Нора Робъртс
Наслада в смъртта (11)

11.

Докато обстановката в „Дъдли и син“ беше модернистична и авангардна, „Интеликор“ залагаше на масивното и изящното в интериора си. Безброй извивки и орнаменти, забеляза Ив, огромни декоративни вази, много позлата.

Предварително обаждане в компанията им бе прокарало път право до владенията на Силвестър Трети.

Също както приятеля си в „Дъдли“, той властваше на последния етаж, само че в този случай една вита мраморна стълба свързваше офиса с личния апартамент, както бе обяснила администраторката.

Бяха почерпени с кафе от сребърна кана и помолени да изчакат, докато Трети приключи съвещанието си. Когато с Пийбоди останаха сами, Ив огледа офиса.

Слабост към лукса и разточителството… Но така би могъл да се определи и вкусът на Рурк, помисли си тя. Ала при него това проличаваше по-скоро у дома, отколкото на работа. Голямото извито бюро заемаше централно място пред тройния прозорец — с включен защитен екран — и върху него се намираше очакваният информационно-комуникационен център, както и купчини листове, старинен часовник и изрисувана кутия.

Дебели килими, избелели от годините, покриваха подовете, а лампи с абажури от разноцветно стъкло се спускаха над маси с извити крака. По стените висяха произведения на изкуството, навярно струващи средно голямо състояние.

Мориарити влезе, имаше осанка на влиятелен мъж — уверени движения, шикозен костюм. Скулестото му лице с тънки устни имаше златист загар, а изсветлелите му от слънцето умело разрошени коси и искрящо зелените очи създаваха впечатление за дейна натура и за атлетичност.

Здраво стисна ръката на Ив само за миг и кимна на Пийбоди.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате. Снощният инцидент изискваше съвещание на отдела. Надявам се, че носите новини за случая.

— В момента тече разследване за убийството на Крамптън. Доказателствата сочат, че самоличността и кредитната карта на Фостър Юрик са били използвани злонамерено от човека, отговорен за смъртта на Ейва Крамптън.

— Следователно той не е заподозрян.

— На този етап вярваме, че господин Юрик си е бил у дома, в компанията на приятелка, когато Крамптън е била убита.

Мориарити кимна.

— Щом Фостър казва, че е бил в дома си, значи е бил. Мога да гарантирам за честността му без колебание. Той е ценна част от тази компания.

— Само за записа, господин Мориарити, кажете къде бяхте снощи между девет вечерта и един след полунощ?

Стисна зъби и тънките му устни сурово се присвиха.

— Не разбирам защо това представлява интерес за вас.

— Рутинна практика при събиране на информация. Била е използвана самоличността на ваш служител, транспортната фирма, която обслужва компанията ви, и служебна кредитна карта — всичко това във връзка с убийство. Вие сте шефът тук, нали, господин Мориарити?

— Едва ли положението ми… — Той замълча, протегна ръка напред. — Няма никаква връзка със случая. Прекарах вечерта с група приятели в ложата си в операта. Преди това пихме коктейли в зала за частни партита в „Шицар“ и изминахме пеша двете преки до „Метрополитън“ за представлението. После се събрахме за късна вечеря в „Кармела“. Трябва да е било от около шест и половина вечерта до малко след един сутринта.

— Ще бъде добре да отбележим в доклада имената на тези приятели.

Очите му я пронизаха.

— Достатъчно тежко е човек да бъде свързан с убийство. Сега ще се обаждате на личните ми приятели за потвърждение на думите ми? Обидно е.

— Убийството е неприятна работа за всички.

Мускулите на брадичката му трепнаха, когато посегна в джоба си за бележника за срещи.

— Не ми харесва държането ви, лейтенант.

— Често го чувам.

— Несъмнено.

Изрецитира поредица имена и номера за контакт, докато Пийбоди трескаво въвеждаше информацията в електронния си бележник.

— Благодаря. Имате ли предположение как е получен достъпът до данните на господин Юрик?

— Току-що приключих съвещание по въпроса и разпоредих пълно вътрешно разследване.

— Вярвате ли, че са били използвани от служител на компанията?

Внезапно си пое дъх и тежко въздъхна.

— Ако не е така, следователно сигурността ни не е на ниво, а тя е съществена част от дейността ни. Ако е, има пропуски в наблюдението на персонала, а сме и в този бизнес. И в двата случая е нужно наше собствено разследване.

— Надявам се, че ще ни държите в течение за напредъка и разкритията си.

— Повярвайте ми, лейтенант, когато открием как е станало и кой носи отговорност, ще ви уведомим. Няма да допусна репутацията на „Интеликор“ да бъде опетнена заради този случай. А сега имам друго съвещание с отдела ни за връзки с обществеността. Очаква ни медийна криза, така че ако за момента няма друго…

— Благодаря ви за отделеното време. Но ще ви бъда много признателна, ако отделите още няколко минути, за да потвърдите местонахождението си завчера вечерта между седем и полунощ.

Лицето му пламна.

— Това е зверски жестоко.

— Може да ви се струва така, господин Мориарити, но проследяваме всяка нишка в разследването и ще бъде полезно както за нас, така и за вас и компанията ви тази информация да бъде вписана.

— Бях си у дома онази вечер, щом трябва да знаете. Имах главоболие, взех лекарство и си легнах рано. Арестуван ли съм?

Ив отговори спокойно:

— Засега не. Извинявам се за неудобството, което ви причинихме, но имаме труп в моргата и връзка с вашата компания. Длъжни сме пред жертвата да проверим всичко подробно. Отново благодаря за отделеното време. Пийбоди, тръгваме.

В асансьора Пийбоди се покашля пресилено.

— Мисля, че е нормално да бъде смутен, но просто вършим работата си.

Ив сви рамене.

— Нека този негодник се заяжда, колкото иска, стига да получим информацията. Провери алибито му, за да го изключим.

— Да, лейтенант. Ами… Какво ще правите с Рурк довечера?

Ив се усмихна и повдигна вежди.

— Никакви планове. Аз сигурно ще работя до късно. Ще пришпоря електронния отдел. Имаме хакер на свобода, който убива хора за развлечение. Трябва да се доберат до източника.

Излязоха навън. Пийбоди се настани на предната седалка на колата.

— Няма да му хареса, че го наричаш негодник, ако е слушал.

— О, слушал е и е очаквал да го нарека така или с някаква подобна обида. Предизвикваше ме. Дъдли хитро се измъква, а този се държи сприхаво.

— Мислиш, че е било постановка.

— Поне отчасти. — Ив потупа с пръсти по волана, докато шофираше. — Ако са замесени в това, и то заедно, какъв е смисълът? Каква е целта? Всеки от двамата има желязно алиби за едната вечер и си е бил у дома сам другата. Разменят се. Но защо? Откъде произтича всичко?

— Може да е било предвидено, че Хюстън ще кара в онази нощ. Изглежда случайно, но ако убиецът е знаел или е заложил на вероятността да е Джамал?

— Не ми се вярва, но добре… — Петдесет на петдесет, помисли си Ив, но и това бе добър шанс. — Продължавай.

— Единият от тези типове е свързан по някакъв начин с Хюстън. Възможно е да има нещо общо с участията на жертвата в сбивания в миналото. А може би по-скорошна случка. Хюстън вижда нещо, което не трябва, чува нещо, което не трябва. Той е шофьор, дочул е разговор… Да речем, за размяна на пари срещу незаконна стока. Каквото и да е… А с компаньонката може да е било ревност, несподелена страст…

— Никой от двамата не е записан в бележника ѝ.

— Ако са те, знаем, че са способни да злоупотребят с чужди лични данни. Може би единият или и двамата са ползвали услугите й с фалшива самоличност. Е, добре, всичко това са само предположения — призна Пийбоди, — но защо двама страшно, страшно богати типове влизат в комбина, за да убият двама напълно непознати?

Дяволски добър въпрос, помисли си Ив.

— Може би им е доскучало.

— За бога, Далас!

Ив извърна глава, като долови изумлението в гласа на Пийбоди, видя го изписано и на лицето й.

— От доста време си ченге, от две години в отдел „Убийства“. И все още не си проумяла, че хората просто са смахнати, така ли?

— Скуката е по-силен мотив от това, че някой е смахнат. Склонна съм да приема донякъде, че може да е заради тръпката, но ми се струва, че трябва да има нещо зад цялата тази история… Ревност, отмъщение, изгода.

— Тогава потърси доказателства. Сериозно — добави Ив, когато Пийбоди я изгледа намръщено. — Може би си права и тук има някакъв конкретен мотив, някаква връзка между убиеца — или убийците — и жертвите… Намери я. Ако успееш, ще се разкрият възможности. Ако не, кръгът се стеснява. И в двата случая е напредък.

— Пускаш ме по мой собствен път в разследването?

— Приемай го както искаш. Поработи в Централата или вземи каквото ти е нужно и продължи у дома. Намери малко време за почивка, преди умът ти да се размъти.

— Ти това ли ще правиш?

— Ще се опитам да хвана Майра, да обсъдя някои неща с нея, а после трябва да докладвам пред Уитни докъде сме стигнали. След това мисля да поработя у дома.

Разделиха се в Централата. Ив се отправи към кабинета на Майра, докато се обаждаше в офиса на командира с молба за среща и доклад. Подготви се да застане срещу навъсената секретарка на Майра, но на мястото на цербера завари самоуверена млада жена.

— Коя си ти? — попита Ив.

— Мейси. Административен асистент на доктор Майра днес. Какво мога да направя за вас?

— Да ме вместиш в графика й за пет минути.

— Ще видя какво мога да направя. За кого да предам, че иска да разговаря с нея?

— Лейтенант Ив Далас.

— О! — Момичето почти подскочи на стола си и буквално изръкопляска, сякаш едната от двете бе спечелила награда. — Знам коя сте! Прочетох книгата на Надин Фърст. Страхотна е.

Ив понечи нехайно да махне с ръка, но размисли.

— Благодаря. Консултациите с Майра помогнаха много в разследването за Айкоув. В момента работя по друг горещ случай. Но тези пет минути наистина са ценни за мен.

— Почакайте, веднага… — каза Мейси с почти напевен тон и взе комуникатора си. — Доктор Майра, лейтенант Далас моли за пет минути с вас, ако сте на разположение. Разбира се. Да, госпожо. — Засия срещу Ив. — Можете да влезете веднага.

— Благодаря. А откога си на това бюро?

— О, само от няколко дни. Иска ми се да беше по-дълго. Забавно е!

— Да, така си е…

Майра се надигна от стола си, когато Ив влезе.

— Не, не ставай. Възможно ли е да са двама?

— Моля?

— Извинявай, не обясних за какво става въпрос. Две убийства, двама убийци. Моите случаи.

Майра се намръщи.

— При този модел, с повтарящите се елементи, не мога да не заключа, че двете убийства са свързани.

— Свързани — да, но двама убийци, действащи в тандем, по установен модел.

— Интересно… Елементите и изпълнението са много сходни, дори почеркът.

— Да, и това може да е съзнателно. Замесват номер едно чрез служител на компанията, но той има алиби, защото изпълнителят е номер две. После същото, с размяна на ролите.

— Партньорство.

— Може би дори бизнес сделка. Все още не знам, но и Дъдли, и Мориарити ми се струват съмнителни. Различни типове са. — Въпреки че бе казала на Майра да не става от мястото си, Ив закрачи из уютния кабинет. — Поне реагираха като различни типове, когато ги разпитвах. Но зад това не се отличават кой знае колко… Богати, привилегировани, с наследено богатство и постове във водещи, утвърдени компании. И са приятели.

— Така ли? — попита Майра.

— Дъдли го потвърди. Приятели, но никой от двамата не спомена да са обсъждали толкова сходните ситуации, в които попаднаха. Това е подозрително. Всеки има солидно алиби за нощта, в която е извършено убийството, свързано с компанията му, а е бил сам у дома другата вечер.

— Значи, всичко е огледално. — Майра присви устни. Кимна. — И може би твърде близките отражения са събудили инстинкта ти да заподозреш това.

— Дори алибитата им са еднакви. Навън с приятели през цялата вечер. По-хитро би било единият да е бил с жена или на бизнес среща, малко разнообразие. И са самонадеяни. Не харесвам подобни типове. — Ив разтърси рамене. — След малко ще докладвам пред Уитни, но исках първо да поговоря с теб.

— Версията ти определено е възможна. Мога да заключа, че ако случаят е такъв, то между двамата има дълбока близост и взаимно доверие, вероятно потребност… Ако единият от тях се беше провалил или размислил, или нарушил партньорството по какъвто и да е начин, и другият би пострадал от последствията.

— Добре. Ще проверя. Благодаря.

— Ив, ако си права, може би са приключили. Всеки е изпълнил своята част.

— Не. — Тя си спомни блясъка в очите на Дъдли, надменния поглед на Мориарити. — Не са приключили. Мислят, че са се справили твърде добре, за да спрат дотук.

Докато подреждаше мислите си, Ив се отправи към офиса на Уитни. Реши, че пулсиращата болка в слепоочията й се дължи на дозата кофеин, която се бореше с умората. Пийбоди не бе единствената, която се нуждаеше от дрямка.

Слезе от ескалатора, тръгна към следващия и не обърна внимание на хленчещата зад нея жена. Плач, ругатни, ридания и викове бяха нещо обичайно в полицейско управление. Но усети движението на мъжа пред себе си. Той издърпваше ръка от джоба си. Видя оголените зъби, яростта в очите…

Тя сложи ръка на оръжието си и препречи пътя му.

Ножът бе изваден, преди Ив да сграбчи пистолета. Той замахна към нея. Почувства как върхът на острието разряза ръката ѝ между лакътя и китката. Хленченето на жената зад нея се превърна в пронизителни писъци на ужас.

— По дяволите! — извика Далас и силно ритна нападателя в слабините, докато изваждаше оръжието си. — Шибан кучи син.

Сгърчен на пода, потръпвайки от спазми, той не отговори.

— Лейтенант. Господи, лейтенант, поряза ви.

— Знам. Аз съм ранената. Защо тя пищи? — попита Ив, сочейки към жената. Сетне се наведе, опря коляно на кръста на сгърчения мъж и му сложи белезници. — Ще повторя, аз съм ранената.

— Той се канеше да я нападне, когато се намесихте. Така изглежда. Детектив Менсън — представи се ченгето. — Отдел „Специални жертви“. Негодникът на пода е бившият й, който снощи отишъл при нея, пребил я, изнасилил я и я заплашил, че ще изтръгне сърцето й, ако избяга. Отишъл да си вземе бира и тя излязла. Сигурно я е проследил дотук, докато тя е идвала да се оплаче. Ще проверим.

— Как е успял да влезе с нож, за бога? — изуми се Ив.

Менсън вдигна ножа от пода с пинцети.

— Господи, това е от онези пластмасови ножчета от закусвалните. Подострил го е с нещо. Мисля, че я е причакал тук, за да я нападне. И то в полицейската централа, мамка му! Побъркано копеле.

— Затворете го, по дяволите. И се погрижете да бъде обвинен и в нападение на полицай със смъртоносно оръжие. — Приклекна и доближи лице до ужасените очи на нападателя. — Ще получиш доживотна за това, нещастнико. Като се добавят и останалите обвинения, свършено е с теб. Съсипа хубавото ми сако.

— Трябва да отидете в медицинския кабинет, лейтенант.

Ив погледна разрязания ръкав, кръвта…

— Шибана работа.

Вместо това се промъкна в една от тоалетните, откъсна ръкава на сакото и набързо се превърза. После, с известно съжаление, че беше хубаво, удобно сако, хвърли онова, което бе останало от него, в кошчето за рециклиране.

Непрестанната пулсираща болка в ръката се сля с главоболието. У дома, каза си тя. Веднага след като докладва пред Уитни, щеше да се прибере у дома, да почисти раната и да поспи. Два часа сън щяха да помогнат.

У дома.

 

 

Когато влезе при Уитни, той беше на бюрото си и ѝ даде знак да изчака, докато дочете доклада. Ив остана на мястото си и се загледа през прозореца, отвъд който премина дирижабъл с примигваща реклама, две совалки се разминаха на кръстопът и профуча трамвай, пълен с туристи.

Уитни потупа с показалеца на едрата си ръка по екрана, а после тъмните му очи съсредоточено се вгледаха в нея.

— Как пострада? — попита я.

— Само драскотина.

— Попитах как.

— Сър, някаква отрепка на десетия етаж, в източното крило, настигнал бившата си, когато дошла да подаде сигнал за домашно насилие, след като я пребил и изнасилил. Взел си ножче от закусвалнята, подострил го. Аз се намесих. Детектив Менсън го отведе в ареста.

— Това не е свястна превръзка.

— Сетне ще ми направят. Идвах да докладвам пред вас…

Уитни отново й даде знак да изчака, взе комуникатора си и позвъни на администраторката.

— Повикай медицинско лице тук за лейтенанта. Има рана на лявата ръка. Порезна рана.

— Сър, наистина не се нуждая от…

— Докладвай.

„По дяволите“, мислено изруга Ив, но изреди фактите, предприетите стъпки, различните версии, обсъдени в хода на разследването.

— Досега не сте открили връзка между жертвите.

— Не, сър, никаква пресечна точка, освен убиеца.

— Смяташ, че двете жертви са убити от едно и също лице?

— С детектив Пийбоди току-що проведохме първите разпити на Уинстън Дъдли и Силвестър Мориарити. Смятам, че резултатът от разпитите дава нова насока на разследването. Консултирах се с доктор Майра, преди да…

Ив замълча при почукването на вратата.

— Влезте — нареди Уитни.

Тя изгледа медицинското лице с инстинктивно недоверие.

— Командир, мога ли да довърша, преди…

— Седни. Ще ми кажеш останалото, докато той работи.

— Карвър, сър — представи се медикът с усмивка. — Дайте да видим.

Ив продължи да изпитва недоверие към него, но изпълни пряката заповед и седна.

— Добра превръзка с подръчни средства — отбеляза Карвър, докато я отстраняваше. — Неприятен малък разрез, но ще го зашием.

На езика ѝ бяха няколко хапливи реплики, но ги преглътна, когато Карвър започна да почиства раната, която сама бе измила доста добре в умивалнята.

— Има връзка между Дъдли и Мориарити — заговори тя. — Приятели са, от една и съща социална прослойка, и двамата директори на големи корпорации, наследили поста от бащите си. Всеки от тях има… Мамка му!

Леко потръпна и хвърли убийствен поглед на Карвър, докато прибираше спринцовката в аптечката си.

— Винаги па̀ри по малко, но е по-добре от инфекция.

— Всеки — продължи Ив през зъби — има солидно алиби за вечерта, когато личните данни на негов служител са били използвани за подмамване на жертвата. И никой от двамата няма алиби за другата вечер и час.

— Мислиш, че действат заедно? Защо?

— Мотивът може да излезе наяве, когато проверим по-отблизо връзката на всяка от жертвите с другата компания и директора й, лична и професионална. Или ще се окаже точно това, което изглежда на пръв поглед. Убийства за развлечение… — Ив положи усилия да не обръща внимание на лекото парене при забиването на иглата, смътното неприятно усещане от съединяването на кожата.

— Моделът се изяснява — продължи тя. — Жертвите представляват финансови възможности, положение, склонност към търсене на удоволствия. Оръжията са необичайни, издават парадиране, местата са обществени и криещи риск. И в двата случая е злоупотребено с личните данни на служител на едната от компаниите, ръководени от двамата мъже. Възможно е да е бил външен хакер, разбира се, но изглежда дело на вътрешен човек. Всичко съвпада.

— А профилът на Майра?

— И двамата се вписват. Разпитите им преминаха като театрални представления. Изглеждаше, сякаш всеки е отрепетирал определена роля. Арогантни са, самодоволни и им харесва да бъдат в центъра на всичко това. Имаме и допълнително доказателство от частичен образ, който електронният отдел извлече от охранителна камера на Кони Айланд. От него успяхме да установим ръста на убиеца и приблизителния номер на обувките му. „Емилио Стефани“…

Докато завършваше превръзката, Карвър тихо подсвирна:

— Тези струват цяло състояние.

— Продават се за три хиляди — потвърди тя. — Дъдли си е купил чифт такива обувки, същия номер и в същия цвят, който имаме. В града е бил закупен само един друг чифт в цвета и размера, които детектив Макнаб откри от записа. В момента лицето се намира в Нова Зеландия и в часа на убийството е било на снимки за голям филм. Следователно остава Дъдли.

— Хубаво, но за това няма да получиш съдебна заповед, още по-малко — обвинение. Щом си поела по тази следа, намери нещо повече.

— Такова е намерението ми, сър.

— Готова сте. — Карвър се изправи. — Искате ли хапче за болката?

— Не, не искам…

— Ваш избор, но ще ви мъчи известно време. Мога да я погледна утре, да сменя превръзката. Скоро ще бъде достатъчна само лепенка.

— Добре съм. Всичко е наред.

Облекчена, че Карвър свърши с превръзката ѝ, Ив стана и му благодари.

Уитни се облегна назад, когато медикът допря пръсти до слепоочието си като отдаване на чест и излезе.

— Ако байонетът е от армията и знаеш от коя епоха, провери дали някой от заподозрените ви има предци, които са служили и може да са получили такова оръжие и да са се сдобили с арбалет. Възможно е единият или и двамата да притежават разрешителни.

— Ако Мориарити е използвал арбалета, убедена съм, че е тренирал. Дори от такова разстояние е трябвало да бъде достатъчно уверен, за да простреля жертвата от първия път. Същото се отнася и за второто убийство. Пробождането е право в сърцето и затова не беше текла много кръв, нямаше големи петна. Или са отделили време, за да развият уменията си, или вече са ги имали.

— Намери нещо повече — повтори той. — И пази тази ръка.

— Да, сър. Благодаря.

Разбрала знака, че е свободна, Ив излезе.

Докато вървеше към офиса си, започна търсене на джобния си компютър за връзката с армията. Това беше следа, която бе пропуснала да провери, а не биваше, призна тя. Може би имаше нещо общо с факта, че не бе спала близо четирийсет часа, но причините не бяха оправдания.

Отново застъпваше нова смяна, когато мина през общото помещение. Видя Бакстър тъкмо да става от бюрото си.

— Пристигаш рано, тръгваш си късно. Какво е станало със стария Бакстър?

Той се засмя.

— Току-що приключих случая от тази сутрин. Прокурорът повдигна обвинение за убийство първа степен, но всичко се уреди бързо. Докладът вече е изпратен.

— Отлично.

— Пуснах момчето да си ходи. Все още излиза с онази сладурана от архива. Но сме свободни, ако ти трябват още хора за твоите два случая.

— Ще ви се обадя.

— Чух, че са те резнали — кимна той към ръката й.

— Бързо се е разчуло.

— А, изпратих ти и месечната оценка за Трухарт. Ще стане добър детектив. Има нужда от още малко време, но ако ми дадеш картбланш, ще му кажа да започне да се готви за изпита.

— Малко е прибързано…

— Бърз е, освен с жените — усмихна се Бакстър. — Има добри инстинкти и обмисля нещата внимателно. Плюс това, нали аз съм му треньор. Как би могъл да загуби?

— Ще прегледам оценката, ще помисля.

— Създаден е за отдел „Убийства“ — добави Бакстър, когато Ив понечи да тръгне, но думите му я спряха.

— И защо? — попита тя.

— Поглежда трупа и вижда човек. Понякога просто забравяме, знаеш как е. Но не и той, и то не само защото все още е малко неопитен. Така е устроен. Мястото му е тук, това се опитвам да ти кажа — дори и да смяташ, че се нуждае от още време в униформа.

— Ще го обмисля.

Ив взе всичко необходимо от офиса си и се присъедини към тръгващата си дневна смяна.

Пусна колата си на автопилот, за да поразмишлява.

Бакстър и Трухарт, помисли си тя. Някои биха ги сметнали за странна двойка: хитрият, често безцеремонен детектив и срамежливият, сладък новак.

Не и Ив, затова бе прикрепила Трухарт към Бакстър. Вярваше, че взаимно ще се допълват и че стилът на Бакстър ще даде на новака увереност и закалка.

Беше се получило, но и партньорството бе направило Бакстър по-чувствителен, реши тя. Може би по-открит. Беше стабилно ченге — проницателен, остроумен, състезателен дух. И според нея винаги се мислеше за номер едно.

Трухарт бе променил това и сега бяха по-скоро партньори, отколкото учител и ученик.

Разбираха се, общуваха със и без думи. Имаха си доверие. Едно ченге не можеше да приеме някого за партньор, ако помежду им няма пълно доверие.

Човек не би участвал с някого в заговор за убийство, ако помежду им няма пълно доверие. Доверие, познаване, разбиране и обща цел.

Каква бе общата цел?

Как бяха изградили доверие и разбиране? Как и кога бяха решили да убиват?

Приятелствата приемаха най-различни форми и възникваха поради най-различни причини, помисли си тя. Но се поддържаха от истинска привързаност, истинска потребност или общи интереси…

Докато размишляваше, набра номера на Мейвис Фрийстоун от линка на таблото.

— Далас! С Бел тъкмо си говорехме за теб!

Имайки предвид, че Бел беше на шест месеца и през повечето време казваше само „гу“, Ив реши, че разговорът е бил кратък.

— Да, слушай…

— Тъкмо й казвах каква може да стане, когато порасне. Например президент, богиня във всичко, с което се захване, филмова звезда като мама, дизайнер като татко. А може би магнат на магнатите като Рурк или кораво суперченге като теб.

— Добре. Исках само… Корона ли имаш на главата?

Мейвис повдигна ръка към бляскавата златна корона, кацнала върху планина от коси, в момента боядисани в ярко тревистозелено.

— Играехме си на карнавал.

— Ти винаги се издокарваш като за карнавал.

Мейвис се засмя, отекна весело, звънливо кикотене.

— Върхът е да си момиче. О! Погледни. Трябва да видиш това!

Ив примигна, когато Мейвис доближи линка. За секунда-две на дисплея заплуваха преливащи се цветове и форми и се открои образът на бузесто русокосо бебе, което лазеше по пода към някакво червено животинче. Мече, кученце или същество с неустановен произход според Ив. Във всеки случай, Бел се насочи право към животинчето, сграбчи го, а после тупна по дупе и енергично го загриза.

— Това е супер, нали? — попита, насълзена, Мейвис. — Нашата Беламия расте толкова бързо.

— Не плачи. За бога, Мейвис!

— Просто не мога да се сдържа. Вече лази и виждаш ли как знае какво иска и тръгва право към него? Тази сутрин допълзя до розовите си сандалки със звездичките съвсем сама.

— Удивително.

Може би, откъде да знае дали беше така? Но в едно нещо беше сигурна: в основата на тяхното приятелство не стоят общи интереси. Крадлата и ченгето не бяха имали нищо общо — поне привидно. Ив предполагаше, че това, на което се крепи приятелството им, е взаимна привързаност.

— Къде е Леонардо?

— О, имаше проба. Ще вземе нещо за хапване на път за дома.

— Проба на кого, на редовен клиент ли?

— А, да. — Мейвис се наведе, грабна Бел и червения бозайник. — Кари Грейс, телевизионната кралица. Трябва ли ти?

— Не, но работя по един случай…

— Фантастично! Браво, Бела!

Бела се засмя почти като майка си и размаха червеното животинче, хванато за олигавеното ухо.

— Някой убива хора, предлагащи услуги, които могат да се нарекат изключителен лукс. Скъпи услуги, а жертвите са най-добрите в бранша.

— Не разбирам… О, като моя Мечо?

— Да, като твоя Мечо и като теб, Мейвис. Направи ми услуга и не поемай самостоятелни ангажименти, докато приключа с това. Същото се отнася и за твоя Мечо. Никакви нови клиенти.

— Можеш да бъдеш спокойна. Нашата Беларина се нуждае от мама и татко. Имам участие на живо в Лондон в края на другата седмица. Мислехме да предвидим и малко време за лудории.

— Лудории ли?

— Забавления. Почивка.

— Защо не? Полудувайте си. Обади се да ми кажеш какво сте решили.

— По дяволите, след пет минути ме чакат куп неща. Наистина ли мислиш, че някой би могъл да ни навреди?

— Вероятно не. Но не искам да бъдете изложени на риск.

— О, и аз те обичам.

— А защо ние с теб се обичаме?

— Заради това, което сме, и защото двете го приемаме.

„Мейвис е напълно права“, помисли си Ив, докато минаваше през портала на дома си.

Когато отвори вратата на колата, жегата я връхлетя. Залитна, наложи се да се подпре на колата и призна, че сънят трябва да бъде на първо място в списъка й със задачи. Стегна се и с наслада влезе сред тишината и прохладата в къщата.

— Пак ли си се била? — попита Съмърсет. — Или това е някаква нова мода?

Спомни си за превръзката на ръката си и че няма сако, което да я скрива.

— Нито едно от двете. Загубих бас и трябваше да си татуирам името ти. Издълбах го с джобно ножче.

Не беше особено остроумно, но не можа да измисли нищо по-добро, когато умът й така отчаяно се нуждаеше от почивка.

Два часа, каза си тя. Два часа за презареждане — и щеше да продължи със свежи сили.

В спалнята не си направи труда да свали кобура с оръжието и просто се отпусна по очи на леглото. Почти не усети тупването върху задните си части, когато котаракът скочи там.

Четиридесет минути по-късно Рурк се прибра.

— Лейтенантът има нова превръзка на ръката — докладва Съмърсет. — Не изглежда сериозно.

— А, добре.

— Нуждаеш се от сън.

— Да. Би ли блокирал линковете за следващите два часа? Освен ако е нещо спешно или от Централата.

— Вече го направих.

Рурк се качи горе, откри я просната напреко върху леглото, в поза, която издаваше крайно изтощение. Кацнал върху задника на Ив, Галахад примигна.

— Аз застъпвам тук, ти си намери друго занимание — промърмори Рурк. Свали сакото, вратовръзката, обувките си. Когато издърпа ботушите на Ив, тя не помръдна.

Също както сутринта в офиса й, той се изтегна до нея, затвори очи и заспа.