Даниъл Силва
Принцът на огъня (17)

17. Боса, Сардиния

Габриел ги чака два дни да влязат във връзка с него. Хотелът — малък и боядисан в охра — се намираше до старото пристанище, близо до мястото, където река Темо се вливаше в морето. Стаята му бе на най-горния етаж и имаше малка тераса с железен парапет. Той спеше до късно, закусваше в трапезарията и четеше по цяла сутрин. На обяд хапваше паста^[1] и риба в един пристанищен ресторант, след това се изкачваше по пътя до северния плаж на града, разстилаше кърпата си на пясъка и подремваше още малко. След два дни външният му вид осезателно се промени. Позаглади се и възвърна сили, а кожата под очите му изгуби жълтокафеникавия си цвят. Дори бе започнал да се харесва с брадата.

На третата сутрин телефонът иззвъня. Габриел изслуша мълчаливо инструкциите, после затвори. Взе душ, облече се, приготви багажа си и слезе да закуси. След това плати сметката си в хотела, сложи чантата си в багажника на наетата в Каляри кола и измина тридесетте мили на север до пристанищния град Алгеро. Остави автомобила на улицата, където му бе указано, после тръгна пеша по сенчестата алея, стигаща до морския бряг.

Дина седеше в едно кафене на кея. Носеше слънчеви очила, сандали и рокля без ръкави, а дългата до раменете й тъмна коса блестеше на ослепителната светлина, отразявана от морето. Габриел слезе по каменните стъпала до кея и се качи на една моторна лодка с надпис „Фиделити“ на корпуса. Пусна мотора — деветдесет конски сили „Ямаха“ — и отвърза въжетата. Дина се присъедини към него минута по-късно и на сносен френски му каза да излезе в открито море и да стигне до бялата яхта, хвърлила котва на около половин миля от брега насред тюркоазното море.

Габриел бавно излезе с моторната лодка от пристанището, но щом се озова в открити води, увеличи скоростта и се понесе към яхтата над малките вълнички. Като я наближи, видя как Рами, облечен в къси панталони цвят каки и бяла риза, излезе на задната палуба. Той се спусна по стълбичката за плуване и остана там с протегната ръка, докато Габриел приближи.

Влязоха в главния салон, който изглеждаше като копие на главната квартира на екипа в сутерена на булевард „Цар Саул“. По стените бяха накачени едромащабни карти и въздушни снимки, а бордовите електронни уреди бяха допълнени с оборудването за комуникация, което Габриел не бе виждал от убийството на Абу Джихад насам. Яков вдигна поглед от компютърния терминал и протегна ръка. Шамрон, облечен също в панталон цвят каки и бяла риза с къс ръкав, седеше на масата. Той вдигна очилата си за четене на челото и огледа Габриел, сякаш беше някакъв нов документ.

— Добре дошъл на „Фиделити“ — поздрави го той, — която е комбинация от команден пункт и тайна квартира.

— Откъде я взе?

— От един приятел на Службата. Беше в Кан. Извадихме я от морето и й сложихме допълнителното оборудване, което е необходимо за пътуването. Сменихме и името й.

— Кой го избра?

— Аз — отговори Ари. — Означава лоялност и честност…

— … И отдаденост на дълга, на поетите задължения или на дадените обети — добави Габриел. — Знам какво означава. Знам и защо си го избрал — по същата причина, поради която си казал на Шимон Пацнер да ме заведе при руините на посолството.

— Мислех, че е важно да ги видиш. Понякога, когато човек е насред акция като тази, неприятелят може да се превърне в нещо абстрактно. Лесно е да се забрави истинската му природа. Помислих си, че може да се нуждаеш от малко припомняне.

— Правя това от дълго време, Ари. Познавам природата на моя враг и знам какво означава да си лоялен. — Габриел седна на масата срещу Шамрон. — Чух, че ВАРАШ се е събрал, след като напуснах Кайро. Предполагам, решението му е напълно очевидно.

— Халед бе съден — каза Шамрон. — ВАРАШ произнесе присъдата си.

Габриел бе изпълнявал присъдите на такива процеси, но никога не бе присъствал на тях. Те бяха нещо като съдебни процедури, но клоняха повече в полза на обвинението и се провеждаха толкова тайно, че обвиняемият даже не знаеше, че са се състояли. В тази съдебна зала не му се определяха защитници и съдбата му не се решаваше от съдебни заседатели, а от смъртните му врагове. Доказателството за виновност не се оспорваше. Никога не се представяха оправдателни доказателства. Нямаше преписи и начини за обжалване. Възможна бе само една присъда и тя беше окончателна.

— След като ръководя разследването, имаш ли нещо против да изкажа мнението си по това дело?

— Ако се налага.

— Доказателствата срещу Халед са изцяло косвени, а в най-добрия случай — много слаби.

— Уликите са ясни — прекъсна го Шамрон. — Започнахме това разследване, базирайки се на информацията, дадена ни от палестински източник.

— Точно това ме притеснява.

Яков се присъедини към тях на масата.

— Махмуд Арвиш е един от главните ни шпиони в палестинската върхушка от няколко години. Всичко, което ни е съобщил, се оказа вярно.

— Но дори Арвиш не е сигурен, че мъжът на снимката е Халед. Доказателствата са като къщичка от карти. Ако една се окаже фалшива, цялата постройка ще се срути и ние ще свършим с един убит човек на френска улица.

— Единственото нещо, което знаем за външността на Халед, е, че поразително прилича на дядо си — каза Шамрон. — Аз съм единственият човек в тази стая, който се е виждал лице в лице с шейха. А го видях при обстоятелства, които не могат да се забравят. — Ари протегна снимката, за да я видят и другите. — Мъжът на тази фотография би могъл да е брат близнак на шейх Асад.

— Това все още не доказва, че той е Халед. Говорим за убийство на човек.

Шамрон обърна снимката право към Габриел.

— Ще приемеш ли, че ако този мъж влезе в апартамента на булевард „Сен Реми“ №. 56, той по всяка вероятност е Халед ал Халифа?

— Ще го приема.

— Тогава ще поставим сградата под наблюдение и ще чакаме. И да се надяваме, че той ще дойде преди следващото клане. Ще го снимаме, като влиза в сградата. Ако нашите експерти бъдат сигурни, че е същият човек, ще го изкараме от играта. — Шамрон скръсти ръце пред гърдите си. — Разбира се, има и друг метод за идентифициране — този, който използвахме при операция „Божи гняв“.

В паметта на Габриел отново проблесна картината: „Извинете, вие ли сте Ваел Цвайтер?“ „Не. Моля ви, не!“

В това време Шамрон обясняваше:

— Трябва да си много хладнокръвен човек, за да не реагираш на истинското си име в такава ситуация. И още по-хладнокръвен, за да не посегнеш към пистолета си, когато се озовеш лице в лице с някой, който се готви да те убие. И в двата случая, ако наистина е Халед, той ще разкрие самоличността си и съвестта ти ще е спокойна, когато натиснеш спусъка.

Ари вдигна очилата си на челото.

— Искам „Фиделити“ да бъде в Марсилия на мръкване. Ти ще бъдеш ли на нея?

* * *

— Ще използваме схемата на „Божи гняв“ — започна Шамрон. — Алеф, Бет, Айн, Коф. Тя има две предимства. Ще ви бъде позната и освен това е ефективна.

Габриел кимна.

— По необходимост направихме някои малки промени и комбинирахме някои от ролите, но щом операцията стартира, тя ще ти се стори същата. Ти, разбира се, си алеф — стрелецът. Екипите айни — наблюдателите — вече заемат позиции. Ако Халед дойде в апартамента, двама от наблюдателите ще превключат на роля бет и ще прикриват пътя ти за бягство.

— А Яков?

— Двамата, изглежда, сте изградили нещо като връзка помежду си. Яков ще бъде твоят заместник-водач на екипа. В нощта на удара, ако имаме този късмет, той ще е твоят шофьор.

— Ами Дина?

— Коф — отвърна Шамрон. — Комуникации. Тя ще се допита до булевард „Цар Саул“ относно идентифицирането на обекта. Освен това ще служи за бат левейха на Яков. Ти ще останеш скрит на яхтата до удара. Когато Халед бъде убит, всички ще напуснете града и страната по различни пътища. Ти и Яков ще отидете в Женева и оттам ще хванете самолет за Израел. Дина ще се качи на яхтата извън пристанището. Щом бъде в открито море, ще качим екипаж на борда и ще я докараме у дома.

Шамрон разпъна на масата карта на централната част на Марсилия.

— Ти ще влезеш в града оттук — посочи той, — от източната страна на старото пристанище, на „Ке дьо Рив Ньов“. Булевард „Сен Реми“ е тук, през шест улици на изток. Той започва от „Плас дьо ла Префектюр“ и стига на юг до парк „Пиер Пюже“.

Ари сложи върху картата сателитна снимка на улицата.

— Това, да си кажем честно, е отлична улица за нашата операция. Номер 56 се намира тук, на източната й страна. Има само един вход, което означава, че няма да пропуснем Халед, ако дойде. Както можете да видите на снимката, улицата е натоварена — голям трафик, хора по тротоарите, магазини и офиси. Входът на номер 56 се вижда от широката еспланада^[2] пред Съдебната палата. Паркът е убежище на колония от бездомници. Сега имаме там двама наблюдатели.

Шамрон нагласи снимката под друг ъгъл.

— А това е най-хубавата особеност — платеният паркинг по средата. Това място тук сега е заето от кола, наета от един от наблюдателите ни. Имаме още пет други автомобила. Всичките са снабдени с миниатюрни камери с висока разделителна способност. Те предават заснетите картини чрез кодиран безжичен сигнал. Ти разполагаш с единствения декодер.

Стареца кимна към Яков, който натисна един бутон. Широкоекранен плазмен телевизор бавно се издигна над барчето.

— Ще наблюдаваме входа оттук — продължи Шамрон. — Наблюдателите ще сменят колите на неравномерни интервали, в случай че Халед или някой от неговите хора наблюдава паркинга. Те са разработили графика така, че когато едната кола напуска, следващата може да влезе на същото място.

— Гениално! — прошепна Габриел.

— В действителност предложението бе на Яков. Той е правил такова нещо на места, където е много по-трудно да се скрият наблюдателни екипи. — Шамрон запали цигара. — Покажи му компютърната програма.

Яков седна пред лаптопа и написа командата. На екрана се появи анимирано изображение на булевард „Сен Реми“ и околните улици.

— Тъй като познават лицето ти, не можеш да напуснеш яхтата до нощта на удара. Това означава, че не можеш да се запознаеш лично с околната обстановка. Но поне можеш да го направиш оттук. От техническия отдел създадоха това, за да се разходиш по булевард „Сен Реми“ от салона на „Фиделити“.

— Не е същото.

— Така е — обади се Шамрон, — но ще трябва да се задоволиш с това. — Той потъна в мълчаливо съзерцание. — И какво става, когато видиш тридесет и няколко годишен арабин да влиза в жилищна кооперация номер 56? — Ари остави за момент въпроса да увисне във въздуха, после сам отговори: — Ти и Дина ще определите дали е той. Ако го разпознаете, ще изпратите кратко съобщение до булевард „Цар Саул“, по сигурната линия за връзка. После ще изпратиш видеозаписа. Ако сме удовлетворени, ще ти дадем заповед да тръгваш. Двамата с Яков ще слезете от „Фиделити“ и ще се отправите с мотор към „Плас дьо ла Префектюр“. Яков ще кара, ти ще си отзад. Ще си намерите място да изчакате. Може просто да паркирате на площада или да пиете по една бира в някое бистро. Ако той се задържи някъде известно време, ти трябва да продължиш да се движиш. Това е оживена част на града, такава е до среднощ. И двамата сте опитни агенти. Знаете какво да правите. Когато Дина види Халед да излиза през вратата, ще ви даде сигнал по радиостанцията. Трябва да се върнете на булевард „Сен Реми“ за не повече от тридесет секунди.

Ари бавно изгаси цигарата си.

— Не ме интересува дали е посред бял ден — добави той спокойно. — Не ме интересува дали е с приятели. Не ме интересува дали действията ви ще бъдат видени от тълпа свидетели. Когато Халед ал Халифа прекрачи вратата на тази сграда, искам да го убиете.

— Пътят за бягство?

— Нагоре по булевард „Нотр Дам“, отвъд авеню „Прадо“. Насочете се с пълна скорост на изток. Айните ще оставят кола за вас на паркинга на Колодрума. После стигнете до Женева колкото може по-бързо. Там ще ви настаним в апартамент и ще ви изтеглим, когато е безопасно.

— Кога напускаме Сардиния?

— Сега — отговори Шамрон. — Посока север, към Корсика. На югозападния край на острова се намира пристанището Проприано. Оттам тръгва фериботът за Марсилия. Може да проследите маршрута му през Средиземно море. На девет часа път е от Проприано. Промъкнете се в пристанището, след като се стъмни, и си купете билети от началника на пристанището. После се свържете с айните и установете връзка с наблюдаващата камера.

— А ти?

— Последното, от което се нуждаете в Марсилия, е някакъв старец да ви надзърта над рамото. С Рами ще ви оставим тук, а ние ще се върнем в Тел Авив утре вечер.

Габриел взе сателитната снимка на булевард „Сен Реми“ и внимателно я разгледа.

— Алеф, Бет, Айн, Коф — каза Шамрон. — Ще бъде, както някога.

— Да — отвърна Габриел. — Какво би могло да се обърка?

* * *

Яков и Дина останаха на борда на „Фиделити“, а Габриел закара Шамрон и Рами на брега. Рами скочи на кея и задържа моторницата неподвижна, докато Шамрон бавно слезе от нея.

— Това е краят — каза Габриел. — След това приключвам.

— Опасявам се, че важи и за двама ни — отвърна Ари. — Ще се върнеш у дома и ще остаряваме заедно.

— Ние вече сме остарели.

Шамрон сви рамене.

— Но не прекалено остарели за една последна нощ.

— Ще видим.

— Ако трябва да стреляш, не се колебай. Изпълни дълга си.

— Към кого?

— Към мен, разбира се.

Габриел направи завой с моторницата и се отправи към изхода на пристанището. Погледна назад и зърна Шамрон да стои неподвижно на кея с вдигната за сбогом ръка. Когато се обърна повторно, Стареца си бе отишъл. „Фиделити“ вече бе на път. Габриел даде газ и я последва.