Нора Робъртс
Наслада в смъртта (16)

16.

Люк Делафлот пристигна пред разкошната къща в Ъпър Ист Сайд в осем вечерта. Все пак беше човек, който се гордееше с точността си. Достолепният андроид го посрещна на вратата и го придружи заедно с шофьора му, който носеше внимателно опакованите продукти, до просторната кухня с изглед към терасата, малкото изкуствено езеро и градината.

Делафлот носеше свои прибори, защото вярваше, че така демонстрира качеството им и ексцентричността си.

Беше роден преди петдесет и две години с името Марвин Клинк в Топика. С талант, учение, труд и колосална амбиция младият Марвин се бе превърнал в Делафлот дьо Пари, майстор готвач. Беше създавал и приготвял ястия за крале и президенти, соте и фламбе за емири и султани. Беше делил легло с херцогини и кухненски работнички.

Говореше се, а и самият той го бе казвал, че който е имал късмета да опита от неговия гъши пастет в хрупкава коричка, знае как се хранят боговете.

— Можеш да тръгваш. — Той отпрати шофьора с нехаен жест, сетне посочи към андроида. — А ти ми покажи съдовете.

— Момент, моля — каза андроидът и отвори няколко дълбоки чекмеджета с богато разнообразие от тенджери и тигани. — Ще изпратя шофьора и ще се върна да ви помогна.

— Нямам нужда от помощта ти. Стой вън от кухнята ми. Къш!

Когато остана сам, Делафлот отвори куфарчето си с ножове, лъжици и други прибори. Извади тирбушон за бутилките вино, което лично бе избрал. После потърси в лъскавите стоманени шкафове достатъчно изящна чаша.

Отпивайки, огледа временното си владение — печката, фурните, мивките, плотовете, и реши, че разполага с всичко, от което се нуждае.

За клиентката, която му бе платила щедро, за да долети в Ню Йорк и да приготви романтична късна вечеря за двама, щеше да създаде богат избор от ордьоври, съдържащи главно хайвер, сервирани върху канапе от натрошен прозрачен лед. Когато апетитът им бъде събуден, щастливата двойка щеше да се наслади на предястието от мус със сьомга, багетите, които бяха негова запазена марка, и тънки резени авокадо. Основното ястие — печено пиле ала Делафлот, щеше да бъде поднесено с пресни зеленчуци, полети със сос и щедро подправени със свежи стръкове розмарин от собствената му градина.

О, какъв аромат!

Това щеше да бъде последвано от зелена салата, продуктите за която бе набрал само час преди да се качи в частната совалка, и от добре отлежали сирена. За десерт щеше да приготви от прочутото си шоколадово суфле.

Доволен, пусна избраната музика — балади на френски, bien sûr, за романтичната вечеря. Издокаран с престилката си, Делафлот се залови за работа.

Както правеше понякога, сам си бе кухненски помощник за кълцане, рязане, белене. Формите и ароматите му доставяха наслада и събуждаха вълнение. За Делафлот обелването на картоф можеше да бъде приятно чувствено изживяване като разсъбличане на любовница.

Беше дребничък мъж със стройна фигура. Косите му — лъскава грива с наситен кестеняв цвят, оформена в стилна прическа, обграждаха лице с изразителни кафяви очи и дълги мигли. Това му придаваше вид на романтик, мечтател, и често бе първото, което привличаше жените.

А той ги обожаваше. Отнасяше се с тях като с кралици и обичаше около него да се въртят по няколко любовници едновременно.

Изцеждаше всяка капка наслада от живота, с апетит поглъщаше всяка хапка.

Докато пилето се печеше, а мусът се охлаждаше, си наля още една чаша вино. Спокойно отпи, опита една от своите пълнени гъби и кимна одобрително.

Почисти територията си, изми зеленчуците и подправките за салатата, остави ги да се охладят. Щеше леко да ги подправи с естрагон, докато клиентката му и щастливият й съпруг хапват основното ястие. Доволен от уханията, които се носеха във въздуха, поля пилето със сос — рецептата за който пазеше ревностно като кралските бижута — и добави дребните зеленчуци.

Едва сега излезе в градината с висока ограда, където, по желание на клиентката, щеше да бъде сервирана вечерята. Огледа я и кимна одобрително. Разцъфнали розови храсти, едри хортензии, стари дървета и звездовидни лилии обграждаха павираните алеи и изпълваха двора. Нощта бе ясна и топла и той щеше да се погрижи да бъдат подредени и запалени десетки свещи, които да допълват романтичната атмосфера.

Погледна часа. Сервитьорите щяха да пристигнат всеки момент, но междувременно щеше да повика андроида, да го накара да сложи масата и столовете и да му покаже избора от покривки и съдове за различни ястия.

Извади една от билковите си цигари, за да пуши, докато аранжира.

Постави на масата малки чаени свещи в прозрачни поставки, рози от градината в плитка купичка, други свещи покрай оградата, всичките бели… Щеше да изпрати някого от сервитьорите да купи още, ако не стигнат.

О, латинки. Щеше да сложи няколко цвята от тях до салатата за пъстрота.

Кристални чаши със столчета, mais oui.

Градските звуци и шумът от преминаващите коли пълзеше покрай оградата, но той щеше да го заглуши с музика. Андроидът трябваше да му покаже къде стои уредбата, за да зареди подходящия фон.

Огледа се доволно, но изведнъж се спря, когато съзря някакъв мъж да излиза от светлата кухня сред сенките в градината.

— А, вече сте тук. Но предстоят още малко неща…

Замълча и повдигна вежди, когато позна мъжа.

— Мосю, не очаквах вас.

— Добър вечер, Делафлот. Извинявам се за конспирацията. Не исках да знаеш, че аз съм клиентът.

— А, значи, желаете да бъдете инкогнито, oui? — Усмихвайки се с разбиране, Делафлот се почеса по носа. — За тайно рандеву с дама. Можете да ми имате доверие. Известен съм със своята дискретност. Но не сме съвсем готови. Трябва да ми дадете време да се погрижа за обстановката, освен за вечерята.

— Сигурен съм, че вечерята ще бъде превъзходна. Вече ухае апетитно.

— Bien sûr.

Делафлот направи лек поклон.

— Дошъл си сам? Без помощници?

— Всичко е приготвено от моите ръце, както пожелахте.

— Идеално. Имаш ли нещо против да застанеш ето там за малко? Искам да проверя нещо.

С галски жест, който бе усъвършенствал с годините, Делафлот сви рамене и направи няколко крачки вдясно.

— Да, точно там. Един момент. — Клиентът прекрачи прага на кухнята и взе оръжието, което бе подпрял на стената. — Наистина ухае изключително — отбеляза той, когато отново излезе. — Жалко.

— Какво е това?

Делафлот намръщено кимна към оръжието.

— Мой ред е.

Мъжът натисна спусъка.

Върхът прониза сърцето на Делафлот, сякаш на него бяха очертани кръгове като на мишена. Безмилостният остър край излезе през гърба му и се заби в ствола на декоративно черешово дърво.

Мориарити впери поглед в готвача, прикован там, докато краката и ръцете му трепереха, а мозъкът умираше. Приближи се да заснеме кратък клип за доказателство, че е преминал успешно и този кръг от играта.

Със спокойствието на човек, който знае, че всичко върви по план, той се върна в кухнята и прибра оръжието в калъфа. Отвори фурната и вдъхна от апетитния аромат, преди да я изключи.

— Наистина е жалко.

За да не отива всичко на вятъра, прибра виното, намери шампанското, което Делафлот бе сложил да се охлажда. За последен път се огледа наоколо, увери се, че нещата са наред, и доволен, премина обратно през къщата до входната врата. Андроидът, който бе програмирал за случая, чакаше в черен седан с четири врати.

Мориарити погледна часа, усмихна се.

Цялата работа бе отнела не повече от двайсет минути.

Не каза нищо на андроида. Вече бе получил инструкции. Както бе програмиран, влезе в гаража на Дъдли.

— Остави това в личния апартамент на Дъдли — нареди той. — После върни колата. Когато се върнеш в базата, изключи се за през нощта.

В гаража Мориарити взе мартинито, което бе оставил на пейката само преди трийсет минути, и се измъкна през страничната врата. Закрачи към къщата, заобиколи и се присъедини към шумното парти, което вече бе в разгара си.

— Кики. — Случайно избра една от жените и обви ръка около талията й. — Тъкмо казвах на Зоуи колко прелестна изглеждаш тази вечер и трябваше да стигна до теб, за да ти го съобщя лично.

— О, скъпи.

— Признай ми, вярно ли е това, което чух преди няколко минути? За Ларсън и Кит?

— Какво си чул? — Тя вдигна поглед към него, широко отворила очи. — Явно съм пропуснала да поговоря с някого, щом все още не съм узнала клюките.

— Да си вземем по още едно питие и ще ти разкажа всичко.

Докато вървеше с нея, срещна погледа на Дъдли през морето от хора и леко наклони глава встрани. И двамата се усмихнаха…

 

 

Ив потърка схванатия си врат.

— Хора изчезват или намират смъртта си. За това сме ние, ченгетата, но…

— Имаш ли нещо?

Рурк работеше на резервния компютър в нейния кабинет, вместо в своя, за да могат лесно да споделят впечатления.

— Преди около девет месеца двамата са били в Африка на малка ловна експедиция, организирана от частен клуб. Струва цяло състояние, но имаш право да отстреляш само едно животно от одобрен списък видове. Имаш водачи, готвач, няколко прислужници, разполагаш с различни превозни средства, включително и хеликоптери. Спиш на водни легла в големи бели палатки с климатик, които други хора влачат за теб, храниш се от порцеланови съдове, пиеш отбрани вина… Според брошурата тук, получаваш едновременно лукс и приключение. След специално приготвената закуска отиваш да обстрелваш слон или нещо друго.

— Защо? — зачуди се Рурк.

— И аз си помислих същото, но някои хора обичат да стрелят по живи същества, особено когато не могат да им отвърнат. Мели Бристоу, студентка последен курс от Сидни, специалност фотография на диви животни, е включена в екипа като готвачка. Една хубава сутрин обаче не се появява, за да приготви специалната закуска. Предполагат, че е тръгнала сама да прави снимки и клипове, както се е случвало понякога, според показанията, които намерих тук. И фотографските й принадлежности не са там, както и раницата й. Но не отговаря на линка, който всеки е задължен да носи по всяко време. Започват да нервничат, защото забавя лова…

Ив се извърна на стола си.

— Някой друг приготвя закуската, а тя все още не се появява. Сетне засичат линка й и единият от водачите отива да я търси. Намира само линка. Разтревожен, звъни в лагера и започват издирване. Откриват част от техниката й, но попадат на кървава следа, която ги отвежда до лъвски пир… Те виждат една лъвица с малките си да дояждат останките на момичето…

— Господи, какъв ужасяващ край. Дори и да е била убита преди това.

— Не вярвам, че е изядена жива или нахапана, докато все още диша.

Все пак Ив бе съгласна, че дори така е ужасяващо.

— Мислиш, че Дъдли и Мориарити са я убили, а после са подмамили лъвовете?

— Човек не чува подобни истории всеки ден — замислено отбеляза Ив. — Но ето как са стояли нещата. Когато са я открили, коланът все още е бил на тялото й. И електрошоковото оръжие, което всеки е трябвало да носи, е било в кобура. За трети път е участвала в лов, организиран от тази компания, и не е била неопитна, особено ако е вярно, че всеки от персонала преминава курс на обучение, преди да тръгне с група. Имала е време да извади линка си, да посегне към оръжието… И в апарата й не намерили снимки, направени онази сутрин.

Ситуацията не й се струваше правдоподобна. Просто не се връзваше.

— Отдалечава се на километър и половина от лагера, а не прави никакви снимки… — С всеки миг подозренията й се засилваха. — Намират мястото, където решават, че е била убита. Там има стъпкани храсти, кръв, следи от влачене и прочее… На километър и половина от лагера е, а са разбрали за изчезването й призори. Излиза по тъмно, с фенерче в раницата си, а е била наясно, че точно тогава хищниците тръгват на лов.

— Какво казват местните?

— Според тях е нещастен случай. Вратът й е бил счупен. А се знае, че лъвовете захапват жертвата за гърлото… Лъвиците майки завличат плячката в убежището си, за да нахранят малките.

— Километър и половина е доста голямо разстояние, дори и да е изпаднала в паника и да е побягнала надалеч от лагера, вместо към него.

— А и не би могла да бяга толкова дълго от преследваща я лъвица. Е, момичето може да е било непохватно, не е изключено, но прочетох информацията за нея и не ми се струва глупава. Прекарала е известно време сред австралийската пустош, участвала е в друга експедиция в резерват в Аляска, била е и в Индия. Имала е опит и е знаела как да се пази. Погледни я.

Ив зареди снимката от личната й карта с гласова команда на стенния екран.

— Доста привлекателна е — отбеляза Рурк.

— Може би единият от двамата си е въобразявал, че му принадлежи по право, а тя не е била съгласна. Или е била, но играта е загрубяла и той й е посегнал… Оказва се сам с мъртва жена. И какво прави? Вика най-добрия си приятел и двамата измислят начин…

— А те добре се сработват — отбеляза Рурк, спомняйки си за партията голф.

— Една и съща страна на една и съща монета, както се изрази бившата на Мориарити. Стават съучастници. Обличат момичето, вземат нещата й. Знаели са къде е прайда и ловната територия на женската, защото са ги видели предния ден — водачът им ги е посочил. Не е лесно да носиш труп километър и половина, но когато двама се редуват, не е толкова трудно. Оставят тялото, може би правят някой и друг разрез, надявайки се лъвицата да надуши кръв и да дойде да се нахрани. Захвърлят апарата и линка на момичето и се връщат в лагера. Ако хищникът не се появи, взаимно ще си осигурят алиби. Отново ще изглежда, че е излязла сама и е била нападната, само че от двукрако животно.

Ив взе чашата си с кафе, но се намръщи, щом видя, че е празна.

— Възможно е това да е било началото. Има всички елементи. Престъпление, случайно или импулсивно, което те прикриват, действайки като съучастници. Тръпката на това изживяване, последиците. Издирването. Мисълта, че двамата са единствените, които знаят за станалото. А сетне нещата се развиват точно както са се надявали. Остават недосегаеми. И тогава си казват, че това е било изключително забавно…

— Колко дни са прекарали на открито?

— Три.

— Убили ли са нещо?

Ив отново се обърна към монитора, прегледа показанията и докладите и поклати отрицателно глава.

— Може да има и нещо повече от това, което ми разказа. Платили са си, за да убият, а не са успели.

Тя замълча за миг.

— Колко е часа в Африка?

— Зависи в коя част. Континентът е голям.

— В Зимбабве.

— Сега там е около пет сутринта… — Рурк погледна часовника.

— Как го разбра?

— Математика, скъпа. Не тормози хубавата си главица.

— Не ми се присмивай.

— Не ми е до смях. Но преди да се обадиш на ловния клуб в Африка и да се опиташ да изровиш нещо повече, може би имам още един случай за теб.

— Къде?

— В Неапол или край бреговете му… Били са на ветроходно състезание в района за две седмици. През това време София Ричи, на двайсет и три години, е изчезнала. Била в някакъв клуб, пила, както всички. Скарала се с гаджето си и си тръгнала.

— Сама ли?

— Сама — потвърди Рурк. — С доста замъглен разсъдък, според свидетели. Последно са я видели около половин час след полунощ, доколкото си спомнят. Не стигнала до дома си, но съквартирантката й не се разтревожила, защото мислела, че е при гаджето. На следващия ден не била на работа и отново никой не забелязал, че е изчезнала. До неделя, когато приятелят й отишъл до апартамента й да се извини. Казал на полицаите, които го проверили много внимателно, че си е тръгнал половин час след нея и на следващия ден-два пъти я е търсил на линка, потвърдено от изходящите обаждания. Помислил, че все още не му говори. Така и не я открили. Било е преди седем месеца.

— Морето е голямо и дълбоко — отбеляза Ив.

— Да. А двамата са били отседнали във вилата на Дъдли и използвали яхтата на Мориарити през същия период. Те, както още няколко души от клуба по ветроходство, се включили в първоначалното издирване.

— Повече от вълнуващо. Отново млада жена… — замислено отбеляза Ив. — Може да са започнали така, защото са си мислели, че жените са по-лесен дивеч и почти никоя не би имала шанс пред тях.

— Полицията е доказала невинността на приятеля й, но през първите седемдесет и два часа са подозирали главно него. Случаят е класифициран като отвличане. Имала е стабилно семейство, никакви големи неприятности, добра работа…

— Има два месеца интервал между двете престъпления. Пийбоди подхвърли, че може да са се поупражнявали с хора, чието изчезване никой не би забелязал, но не съм съгласна с нея. Адреналинът е повече, ако има тревога, издирване, репортажи в медиите. Ричи може да е била втората. Два месеца им стигат, за да се поздравят, че са се отървали безнаказано за убийство, да изживеят насладата, докато отшуми. И сетне са поискали това отново.

— Трябвало им е време за планиране — съгласи се Рурк. — Съвместната работа изисква да решат кой за какво ще носи отговорност, да координират графиците си.

— Време да обсъдят всичко, да изградят стратегия. Отново далеч от базата си — изтъкна Ив. — Не искат да бъдат свързани с още един смъртен случай и нагласят нещата така, че да захвърлят трупа на място, където е малко вероятно да бъде открит — поне докато те са в района. Може би са се оглеждали наоколо за някоя ядосана и подпийнала млада жена.

— При това хубавица — добави Рурк и зареди изображението на екрана.

— Да, може би отначало е било част от замисъла да я използват, всеки по реда си, и да я убият. Но сексът не е това, от което са имали нужда. Убиването им е носело основната тръпка… Изпитвали са потребност да го направят отново, макар и малко по-различно, за да видят какво ще стане.

— Мислиш ли, че вече е било игра? Състезание между двамата?

— Това е проява на близост… — Ив извърна глава към него, срещна погледа му. — Както ние с теб търсим изчезналите и мъртвите. Както ти и леля ти разменихте онези няколко думи на ирландски, думи с дълбок смисъл. Както Чарлс приготвя омлет за Луиз, когато се прибира от нощна смяна. — Замълча, поколеба се. — Звучи невероятно, наистина…

— Напротив, съвършено ясно е. При тези чудовища има нещо повече от работа в екип, споделени интереси и партньорство. Виждам някаква извратена форма на любов.

— Мисля, че си прав. Ако вляза в ролята на Майра, бих казала, че двамата са се намерили и са разбрали, че са сродни души. Може би, ако не бяха… — Тя сви рамене. — Но се е случило. И по някакъв ужасяващ начин се допълват.

— Да, разбирам. Може да е имало други жертви преди Африка. Други, чието изчезване, както предполага Пийбоди, би останало незабелязано.

— Добили са закалка — заразсъждава Ив на глас и усети ледени тръпки при тази мисъл. — Усъвършенствали са се в екипната работа, преди да опитат да убият някого, който ще липсва на мнозина и дори може да бъде свързан с тях. — Тя прокара пръсти през косите си. — Да продължим в тази насока, да се придържаме към жертвите, чието изчезване е било забелязано. Започваме с период от шест до осем месеца след Италия. Този тип убийци обикновено се настървяват. Нуждаят се от дозата си.

Нареди на компютъра да засече местонахождението на заподозрените й в този период и въведе критерии за търсене.

— Мамка му, знаех си! Проклети копелета! Погледни това — гневно се обърна тя към Рурк. — Седем седмици, почти точно, по дяволите, след изчезването на жената в Италия. Кратка екскурзия до казината на Лас Вегас. Този път по-близо до дома. Не пътуват заедно, но се срещат там. Дъдли пристига един ден по-рано. Голям турнир по бакара, която е тъпа игра.

— Всъщност е…

— Не ме прекъсвай.

— Слушам, лейтенант.

— Умник — промърмори тя. — Двадесет и девет годишна жена, открита мъртва в колата си край пътя в пустинята, северно от Вегас. Белези от електрошоково оръжие на гърдите. Пребита до смърт с крик, оставен на местопрестъплението. Никакви рани от самозащита, никакво сексуално насилие. Първо я парализират, после я убиват. Няма нито чанта, нито бижута. Нагласили са го да изглежда като грабеж. Колата й е потрошена. Ченгетата виждат това, подозират нещо, свързано с незаконни вещества. Наркоманчета, скитници със склонност към агресия, нещо от този род. Принуждават я да отбие, зашеметяват я… Но има една подробност. Жертвата — Линет Джоунс, била барманка в казиното, където се провеждал турнирът. Взела си два дни отпуск и със заплатата си и тлъста пачка от бакшиши потеглила към Тахо, за да се срещне с приятеля си. Всички в казиното, които я познавали, знаели накъде е поела и кога, защото било нещо като годишнина. Тя се канела да подари на приятеля си пръстен, който също не бил открит на местопрестъплението. Щяла е да му направи предложение.

— И двамата са дали показания — замислено отбеляза Рурк, докато четеше сведенията.

— Да, по дяволите. Обзалагам се, че са нямали търпение. Просто са преливали от задоволство, че ченгетата тръгват в погрешна посока. Ето кога са започнали да се главозамайват, да не си правят труда да прикриват връзката си с жертвата. С това ще ги притисна и закопая.

— Не се и съмнявам, но твоите хора упорито наричат подобни улики косвени.

— А други, като теб, казват: „Майната му“.

Рурк доволно се засмя, но получи само изръмжаване в отговор.

— Защо ли, като те чуя да изричаш този израз, ставам сантиментален и същевременно се възбуждам?

— Просто един израз. Уместен в случая. Мога да събера всичко това на едно място, да докажа, че има модел. Само е нужно да го излъскам така, че да убедя някой съдия да ми даде заповед за обиск. Трябва ми следващата жертва, отпреди три-четири месеца.

Ив попадна на друг случай — преди три месеца и половина. Този път беше мъж, по-възрастен от предишните жертви.

— Архитект — прочете тя, — смятан за един от най-добрите в своята област, по време на почивка в семейната вила на Лазурния бряг. Открит удавен в басейна от съпругата му на следващата сутрин. Бил е зашеметен, а после удушен с въже, оставено на трупа, преди да падне или да бъде хвърлен в басейна.

— А съпругата? — попита Рурк, преди Ив да прегледа останалото.

— Не е чула нищо. Имали шестгодишно дете, което било неспокойно и уплашено, според докладите — потвърдено от медицинско лице, затова спала при него в стаята му. Не са открили предполагаем мотив за жената. Никакви проблеми в брака, никакви извънбрачни връзки. Самата тя притежава завидно състояние. Оказала е пълно съдействие, включително и за проверка на всички банкови сметки, без да трепне. Освен това, не е имала достатъчно сила да го удуши с онова въже — дори след като е бил зашеметен. И няма сведения да си е купила електрошоково оръжие.

— И така, след жените те за пръв път убиват мъж — изтъкна Рурк. — Семеен, който оставя жена и дете.

— Съпругата му ми е позната… — Ив присви очи, докато напрягаше паметта си. — Но откъде? Карманди Дюар. Срещала съм някъде проклетото име. Компютър, стартирай търсене за Карманди Дюар във файловете и бележките за Дъдли и Мориарити.

Прието. Изпълнение…

— И двамата са били там по същото време?

— Да. — Нахъсани, помисли си тя. Допълващи се. — С тайфа приятели, които се забавляват на подобни места. Има медийни репортажи, клюки… Това е — каза тя, когато компютърът показа резултат.

Задачата изпълнена. Карманди Дюар присъства в статии от светските хроники, свързани с Дъдли и Мориарити. Главно Мориарити, който я е придружавал много пъти на…

— Ясно, прекрати търсенето. Излизал е с нея — каза тя на Рурк. — Преди да се омъжи за архитекта, е била любовница на Мориарити. От богата фамилия е, движи се в същите среди. Или поне се е движела, преди да стане майка. Можеш да бъдеш сигурен, че са отишли да й поднесат съболезнования, да присъстват на погребението, изглеждайки съкрушени. Шибаняци. Самодоволни и себични…

— Тогава ще ти хареса и това, въпреки че нарушава модела — рече Рурк. — Станало е преди два месеца… Друга жена. Ларинда Вили, смятана преди време за най-доброто мецосопрано на своето поколение и други подобни… Светило, което и на седемдесет и осем години била от най-известните и влиятелни меценати в света. Намерили са я пред вратите на операта в Лондон, прободена в сърцето. Докато и двамата са били там: Мориарити — уж във връзка с бизнеса, а Дъдли — за да присъства на лондонската премиера на голям филмов хит, в който е инвестирал. Ала никой от тях не е бил свързан с Вили по какъвто и да е начин.

— Привидно — поправи го Ив. — Не е нарушение на модела, а установяване на сегашния. И точно това, което търся. Ще поровим и ще се натъкнем на нещо. Някой от дядовците им е кръшкал с нея или майките им са ги водели на опера и са ги карали да я слушат, вместо да си играят… Все ще има нещо.

Тя закрачи из кабинета и промърмори, че отдавна не е пила кафе.

— Аз ще донеса — предложи Рурк. — И на мен ще ми се отрази добре.

— Колко е часът в Африка сега? — попита Ив.

— Около час по-късно от последния път, когато се заинтересува.

— Вече мога да им се обадя. — Ив отново закрачи. — Не. Ще напиша всичко. Ще го изгладя стъпка по стъпка, докато изясня моделите.

Тя щеше да добави на таблото другите жертви и сведенията за тях, а сетне да се заеме с Африка и да очертае по-широката картина… Така постепенно щеше да стигне до днешния ден.

— Благодаря. — Ив взе кафето, което Рурк й подаде, и отпи. — Хванах ги. Ще падне доста работа, доста изпипване, но имам достатъчно факти, за да настоявам за заповеди за обиск. Спести ми много време тази вечер.

Той я погали по бузата. „Бледа е от умора“, помисли си.

— И ще ми се отблагодариш, като работиш още часове? — попита Рурк.

— Трябва да изложа всичко така, че Рио да поиска от съдията заповеди за обиск на жилищата им. Не забравяй, че те са много богати мъже от много влиятелни фамилии и всеки от тях има алиби за всяко второ убийство. Трябва да убедя и нея, и Уитни, че всичко се връзва. И че мога да го докажа. Ако не, няма да постигнем нищо. Все още не…

— А нечие време изтича… — продължи мисълта й Рурк. Сетне леко я целуна по устните. — Знам. Мога да добавя новите жертви на таблото ти. Не гледай толкова изненадано. Знам как работи умът ти.

— Не се и съмнявам. Но… Трябва аз да го направя.

— Защо, суеверна ли си?

— Не. Може би… Вероятно. Както и да е, аз трябва да го направя. Така ще подредя всичко в главата си.

Защото вече се чувстваше дълбоко свързана с тях, помисли си той. Това също бе вид близост.

— В това време аз ще свърша малко своя работа.

— Ще отнеме няколко часа. Можеш да си легнеш…

— Ще си легна с жена си, когато е възможно. Има с какво да се занимавам.

Той се усмихна и се отправи към кабинета си.

Ив бе забравила колко е часа в Африка, когато се обади в ловния клуб, но отлично знаеше, че в Ню Йорк минава два сутринта.

Хрумна й да подходи с хитрост, да излъже, но размисли. Ако някой от водачите или собствениците на клуба се свържеше с Дъдли или Мориарити, за да им каже, че е разпитвала за тях, щеше да бъде добре дошло.

Нека им даде повод за безпокойство.

Когато приключи, погледна бележките си. Отначало водачът бе проявил предпазливост, но постепенно бе станал по-откровен. Нямаше съмнение, че е изпитвал привързаност към Бристоу.

Все още не разбирал как или защо се е отдалечила от лагера.

Защо момичето е навлязло в местност, за която се знае, че е ловна територия на лъвица.

И досега не проумявал защо е постъпила толкова безразсъдно и е тръгнала преди разсъмване.

Дъдли — самовлюбен тип, груб с персонала. Взискателен, нервен. Подозирали, че е донесъл наркотици в лагера.

Мориарити — студен, резервиран. Рядко разговарял с персонала, освен, за да поиска или нареди нещо.

После Ив опита късмета си с местните разследващи и успя да освежи леко онова, което бе изровила от медийните репортажи.

Проследи движенията на двамата в интервала от време до Неапол, до Вегас, до Франция, до Лондон, събирайки сведения троха по троха, намирайки мястото на всяко парченце в пъзела.

На гърба на таблото очерта този интервал, отбеляза местата, добави снимка на всяка жертва. И свърза всичко с още бележки, с факти и предположения.

Седем мъртви, помисли си тя, когато се отдръпна назад от таблото. Знаеше, че ръцете на двамата са изцапани с кръвта на седем души. А може би и повече…

Продължи да се взира в лицата, когато Рурк се приближи зад нея и я прегърна през схванатите й рамене.

— Толкова прекъснати животи… Млада авантюристка, момиче, чийто приятел искал да се извини. Съпруг и баща. Жена, готвеща се да започне нов период в живота си. Възрастна дама, омаяла света с талант. Сега още един съпруг и баща, който, въпреки лошото начало, е постигнал стабилност в живота си. И жена, дала шанс на друга да се избави от чудовището…

— Всички са на това табло, защото те двамата са търсели нова тръпка. Нова форма на забавление. Правели са го, както другите включват телевизора или отиват на кино.

— Не. По-скоро за тях това се е превърнало в силен наркотик.

— Да. — Изтощена, потресена, тя потърка очи. — Прав си, по-скоро е нещо подобно. И това ще ми помогне да ги спра. Тази потребност, този глад — ще го използвам, за да ги притисна.

— Ела да си легнеш сега. Трябва да поспиш. — Той я накара да се обърне, плъзна ръка около раменете й. — Да си починем няколко часа, Ив, можеш да си го позволиш.

— И без това не мога да мисля повече.

Ив тръгна с него.

Минаваше три часът, осъзна тя, а от Централата не бяха се обадили за поредното престъпление. Може би този път нямаше да закъснее. Може би нямаше да сложи друго лице на таблото си.