото, ако не бях толкова вироглава кучка?

— Разбира се. Подай ми кафето, вироглава кучко.

Ив тихо се засмя.

— Не забравяй, че имаш тъмна страна, баровец, и че аз знам за нея. Впрочем интересното е, че никоя от бившите не е била на онези бляскави места по едно и също време с някого от тях. Не открих нито една подобна статия. Все още се движат в едни и същи среди и най-вече бившите съпруги често обикалят тези места, но никога не се оказват на едно и също място по едно и също време. Изхождайки от това, успях да изкопча още малко. Бившата на Мориарити има втори бивш. И това се случва. С него често се засичат на едно и също място. Иска ми се да я попитам защо е така.

Ив замълча за момент.

— Знаеше ли, че има безброй светски хроники и кратки статии и за нас, за почивката ни?

Рурк размаха пръст срещу Галахад, който бе започнал да се промъква към плодовете. Котаракът извърна глава към екрана, сякаш внезапно заинтригуван от финансовите новини.

— Очаквам да има.

— Това не те ли безпокои?

— Просто е неизбежно. — Той се загледа в нея, докато пиеше от портокаловия сок, който бе подсилил с витаминозна добавка. — Но никой от авторите на подобни съчинения няма представа, че сега седя тук на закуска с вироглавата си съпруга след доста приятен сутрешен секс.

Ив отмести поглед.

— Котаракът знае.

— Да, но ще си трае, ако е наясно кое е най-доброто за него. Ние имаме дом. — За миг докосна ръката ѝ. — А извън дома? Личното пространство не е нито толкова важно, нито възможно.

— Приемам го — през повечето време. Някои хора, като тези двамата, сами търсят това внимание. Искат да се чете с какво са били облечени и кога са хапнали пица в някоя гостилница във Флоренция.

Явно някой я бе видял облечена с отрязани дънки и прозиращ бял потник.

— Обичат вниманието — продължи тя. — Мисля, че изборът на тази убийствена игра е направен точно заради това, да привлекат внимание. Харесва им медийната шумотевица.

— Още една причина да започнат в момент, когато има най-голяма вероятност ти да бъдеш главният разследващ.

— Може би. — Тя доизпи сока и го погледна делово. — Трябва да тръгвам. Ще се отбия да взема Пийбоди, за да не губим време.

— Ти ли ще разгласиш за събота, или ще оставиш на мен?

— Събота ли?

— За твоето приятелско събиране…

Ив продължи да го гледа с недоумение още миг.

— О, добре. Аз ще го направя.

Той извади един малък бележник и й го подаде.

— Запиши си тази задача. — Повдигна брадичката й и доближи лицето й до своето за целувка. — И се постарай да не се връщаш с нови рани.

Тя прокара пръсти по тялото му, където самият той доскоро имаше рана.

— Отнася се и за теб.

Ив влезе в колата, но преди да потегли, изпрати имейли за онова, което Рурк наричаше „приятелско събиране“. Отхвърли тази задача и моментално забрави за нея.

А дали убийците искаха само медийна популярност, помисли си. Различно бе от престъпник, който търси внимание, защото дълбоко в себе си иска да бъде хванат, дори наказан.

Ако теорията й бе вярна и това бе някакво състезание или съревнование, целта не беше някой да бъде заловен. Важна бе победата, а може би — самото състезание.

Но всяко състезание се подчиняваше на определени правила, заключи тя. Трябваше да има някаква структура и един да спечели, а друг да загуби.

Колко кръга оставаха, запита се. Дали играта щеше да има край?

Въпросите се въртяха в съзнанието й, когато спря на един светофар и нехайно се загледа в пресичащите пешеходци. Обикновени хора, каза си тя, за които започваше обикновен ден. Срещи на закуска, търговия, маркетинг, работа, която трябваше да бъде свършена…

Хора с ясна посока, със задължения, с ежедневни задачи. Работа, училище, семейство, срещи, графици…

А какъв бе режимът на двамата убийци? Те не бяха обикновени граждани, а мъже, родени с най-висши привилегии. Избрани от съдбата, те можеха да имат всичко, което поискат, а обикновените хора им го осигуряваха, съобразяваха се с техния график, дори с капризите им.

Власт и привилегии…

Рурк имаше и двете, но не се главозамая. Може би причината беше фактът, че е отраснал в лишения, жадуващ за промяна. Но това не бе всичко.

Ив си спомни за него и Брайън Кели, тази дълга, силна връзка, привързаност и доверие. Брайън бе собственик на процъфтяваща кръчма в Дъблин, а Рурк притежаваше и управляваше половината свят. Но когато бяха заедно, както се случи например във фермата, двамата бяха просто приятели.

Равни.

Важното бе не какво има човек и как го е получил, а какво прави с придобитото и със себе си.

Власт и привилегии, помисли си тя отново. Само още едно оправдание да бъдеш мръсник.

На две преки от Пийбоди, Ив позвъни на партньорката си.

— След пет минути довлечи задника си долу.

Прекъсна трансмисията, преди да изчака отговор.

Когато зае две места за паркиране въпреки яростното негодувание на други шофьори, огледа сградата, в която бе живяла преди.

Напълно обикновена, подобна на четвъртита кула, както толкова много други в един пренаселен град, чиито жители се нуждаеха от място, за да се хранят, спят и живеят. Като кошер, пълен с пчели… Сегашният й дом бе доста различен от обикновените, построен от Рурк с амбиция, упоритост, стил и много пари. И тя все още леко се смущаваше да го нарече имение.

Може би не беше съвсем същата жена, която някога бе живяла в този кошер, и вероятно бе започнала да мисли, че заслужава нещо по-добро от него. Но дълбоко в себе си оставаше непроменена. Продължаваше да върши работата си, да живее в своя ритъм…

Може би човек просто си оставаше такъв, какъвто е, помисли си тя. Развиваше се, разбира се, променяше се според обстоятелствата, но запазваше дълбоката си същност.

Проследи Пийбоди с поглед, когато излезе. Загледа се в тъмните й коси, вързани на къса, подскачаща опашка, в тънкото широко яке, което се полюшваше на ханша й, в розовите й летни боти… Нямаше и помен от строгата прическа и консервативната униформа, която носеше, когато Ив я бе приела в екипа си.

Промени… Но Ив признаваше, че невинаги ги приветства. Ала с розови боти или не, Пийбоди беше ченге до мозъка на костите.

— Парите не правят човека мръсник — каза Ив, когато тя отвори вратата. — Само могат да го направят мръсник с пари.

— Добре го формулира…

— А хората, които убиват за забавление, винаги са носили в себе си жаждата за това, тази предразположеност. Може би просто не се е проявила по-рано.

Пийбоди се намести на седалката.

— Мислиш, че това ще открием за Дъдли, когато разговаряме с бившата му годеница?

Ченге до мозъка на костите, отново си помисли Ив.

— Иначе ще бъда много изненадана.

— От справката, която направих за миналото й, личи, че е стабилна. Полага доброволен труд като консултант в местния младежки център и е треньор по софтбол. Посещава кънтри клуба, председател е на някой и друг комитет. Всичко това изглежда обичайно за хората с този социален статус.

Обикновени хора, отново си помисли Ив, но с пари.

— Щеше да стои по-високо в социалната йерархия, ако се бе омъжила за Дъдли. — Пийбоди сви рамене. — Но и сега не е на ръба на мизерията. Както и да е, онова, което ти изрови снощи, сочи, че е свързана и с Дъдли, и с Мориарити, чрез братовчедката. Били са приятели в колежа. Въпросът е, ако сме прави за онези двамата, кога са станали злодеи?

— За подобно партньорство е нужно пълно доверие… Или невероятна глупост. Но не мисля, че са глупави, не чак толкова… — Ив се замисли. — Такова доверие се гради дълго време. Защото, ако единият се издъни, всичко пропада, ако единият проговори, и с двамата е свършено. И все пак…

— Все пак какво?

— Ако е състезание, единият трябва да загуби. Загуба би означавало да не извърши убийство, да бъде заловен или да се провали. Не мога да си го обясня по друг начин.

— Може би никой от двамата не вярва, че може да загуби.

— Трябва да има губещ — настоя Ив.

— Да, но когато ние с Макнаб например играем на нещо, аз винаги съм шокирана и ядосана, ако загубя. Влизам в играта с мисълта за победа. Всеки път. Така е и с него. Мисля, че става така, защото сме равностойни противници в игрите, които избираме. А поотделно почти винаги побеждаваме всеки друг.

— Това е идея. — Ив поразсъждава върху нея. — Добра идея — реши тя. — Те са арогантни копелета. Може би разбирането за загуба просто им е чуждо. Убийствата са планирани, режисирани… Засега знаем, че две са били замислени паралелно. За да състави някой план за убийство и да го изпипа до съвършенство, значи носи в себе си потребност да убива. Може старателно да я прикрива зад маска на изтънченост, но тази потребност рано или късно ще се прояви.

Пийбоди кимна.

— Особено ако поддържа приятелство с някого, който е достатъчно близък, за да го разбере. Би могло да се каже, че между двамата има пълно разбиране и приемане.

Разбиране и приемане… Нима не бе стигнала до същия извод за своето дълго приятелство с Мейвис?

— Да. Бих казала, че взаимното разбиране е от значение. Сега трябва да открием други хора, които ги познават толкова добре. Да надграждаме върху това, докато съберем достатъчно доказателства, за да ги привикаме за разпит, да ги поизпотим. Или за да получим заповед за обиск. Защото със сигурност разменят съобщения след всяко убийство. Няма начин който и да е от двамата да чака, докато случаят стигне до медиите.

— Но в разследването си не намерих нищо общо между жертвите, между тях и Суийт или Фостър Юрик, между тях и Мориарити или Дъдли, и каквато и да е комбинация, освен вече известните връзки с компаниите.

В Кънектикът бе различно, помисли си Ив. Пространството, което се полагаше на жителите, бе по-голямо и обхващаше тревни площи, дървета и градини, безупречно подредени и поддържани. Стил и блясък се излъчваше от лимузините, паркирани на павираните алеи. Очертаваха се червени тенис кортове, карибско сини басейни, тъмни кръгове сред окосените поляни за кацане на хеликоптери.

— Какво правят хората тук? — зачуди се Ив.

— Каквото поискат — отвърна Пийбоди.

— Имам предвид, че човек няма къде да отиде. Нито закусвалня на ъгъла, нито улична сергия, никаква суматоха и движение. Само къщи.

— Мисля, че точно затова заможните живеят тук. Далеч от суматохата. Търсят спокойствие и пространство. Ти си късметлийка, че имаш и двете — отбеляза Пийбоди.

Ив използва навигацията на часовника си и сви по алея, която се виеше до къща на малко възвишение. Ван Уит бе избрала сграда с две крила — с двуетажна средна част и едноетажни странични помещения от камък, дърво и стъкло.

Цветята бяха пъстри и в изобилие, високите дървета хвърляха дебела сянка.

Зави, където алеята се разширяваше до малка площадка, и паркира зад малък открит автомобил в искрящо червено.

— Хубаво е. — Пийбоди се огледа наоколо, докато вървяха към входната врата. — Сигурно е чудесно да отглеждаш деца, където има толкова простор. Ниска престъпност, добри училища.

— Мислиш да се преместиш тук ли?

— Не. И аз си падам по суматохата. Но разбирам какво привлича хората в места като това.

След като позвъниха, на прага се появи жена с къси дънки и бяла риза с вързани отпред краища.

— Мога ли да ви помогна?

— Търсим Фелисити ван Уит. — Ив показа значката си. — Лейтенант Далас и детектив Пийбоди от нюйоркската полиция. Искаме да разговаряме с нея.

— Господи, децата ли…

Жената повдигна ръка към сърцето си.

— Няма нищо общо с децата.

— О, те са на екскурзия в Ню Йорк с младежкия клуб. Помислих… Извинявайте. Доктор Ван Уит има сеанс. Ще ми кажете ли за какво я търсите?

— Коя сте вие?

— Ана Мънсън. Икономката.

— Трябва да поговорим лично с доктор Ван Уит.

— Сеансът ще приключи след десетина минути. — Все пак се поколеба. — Съжалявам. Не искам да бъда груба, но не сме свикнали да ни посещават от полицията.

— Няма да ви създадем неприятности — увери я Ив. — Надяваме се, че доктор Ван Уит ще може да ни даде информация във връзка с разследване.

— Разбирам. — Очевидно не разбираше, но се отдръпна. — Изчакайте, ако обичате. Ще й кажа, че сте тук, веднага щом приключи със сеанса.

Къщата беше кокетна и просторна и отвътре, и отвън, навярно грижливо поддържана от Ана. Цветята изглеждаха току-що откъснати от градината и непретенциозно аранжирани. Ана ги покани във всекидневна с изглед към градината и красива пристройка, в която проблясваше басейн.

— Да ви донеса ли нещо студено за пиене? Тъкмо си мислех за кафе с лед.

Ив не разбираше защо някои хора трябва да развалят кафето с лед и поклати глава:

— Не, благодаря.

— Аз бих пийнала, щом се каните да направите.

Ана се усмихна на Пийбоди.

— Това ми дава повод и аз да пийна. Разполагайте се удобно. Само ще помоля… Лейтенант Далас ли казахте? Ив Далас?

— Точно така.

— От книгата? Разследването за Айкоув? Прочетох я миналата седмица. О, толкова е вълнуващо… Ужасяващо — побърза да добави тя. — Но не можах да я оставя. Далас и Пийбоди. Представи си! Доктор Ван Уит я чете сега. Ще се радва да се запознае с вас.

— Чудесно — каза Ив. Но не раздвижи рамене, за да се отърси от смущението, докато Ана се отдалечаваше. — Докога мислиш, че ще продължава това? „Ооо, от книгата за Айкоув.“ Мамка му!

— Не знам. Мисля, че е супер. И трябва да признаеш, че отношението на хората се променя. Отначало беше любезна, но подозрителна, а сега се разтапя.

— Може и да имаш право.

Ив закрачи из стаята. Цветя, няколко семейни снимки, удобни мебели в нежни и свежи цветове.

Като имаше предвид големината и разположението на къщата, предположи, че това е по-скоро приемна, отколкото място за отдих на семейството.

Ана се върна бързо с поднос, върху който бе чашата на Пийбоди с кафе с лед, още една стъклена и трета порцеланова чаша с горещо чисто кафе.

— Спомням си от книгата, че обичате кафе, лейтенант, и донесох едно за всеки случай. Доктор Ван Уит идва след малко. Другото кафе с лед е за нея. Има ли още нещо, което мога да направя за вас?

— Не. Всичко е наред. Благодаря за кафето.

— Никакъв проблем. Сега…

Замълча, когато Фелисити влезе с друга чаша в ръка.

— Ана, оставила си кафето си в кухнята. — Фелисити й подаде чашата и отиде право при Ив и Пийбоди. — За мен е удоволствие да се запознаем. Напълно съм погълната от историята с Айкоув и отчаяно се надявам да сте тук, за да поискате консултация във връзка с някое мистериозно убийство.

Засмя се, когато го изрече, весела и непринудена, очевидно не беше настроена за сериозен разговор. Имаше къса яркочервена коса, а очите й — наситено тъмнозелени, излъчваха топлота и непринуденост.

— Всъщност, доктор Ван Уит, искаме да ви зададем няколко въпроса за Уинстън Дъдли.

Ив видя как топлотата и непринудеността изчезнаха.

— Уини? Не знам какво мога да ви кажа. Не съм го виждала от години.

— Били сте сгодени преди време.

— Да. — Усмивката остана на лицето й, но леко напрегната. — Сякаш е било в друг живот.

— Тогава ни разкажете за този живот.

Ив нарочно взе кафето си и седна.

— Аз ще бъда в кухнята — каза Ана.

— Не, моля те, остани. Ана е от семейството — поясни Фелисити. — Искам да е при нас.

— Добре. Как се запознахте с Дъдли?

— На купон у братовчедка ми — Патрис Делоутър. Тя го познаваше бегло. Излизаше със Силвестър Мориарити и всъщност скоро след този купон се сгодиха. Ние с Уини започнахме да се виждаме. И за кратко бяхме сгодени.

— Защо за кратко?

— Бихте ли ми казали какво значение има това за когото и да било? Беше преди близо петнайсет години.

Фелисити седна, взе кафето си и бавно отпи голяма глътка, докато изпитателно се взираше в Ив.

— Какво е направил? — попита жената.

— А какво ви кара да мислите, че е сторил нещо? — заинтересува се Ив.

— Психолог съм. — Изражението и тонът й станаха резки. — Не може цял ден да ме карате да гадая.

— Само ще ви кажа, че е свързан с разследване и с партньорката ми проучихме биографията му. Попаднахме на вашето име.

— Е, както ви споменах, нито съм го виждала, нито съм разговаряла с него от дълго време.

— Лошо ли се разделихте?

— Не особено. — Фелисити избегна погледа на Ив. — Просто не си подхождахме.

— Защо се страхувате от него?

— Няма причина да се боя.

— Сега?

Леко премести стола си. Протакаше, забеляза Ив, опитваше се да намери подходящи думи, подходящ тон.

— Не знам и тогава да е имало причина да се страхувам от него. Но не сте тук просто заради проучване на миналото му, защото е свързан с разследването. Разследвате него. Мисля, че имам право да знам какво и защо, преди да ви кажа каквото и да било.

— Двама души са мъртви. Това достатъчно ли е?

Фелисити затвори очи, повдигна ръка. Без да каже дума, Ана се приближи, седна на страничната облегалка и стисна ръката й.

— Да. — Тя отново отвори очи. Останаха спокойни и решително срещнаха погледа на Ив. — Има ли причина да се страхувам от него за себе си, за семейството си?

— Не мисля, но не мога да бъда сигурна, без да знам за отношенията между вас и Дъдли в миналото. Бил е на парти в Гринуич миналата вечер — добави Ив. — На няколко километра оттук. Не ви ли се обади?

— Не. Няма за какво… и бих искала нещата да останат така.

— Тогава ни помогнете, доктор Ван Уит. — Гласът на Пийбоди бе тих и успокояващ. — И ще направим всичко, което зависи от нас, за да останат така.

— Бях много млада — започна Фелисити. — А той беше толкова чаровен, толкова привлекателен… Бях абсолютно зашеметена. Хлътнах до уши, колкото и банално да звучи. Той ме преследваше и ухажваше. Цветя, подаръци, поезия, внимание. Ала не беше любов от моя страна, осъзнах това, след като всичко свърши. Беше просто покорство… А той беше буквално всичко, което една млада жена би могла да иска.

Замълча за миг. Този път не протакаше, а се връщаше назад. Спомняше си.

— Той не ме обичаше. Прозрях това, преди да си дам сметка за собствените си чувства, но исках да ме обича. Отчаяно. Затова се опитвах, както често правят младите жени, да бъда такава, каквато желае. С него, Патрис и Слай ходехме заедно навсякъде. Беше вълнуващо и — господи, толкова забавно. Уикенди в Нюпорт или на Лазурния бряг, импровизирани вечерни екскурзии до Париж. Всичко и навсякъде…

Фелисити си пое дълбоко дъх.

— Беше първия ми любовник. Бях наивна и неуверена, а той беше много внимателен. Първия път. Искаше разни неща, които ме караха да изпитвам неудобство. Но не ме притискаше, не открито. Все пак колкото повече време прекарвахме заедно, толкова повече усещах, че нещо не е наред. Нещо… Сякаш долавях някаква сянка или движение с крайчеца на окото си, а когато се обръщах, вече я нямаше. Но знаех, че съм я видяла.

Тя отпи и се замисли за миг.

— Обичаше незаконните опиати. Както мнозина, и той вземаше за отпускане. Поне така изглеждаше. Но водеше толкова безгрижен живот — и двамата водехме толкова безгрижен живот, че по-скоро се нуждаехме от някакъв стимул. Настояваше и аз да вземам, да се позабавлявам, да не бъда толкова затворена. Когато бяха заедно със Слай, имаше някаква лудост. Отначало беше примамливо, вълнуващо. Но започна да ми идва в повече. Беше твърде бързо, твърде брутално, твърде щуро, защото дълбоко в себе си не бях такава, каквато се опитвах да бъда.

Фелисити замълча и въздъхна. Ана не помръдна от мястото си на страничната облегалка. Непоклатима опора.

— Той започна да ме наранява. Отначало ставаха малки инциденти, след които оставаха синини, и започнах да осъзнавам, че му харесва да ме вижда изплашена. После винаги ме утешаваше, но на лицето му беше изписано, че се наслаждава на страха ми. Уж случайно ме заключваше в тъмна стая, шофираше твърде бързо или ме държеше потопена под водата малко по-дълго, отколкото можех да издържа, когато ходехме на плаж. И сексът стана груб, твърде груб. Унизителен.

Фелисити втренчи поглед в кафето си за един дълъг миг, докато си спомняше всичко това, но ръката й не трепна, когато отново повдигна чашата си.

— Иначе беше толкова чаровен, ловък манипулатор. Известно време си мислех, че проблемът е в мен, че съм прекалено консервативна, недостатъчно отворена за новото и вълнуващото. Но…

— Желанията ви не са били същите като неговите — подкани я Ив, — не сте искали това, което е настоявал да правите.

— Не, не точно. Просто вината не беше у мен. Започнах да го осъзнавам, по-скоро да приемам, че се преструвам на нещо, което не съм, за да му доставя удоволствие, и знаех, че не мога да продължавам така. Не исках да продължавам — поправи се тя. — Веднъж ги дочух със Слай да говорят за това, да ми се присмиват, и проумях, че трябва да скъсам, но не знаех как. Семейството ми го обожаваше. Беше толкова чаровен, толкова сладък, просто идеален… Освен онези движения, доловими само с крайчеца на окото, и инцидентите… Нарочно предизвиках кавга на обществено място, защото се страхувах от него. И го подтикнах да скъса с мен. Беше толкова ядосан, изрече ужасни неща, но всяка дума ми носеше облекчение, защото знаех, че не ме иска и няма повече да се занимава с мен. Щеше да си тръгне и да бъда свободна. Никога повече не ми проговори.

Фелисити поклати глава с тих, учуден смях.

— В буквалния смисъл. Нито дума. Сякаш онези месеци не означаваха нищо. И двамата присъствахме на сватбата на братовчедка ми със Слай, а той дори не ме поздрави или погледна. Не беше съзнателно цупене, ако разбирате какво имам предвид. Сякаш бях невидима, сякаш никога не бях съществувала. Просто вече не означавах нищо за него. И това ми донесе още по-голямо облекчение.

„Те не те забелязват“, бе казал Рурк и Ив разбираше какво има предвид тя.

— Това ли искахте да знаете? — попита Фелисити.

— Да. Притежавате хубав дом тук, доктор Ван Уит. Сигурно имате и прекрасни деца, добър съпруг, работа, в която сте добра и която обичате, истински приятели.

— Да, имам. Да…

Ив стана.

— Може би сте били млада, наивна и заслепена. Но не сте били глупава.

— Той е опасен тип, и двамата са такива. Вярвам в това.

— Аз също. Няма да безпокои вас и семейството ви — обеща Ив. — Вие не сте част от неговия свят и няма причина да ви навреди. Искам да поговоря с братовчедка ви.

— Ще помогне ли, ако й се обадя, за да й кажа за какво става въпрос?

— Може би.

— Тогава ще й звънна. — Фелисити стана и протегна ръка. — Дано съм помогнала. Но трябва да ви кажа, че тези неща са далеч по-вълнуващи, ако ги четете в роман. В реалния живот те са просто изтощителни…

— Напълно сте права.