Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Габриел Алон (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prince of Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Корекция
Kircheva (2014)
Форматиране
in82qh (2015)

Издание:

Даниъл Силва. Принцът на огъня

ИК „Хермес“, Пловдив, 2007

Американска. Първо издание

Отговорен редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 978-954-26-0499-0

История

  1. — Добавяне

3. Лондон

Издирването на Габриел беше почти толкова интензивно, колкото и на терористите. Той беше от хората, които никога не афишираха действията си. А и вече не беше под управлението на Службата, така че никой не бе изненадан, още по-малко Шамрон, че бе напуснал Венеция, без да си направи труда да уведоми някого къде отива. Както се оказа, беше заминал за Англия да види жена си Леа, която живееше в частна психиатрична клиника, намираща се в едно усамотено кътче на графство Съри. Все пак първата му спирка беше на Ню Бонд Стрийт, където по покана на лондонския търговец на картини Джулиан Ишърууд бе приел да посети търга на платна от стари майстори в аукционната къща „Бонамс“.

Ишърууд пристигна пръв, с очукано дипломатическо куфарче в едната ръка и светъл габардинен шлифер — в другата. Във фоайето се бяха събрали още няколко търговци. Джулиан измърмори някакъв неискрен поздрав и с големи крачки се отправи към гардероба. Минута по-късно, вече без своя мокър шлифер, той застана на пост до прозореца. Висок и неуверен, Ишърууд носеше обичайното си за търгове облекло — сив костюм на тънки бели райета и късметлийската си тъмночервена вратовръзка. Той оправи разрошените си от вятъра прошарени коси, така че да прикрие плешивото си теме, и хвърли бърз поглед на отражението си в прозореца. В очите на непознат можеше да изглежда леко пийнал. Обаче Джулиан беше трезвен като краставичка и енергичен като навита пружина. Притесняваше се, че Габриел закъснява, а това не беше в стила му. Той бе точен като швейцарски часовник. Никога не оставяше клиент да го чака, винаги спазваше сроковете в работата си, освен, разбира се, при независещи от него обстоятелства.

Ишърууд оправи вратовръзката си и отпусна тесните си рамене. Така фигурата му, отразяваща се в прозореца, придоби непринудената елегантност и самоувереност, които изглеждаха вродени за англичаните от висшата класа. Той се движеше в техните среди, пласираше колекциите им и купуваше нови от тяхно име, но въпреки това никога нямаше да бъде един от тях. И как би могъл?

Подчертано английското му фамилно име и непохватните му английски обноски донякъде прикриваха факта, че той изобщо не бе англичанин. Водеше се такъв по националност и паспорт, но беше немец по рождение, французин по възпитание и евреин по религия. Само шепа доверени приятели знаеха, че като дете Ишърууд бе пристигнал в Лондон през 1942 година като бежанец, след като бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. Или че баща му — прочутият берлински търговец на картини Самуел Исаковиц — бе завършил живота си в покрайнините на една полска гора, в място, наречено Собибор.

Всъщност имаше и още нещо, което Джулиан Ишърууд държеше в тайна от своите конкуренти в лондонския художествен свят, а и от почти всички останали. През годините от време на време той бе правил услуги на един господин от Тел Авив, наречен Шамрон. На еврейския жаргон на Шамроновата група сътрудници Ишърууд беше сайан — неплатен доброволен помощник. Макар че повечето от срещите му с въпросния Шамрон бяха по-скоро под натиск, отколкото доброволни.

Точно тогава сред развяващите се шлифери по Ню Бонд Стрийт Ишърууд зърна човек, облечен в кожено сако и дънки. Той се скри за момент, после внезапно отново се показа, сякаш бе излязъл иззад завесата на осветена сцена. Както винаги, Джулиан се изуми от неособено внушителната му фигура — висок около един и седемдесет, шейсет и осем килограма с дрехите. Ръцете му бяха мушнати в джобовете на черното кожено сако, раменете му бяха леко приведени. Движеше се плавно и видимо без усилие, а краката му бяха леко извити навън, което Ишърууд винаги бе свързвал с мъже, които тичат бързо или са добри футболисти. Беше обут с елегантни обувки и въпреки дъжда, не носеше чадър. Лицето му бе издължено, имаше високо чело и тясна брадичка. Носът му изглеждаше като изваян, скулите бяха широки, а зелените му очи изглеждаха някак неспокойни. Черната му коса бе късо подстригана и силно прошарена по слепоочията. Беше от онзи тип хора, за които не можеше да се определи към коя точно националност принадлежат. А и Габриел притежаваше дарба бързо да учи езици, която му помагаше още повече да използва това предимство. Ишърууд никога не бе сигурен кого да очаква, когато Габриел минеше през вратата. Той беше никой, не живееше никъде. Беше вечният скитник евреин.

Ненадейно Габриел се озова до Ишърууд. Не поздрави, ръцете му си останаха напъхани в джобовете на коженото сако. Работейки за Шамрон в тайните служби, явно не бе научил как да се държи в обществото. Той се оживяваше само когато играеше някаква роля. В много редки мигове можеше да зърнеш истинския Габриел — мълчалив, мрачен и болезнено срамежлив мъж. „Като сега“, помисли си Ишърууд. Габриел караше хората да се чувстват крайно неудобно. Това бе една от многобройните му дарби.

Двамата се насочиха през фоайето към регистратурата.

— Кои сме днес? — попита полугласно Джулиан, но спътникът му само се наведе и надраска нещо нечетливо в регистъра.

Ишърууд бе забравил, че той е левичар. Подписваше се с лявата ръка, рисуваше с дясната, с ножа и вилицата си служеше еднакво добре и с двете. А с коя ли държеше беретата си? За щастие Джулиан не знаеше отговора на този въпрос.

Изкачиха се по стълбите — Габриел вървеше до Ишърууд, мълчалив като бодигард. Коженото му сако не шумолеше, а обувките му с гумени подметки сякаш не стъпваха по килима. Джулиан трябваше да докосне рамото му, за да се увери, че той още е тук.

В края на стълбището човек от охраната помоли Габриел да отвори кожената чанта, която носеше през рамо. Той я откопча и му показа съдържанието й: бинокулярни лупи, ултравиолетова лампа, инфраскоп и мощно халогенно фенерче. Охранителят им махна да минават.

Влязоха в залата за продажби. Стотици картини бяха закачени по стените или поставени на покрити със сукно подставки, като всяка бе осветена от насочена лампа. Между творбите се разхождаха групи търговци. „Приличат на чакали“, помисли си Ишърууд. Някои се взираха от близо в картините, други предпочитаха да ги гледат от разстояние. Обменяха мнения, изчисляваха с калкулатори потенциалните печалби. Парите бяха на масата. Това беше неприличната страна в света на изкуството, но Джулиан я обичаше. Габриел изглеждаше незаинтересован. Той се разхождаше с вид на човек, свикнал с този пазар. Нямаше нужда Ишърууд да му напомня да остане незабележим. Това беше напълно естествено за него.

Облечен в спортен костюм от туид, директорът на отдел „Стари майстори“ в „Бонамс“ Джеръми Краб бе застанал до пейзаж от френската школа с незапалена лула между пожълтелите си зъби. Той се ръкува безрадостно с Джулиан и погледна към младия мъж до него, облечен в кожено сако.

— Марио Делвекио — каза Габриел и както винаги, Ишърууд бе изненадан от перфектния му венециански акцент.

— Тайнственият синьор Делвекио! — възкликна тихо Краб. — Познавам ви по име, но всъщност никога не сме се срещали. — Директорът хвърли съзаклятнически поглед на Ишърууд. — Имаш нещо предвид, а, Джулиан? Нещо, което криеш от мен?

— Той работи за мен, Джеръми. Струва си да погледне, преди да рискувам.

— Оттук, моля — изрече скептично Краб и ги въведе в малка стая без прозорци, точно до изхода от главната зала за продажби.

Правилата на играта изискваха Ишърууд да прояви поне малко интерес към останалите творби, иначе Краб можеше да се изкуши да прошепне на някого от другите търговци, че той е хвърлил око на конкретна картина. Повечето платна бяха посредствени — потъмняла „Мадона с младенеца“ от Андреа дел Сарто, натюрморт от Карло Магини, „Ковачницата на Вулкан“ от Паоло Пагани… Но в далечния ъгъл, подпряна на стената, имаше голяма картина без рамка. Джулиан забеляза, че опитното око на Габриел веднага бе грабнато от нея. Но като истински професионалист, той моментално погледна настрани.

Започна с другите картини, задържайки се точно по две минути пред всяка от тях. Лицето му бе като маска и не издаваше нито ентусиазъм, нито неодобрение. Краб се отказа от опитите си да разгадае намеренията му и прекарваше времето си, дъвчейки дръжката на лулата си.

Най-накрая Габриел прояви интерес към артикул № 43 от каталога — „Пророк Даниил в ямата с лъвовете“ от Еразъм Квелин, маслени бои, платно 2,24 на 3,30 м, надраскано и изключително замърсено. Всъщност толкова мръсно, че лъвовете в края на картината изглеждаха изцяло скрити в сянка. Той се приведе и наклони глава, за да разгледа платното под косо падащата светлина. След това леко наплюнчи пръста си и потърка образа на Даниил, което накара Краб да ококори кръвясалите си очи. Без да му обръща внимание, Габриел доближи лицето си на няколко сантиметра от картината и заразглежда начина, по който Даниил бе стиснал ръце, и как единият му крак бе преметнат над другия.

— Откъде е това платно?

Краб извади лулата от устата си и бързо отвърна:

— От епохата на Джордж I е, от замъка в Котсуолд.

— Кога е почиствано за последен път?

— Не сме съвсем сигурни, но като се съди по вида му, когато Дизраели е бил премиер.

Габриел погледна към Ишърууд, който извърна очи към Краб.

— Остави ни за момент, Джеръми.

Краб се изниза от стаята. Габриел отвори чантата си и извади ултравиолетовата лампа. Джулиан загаси осветлението и помещението потъна в непрогледен мрак.

— Какво откри? — попита Ишърууд.

— Последната реставрация е била толкова отдавна, че не личи на ултравиолетовата светлина.

Габриел измъкна от чантата си инфраскопа, който обезпокоително приличаше на пистолет. Когато Габриел го хвана за дръжката и включи луминесцентната зелена светлина, Ишърууд потръпна. На платното се появи архипелаг от тъмни петна — ретушът при последната реставрация. Макар и изключително мръсна, картината бе претърпяла умерени поражения.

Той изключи инфраскопа, после си сложи бикулярните увеличителни очила и заразглежда фигурата на Даниил под приглушената бяла светлина на халогенното фенерче.

— Какво мислиш? — попита Ишърууд, като присви очи.

— Великолепна е — отговори сдържано Габриел, — но не е рисувана от Еразъм Квелин.

— Сигурен ли си?

— Мога да се хвана на бас за двеста хиляди паунда.

— Колко успокояващо!

Габриел протегна ръка и прокара палец по изобразената мускулеста грациозна фигура.

— Той е бил тук, Джулиан — каза. — Чувствам го.

* * *

Отидоха в Сейнт Джеймс за празничен обяд в „Грийнс“ на Дюк Стрийт — мястото, където се събираха търговци и колекционери. То бе на няколко пресечки, от галерията на Ишърууд. В ъгловото сепаре ги очакваше бутилка леденостудено бяло бургундско. Ишърууд напълни две чаши и плъзна едната по покривката на масата към Габриел.

Мазел тов[1], Джулиан.

— Сигурен ли си за това?

— Не мога да се произнеса със сигурност за автентичността й, докато не погледна под горния слой чрез инфрачервена рефлектография. Но композицията определено е Рубенсова, а за стила съм убеден, че е негов.

— Сигурен съм, че ще си прекараш приятно, докато я реставрираш.

— Кой твърди, че ще я реставрирам?

— Ти.

— Казах само, че ще установя автентичността й, но нищо не съм споменал за реставрирането й. Тази картина ще отнеме най-малко шест месеца, а имам друг ангажимент.

— Съществува само един човек, на когото мога да я поверя — въздъхна Ишърууд. — И това си ти.

Габриел прие професионалния комплимент, леко надигайки глава, после продължи равнодушно да разглежда менюто. Джулиан наистина мислеше така. Ако се бе родил под друга звезда, Габриел Алон можеше да бъде един от най-добрите художници сред своето поколение. Ишърууд си спомни за първата им среща — великолепния септемврийски следобед на 1978 година, пейката, гледаща към езерото Серпънтайн в Хайд Парк. Тогава Габриел беше още младеж, макар че слепоочията му вече бяха взели да се прошарват. Ишърууд добре си го спомняше.

— Това е момче, което върши мъжка работа — беше казал за него Шамрон. — Завършил е Художествената академия „Бетсал’ел“ през 1972 година. През седемдесет и пета замина за Венеция да учи реставрация при великия Умберто Конти.

— Умберто е най-добрият.

— И аз така разбрах. Изглежда, нашето момче е направило силно впечатление на синьор Конти. Той твърди, че Габриел има най-талантливите ръце, които някога е виждал.

Тогава Джулиан допусна грешката да попита с какво точно се е занимавал младежът между 1972 и 1975 година. Габриел се извърна да погледне двойка влюбени, които се разхождаха, хванати за ръка, край езерото, а Шамрон разсеяно зачопли една трескичка от пейката.

— Гледай на него като на открадната картина, която тихомълком е била върната на законния й собственик. Собственикът не пита къде е била тя. Той просто е щастлив отново да я има, закачена на стената си.

След това Шамрон поиска първата си „услуга“.

— Има един палестински джентълмен, който живее в Осло. Опасявам се, че намеренията му не са почтени. Бих искал Габриел да го държи под око и за целта ти трябва да му намериш прилична работа. Може би някоя проста реставрация — нещо, което може да отнеме около две седмици. Можеш ли да направиш това за мен, Джулиан?

Ишърууд бе върнат към настоящето от пристигането на сервитьора. Поръча си гъста месна супа и варен омар, а Габриел — зелена салата и писия на скара с ориз. Той бе живял в Европа през по-голямата част от последните тридесет години, но бе запазил простичкия си вкус на селско момче от района на Сабра в Долината на Израил. Специалитетите и виното, елегантните дрехи и бързите коли бяха непознати за него неща.

— Изненадан съм, че успя да дойдеш днес — каза Джулиан.

— Защо?

— Заради събитията в Рим.

Габриел не отдели очи от менюто.

— Не е моя работа, Джулиан. Освен това аз съм в оставка. Знаеш го.

Моля те — прошепна доверително Ишърууд. — Та какво работиш сега?

— Завършвам олтарната картина в „Сан Джовани Кризостомо“.

— Още един Белини? Ще се прославиш и ти.

— Вече съм го направил.

Последната реставрация на Габриел — на олтарната картина на Белини в църквата „Сан Дзакария“ — бе предизвикала сензация в света на изкуството и се превърна в образец, с който щяха да се сравняват всички бъдещи реставрации на творби на Белини.

— Фирмата на Тиеполо се занимава с проекта „Кризостомо“, нали?

Габриел кимна утвърдително.

— Сега работя горе-долу само за Франческо.

— Той не е в състояние да ти плаща адекватно.

— Обичам да работя във Венеция, Джулиан. Той ми плаща достатъчно, за да свързвам двата края. Не се притеснявай, вече не живея, както по времето, когато чиракувах при Умберто.

— От това, което чух, напоследък си бил доста зает. Според слуховете, едва не са ти отнели олтарната картина в „Сан Дзакария“, защото си напуснал Венеция по лични дела.

— Не бива да вярваш на слухове, Джулиан.

— О, така ли? Освен това дочух, че живееш с прекрасна млада жена на име Киара в един дворец в квартал „Канареджо“.

Сърдитият му поглед увери Ишърууд, че слуховете за романтичната любовна афера на Габриел са верни.

— Детето има ли си фамилно име?

— Фамилното й име е Дзоли и не е дете.

— Вярно ли е, че баща й е главният равин на Венеция?

— Той е единственият равин във Венеция. Общността не е процъфтяваща. Войната сложи край на това.

— Тя знае ли за другата ти работа?

— Киара е от Службата, Джулиан.

— Просто ми обещай, че няма да разбиеш сърцето на това момиче, както на всички останали — каза Ишърууд. — Боже мой, какви жени остави да ти се изплъзнат! Все още пазя чудесни спомени от Жаклин Делакроа.

Габриел се наведе над масата, като лицето му внезапно стана много сериозно.

— Ще се оженя за нея, Джулиан.

— А Леа? — внимателно попита Ишърууд. — Какво смяташ да правиш с нея?

— Ще трябва да й кажа. Утре сутринта ще отида да я видя.

— Тя ще разбере ли?

— Честно казано, не съм сигурен, но й дължа обяснение.

— Да ми прости господ, че казвам това, но ти го дължиш на себе си. Време е да продължиш живота си. Няма нужда да ти напомням, че вече не си двадесет и пет годишно момче.

— Обаче не си ти този, който трябва да я погледне в очите и да й каже, че се е влюбил в друга жена.

— Извини ме за нахалството, което се дължи на бургундското вино… и на Рубенс. Искаш ли да те придружа? Ще те закарам дотам.

— Не, благодаря — отвърна Габриел. — Трябва да отида сам.

Първото блюдо пристигна. Ишърууд се нахвърли на супата си. Габриел си бодна парче маруля.

— Какъв хонорар смяташе да дадеш за почистването на картината на Рубенс?

— Някъде около сто хиляди паунда.

— Много лошо — рече Габриел. — За двеста хиляди може да си помисля дали да я взема.

— Добре, двеста хиляди, гадняр такъв.

— Ще ти се обадя следващата седмица.

— Какво ти пречи да се ангажираш още сега? Белини ли?

„Не“ — помисли си Габриел. Не беше Белини. Беше Рим.

* * *

Стратфордската клиника бе една от най-престижните частни психиатрични болници в Европа. Намираше се на един час път с кола от центъра на Лондон, в старо викторианско имение сред хълмовете на графство Съри. Сред пациентите й беше един далечен роднина на британското кралско семейство, както и вторият братовчед на настоящия премиер, така че персоналът беше свикнал с необичайните прищевки на посетителите. Габриел мина през главния вход, представяйки се като господин Браун.

Той паркира взетия под наем опел на паркинга за посетители в предния двор на старата господарска къща от червени тухли. Лекарят на Леа — Ленард Ейвъри, с разрошена коса, с шуба и гумени ботуши — го посрещна в главното фоайе.

— Веднъж седмично водя избрана група пациенти на разходка сред природата в околността — каза той, сякаш се извиняваше за външния си вид. — Изключително терапевтично е. — Ръкува се с Габриел, без да сваля ръкавицата си, и го попита как е минало пътуването му от Лондон, но с такъв тон, като че ли не искаше да знае отговора. — Тя ви очаква в солариума. Той все още е любимото й място.

Поеха по коридора, постлан със светъл линолеум, като Ейвъри вървеше тежко и шумно, сякаш още крачеше по някоя пътека в Съри. В болницата единствено той знаеше истината за пациентката Лий Мартинсън. Или поне част от нея. Знаеше, че истинското й фамилно име беше Алон и че ужасните й изгаряния и кататоничният й ступор[2] не бяха в резултат на автомобилна катастрофа — обяснението, което фигурираше в болничния й картон, — а на бомбен атентат, случил се във Виена. Беше му известно също, че експлозията е отнела живота на мъничкия й син. Той вярваше, че Габриел е израелски дипломат и не го харесваше.

Докато вървяха, лекарят го запозна накратко с най-новата информация за състоянието на Леа. Нямаше промяна в говоренето, но Ейвъри не изглеждаше загрижен от това. Той не беше поддръжник на фалшивия оптимизъм и винаги изразяваше слаби надежди за нейното възстановяване. Беше се оказал прав. През тринадесетте години след бомбения атентат тя не бе промълвила нито дума на Габриел.

В дъното на коридора имаше двойна врата с кръгли, прилични на амбразури замъглени прозорчета. Лекарят въведе госта в солариума. Посрещнат от угнетяващата влага, Габриел веднага свали сакото си. Градинарят поливаше портокаловите дръвчета, растящи в саксии, и си бъбреше с една сестра — привлекателна тъмнокоса жена, която Габриел не беше виждал преди това.

— Можеш да си вървиш, Амира — каза доктор Ейвъри.

Сестрата излезе, последвана от градинаря.

— Коя беше тази? — попита Габриел.

— Завършила е училище за медицински сестри към Кингс Колидж и е специалист по гледане на пациенти с тежки душевни заболявания. Безупречна е в работата си. Съпругата ви е доста привързана към нея.

Ейвъри потупа доброжелателно Габриел по рамото и също излезе.

Леа седеше на стол от ковано желязо с права облегалка. Беше вдигнала очи към покритите с капчици вода прозорци на солариума. Носеше бял болничен панталон и пуловер с висока яка, който скриваше крехкото й тяло. Покритите й с белези ръце стискаха цъфнала клонка. Косата й, някога дълга и черна като гарваново крило, беше късо подстригана и почти напълно прошарена. Габриел се наведе и я целуна по бузата. Кожата й беше студена и твърда от белезите. Тя сякаш не усети докосването му.

Той седна и взе между дланите си това, което бе останало от лявата й ръка. Не почувства живот в нея. Леа бавно извърна глава, докато очите им се срещнаха. Габриел потърси в зениците й някакъв признак, че го е познала, но не откри нищо. Беше загубила паметта си. В съзнанието й бе останал само бомбеният атентат. Той непрестанно се въртеше пред очите й като безкрайна видеолента. Всичко друго бе изтрито или забутано в някое недостъпно кътче на мозъка й. За Леа Габриел не беше нищо повече от медицинската сестра, която я бе довела тук, или от градинаря, който се грижеше за растенията. Тя бе наказана за неговите грехове. Леа беше цената, която един свестен мъж бе платил, задето се бе озовал сред убийци и терористи.

За човек като него, надарен със способността да реставрира красиви неща, положението на Леа беше двойно по-мъчително. Той жадуваше да може да премахне белезите и да й върне предишната красота. Но Леа не можеше да бъде възстановена. Твърде малко бе останало от някогашната жена.

Габриел й разказа, че сега живее във Венеция и работи за фирма, която се занимава с реставрирането на църкви. Премълча, че все още от време на време изпълнява специални поръчки на Ари Шамрон, както и че преди два месеца беше организирал залавянето на австрийския военнопрестъпник Ерих Радек и го бе завел в Израел, за да бъде изправен пред съда. Но когато най-накрая събра смелост да й съобщи, че е влюбен в друга жена и иска да се разведат, за да се ожени за нея, не можа да го направи. Да говориш с Леа беше като да общуваш с надгробна плоча. Изглеждаше безсмислено.

След половин час Габриел се отдели от Леа и надникна в коридора. Медицинската сестра чакаше там, облегната на стената, със скръстени ръце.

— Приключихте ли? — попита тя.

Габриел кимна. Жената мина бързо край него и влезе безмълвно в солариума.

* * *

Беше късен следобед, когато самолетът от „Хийтроу“ се приземи във Венеция. Габриел, който пътуваше към града с водно такси, стоеше в кабината на водача с гръб към вратата и гледаше знаците, обозначаващи фарватера[3] в лагуната. Те се подаваха от мъглата като колона от разгромени войници, връщащи се у дома от фронта. Скоро се появи брегът на „Канареджо“ и мъжът мигновено почувства, че го обзема спокойствие. Рушащата се, потъваща, просмукала от влага Венеция винаги му въздействаше така. „Това е цял град, който се нуждае от реставрация — беше му казал Умберто Конти. — Възползвай се от него. Излекувай го и той ще излекува теб“.

Таксито го остави пред Палацо Лече. Габриел пое на запад през „Канареджо“ покрай брега на широкия канал Рио дела Мизерикордия. Стигна до метален мост — единствения в цяла Венеция. През Средновековието в средата на моста имало врата и през нощта християнски караул стоял на пост, така че затворените от другата страна да не могат да избягат. Габриел прекоси моста, премина през подлеза и пред него се ширна голям площад: Кампо ди Гето Нуово — центърът на старото гето във Венеция. По време на своя разцвет то е било тесният дом на повече от пет хиляди евреи. Сега едва двадесет от четиристотинте евреи в града обитаваха старото гето и повечето от тях бяха старци, които живееха в Каза Израелитика ди Рипозо[4].

Габриел се насочи към модерната остъклена сграда на отсрещната страна на площада и влезе в нея. Вдясно се намираше входът на малка книжарница, специализирана за книги за еврейската история и миналото на евреите във Венеция. Тя беше топла и ярко осветена, с витрина, стигаща от пода до тавана, и с изглед към канала, който обграждаше гетото. На дървена табуретка зад щанда седеше девойка с къса руса коса, окъпана от светлината на халогенните лампи. Момичето му се усмихна, като влезе, и го поздрави, обръщайки се към него с кодовото му име.

— Марио, тя си тръгна преди час.

— Наистина ли? Къде отиде?

Девойката сви красноречиво рамене.

— Не ми каза.

Габриел погледна часовника си — беше четири и петнадесет. Реши да поработи върху Белини през малкото часове, които оставаха до вечеря.

— Ако я видиш, кажи й, че съм в църквата.

— Нямаш проблем, чао!

Габриел отиде пеша до моста Риалто. Една пряка след канала зави наляво и се насочи към малка тухлена църква, но изведнъж спря. Пред входа на църквата под люнета[5] стоеше мъж, в когото разпозна един агент по сигурността от Службата, наричаха го Рами. Присъствието му във Венеция можеше да означава само едно нещо. Той срещна очите на Габриел и погледна към вратата. Габриел мина край него и влезе.

Реставрацията на църквата беше в последния си етап. Пейките бяха махнати от нефа[6] и подредени временно край източната стена. Почистването на главната олтарна картина на Себастиано дел Пиомбо беше приключило. В здрача на късния следобед тя едва се виждаше. Творбата на Белини се намираше в параклиса на свети Йероним, който бе вдясно от нефа. Трябваше да бъде скрита зад обвито с брезент скеле, но то бе отместено встрани и картината блестеше под ярката светлина на флуоресцентните лампи. Киара се извърна да види приближаващия се Габриел. Присвил очи, Шамрон продължи да гледа картината.

— Знаеш ли, Габриел, дори и аз трябва да призная, че е красива.

В тона на Стареца прозвуча недоволство. Шамрон — старомоден израелец — презираше изкуството и всички развлечения. За него красотата бе единствено в отлично проведената операция или в разгрома на врага. Обаче Габриел забеляза още нещо — Ари го бе заговорил на иврит и бе допуснал непростимия грях да го назове с истинското му име в необезопасено място.

— Красива е — повтори Стареца, после се обърна към Габриел и тъжно се усмихна. — Жалко, че никога няма да я завършиш.

Бележки

[1] Късмет! Честито! (ивр.). — Б.пр.

[2] Форма на психическо разстройство, при която се наблюдава почти напълно изгубена способност за движение и за говорене; вцепененост. — Б.пр.

[3] Воден път по река или морско крайбрежие с дълбочина, достатъчна за безопасно плаване на кораби с определено газене. — Б.пр.

[4] Израелски старчески дом (ит.). — Б.пр.

[5] Част от стена между арка и нейните опори, обикновено украсена с картина или скулптурни фигури (арх.). — Б.пр.

[6] Продълговата част на християнски храм, приличаща на кораб, обикновено отделена с колони. — Б.пр.