Даниъл Силва
Принцът на огъня (34)

34. Тел Авив

— Еин ал Хилве? Да не си си изгубил ума?

Беше рано сутринта на следващия ден. Лев седеше пред празното си стъклено бюро, а чашата му с кафе сякаш беше замръзнала пред устата му. Габриел бе успял да се промъкне в кабинета му, докато секретарката бе в тоалетната. Щом си тръгнеше, момичето щеше да плати скъпо за този пропуск в сигурността.

— Еин ал Хилве е забранена зона! Точка, край на дискусията! Сега там е по-зле, отколкото през осемдесет и втора. В него са се настанили половин дузина ислямски терористични организации. Там не е място за страхливци, нито пък за агент на Службата, чиято снимка е красяла първите страници на френските вестници.

— Добре, но все пак някой трябва да отиде.

— Дори не си сигурен, че старецът все още е жив.

Габриел се намръщи, после седна — непоканен — на един от лъскавите кожени столове пред бюрото на Лев.

— Но ако е жив, може да ни каже къде е отишла дъщеря му, след като е напуснала лагера.

— Така е — съгласи се Лев, — но е възможно да няма никаква представа къде е. От съображения за сигурност Халед положително е убедил момичето да излъже семейството си. А и като се има предвид това, което наистина знаем, цялата история за Самария може да е просто измислица.

— Тя нямаше причини да ме лъже, защото беше сигурна, че ще ме убият — възрази Габриел.

Лев се загледа в кафето си и потъна в продължителен размисъл.

— Има един човек в Бейрут, който може би ще е в състояние да ни помогне. Името му е Набил Азури.

— Какъв е той?

— Произходът му е ливанско-палестински. Занимава се с всичко по малко. Работи като кореспондент на свободна практика за няколко западни новинарски издания. Притежава нощен клуб. Докарва си допълнителни доходи от сделки с оръжия и се знае, че от време на време пренася единични пратки хашиш. Освен това, разбира се, работи за нас.

— Значи е влиятелна личност в своята общност.

— Той е боклук — изсумтя Лев. — Ливанец до мозъка на костите си. Олицетворение на ливанците. Но именно човек като него ни е нужен, за да отиде в Еин ал Хилве и да говори с бащата на момичето.

— Защо работи за нас?

— Заради парите естествено. Набил много ги обича.

— Как се свързваме с него?

— Оставяме му съобщение на телефонния секретар в нощния му клуб в Бейрут и самолетен билет при портиера на хотел „Комодор“. Рядко разговаряме с Набил на негова територия.

— И закъде е билетът?

— За Кипър — отговори Лев. — Другото нещо, което Набил обича, е Кипър.

* * *

Габриел щеше да е готов да лети след три дни. С приготовленията се зае отдел „Пътувания“. Ларнака беше популярна израелска туристическа дестинация, така че нямаше да му се наложи да пътува с фалшив чуждестранен паспорт. Въпреки това не можеше да е със собственото си име, така че му издадоха израелски документ, в който бе записан като Михаел Неуман. В деня преди заминаването му от отдел „Операции“ му позволиха да прекара един час в преглеждане на досието на Набил Азури в една секретна читалня. Когато приключи, му връчиха плик с десет хиляди долара и му пожелаха късмет. В седем часа сутринта на следващия ден той се качи на летище „Бен Гурион“ в самолет на компанията „Ел Ал“ за едночасовия полет до Кипър. Щом пристигна на острова, Габриел нае от летището кола и отиде с нея до разположения малко по-нататък по крайбрежието курорт, наречен хотел „Палм Бийч“. Там го очакваше съобщение от булевард „Цар Саул“. Набил Азури щеше да пристигне същия следобед. Габриел прекара остатъка от сутринта в стаята си, след това, малко след един часа, отиде да обядва в ресторанта до басейна. Азури вече бе заел една от масите. Бутилка скъпо френско шампанско се охлаждаше в сребърна кофа.

Ливанецът имаше тъмна къдрава коса, която бе започнала да се прошарва на места, и гъсти мустаци. Щом свали слънчевите си очила, Габриел откри, че се взира в големи, сънливи кафяви очи. На лявата си ръка Набил носеше задължителния златен часовник; на дясната — няколко златни гривни, които иззвънтяха, когато поднесе чашата с шампанско към устните си. Памучната му риза беше с кремав цвят, поплиновите му панталони се бяха измачкали по време на полета му от Бейрут. Той запали американска цигара със златната си запалка и се заслуша в предложението на Габриел.

— Еин ал Хилве? Да не си изгубил шибания си ум?

Алон беше предвидил реакцията му. Азури се отнасяше към връзката си с израелското разузнаване като към поредното си бизнес начинание. Той беше търговец от ориенталски пазар, а Службата — негов клиент. Пазаренето за цената беше част от процедурата. Ливанецът се наведе напред и впери сънливите си очи в евреина.

— Ходил ли си скоро там? Като в Дивия запад е, само че в стил Хомейни^[1]. След като вашите момчета се махнаха, настана същински ад. Мъже в черно, слава на милостивия Аллах. Външните хора нямат шанс. Остави, Майк. Пийни си шампанско и забрави за тази работа.

— Ти не си външен човек, Набил. Познаваш всички, можеш да отидеш навсякъде. Затова ти плащаме толкова щедро.

— Бакшиш, Майк — това е всичко, което получавам от вашите хора: цигари, шампанско и няколко долара, които да изхарча по момичета.

— Явно си падаш по скъпички момичета, Набил, защото съм виждал кочаните от чековете ти. Натрупал си доста пари покрай отношенията си с моята фирма.

Азури вдигна чашата си към Габриел.

— Правим хубав бизнес заедно, Майк, не отричам. И бих искал да продължа да работя за вас. Затова ти трябва някой друг, който да отиде в Еин ал Хилве. Там е прекалено рисковано за мен. Прекалено опасно.

Азури даде знак на келнера и поръча още една бутилка шампанско. Отказът му да приеме работата не му пречеше да се наобядва хубаво за сметка на Службата. Габриел подхвърли на масата един пощенски плик. Ливанецът го изгледа замислено, но не посегна да го вземе.

— Колко има вътре, Майк?

— Две хиляди.

— Какви са банкнотите?

— Долари.

— И каква е сделката? Половината сега, останалите при доставката? Знам, че съм просто един глупав арабин, но две хиляди и две хиляди прави четири хиляди. А аз няма да отида в Еин ал Хилве за четири хиляди долара.

— Две хиляди е само предварителният хонорар.

— А колко ще получа при доставката на информацията?

— Още пет.

Азури поклати глава.

— Не, още десет.

— Шест.

Последва ново енергично кимване.

— Девет.

— Седем.

— Осем.

— Дадено! — каза Габриел. — Две хиляди в аванс и още осем при доставката. Не е лоша сума за един следобед. Ако сме доволни от теб, даже ще покрием разходите ти по бензина.

— О, бензина ще ми платите вие, Майк. Разноските ми никога не влизат във възнаграждението. — Келнерът донесе втората бутилка шампанско. Когато се отдалечи от масата, ливанецът рече: — И така, какво искаш да узнаеш?

— Искам да намериш един човек.

— В онзи лагер има четиридесет и пет хиляди бежанци, Майк. Дай ми повече информация.

— Става въпрос за старец. Нарича се Ал Тамари.

— А първото му име?

— Не го знаем.

Азури отпи от виното си.

— Името не е често срещано. Едва ли ще е много трудно да го открия. Какво друго можеш да ми кажеш за него?

— Бежанец е от Западна Галилея.

— Повечето бежанци са оттам. От кое село е?

Габриел му каза.

— Нещо повече за семейството му?

— Двамата му сина са били убити през осемдесет и втора.

— В лагера ли?

Габриел кимна.

— Били са членове на „Фатах“. Жена му, изглежда, също е била убита.

— Страхотно! Продължавай.

— Има дъщеря. Тя е избягала в Европа. Искам да знам всичко, което успееш да научиш за нея. Къде е ходила на училище. Какво е учила. Къде е живяла. С кого е спала.

— Как се казва момичето?

— Не знам.

— На каква възраст е?

— В началото на тридесетте, струва ми се. Говори приличен френски.

— Защо се интересувате от нея?

— Мислим, че е замесена в бомбения атентат в Лионската гара.

— Жива ли е още?

Габриел поклати глава. Азури се загледа продължително в плажната ивица.

— Значи мислите, че като проследите миналото на момичето, ще се доберете до големия шеф? До мозъка, който стои зад операцията?

— Нещо такова — уклончиво отвърна Габриел.

— Как да изкопча информацията от стареца?

— Както намериш за добре. Просто ми донеси това, което ми е нужно.

— Как изглежда момичето? — попита ливанецът.

Евреинът му подаде едно списание, което бе донесъл от стаята си. Азури го разтвори и прелисти страниците, докато не намери портрета, който Алон беше нарисувал на борда на „Фиделити“.

— Ето — рече Габриел, — точно така изглежда.

* * *

Минаха три дни без никаква вест от Набил Азури. Габриел реши, че ливанецът или е офейкал с аванса, или е бил убит, докато се е опитвал да влезе в Еин ал Хилве. Но на четвъртата сутрин телефонът му иззвъня. Беше Азури и се обаждаше от Бейрут. Щял да бъде в хотел „Палм Бийч“ по обяд. Габриел затвори телефона, отиде на плажа и дълго тича покрай морето. Синините му бяха започнали да избледняват и го боляха много по-малко от преди. Щом приключи кроса си, той се върна в стаята си да се изкъпе и преоблече. Когато влезе в ресторанта край басейна, Азури допиваше втората си чаша шампанско.

— Какво шибано място, Майк! Истински ад.

— Не ти плащам десет хиляди долара, за да ми докладваш каква е обстановката в Еин ал Хилве — рече Габриел. — Това е работа на Обединените нации. Намери ли стареца? Жив ли е?

— Намерих го.

Габриел го погледна нетърпеливо.

— Девойката е напуснала Еин ал Хилве през 1990 година. Повече не се е върнала.

— Как се казва?

— Фелах. Фелах ал Тамари.

— Къде е отишла?

— Явно е била умно момиче. Спечелила е стипендия от ООН да учи в Европа. Старецът й е казал да тръгва и никога да не се връща в Ливан.

— Къде е учила? — попита Габриел, въпреки че вече се досещаше за отговора.

— Във франция. Първо в Париж, после е отишла някъде на юг. Старецът не беше сигурен. Изглежда, имало е дълги периоди, през които не са поддържали връзка.

— Сигурен съм, че е било така.

— Но не се сърдел на дъщеря си. Просто искал тя да има по-добър живот в Европа. Доколкото разбрах, не е искал тя да стане поредната жертва на палестинската трагедия.

— Но тя никога не е забравила Еин ал Хилве — отрони замислено Габриел. — Какво е следвала?

— Завършила е археология.

Габриел си спомни как изглеждаха ноктите на ръцете й. Тогава си беше помислил, че е грънчарка или че професията й е свързана с работа на полето. Една археоложка определено би могла да има такива нокти.

— Археология? Сигурен ли си?

— Беше категоричен по този въпрос.

— Нещо друго?

— Преди две години му изпратила много странно писмо — обясни Азури. — Молела го да унищожи всички писма и снимки, които му била пращала през годините от Европа. Но старецът не изпълнил желанието на дъщеря си. Писмата и снимките били всичко, което му било останало от нея. Две седмици по-късно някакъв бабаит нахълтал в стаята му и ги изгорил вместо него.

„Приятел на Халед“ — помисли си Габриел. Халед се опитваше да заличи миналото й.

— Как изкопчи информацията от него?

— Ти получи информацията, която искаше. Остави подробностите по придобиването й на мен, Майк.

— Показа ли му портрета?

— Показах го. Той се разплака. Не бил виждал дъщеря си от петнадесет години.

* * *

Час по-късно Габриел напусна хотела и отиде с наетата кола на летището, където изчака вечерния полет за Тел Авив. Когато стигна на улица „Наркис“, минаваше полунощ. Киара вече спеше. Той се мушна в леглото и тя се размърда, но не се събуди. А когато докосна с устни голото й рамо, жената измърмори нещо несвързано и се отдръпна от него. Габриел погледна към нощното си шкафче. Документите бяха изчезнали.